Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (10)

10.

Берлин

Понеделник, 12 ноември

Тринадесет дни до края

Заварих летището в Тегал такова, каквото си беше винаги — твърде малко, твърде шумно, объркващо, метално и кръгло.

Сиво-бяла утринна светлина се процеждаше през прозорците, които изглеждаха мръсни, но всъщност не бяха — светлината ги правеше такива — а аз се наредих за куфара си до скърцащата лента, сред толкова гъста тълпа от хора, че просто нямаше начин да се избегне бутането и блъскането. Все още се чувствах изгубен в познатия сумрак на часовата разлика. Имах чувството, че съм съвсем сам в главата си и гледам навън през сухи, кървясали очи. Усещах кожата си грапава като шкурка. Имах нужда от душ и почивка.

Пристигащите пътници представляваха смесица от западни и източни европейци с делови вид, северноафриканци в широки роби и многочислени турски семейства. В тълпата се мяркаха групи от по четирима или петима, които несъмнено пристигаха заради Международната туристическа борса, също като мен. Ямайци, тайландци, аржентинци, кубинци — всички се трупаха около лентата и очакваха не само багажа си, но и изложбените си щандове, кашоните с туристически брошури на немски език, а в случая с кубинците — и принадлежностите им за ръчно свиване на пури, за да могат да черпят представителите на отбрани немски туроператори. Целият свят се домогваше до богатия и стабилен немски пазар. Всички искахме тези хора, които получаваха пет или шест седмици регламентиран годишен отпуск; хора, които смятаха пътуванията за право, а не за привилегия, и сякаш познаваха собствената ни география и култура по-добре от самите нас.

Ние, американците, лесно се отличавахме в тълпата — с откритите си и оживени лица, шумен говор, сякаш никой друг не разбираше английски, и онзи наш непреднамерен и инстинктивен възторг, който толкова много дразнеше околните. Имаше група от Лас Вегас, включваща мургави мъже с тъмни коси, вчесани назад, и вариететни танцьорки, които — без костюмите и перата си — бяха просто високи, бледи и слаби. Изглеждаха като мафиоти екскурзианти до Тахо или Атлантик Сити, качили се на погрешния самолет.

Погледнах часовника си, за да проверя колко време чакахме багажа си, и ми се стори, че чух името си. Огледах се, но не разпознах никого и реших, че наистина ми се е сторило. И тогава някой извика:

— Джак! Изгуби ли се, момчето ми?

Малкълм Харис от „Американ Адвенчърс“, в шит по поръчка английски костюм, с преметнат през ръката си тренчкот, се появи зад гърба ми и ме потупа по рамото.

— Едва те познах — казах аз и положих усилие да се измъкна от замаяното си състояние, така че да съм във възможно най-добра форма пред най-важния ни туроператор. — Последния път, когато те видях, носеше джинси и каубойска шапка, и яздеше кон. — Спомних си колко много му харесваше да се прави на каубой в ранчо за летовници.

Малкълм Харис беше блед мъж с черна коса и нервна усмивка, разкриваща два реда лоши зъби. Костюмът прикриваше шкембето му. Острият му нос бе осеян с издайническа мрежа от червени и сини капиляри, типични за любителите на чашката, а по ръба на горната му устна трепкаха ситни капчици пот.

Харис наклони глава назад и гръмко се изсмя.

— Какво ли не бих дал да съм пак в Колорадо, вместо на това потискащо място.

— И аз — казах.

— Е, кога пристигна?

Винаги питаха „Кога пристигна?“, макар да бе очевидно, че току-що съм кацнал.

— Надявам се и багажът ми да е пристигнал — казах.

И тогава си припомних максимата на Линда ван Гиър: Винаги става въпрос за тях. И никога за теб.

— Радвам се да те видя — добавих. — Изглеждаш чудесно. Имате ли рекламен щанд на изложението?

— И аз се радвам да те видя — любезно отвърна той. — Не, никога не наемам щанд тук. Да не мислиш, че ми се приказва с шибаните германци? — Той прошепна последното изречение, но не достатъчно тихо — Не. Тук съм, защото това е най-подходящото място, където мога да се видя с всички ви накуп и да свърша малко работа. Всички вие, събрани на едно място — просто идеално, въпреки че ненавиждам Берлин. Както и цялата страна впрочем. Тук нямат никакво чувство за хумор и това далеч не е всичко.

Хвърлих бърз поглед наоколо, за да проверя дали някой ни чуваше. Някакъв полицай в зелена униформа се вторачи в мен.

— Къде ще отседнеш? — попита Малкълм.

— „Савой“. На „Фазенщрасе“.

Той кимна с доволна усмивка.

— Хубаво място. Знам го. Английска собственост. Все още ли имат онзи страхотен „пура бар“?

— Мисля, че да.

— Великолепно. Какво ще кажеш да се срещнем там довечера, а после ще отидем на вечеря. Ти черпиш. — И се засмя.

— С най-голямо удоволствие — отвърнах възторжено аз, а мислено си казах, че по-скоро бих се гръмнал или поне бих поспал.

— В седем тогава — каза той и отново ме потупа по рамото. — Надявах се да те видя. Имам доста въпроси за теб, по важни проблеми.

Относно QT, разбира се.

Кимнах, все едно знаех какво има предвид.

Лентата изскърца и куфарите започнаха да прииждат. Тълпата затегна обръча, сякаш агресията би им помогнала да получат багажа си по-бързо.

— Трябва да се измъкна от този ад — каза Харис, хвърли презрителен поглед наоколо и потупа ръчната чанта, която носеше със себе си от Лондон. — Ще се видим в седем.

Посегнах да стисна ръката му за довиждане, но той вече крачеше към изхода. Полицаят в зелената униформа го проследи с поглед чак до вратата, а очите му сякаш прогаряха дупки в гърба на сакото му.

 

 

Бледожълтият „Мерцедес“ — нещо, което продължаваше да ме изненадва приятно: такси с марка „Мерцедес“ — пореше автомобилния трафик в късната утрин. В сенките между сградите и покрай брега на река Шпрее се мяркаха купчинки почернял сняг. Небето беше оловносиво. В далечината на изток, между клоните на дърветата, се виждаше ято жерави, които клатеха глави като праисторически океански птици.

Отново погледнах часовника си. У дома беше два и половина след полунощ. Нямах търпение да звънна. Представих си как Мелиса и Анджелина кротичко спят в леглата си, а Коуди се мята в просъница на дивана. И — това ми дойде изневиделица — Гарет Морланд, седнал в паркирания на тъмната улица „Хамър“, вперил поглед в къщата ми.

Изпънах гръб и разтърсих глава, в опит да се отърва от този образ.

Таксиметровият шофьор ме наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, но когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед встрани.

 

 

Хотелът бе пълен с гости от цял свят, пристигнали за Международната туристическа борса. Стаята ми не беше готова, затова оставих багажа си на рецепцията, пъхнах ръце в джобовете и тръгнах на безцелна разходка по „Курфюрстендам“ — най-големият търговски булевард в Берлин, наричан за по-кратко „Ку’дам“. Скъпи магазини, ресторанти, суетня. Не можех да повярвам, че все още имаше амбулантни търговци, които продаваха парчета от Берлинската стена — паднала преди повече от двайсет години — както и имитации на източногермански кепета и бинокли, произведени в Азия. Смолисточерни африканци продаваха бижута и сувенири, наредени върху одеяла на тротоара, които можеха да бъдат събрани за две секунди, в случай че отнякъде изникнеше полицай в зелена униформа. В магазините се мотаеха жени, облечени в скъпи кожени палта. Студеният влажен въздух миришеше на цигарен дим. Бях забравил за цигарения дим.

Нещо човъркаше съзнанието ми, но не можех да си обясня какво. Обвинявах часовата разлика за неспособността си да се сетя, но то не спираше да ме тормози като камъче в обувката.

Берлин все още притежаваше онази предвоенна атмосфера в стил мъже-с-шапки-жени-с-подплънки-на-раменете, макар че с всяка изминала година — или поне на мен така ми се струваше — по улиците му имаше все по-малко германци и все повече северноафриканци, турци и араби.

Стигнах до огромния универсален магазин KaDaWe, пресякох улицата и тръгнах обратно към хотела. У дома внимавах за всеки цент вече месеци наред, но тук бях на фирмени разноски. Разполагах с пълна кредитна карта и претъпкан с евро портфейл. Не смятах да харча безразсъдно, но можех да хапна бели наденички с бира срещу „Счупения зъб“ — църквата, която берлинчани бяха решили да не реставрират след Втората световна война.

Докато седях и обядвах, се опитах да установя какво ме бе разтревожило по време на разходката ми. Накрая, докато чаках отегчения сервитьор да донесе рестото и омразната сметка, осъзнах, че ме тормозеше не нещо видяно, а нещо, което не бях видял.

Деца. Нямаше деца. По-големите деца очевидно бяха на училище. Но по време на цялата ми разходка аз не срещнах нито една детска количка и нито една млада майка с бебе. Сякаш се намирах в град, населен само с възрастни. Помислих си колко ужасно би било, ако живеехме в свят без деца. До този момент не се бях замислял за това. Тук, в Берлин, заради направен от тях избор по незнайно какви причини, нямаше дребосъци, които да изпълват деня с шум и безвреден хаос. Вместо това наоколо цареше усещане за тишина и стерилен ред.

Прибрах сметката в портфейла си и извадих оттам снимка на Анджелина, направена преди няколко месеца. Личицето й грееше от радост, а ръчичката й се протягаше към апарата, в опит да го докопа и да захапе обектива.

Макар и само на снимка, тя бе единственото дете наоколо, а някой искаше да ни я отнеме и да превърне къщата ни — и живота ни — в един студен и тих Берлин.

 

 

Въпреки предупреждението на Линда ван Гиър, че съм на път да загубя работата си, реших да променя датата на обратния полет за следващия ден, веднага след срещата си с Харис. Страхувах се за Мелиса и Анджелина. Вече ми липсваха. Линда щеше да се ядоса, но ако й връчех договор с „Американ“, нямаше да се сърди дълго.

На рецепцията в хотела ми предадоха съобщение от Малкълм Харис. Отлагаше срещата ни за края на седмицата. Възникнало нещо спешно и трябвало да се върне в Лондон за няколко дни.

Смачках бележката и я запокитих в другия край на фоайето.