Ч. Дж. Бокс
Три седмици да се сбогуваш (1)

1.

Денвър

Беше събота сутрин, трети ноември. Още с влизането в кабинета си забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар. Предишната вечер напуснах сградата доста късно, което значеше, че някой бе звъннал на моята линия посред нощ. Странно.

Казвам се Джак Макгуейн. Бях на трийсет и четири по онова време. Мелиса, съпругата ми, бе на същата възраст. Вероятно сте чували името ми или сте ме виждали по новините, макар че не бих се изненадал, ако не сте ме запомнили от първия път. На фона на всички събития, които се случват по света, нашата история е просто капка в морето.

Работех като рекламен специалист в денвърското Бюро за конгресен туризъм — градската агенция, натоварена с организационното обслужване на конвенции и развитието на туризма в региона. Във всеки град има такава. Аз работя здраво, често оставам до късно, а ако се налага, ходя до службата и в събота. За мен е важно да работя упорито дори в бюрократична обстановка, където това не се насърчава и не се възнаграждава допълнително. Вижте, аз не съм най-умният човек на света, нито най-образованият. Не притежавам нужната квалификация за поста си. Но моето преимущество се крие в това, че работя по-здраво от всички наоколо, дори когато не се налага. Аз съм голямата напаст в един офис, пълен с бюрократи, и се гордея с това. Това е единственото, което имам.

Преди да се захвана с каквото и да било обаче, натиснах копчето, за да чуя гласовото съобщение.

— Джак, обажда се Джули Перала. В агенцията…

Вперих поглед в телефона. Гласът й звучеше напрегнато и предпазливо; нищо общо с уверената и състрадателна Джули Перала от осиновителната агенция, с която Мелиса и аз се сближихме по време на дългия процес около осиновяването на деветмесечната ни Анджелина. Веднага си помислих, че може би им дължим още пари.

— Джак, ужасно ми е неприятно, че те търся в петък, и то на работа. Надявам се да получиш това съобщение и да ми се обадиш веднага. Трябва да говоря с теб незабавно… преди неделя, ако е възможно.

Продиктува служебния си телефон в агенцията и номера на мобилния си телефон. Записах ги.

После продължи:

— Джак, много съжалявам…

След две секунди мълчание — сякаш се канеше да каже още нещо, но не искаше или не можеше — тя затвори.

Седнах на стола си, прослушах съобщението още веднъж и погледнах изписания на екрана час. Беше получено в петък, 8:45 вечерта.

Първо набрах номера на агенцията, но обаждането се прехвърли директно към гласова поща, което изобщо не ме изненада. После позвъних на мобилния й телефон.

— Да?

— Джули, обажда се Джак Макгуейн.

— О!

— Каза да ти звънна веднага. Уплаши ме с това съобщение. Какво става?

— Не знаеш ли?

— Не… Какво да знам?

В гласа й се преплитаха гняв и паника.

— Мартин Диърборн не ти ли се е обаждал? Той е твой адвокат, нали? Нашите адвокати би трябвало да са го уведомили. О, божичко!

Сърцето ми се разхлопа, а слушалката започна да се хлъзга между пръстите ми.

— Джули, не знам нищичко. Диърборн изобщо не ми се е обаждал. Моля те, кажи ми какво става!

— Господи, мразя да съобщавам лоши новини.

— Хайде казвай!

Секунда мълчание.

— Биологичният баща на Анджелина си я иска обратно.

Накарах я да повтори, в случай че не съм чул правилно. Тя го направи.

— И какво като си я иска обратно? — попитах. — Ние я осиновихме. Тя вече е наша дъщеря. На кого му пука какво иска той?

— Не разбираш… сложно е.

Представих си Мелиса и Анджелина у дома, в тази мързелива съботна утрин.

— Ще се оправим с този проблем — казах. — Станало е някакво огромно недоразумение. Всичко ще бъде наред. — Но въпреки увереността ми, думите оставиха метален вкус в устата ми.

— Биологичният баща не е давал съгласието си за осиновяване, Джак. Майката се е подписала, но не и бащата. Ужасно неприятна ситуация. Твоят адвокат е трябвало да ти обясни всичко това. Не ми се навлиза в законовите подробности, защото не съм специалист. Но, както казах, положението е много сложно…

— Това не може да е истина — изпъшках аз.

— Много съжалявам.

— Но това е абсурдно — казах. — Тя е с нас от девет месеца. Родната й майка ни избра.

— Знам. Бях там.

— Кажи ми как да разкарам този проблем? — попитах аз и се наведох напред. — Трябва да откупим детето ли? Или какво?

Джули мълчеше.

— Джули, там ли си още?

— Тук съм.

— Искам да се срещнем в агенцията веднага.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога. Не бива дори да разговарям с теб. Изобщо не трябваше да ти се обаждам. Нашите адвокати ме предупредиха да не влизам в директен контакт с теб, но аз се почувствах длъжна да го направя.

— Защо не ни се обади вкъщи?

— Достраша ме — отвърна тя. — Представа нямаш колко много ми се искаше да можех да изтрия съобщението, което ти оставих.

— Оценявам това — казах, — но вече не можеш да ме зарежеш просто ей така. Трябва да разбера какво точно ми казваш. Трябва да ми помогнеш да разкарам този човек. Дължиш ни го.

Чух някакви странни звуци и си помислих, че връзката се разпада. После осъзнах, че тя плаче.

Накрая се успокои и каза:

— Наблизо има един ресторант, „Сънрайз Сънсет“. На „Саут Уодзуърт“. Мога да те чакам там след час.

— Аз може да позакъснея. Трябва да изтичам до вкъщи, за да взема Мелиса. Тя ще иска да присъства на този разговор. Най-вероятно ще се наложи да вземем и Анджелина с нас.

— Надявах се… — Гласът й изтъня и тя остави изречението си недовършено.

— Какво си се надявала? Че няма да ги доведа?

— Да. Така ще ми е много по-трудно… Надявах се да се видим насаме.

Треснах телефонната слушалка и си записах адреса на ресторанта.

 

 

Усетих присъствието на Линда ван Гиър още преди да е надникнала в кабинета ми. Жената имаше излъчване, което я изпреварваше. То би могло да се нарече и много силен парфюм, който я влачеше след себе си като трио пъргави дребни кученца на каишка. Линда ми беше началник. Внушителна, сериозна жена, същинска природна стихия. Веднъж Мелиса я бе нарекла „карикатура на проститутка“. Линда беше нахална, силно гримирана, с шлем от втвърдена коса, фризирана като застъпващи се плочки в бронята на праисторически динозавър. Изглеждаше така, сякаш носеше костюми с подплънки на раменете, само дето подплънките бяха собствените й рамене. Кървавочервени устни, толкова червени, че по зъбите й винаги имаше червило, което тя периодично овлажняваше с острия връх на езика си. Линда — като болшинството от хората, работещи в областта на международния туристически маркетинг — със сигурност бе мечтала да стане актриса или някакъв друг неопределен тип знаменитост, например член на жури в телевизионен конкурс за музикален идол. Жените в нашия офис не я харесваха особено, както и много хора от цялата туристическа индустрия, но аз се погаждах с нея. Дори се забавлявах с крайностите й.

— Здравей, миличък — каза тя още щом отвори вратата. — Виждам, че си получил указанията ми.

Дори не ги бях забелязал, но тлъстият кафяв плик, претъпкан с визитни картички, лежеше на бюрото ми. Миришеше на парфюма й, на цигарен дим и на разлято вино.

— Да, получих ги.

— Има няколко доста горещи — възкликна тя с пресилен ентусиазъм. — Направо ще ти опарят пръстите. Искам да се видим след половин час, за да ги обсъдим. — Тя ме огледа с присвити очи и попита: — Добре ли си?

— Не, не съм.

Нямах особено желание да навлизам в подробности, но трябваше да й обясня ситуацията, за да отложа срещата си с нея.

Тя ме слушаше с блеснали очи. Внезапно осъзнах, че подобни неща й доставяха удоволствие. Тя обичаше драмата, а аз й я осигурявах.

— Някакво момче иска попечителство върху бебето ти? — попита.

— Да, но аз възнамерявам да го оспоря.

— Манията по бебетата ме е подминала. Винаги ми е била крайно непонятна — каза тя и поклати глава. Нямаше деца и много държеше да се знае, че не възнамерява да прави подобна стъпка в живота си.

Кимнах й, все едно я разбирах. Много деликатна тема.

— Виж какво — каза тя, — нали знаеш, че в понеделник заминавам с началството за Тайван. С теб трябва да се видим преди това. Дявол да го вземе, измъкнах сънения си задник от кревата и се довлякох тук единствено заради теб. Трябва да се срещнем на всяка цена.

— Непременно — отвърнах аз. — Нека ти се обадя, щом приключа разговора си с Джули Перала. Това е единствената ми молба.

— Искаш твърде много от мен — гневно отсече тя.

— Ще ти се обадя веднага — обещах аз. — Дори ще дойда да се срещна с теб у вас, ако искаш.

— Гледай да го направиш — каза тя и се завъртя на пета, а токчетата й затракаха по пустия коридор като полудели палки по ръба на барабан.

 

 

Когато се прибрах, заварих Мелиса на пода с Анджелина. И преди да съм успял да си отворя устата, Мелиса попита:

— Какво се е случило?

— Обади се Джули Перала. Каза, че възникнал проблем с осиновяването.

Мелиса пребледня и погледът й трескаво зашари между мен и Анджелина.

— Бащата искал да си я вземе обратно.

— Да си я вземе обратно? — извиси глас Мелиса. — Обратно? — Та той никога не я е виждал!

Запознах се с Мелиса преди тринайсет години, когато и двамата учехме в Държавния университет на Монтана. Тя беше слабичка брюнетка с нефритенозелени очи — привлекателна, умна, атлетична, естествена, самоуверена — високи скули и сочни, изразителни устни, които имаха навика да издават и най-съкровените й мисли. Тя грееше. Привлече ме мигновено, по някакъв безумен, почти химически начин. Усещах влизането й в претъпкано помещение още преди да съм я видял. Е, по онова време сърцето й беше заето — имаше сериозна връзка със звездата на отбора по ръгби. Бяха удивително красива двойка и аз ненавиждах младежа поради едничката причина че Мелиса му принадлежеше. Но въпреки това копнеех за нея. Мисълта за нея ме държеше буден нощем. Когато чух новината за раздялата им, казах на приятеля ми Коуди:

— Ще се оженя за нея.

— Мечтай си — отвърна той.

— Да, мечтая си.

— Зле си се ориентирал — каза той и ме посъветва да забравя за нея и да се отдам на забавления, алкохол и секс. Само че аз не го послушах, а я поканих на среща и се превърнах в господин Утеха. Тя ме намираше за стабилен и забавен. Аз я разсмивах с удоволствие. През всичките тези години съм искал — и все още го искам — едно-единствено нещо: да я правя щастлива. Оженихме се и три години по-късно тя поиска деца. Следващата стъпка; следващата лесна и логична стъпка. Или поне така смятахме.

Изражението на лицето й ме съсипа. Изпълни ме с гняв и с желание да ударя някого.

Наведох се и взех Анджелина на ръце. Тя изписка от радост. Преди това малко момиченце да се появи в живота ни, нямах представа, че мога да изпитвам такава любов. Тъмнокосата ми красавица, невинна като ангелче. С огромни очи, широко отворени — сякаш непрекъснато се намираше в състояние на приятна изненада. Коса, която щръкваше нагоре, щом станеше от сън. Четири зъбчета-перлички, две отгоре и две отдолу. Имаше прекрасен смях, който тръгваше от дълбините на корема й и постепенно обземаше цялото й тяло. Заразителният й смях се прехвърляше върху нас и ние също започвахме да се смеем, което я караше да се смее още по-силно, и така докато се умореше. Смееше се толкова силно, че веднъж попитахме педиатъра дали това не е признак за някакъв здравословен проблем, но той просто поклати глава. Отскоро казваше „та“ и „ма“. Гледаше ме с такова възхищение, сякаш аз бях най-великото и най-силно същество на земята, а това събуждаше у мен желание да я пазя и защитавам от всичко и всички. Тя беше моето малко момиченце и — също като Мелиса — ме караше да мисля по коренно различен начин за моето място на тази земя. В нейните очи аз бях бог, който не би могъл да навреди на никого. Аз бях великан — нейният великан. Не исках да я разочаровам. Никога. Но днес имах чувството, че правя точно това с новината, която носех.

 

 

В първия момент си помислих, че съм записал адреса или името на ресторанта погрешно, защото не успях да открия Джули Перала на никоя от масите. Извадих телефона си, за да й звънна, и точно тогава я видях да ми маха от залата в дъното, предназначена за частни партита. Прибрах телефона обратно в джоба си.

Джули Перала имаше широко лице, широк ханш, топли очи и предразполагаща професионална усмивка. Излъчваше някаква смесица от съчувствие и прагматичност, и ние мигновено я харесахме още щом се запознахме, месеци преди да изберем агенцията им. Прие присърце проблема ни, но без да се натрапва, и демонстрираше много повече знания относно „разпределенията“, в сравнение с който и да било друг служител от останалите агенции. Нищо в живота й не я правело по-щастлива, каза ни тя, от разпределение, удовлетворяващо перфектно и трите страни — биологичната майка, осиновителите и детето. Жената вдъхваше доверие и ние й се доверихме. Освен това забелязах — в редките моменти, когато се отпускаше — че притежава цинично чувство за хумор. Имах чувството, че след няколко питиета се превръща в душата на компанията.

— Кафе? — попита тя. — Аз вече закусих.

— Не, благодаря — отвърнах аз и замълчах.

Мелиса държеше Анджелина плътно до себе си и пронизваше Джули Перала с такъв поглед, че мислено се помолих никога да не го усетя върху себе си.

— Познавам управителя — каза тя, отговаряйки на въпроса, който тъкмо мислех да й задам. — Знаех, че ще ми позволи да използваме тази зала. Би ли затворил вратата?

Направих го и се върнах обратно. Тя си наля кафе от термоса на масата.

— Рискувам много с тази среща — каза тя, упорито избягвайки погледа ми. — От агенцията ще ме убият, ако разберат. Всички бяхме инструктирани, че оттук нататък ще контактуваме единствено чрез адвокатите си.

— Но? — помогнах й аз.

— Но аз ви харесвам много. Вие сте добри хора, напълно нормални. Сигурна съм, че обичате Анджелина. Смятам, че ви дължа един откровен разговор.

— Оценявам това.

Мелиса продължаваше да я изпепелява с поглед.

— Ако се случи така, че си навлека неприятности заради това, ще бъда много разочарована. Но се надявах да поговорим спокойно поне веднъж, без присъствието на адвокати.

— Слушаме те — подканих я аз.

Отне й няколко секунди да обмисли как да започне.

— Не мога да ви опиша колко зле се чувствам заради този проблем — каза тя. — Не е честно това да се случва на толкова симпатична двойка като вас.

— Съгласен съм.

— Не биваше да крием от вас, че съдия Джон Морланд се свърза с нас преди три месеца. Надявахме се, че ще успеем да решим проблема помежду си и точно това му предложихме. Искрено се надявахме, че няма да се наложи да ви безпокоим за това и че вие никога няма да узнаете, че такъв проблем изобщо е съществувал.

— Кой е съдия Морланд? — попитах. — Той ли е биологичният баща?

— Не, не. Биологичният баща е неговият син, Гарет. Гарет е последна година ученик в гимназия „Чери Крийк“. На осемнайсет години е.

— Просто не е за вярване — казах.

Тя сви рамене.

— Така е. Но ако бяхме успели да решим този проблем помежду си, сега нямаше да водя този разговор с вас. Такъв проблем просто нямаше да съществува.

— Деветдесет и девет процента — обадих се аз. — Ти ми го каза, спомняш ли си? Когато се поинтересувах дали биологичният баща се е отказал писмено от правата си?

Лицето й помръкна.

— Спомням си. И е вярно. Наистина е така. Участвала съм в почти хиляда разпределения през живота си, но такова нещо се случва за пръв път. Просто не сме очаквали, че е възможно.

— Ти нали ни каза, че сте се опитали да издирите биологичния баща? — тъжно попита Мелиса. — Не ни ли каза, че се е съгласил да подпише документите?

Джули кимна.

— Какво се случи?

— Проследихме го до Холандия. Беше отседнал у роднини на майка си, предполагам. Не съм го виждала, но моя колежка е разговаряла с него. Обяснила му ситуацията и той се изненадал, според нейните думи. Съгласил се да подпише документите, в които дава съгласието си за осиновяване, и оставил номер на факс, на който да го открием при нужда. Изпратихме му документите.

— Но той така и не ги е подписал — довърших аз.

— Стъпихме накриво — призна тя. — Жената, която контактуваше с него, напусна агенцията. Ако сме допускали, че съществува и най-малка вероятност той да откаже да подпише, щяхме да ви държим в течение. Доколкото знаехме, той не е искал да става родител. Но нямаме право да го притискаме. Не можем да му оказваме натиск. Той сам трябва да вземе решение.

Гневът ми растеше лавинообразно и достигна такива измерения, че се наложи да отместя поглед встрани.

— В правно отношение сме изрядни — съчувствено каза тя с почти извинителна нотка в гласа. — Уведомихме го с публично известие и направихме всичко необходимо. Липсата на подписани документи не е толкова необичайно явление, защото съдията винаги — абсолютно винаги — предоставя пълни родителски права на осиновителите в случаи като този. В крайна сметка, не можем да позволим на един безотговорен биологичен баща да забавя осиновяването, нали така?

— Вие ли се свързахте с бащата на Гарет? — попитах.

— Обикновено не контактуваме с родителите на биологичния баща. Това се счита за натиск.

— Но знаехте за него, така ли? Знаехте, че баща му е Джон Морланд?

— Не.

— Интересното е, че майка му не е знаела за това, макар че са били заедно отвъд океана, когато вашата агенция се е свързала с него. Как е възможно да не е знаела?

Джули сви рамене.

— И на мен ми изглежда странно, но целият този случай изобилства от странности. Може би е знаела, но не е искала да го споделя със съпруга си. Защо — нямам представа.

— Значи този съдия Морланд влиза в картинката след като Гарет му разказва за случилото се?

— Доколкото ми е известно, да.

— И тогава адвокатите на Морланд се свързват с агенцията?

Тя сведе поглед надолу.

— Да. Когато получихме писмото им, оставаха по-малко от десет дни до изтичането на публичното уведомление. Ако бяха изчакали само още две седмици, родителските права щяха да бъдат присъдени на вас. Въпрос на лош късмет.

— О, да — саркастично отбелязах аз.

— Ако ти и Мелиса решите да не оспорвате иска на Морланд, нашата агенция ще направи всичко възможно да разреши този проблем във ваша полза.

— И какво означава това? — попита Мелиса.

Джули пое въздух и вдигна глава, за да срещне погледа на Мелиса.

— Присъствала съм на организираните от агенцията срещи с адвокатите ни. Имаме готовност да ви възстановим незабавно всички такси и хонорари, и да ви уредим — напълно безплатно — ново разпределение. Ще бъдете включени с предимство в списъка с чакащи, за да получите ново бебе. Ще ви предложим и солидно обезщетение, както и искрените ни извинения за случилото се. Но това е извънсъдебно споразумение, което важи единствено ако успеем да опазим случая в тайна от медиите. Съгласете се, че разгласяването на този проблем би могло да уплаши потенциалните осиновители, а последното нещо, което някой би искал, е да се намалят шансовете на изоставените деца да попаднат в любящо семейство.

— Не е възможно това да се случва наистина — измърмори Мелиса по-скоро на себе си, отколкото към Джули Перала.

— Защо вашите адвокати не се свързаха с нашия относно тези срещи? — попитах аз. — Не е ли това част от процедурата?

— Мислех, че са го направили — каза тя.

— Но ние не сме уведомени.

Тя сви рамене.

— Не съм адвокат.

— Очевидно нашият също не е — просъсках аз.

— Ти не разбираш — каза Мелиса. — Не можем да загубим бебето си.

Джули отвори уста, за да каже нещо, но прехапа устни и извърна поглед встрани.

— Не можем да загубим бебето си — повтори Мелиса, но този път тонът й граничеше с викане.

— Съдия Морланд е много властен човек — тихо каза Джули. — Останах с впечатлението, че винаги получава онова, което иска.

— Разкажи ми за него — помолих аз. — Искам да знам срещу какъв човек се изправям.

— Богат човек — каза тя. — Богатството принадлежи на жена му, доколкото ми е известно. От съдийска заплата не може да се забогатее, предполагам. Притежава много недвижими имоти. Споменавам го, защото ти попита дали е възможно да предложиш на Гарет пари, за да се откаже от намерението си. Неприятно ми е да го кажа, но се опасявам, че няма да успееш. А съдията прави впечатление на толкова приятен човек. Привлекателен, самоуверен; от онзи тип хора, които веднага харесваш и се надяваш да е взаимно, защото не би искал да ги разочароваш, нали се сещаш?

— Джули, става ми зле, като се замисля за всичките ви срещи, на които сте ни обсъждали без наше знание — казах.

Тя кимна и отново извърна поглед встрани.

— Обсъждахме неговите опции. Той е много загрижен за правилното протичане на процедурата, защото не иска да ви причинява болка.

— Колко мило от негова страна — каза Мелиса.

— Кажи ми, Джули — обадих се аз, — как живееш в мир със себе си?

Тя зарови лице в шепите си и се разхълца. Почувствах се ужасно, че отново я карах да плаче. Но не взех думите си обратно.

Накрая тя взе салфетка от масата и избърса сълзите си. Размазаната й очна линия изглеждаше като белег на бузата й.

Мелиса стана от стола си.

— Трябва да сменя памперса на Анджелина — каза тя и тръгна към изхода. — След малко се връщаме.

Известно време стояхме мълчаливо, като старателно избягвахме да се погледнем.

— Има нещо, което би могла да направиш за нас — казах.

— Какво е то?

— Да ми отговориш искрено на един въпрос. Ако ти беше на наше място, щеше ли да се бориш в съда? Имаме ли някакъв шанс за успех, според теб?

Тя тъжно поклати глава.

— Единственото, на което бихте могли да се надявате, поне според мен, е съвместно попечителство. Ако бях на ваше място, бих се молила съдът да даде детето на Джон и Кели… а Гарет да стои колкото се може по-далеч от нея.

Усетих как кожата ми настръхва.

— Какво имаш предвид?

Тя поклати глава.

— Има нещо сбъркано в това момче. Плаши ме. Нямам представа защо. Просто усещам, че има нещо нередно в него.

— О, боже! — изпъшках аз.

Тя стисна устни и се вторачи в ръцете си.

— Щом влезе в затворено помещение, сякаш сваля температурата на въздуха с няколко градуса. Няма топлина. Изглежда коварен и безчувствен. Не бих му поверила дете… или каквото и да било друго.

Размърдах се неспокойно и се наведох напред.

— Разбирам те много добре, но няма ли нещо конкретно, което би могло да ми свърши работа? Нещо, което бихме могли да използваме като доказателство, че Гарет няма да е добър баща за Анджелина?

Джули стоеше неподвижно и разсеяно галеше с пръсти чашата си с кафе. Размишляваше.

Накрая каза:

— Имаше някаква неприятност около него в училището. По време на един от разговорите ни с Джон, телефонът му звънна. Обади му се някой от училището на Гарет и той незабавно прекрати срещата ни. Нямам представа защо са го търсили, но изглеждаше доста разтревожен.

— Това се случва в рамките на последния месец, така ли? — попитах аз, опитвайки се да прикрия гнева си от факта, че семейство Морланд и осиновителната агенция са се срещали тайно зад гърба ни.

— Да.

— Нещо друго?

— Има още нещо, но то е също толкова безполезно. Докато преглеждахме с тях молбата ви за осиновяване…

Поех дълбоко въздух и гневно го изпуснах, но тя продължи:

— … съдията отбеляза, че имате куче.

— Хари.

— Съдията каза, че те не можели да имат домашни любимци, защото Гарет не се разбирал с тях. Странен избор на думи, така ми се стори. Не че е алергичен, примерно, или че не иска да се грижи за тях… не се разбира с тях. Усетих, че му се искаше да върне думите си назад.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Да — отвърна тя. — Наистина прозвуча безполезно, щом го изрекох на глас.

— Благодаря. Все пак е нещо, от което мога да тръгна. Макар че от тази твоя информация леко ми се повдига.

— Да — каза тя и най-после вдигна глава, за да ме погледне право в очите. — Според мен единственото спасение е да убедим Гарет… някак си… да се откаже писмено от родителските си права.

— Точно към това се стремим — отвърнах. — Само че нямаме никакъв напредък.

Тя пое дълбоко въздух и измърмори нещо от сорта, че мрази да плаче пред хора.

— Може би има нужда от по-сериозно убеждаване — продължи тя с гневна нотка в гласа.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид — каза тя и се наведе напред с блеснали от ярост очи, — че ако Анджелина беше моя дъщеря, щях да платя на двама татуирани мотоциклетисти да му изкарат ангелите до такава степен, че сам да попита къде трябва да се подпише. Гарет има нужда от убеждаване, което да го накара да забрави, че баща му е твърдо решен да се сдобие с внучка.

Облегнах се назад. Това определено ме изненада и очевидно не й беше хрумнало току-що.

— Говоря хипотетично, разбира се — уточни тя. — Не като представител на агенция за осиновявания.

— Разбира се — отвърнах.

— Дали е възможно да бъде сплашен? — Тя се замисли за момент и прошепна: — Според мен е възможно.

 

 

По пътя към къщи казах на Мелиса:

— Приемаш нещата много по-спокойно, отколкото очаквах.

— Изобщо не съм спокойна — каза тя. — Вътрешно умирам. Но това обяснява съобщението от съдия Морланд, получено на телефонния ни секретар. Казва, че ще намине утре следобед.

— Исусе! — възкликнах.

— Какво ще правим?

— Смятам да се видя с Мартин Диърборн — казах. — Ще отида направо у тях. Не се обаждай на съдията. Всъщност, най-добре изключи телефона. Ще те търся на мобилния, така че го дръж подръка. Съдията може да отложи идването си у нас, ако не е сигурен дали сме получили съобщението му.

Тя се изсмя — смразяващ, непознат кикот, който чувах за пръв път и се надявах да е за последен. Фалшив смях, преливащ от ужас и отчаяние.

— Нали си чувал, че преди да умреш, животът ти минавал пред очите ти като на кино? — каза.

— Да.

— Точно това се случва в момента.

 

 

Мартин Диърборн, нашият адвокат за осиновяването, стоеше на алеята пред къщата си. Носеше спортен пуловер в златисто и черно с надпис „Колорадо Бафълоуз“ и товареше възглавници и одеяла в багажника на високопроходимия си „Мерцедес“ M-класа. Буквите CU върху регистрационната табела ме подсетиха за дипломата от Колорадския университет, която висеше на стената в кабинета му. Диърборн беше пълничък мъж с жълтеникавочервена коса и светлокафяви очи, които изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на очилата му. Имаше огромна глава, дълбок басов глас и ръце с размерите на свински бутове. Присви очи, докато паркирах десетгодишното си чероки, защото очевидно не разпозна нито колата, нито шофьора — поне не веднага.

Когато излязох от колата, мимолетното изражение на лицето му ми подсказа, че знае защо съм там, но не иска да го признае.

Съпругата му, кльощава жена с изпито лице, облечена в пуловер като неговия, излезе от гаража и ме огледа подозрително.

— Кой е този? — попита.

Мартин й направи знак да се прибира. Положи огромно усилие да прикрие емоциите си, но не успя да се справи.

Жена му погледна театрално към часовника си и той побърза да я успокои:

— Знам. Ще успеем да хванем началото.

— Аз не се тревожа за началото на мача, а за партито преди това — изсумтя тя.

— Ще стигнем навреме, не се тревожи.

Жената се намръщи и влезе обратно в гаража.

— Джак — каза той, — това спокойно може да почака до началото на работния ден в понеделник. Със съпругата ми ще…

— Кучи сине, колко време щеше да чакаш, преди да ни кажеш?

— Понеделник. В рамките на работния ден. Тогава работим, Джак.

— Понеделник е твърде късно и ти го знаеш!

— Виж какво — каза той и понижи гласа си до служебния адвокатски тембър, който използваше, когато искаше да впечатли Мелиса и мен, — бях в Колорадо Спрингс във връзка с едно голямо гражданско дело. Нямах възможност да отговоря на обажданията им през деня, защото се намирах в съда.

Пристъпих толкова близо до него, че той видимо потръпна от уплаха.

— Нямахте ли обедна почивка? Нямаш ли асистенти, които да се обадят от твое име?

Той извърна поглед встрани.

— Дявол да го вземе, вината е изписана по лицето ти! — казах. — Трябва да ни измъкнеш от тази каша, и то веднага. Утре този човек ще дойде вкъщи заедно със сина си.

Гласът му вече не звучеше служебно.

— Съветвам те да се държиш любезно. Опасявам се, че законът е на негова страна.

Протегнах се и сграбчих парче от колорадския му пуловер, но бързо го пуснах. Не успях да се сдържа. От гаража се разнесе гласът на съпругата му:

— Скъпи, налага ли се да викам полиция?

— Не — отвърна той. — Всичко е наред.

— Значи ти си наясно с целия случай! Аз пък ще те посъветвам да се държиш като адвокат. Като наш адвокат. Трябва веднага да отидем в съда и да предприемем нещо. Няма ли начин да издадем ограничителна заповед или нещо такова? Не можем ли някак да предотвратим това посещение?

— Трябва да го проуча.

— Не разполагаме с толкова време.

Той се обърна към мен с почервеняло лице и ме погледна право в очите.

— Джак, той е действащ федерален съдия. Назначен от президента и одобрен от Сената. Не мислиш ли, че би трябвало да е наясно със закона? По дяволите, та той самият е част от закона!

— Значи нищо не може да се направи, така ли? — попитах.

— Нашата кантора има насрочени дела при него за следващия месец, Джак. Големи дела. Дела за милиони долари с държавно участие. Попадам в сериозен конфликт на интереси.

Поклатих глава. Прииска ми се да го размажа с юмрук. Жена му продължаваше да стои в гаража с телефон в ръка, готова да извика полицията. Посочи слушалката с пръст, а устните й безмълвно произнесоха „9-1-1“.

— Той наясно ли е, че аз съм твой адвокат? — попита Диърборн.

— Не — казах, — защото ти не си си мръднал пръста за нищо. Откъде би могъл да знае?

— Трябва да се успокоиш малко — каза той. — Освен това се опасявам, че трябва да си намериш нов адвокат. Аз не съм твоят човек за този случай. Той е пръв приятел с кмета и с губернатора, за бога! А името му се спряга като кандидатура за Десети окръг на Федералния апелативен Съд, че и по-нагоре.

— Какво всъщност се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти кажа, че той не просто познава закона, а знае как да работи с него в своя полза. Това са дълбоки води, Джак. Ти никога не си споменавал, че се изправяш срещу съдия Морланд.

— Защото не знаех.

— Според мен ти трябва да се успокоиш и да видиш случая от неговата гледна точка.

— Според мен ти си уволнен — казах аз, макар че той вече се бе оттеглил сам.

— Чудесно.

— Девет-едно-едно — извика жена му и вдигна телефона във въздуха като тотем.

 

 

Шофирах бесен до къщата на Линда ван Гиър. Заварих я по анцуг, с пусната коса, сновяща между аквариума в дневната и тоалетната чиния в банята. Изхвърляше мъртви риби една по една. В градската й къща цареше невъобразим хаос.

— Ето това се случва, когато непрекъснато си в командировки и молиш съседа си да храни рибите ти, а той забравя и отива на ски, защото снежецът беше супер, пич — ядосано каза тя. — Връщаш се и намираш аквариум, пълен с умрели твари.

Обясних й, че ситуацията ми се е влошила и се налага да отложа планираната за следващата седмица командировка до Международната туристическа борса в Берлин.

Тя ме зяпна като втрещена. От мъртвата ангелска рибка в малкото кепче се стичаше вода и капеше по пода.

— Значи искаш да изпратя другиго в Берлин, така ли?

— Да.

— И кого предлагаш да изпратя?

Нашият отдел се състоеше от нас двамата. Предложих новата ни служителка Рита Грийн-Белардо, която нямаше много задължения в качеството си на изпълнителен асистент.

— Бременна е — каза Линда. — Току-що научих. Ще си роди бебето, ще излезе в отпуск по майчинство и ще ни напусне. Чух я да казва на нейна приятелка, че това е планът й. Не можем да разчитаме на нея.

Тогава споменах името на Пийт Максфийлд, който оглавяваше отдела за връзки с медиите. Понякога Пийт работеше с чуждестранни журналисти и би могъл да използва опита си в Берлин. Но Линда не харесваше Пийт.

— Миличък — каза тя. — Пийт е долен тип. През цялото време ще лочи немска бира и ще се опитва да завлече в хотелската си стая някое глухо, сляпо и тъпо немско момиче, или пък ще прахоса по проститутки целия си бюджет за развлечения. Това е нашият най-голям и най-важен пазар. Не можем да пращаме хора просто за да отбием номера. Единственият ни избор съм аз, и ти го знаеш много добре.

Знаех го, но не исках да я моля.

— Аз ще бъда в Тайван — каза тя. — Няма как да съм на две места едновременно.

Вече усещах накъде отиват нещата.

— Ти просто трябва да присъстваш на важната среща с Малкълм Харис — каза тя.

Англичанинът Малкълм Харис бе легендарният собственик на туристическа компания, наречена „АмериКан Адвенчърс“ — словесна заигравка с Америка и Канада — която изпращаше хиляди британски туристи в Северна Америка на индивидуално организирани екскурзии. „АмериКан“ бе най-предпочитаният туристически оператор до Денвър и Маунтин Уест, което автоматично ги превръщаше в много важен клиент. Имахме изрична заповед да се отнасяме с него като с бог, въпреки репутацията му на кавгаджия и особняк, който непрекъснато се бие в гърдите, че знае за Америка много повече от всички американци, които някога е срещал. Очакваше от околните да му се умилкват, да го поят и хранят, и точно това получаваше. Всяка негова молба автоматично се превръщаше в приоритет номер едно както за нашата фирма, така и за всички рекламни туристически бюра в региона. Линда бе позорно известна с навика си да му се лепва като пощенска марка, когато работеше за европейския пазар — попиваше всяка негова дума, смееше се на всичките му шеги и го гледаше с „очите на Нанси Рейгън“, както бе казал веднъж един от нейните зложелатели.

— Както ти е известно, той възнамерява да създаде клон на компанията си в Щатите и специализиран контактен център, който да обслужва резервациите и екскурзиите му — каза тя. — Говорим за стотици работни места. Насочил е вниманието си към три града: Ню Йорк, Лос Анджелис и Денвър. Ние имаме най-големи шансове заради местоположението ни на картата. Ако избере Денвър, кметът ще бъде много доволен от нас, защото осигуряваме не само туристи за града, но и нови работни места за жителите му. Сигурна съм, че Харис се среща с представители от Лос Анджелис и Ню Йорк. И ако ти просто не се появиш в Берлин, за да го убедиш да избере Денвър, това ще е сериозна загуба за нас.

— А кметът знае ли за това?

— Уведомих го в доклада си до него миналия месец. Главният административен секретар ми изпрати имейл по този повод миналата седмица. Попита дали има развитие около решението на „АмериКан“.

Оставих я да продължи, без да я прекъсвам.

— Миличък — най-после каза тя, — осъзнаваш ли, че при всеки бюджетен недостиг в града ни, когато се налага да отрежат финансирането в определена област, някой винаги предлага това да е рекламата на международния туризъм? Ние сме най-лесни за отритване, защото смятат, че работата ни е песен и не вършим нищо друго, освен да обикаляме света със самолет. Лесно е да ни зачеркнат, разбираш ли? Таб Джоунс не ни обича, за него ние сме просто начин да обикаля света и само поради тази причина все още не е ударил секирата на нашия бранш. Но при всяко бюджетно свиване аз излизам на тепиха и се боря за нас. Посочвам им факти и цифри, а последният път им казах, че има голяма вероятност „АмериКан“ да отворят клон на компанията си тук. Таб и кметът изпаднаха във възторг, защото туристите може да са духове, но една сграда със стотици работни места е нещо реално, за което той може да си припише заслуги. Чуваш ли ме?

— Да — отвърнах.

— Ако не отидеш, миличък, и двамата можем да се озовем на опашката за безработни, а аз се нуждая от тази работа.

— Аз също.

Не се шегувах. Откак Мелиса напусна работата си, за да се грижи за Анджелина, ние буквално изнемогвахме с вноските по кредита за къщата. Нашият заем бе един от най-лошите възможни варианти и със сигурност един от най-лошите ни житейски избори. Ние нямахме никакъв гратисен период. Ако аз изгубех работата си… господи, представа нямах какво щяхме да правим. Особено при сегашното ни положение, когато най-вероятно щеше да ни се наложи да доказваме в съда какви страхотни родители сме. Моята работа беше всичко.

Тя отстъпи назад, огледа ме от глава до пети и каза:

— Значи разбираш какво имам предвид, нали?

— Да — отвърнах. — Ще отида в Германия и ще се срещна с Малкълм Харис.

— Браво на Джак — каза тя. — Знаех си, че си разбран човек. Хайде да обсъдим документацията.

Докато събирах бумагите и ги пъхах обратно в куфарчето си, Линда попита:

— Няма ли други бебета за осиновяване?

— Това изобщо не подлежи на обсъждане — възмутих се аз. — Тя не е кухненски уред, който можем да заменим за по-нов модел! — Как е възможно да не го проумява, помислих си.

Тя махна небрежно с ръка.

— Добре, желая ви успех с бебешкия въпрос.

 

 

Бебешкият въпрос.

Опитахме всички възможни методи за забременяване. Мелиса проучи медицинската литература, зарови се в статии на репродуктивна тематика толкова упорито, колкото само тя умееше, прочете всичко налично в библиотеката, в интернет, и стана по-компетентна по въпроса от всеки средностатистически лекар, че малко отгоре. Сексът стана втората ми работа. Мелиса рисуваше розови сърца на стенния ни календар, за да отбелязва графиката на съвкупленията ни. Имаше много сърца. Правехме секс всяка сутрин и през вечер три седмици непрекъснато, всеки месец. Беше страхотно. Веднъж ни се отвори възможност да обядваме заедно в центъра. Тя се появи облечена в много къса рокля и докато хапвахме сандвичите си ми каза, че не носи бельо, и че е наела стая в съседния хотел. Едва успях да преглътна. Обзет от възбуда и безпокойство отбелязах (не че ме интересуваше толкова, признавам), че покрай работата ми в туристическия бизнес някой би могъл да ме разпознае и да си направи погрешни изводи. Тя просто се засмя, улови ме за ръката и ме изведе навън. В асансьора, на път към нашия етаж, започна да се съблича. Ръката й се плъзна по издутината в панталона ми.

— Започваш да се настройваш, а? — усмихна се тя.

Само че аз нямах нужда да се настройвам. И никога не съм имал. Винаги съм я харесвал до полуда. Тя е моят идеал за жена. Дълбоко в себе си тя сякаш се страхуваше, че вече не ме възбужда като преди и именно поради тази причина не може да забременее. Това ме докарваше до отчаяние. Непрекъснато й повтарях, че ме подлудява. А тя отговаряше:

— Защо тогава не можем да имаме бебе, Джак?

 

 

Лекарят се казваше Кимел. Слаб, с атлетична фигура и твърде изтънчен вид. Когато седнахме в кабинета му, за да обсъдим резултатите от изследванията, страховете ми се потвърдиха: причината за проблема ни се криеше в мен.

— Нека го формулирам така — каза той и завъртя леко стола си в моя посока, но без да ме гледа директно в очите. — Представете си, че сте картечар, но не много добър. По-скоро некадърен. Най-лошият картечар в целия военен корпус.

Кимел направи пауза, за да смелим информацията.

— Значи стрелям с халосни патрони — казах. — Благодаря, докторе, много сте тактичен.

Той кимна, първо към мен, после към Мелиса.

Усетих погледа на Мелиса върху себе си, но нямах сили да го посрещна.

— Има алтернативни решения, разбира се — каза Кимел. — В днешно време на практика не съществува мъжко безплодие. Бихме могли да изолираме единичен сперматозоид. — И той се впусна в обяснения на процедурите, лекарствата и метода „инвитро“.

Преливахме от оптимизъм. Опитвахме всички възможни процедури. Една след друга. Години наред. Мелиса направи три спонтанни аборта. Бракът ни започна да куца. Понякога вечеряхме в пълно мълчание, понякога прекарвахме часове наред в една стая, без дори да се погледнем. Тя тайно обвиняваше мен, аз тайно обвинявах нея. Станахме раздразнителни и лесно избухливи. На моменти си втълпявах, че ме гледа укорително, сякаш поставяше под съмнение мъжествеността ми, и веднага й отвръщах с нещо грубо или саркастично, за което горчиво съжалявах. Веднъж си позволих да кажа, че ако не се напъвахме толкова и ако не подчинявахме цялата си житейска мисия на желанието да имаме дете, може би отново бихме могли да бъдем щастливи. Тя не ми проговори седмици наред. Започнах да се страхувам, че може да ме напусне.

И един ден тя просто каза:

— Хайде да си осиновим.

Почти не сме го обсъждали. Аз вярвах на нейната преценка, а и осиновяването е добро дело. Освен това спечелих обратно съпругата си. Гъстите облаци над брака ни се разкъсаха и през процепа нахлу светлина.

Служителката от агенцията — Джули Перала — ни обясни, че има три вида осиновяване: международно, отворено и затворено. Ние избрахме отворено. Но тази „отвореност“ включваше допълнителни изисквания — от среща с биологичната майка (по наше настояване) до съгласие за свиждания с майката и семейството й.

Биологичната майка бе петнайсетгодишно момиче на име Британи — бледа, луничава девойка, с леко наднормено тегло дори и преди бременността. След всяка втора дума казваше „в смисъл“. Аз, в смисъл, много напълнях. Мразя, в смисъл, сутрешното гадене. В агенцията обосновала решението си да избере нас с това, че сме били сравнително млади, бездетни, „спокойни“ и „отворени“. Стараехме се да не забелязваме надменната й арогантност. Тя знаеше, че притежава онова, което Мелиса искаше. Приемаше себе си за плодовита, а Мелиса за стерилна, и се държеше високомерно с нас. Веднъж обаче не издържах; изчаках Мелиса да излезе от стаята, наведох се към Британи и казах:

— Проблемът не е в нея, а в мен.

Макар че, честно казано, около нашето безплодие имаше и необясними фактори, така че проблемът би могъл да е и у двама ни. Но аз не го казах на Британи.

Условията около осиновяването са много чувствителна тема в момента, особено за Мелиса. Понякога само една погрешно употребена дума ни причинява огромна болка. Например — Британи е „биологичната“ майка, а не „истинската“ майка или „родната“ майка. Мелиса е майката на Анджелина. Точка. Британи не е „зарязала“ бебето си, тя е „поверила бебето си на осиновители“. Хората имат вродения инстинкт да си пъхат носа в чуждите работи. Опитвам се да не им се сърдя, когато питат: „От кого е наследила тези тъмни очи?“ (тъй като моите са сини, а на Мелиса — зелени) или „Косата й е толкова гъста и тъмна!“ (моята е червеникавокафява, а на Мелиса — светлокестенява). Просто се научихме да отговаряме уклончиво: „Предава се по семейна линия“. Не лъжехме. Просто не уточнявахме за кое семейство ставаше въпрос.

От сегашна гледна точка осъзнавахме, че сме можели да зададем повече въпроси относно биологичния баща. Но от агенцията ни увериха — а и Британи твърдеше същото — че момчето отдавна е вън от играта. Британи отказваше да споменава дори името му. Наричаше го „донорът на сперма“ и казваше, че отказвал да приема обажданията й. Нито веднъж не спомена, че е извън страната, и ние приехме, че няма представа за местонахождението му. Споделила с Мелиса, че той не означавал нищо за нея. Била пияна, когато се озовала на задната седалка в скъпата кола на „донора на сперма“. Едното довело до другото и… станало съвсем неусетно.

Анджелина стана на шест месеца, на седем, на осем… Беше здраво бебе, весело и обичливо. Научи се да казва „ма“ и „та“. Обожаваше Хари, а Хари — нашият стар черен лабрадор, който ме съпътстваше още от ергенските ми години — започна да спи под креватчето й, за да я пази. Животът ни течеше спокойно и безоблачно.

До злополучното обаждане на Джули Перала.

 

 

Има нещо безумно красиво в простата рутина на ежедневието, защото ако нямаше, не знам как щяхме да преживеем остатъка от онази вечер, когато най-после се прибрах у дома.

Вечеряхме, в това съм сигурен.

Може и да сме гледали телевизия.

Помня много добре, че със свито сърце си поиграх с Анджелина на пода. Тя обожаваше фермата си от „Фишър Прайс“. Аз бях кравата, само кравата и нищо повече, а Анджелина взе всички останали животни, плюс фермера и съпругата му. Менажерията на Анджелина прекара цялото си време в раздаване на заповеди към кравата. А кравата прекара цялото си време в опити да разсмее Анджелина. Но на мен изобщо не ми беше весело.

Спомням си и откъслечни реплики от гневната дискусия на тема „Никога няма да позволим да ни я отнемат“, която проведохме с Мелиса. По средата на разговора Мелиса отиде до кухнята, за да провери дали има нови съобщения на телефонния секретар. Имаше, съдейки по стиснатите й устни и по погледа й. Тя натисна копчето на високоговорителя.

Мъжки глас, много любезен.

— Джак и Мелиса, искрено съжалявам за това обаждане. Безпокои ви съдия Джон Морланд. Сигурен съм, че знаете защо ви търся. Искам да ми повярвате, че на мен ми е също толкова трудно, колкото и на вас. Никой на този свят не живее с очакването, че би могъл да изпадне в подобна ситуация. Дълбоко съжалявам за това, наистина. Но се надявам да проявите разбиране, защото положението е деликатно и за моето семейство. Анджелина е наша първородна внучка и дете на сина ми. Предполагам, че проверявате съобщенията си, макар че не вдигате телефона. Искам да ви уведомя, че ще дойдем у вас утре, в 11:00 сутринта. Не се тревожете, идваме просто за да се срещнем и поговорим спокойно. Няма причина да изпадате в паника или да се криете. Това ще бъде един разговор между зрели хора, попаднали в изключително трудна ситуация поради нелепо стечение на обстоятелствата.

Двамата с Мелиса се спогледахме. Видях как лицето й светна от облекчение, а раменете й се отпуснаха.

Съдията продължи:

— Областният шериф е уведомен за утрешното ми посещение. Съжалявам, че се наложи да се свържа с него, но прецених, че ще е най-добре за всички засегнати — и особено за бебето — ако срещата ни се проведе под покровителството на властите. Не се тревожете, той няма да присъства. Но ще е на разположение, ако нещата загрубеят. Не че очаквам това да се случи. Възхищавам се на семейството ви и изпитвам огромно уважение и към двама ви. Смятам, че мога да предложа разумно решение на нашата дилема. Надявам се да ме приемете и да ме изслушате спокойно. Лека нощ и Бог да ви благослови. Ще се видим утре.

Щрак.

 

 

Същата нощ, докато лежахме будни в леглото, аз се измъкнах от завивките и отидох до дрешника. На най-горния рафт, скрит под купчина стари дрехи, лежеше револверът на дядо ми — „Колт Пийсмейкър“ за единична стрелба, 45-ти калибър. Оръжието, което спечели Запада. Ще ми се да можех да кажа, че ми го е дал на някакво голямо семейно тържество, че е заредено със символизъм за приемствеността между поколенията, но истината е, че аз просто го откраднах, докато помагах на баща ми да премести дядо ми от дома му в Уайт Салфър Спрингс до старческия дом в Билингс. По онова време той така и не разбра, че револверът му е изчезнал, но по-късно, когато започна да изпада във все по-дълбока старческа деменция, молел сестрите да открият оръжието му, ала те нямали никакво намерение да го търсят.

Револверът бе голям и тежък, с шестинчов барабан, зареден с пет антични патрона. Ударникът лежеше върху празен цилиндър — от съображения за сигурност. Дръжката бе полирана до блясък от пипането й години наред. Синката от цилиндъра също бе изтрита след стотиците пъти, когато оръжието е било вадено от кожения кобур и прибирано обратно.

— Какво правиш? — попита Мелиса.

— Нищо — отвърнах.