Кен Фолет
Проклятие от рая (6)

5.

Прийст се събуди с първите слънчеви лъчи в четвъртък.

Той обикновено се събуждаше рано през цялата година. Нямаше нужда от много сън, освен ако предната нощ не е купонясвал до късно, което напоследък се случваше много рядко.

Още един ден.

От губернаторството нямаше нищо, освен влудяващо мълчание. Те се държаха така, сякаш не бяха получили никаква заплаха. Същото беше и с останалия свят. За „Проклятие от рая“ се спомена само накратко по новините, които Прийст слушаше по радиото в колата си.

Само Джон Трут ги взе на сериозно. Във всекидневното си предаване той непрекъснато подтикваше губернатора Майк Робсън към някакво действие. До вчера единствената реакция на губернатора бе да каже, че ФБР разследва случая. Обаче по-късно снощи Трут бе съобщил, че губернаторът е обещал да направи изявление днес.

Това изявление щеше да реши всичко. Ако то бе примирително и съдържаше дори само далечен намек, че губернаторът ще обмисли искането, Прийст щеше да се разскача от радост. Но ако изявлението бе неотстъпчиво, щеше да се наложи да предизвика земетресение.

Запита се дали ще може.

Мелъни звучеше много убедително, когато разправяше за линията на разседа и какво трябва да се направи, за да го накарат да се плъзне. Но никой преди това не бе опитвал такова нещо. Дори и тя призна, че не е стопроцентово сигурна дали ще стане. Ами ако не успееха? Ами ако успеят, но ги хванат? Ами ако успеят, но загинат в предизвиканото земетресение? Кой щеше да се грижи за останалите членове на комуната и децата?

Обърна се настрани. Главата на Мелъни лежеше на възглавницата до неговата. Впери изучаващ поглед в отпуснатите от съня черти на лицето й. Кожата й бе много бяла и клепачите й бяха почти прозрачни. На бузата й бе паднал медночервен кичур коса. Дръпна чаршафа малко надолу и загледа гърдите й — едри и тежки. Помисли дали да не я събуди. Пъхнал ръка под завивката, той я погали, спускайки постепенно ръката си по корема и после по-надолу, към червения триъгълник между краката й. Тя се размърда, преглътна, обърна се на другата страна и се отдръпна.

Прийст седна. Намираше се в едностайната къщичка, която бе негов дом от двадесет и пет години насам. Освен леглото, в нея имаше един стар диван, разположен пред камината, и една маса в ъгъла, върху която се виждаше свещник с дебела жълта свещ. Електричество нямаше.

В ранните дни на комуната повечето хора живееха в такива бунгала. Децата спяха в отделно бунгало. Но с годините се бяха оформили няколко постоянни двойки и те си бяха построили по-големи бунгала с отделни стаи за децата. Прийст и Стар бяха задържали индивидуалните си жилища, но тенденцията бе срещу тях. Срещу течението не можеш да вървиш — Прийст бе научил това от Стар. Днес имаше шест еднофамилни къщи, плюс първоначалните петнадесет индивидуални бунгала. Комуната се състоеше от двадесет и пет възрастни и десет деца, плюс Мелъни и Дъсти. Едно бунгало оставаше празно.

Стаята му бе позната като собствената ръка, но напоследък отдавна познатите предмети започнаха да придобиват някаква нова аура. Години наред погледът му се бе плъзгал по предметите, без да ги забелязва — портретът на Прийст, който Стар бе нарисувала за тридесетия му рожден ден; изкусно украсеното наргиле, оставено от една французойка на име Мари-Луиз; паянтовата полица, направена от Флауър в час по дърводелство; щайгата за плодове, в която слагаше дрехите си. Сега, когато знаеше, че е възможно да изостави всичко това, всеки познат предмет му изглеждаше специален и особен и когато го гледаше, в гърлото му се събираше буца. Стаята му бе като албум, в който всяка снимка развързваше цял низ от спомени — раждането на Ринго; денят, в който Смайлър едва не се удави в реката; как прави любов с две близначки на име Джейн и Илайза; топлата и суха есен на първата им реколта; вкусът на виното от реколта ’89. Когато гледаше всичко това и си мислеше за хората, които искаха да му го отнемат, той се изпълваше с глуха ярост, която гореше вътрешностите му като витриол.

Взе хавлия, нахлузи сандалите и излезе гол навън. Спирит го поздрави с радостно скимтене и енергично махане на опашка. Беше ясно и свежо утро, с малки облачета високо в синьото небе. Слънцето още не се бе подало зад планините и долината оставаше в сянка. Наоколо нямаше жива душа.

Той се спусна надолу през малкото селце и Спирит го последва. Въпреки че духът на комуната бе все още силен, хората бяха придали на къщите си индивидуален вид. Една от жените бе засадила около къщата си цветя и малки храстчета — като следствие на това Прийст я бе нарекъл Гардън^[1]. Дейл и Поем, които бяха двойка, бяха разрешили на децата си да боядисат външните стени и резултатът бе потресаващ — какофония от цветове. Един от мъжете, на име Слоу^[2], който бе бавноразвиващ се, си бе построил паянтова веранда, на която лекичко се поклащаше домашно направен люлеещ се стол.

Прийст знаеше, че мястото може да не изглежда красиво в чуждите очи. Пътеките бяха кални, сградите — паянтови и пръснати наоколо безразборно. Нямаше никакво разделяне на зони — бунгалото на децата бе направо до винарната, а пък дърводелната — точно по средата на селището. Местата на тоалетните се сменяха всяка година, но без успех — където и да ги слагаха, в горещ ден миризмата им винаги се усещаше. И въпреки това всичко, до което се докоснеше погледът му, стопляше сърцето. А когато погледнеше по-нататък и видеше обраслите с гъсти гори склонове, стръмно издигащи се от сребърните води на реката чак до сините върхове на Сиера Невада, гледката ставаше толкова хубава, че го заболяваше.

Но сега всеки път, когато погледнеше натам, се сещаше, че може да изгуби всичко това и мисълта го пробождаше като нож.

В специално дървено сандъче, сложено на един камък до реката, имаше сапун, евтини самобръсначки и огледало. Той насапуниса лицето си и се избръсна, после пристъпи в студения поток и се изкъпа целият. Бързо се подсуши с грубата хавлия.

Водопровод нямаше. През зимата, когато бе много студено, за да се къпят на открито, два пъти в седмицата си правеха обща баня и стопляха големи варели вода, после се търкаха един друг — доста секси ситуация се получаваше. През лятото обаче топлеха вода само за бебетата.

Той се прибра по обратния път и набързо си навлече дънките и работната риза, с които винаги ходеше. После отиде до готварната и влезе вътре. Вратата не бе заключена, тук нямаше заключалки. Сложи подпалки в печката и ги запали, след което постави вода за кафе и излезе.

Обичаше да се разкарва наоколо, когато всички бяха още в леглата си. Прошепваше имената, когато минаваше покрай домовете им — Мун, Чоклит, Гигъл. Представяше си ги как лежат и в какви пози спят — Епъл, пълничко момиче, лежеше по гръб, отворила уста, и хъркаше; Джус и Аляска, две жени на средна възраст, вплетени една в друга; децата в тяхното бунгало, неговите собствени Ринго, Флауър и Смайлър; Дъсти на Мелъни; близнаците Бъбъл и Чип — всички с розови бузи и разпилени коси…

Моят народ.

Нека живеят вечно.

Мина покрай работилничката, където държаха лопати и мотики, после покрай бетонния кръг, където мачкаха гроздето през октомври, покрай хамбара, където в огромни бъчви, утаявайки и избистряйки се, почиваше виното от миналогодишната реколта — вече почти бе готово за смесване и бутилиране.

Поспря се пред храма.

Чувстваше се много горд. Още от самото начало бяха приказвали да построят храм. Много години това бе изглеждало неосъществима мечта. Имаше толкова други неща да се правят — трябваше да си отвоюват място от гората, да засадят лозето, да построят хамбара, да наглеждат зеленчуковата градина, безплатния магазин, после децата, уроците… Но преди пет години комуната достигна сякаш определено ниво. За първи път Прийст не се безпокоеше дали ще имат достатъчно храна през настъпващата зима. Вече не се страхуваше, че една лоша година ще ги помете. Всичко по списъка със спешните работи в главата му бе направено. Затова бе заявил, че вече е време да се направи храмът.

И ето го тук.

Той означаваше много за Прийст. Това показваше, че комуната е зряла. Вече не живееше ден за ден. Можеше да се изхрани и да й остане време да си построи място за молитви. Вече не бяха банда одрипавели хипита. Мечтата им се бе сбъднала — те го бяха доказали. Храмът бе венец на победата им.

Той пристъпи вътре. Бе обикновена дървена конструкция с един-единствен отвор за светлина и без никакви мебели. Всички сядаха в кръг на дървения под с кръстосани пред себе си крака и се молеха. Освен това служеше за училище и за събрания. Единственото украшение бе лозунгът, направен от Стар. Прийст не можеше да чете, но знаеше какво е написано.

Медитацията е живот — останалото е пилеене на сили

Парите те правят беден

Бракът е най-голямата изневяра

Когато никой не притежава нищо, всички притежаваме всичко

Прави онова, което ти се прави — това е единственият закон

Това бяха Петте парадокса на Бахрам. Прийст бе казал на останалите, че ги е научил от някакъв индийски гуру, който му бил преподавал в Лос Анджелис, но всъщност сам си ги бе измислил. Доста добра работа за човек, който не умее да чете.

Той постоя в средата на стаята известно време със затворени очи, отпуснал ръце свободно отстрани, фокусирайки енергията си. В това нямаше нищо предвзето. Усети как умът му се избистря като виното в бъчвите. Помоли се сърцето на губернатора Майк Робсън да се смекчи и той да наложи забрана върху строителството на нови електростанции в Калифорния. Представи си внушителния губернатор в тъмния му костюм и бяла риза, седнал в коженото кресло зад полирано бюро, и този образ каза: „Реших да дам на тези хора онова, от което имат нужда. Не само за да предотвратя земетресение, а защото искането им е разумно“. След няколко минути духовната сила на Прийст се презареди. Той се чувстваше стегнат, уверен, съсредоточен. Когато излезе навън, реши да огледа лозето.

Тук по-рано нямаше лозе. Когато Стар дошла, в долината е нямало нищо, освен порутена ловджийска хижа. Три години поред комуната била раздирана от кризи, разкъсвана от караници, помитана от бури, поддържана единствено от просене по градовете. Точно тогава дойде Прийст.

Отне му по-малко от десет години, за да се превърне в признат водач, равен на Стар. Първо бе организирал просешките набези по градовете така, че да бъдат максимално ефективни. Обикновено нападаха град като Сакраменто или Стоктън в събота сутринта, когато улиците бяха пълни с пазаруващи. За всеки човек бе определен по един ъгъл. И всеки си имаше легенда — Анет например казваше, че се опитва да събере пари за автобусен билет, за да се върне при техните в Ню Йорк, Сонг — да подрънква на китарата и да пее, Слоу щеше да казва, че не е ял от три дни, а Боунс караше хората да се усмихват, четейки надписа в ръцете му: „Защо да ви лъжа? За бира е.“

Обаче просията бе само временна спирка. Под ръководството на Прийст хипитата терасираха склоновете, отклониха течението на едно поточе за поливане и засадиха лози. Невероятните усилия, с които това бе извършено, ги превърна в силно сплотена група, а виното им даде възможност да живеят, без да просят.

Прийст вървеше между стройните редици, между редовете садяха цветя и най-различни билки — не само защото бяха хубави, а главно за да привличат калинки и оси, които унищожаваха зелената муха и други вредители. Тук химикали не се употребяваха — разчиташе се на природата. Между редовете отглеждаха и детелина, защото тя имаше свойството да обира азота от въздуха и когато разораваха земята после, тя се превръщаше в естествен тор.

Лозите буйно растяха. Беше вече краят на май, тъй че ежегодната опасност от замръзване бе преминала. На този етап от цикъла цялата работа се състоеше в привързването на новите ластари към коловете, за да им се даде посока на растеж и да не ги чупи вятърът.

Прийст се бе научил на тези неща през годините, когато работеше като продавач на алкохол на едро, а Стар четеше от съответните книги, но никой от двамата не би успял, ако не беше старият Реймънд Делавал — добросърдечен винар, който им помогна, защото, както на Прийст му се струваше, искаше младите му години да бяха минали по-интересно.

Лозето на Прийст бе спасило комуната, но комуната бе спасила живота на Прийст. Той бе пристигнал тук като беглец — бягаше от Мафията, от лосанджелиската полиция, от данъчните. Беше пияница и наркоман, самотен, съсипан и готов на самоубийство. Бе подкарал колата по черния път към комуната, следвайки смътните указания на един стопаджия, и се бе залутал между дърветата, докато попадна на банда голи хипита, които седяха на земята и скандираха. Дълго време ги гледа, омагьосан от мантрата и чувството на дълбоко спокойствие, разстилащо се над цялата околност като омара. Един-двама му се усмихнаха, но без да прекъсват ритуала си. След малко той също се съблече бавно като в транс, захвърляйки костюма, розовата риза, лъснатите обувки и червено-белите шорти. После, съвсем гол, седна на земята до тях.

Тук той бе намерил покой, нова религия, работа, приятели и любов. Във време, когато бе готов да скочи с жълтия си плимут от някоя скала, комуната бе дала смисъл на живота му.

Сега за него вече друг живот нямаше. Това място бе всичко, което имаше, и той бе готов да умре за него.

Може и да умра.

Тази вечер щеше да слуша предаването на Джон Трут. Ако губернаторът бе готов да отвори вратите за преговори или да предложи някое друго разрешение, то сигурно щеше да бъде съобщено преди края на това предаване.

Стигна до другия край на лозето и реши да нагледа сеизмичния вибратор.

Тръгна нагоре по възвишението. Път нямаше, просто една добре утъпкана пътека през гората. Коли до селището не можеха да стигнат. На около половин километър от селцето той влезе в една кална полянка. Под дърветата бяха паркирани неговият собствен плимут, ръждясал микробус фолксваген, който беше по-стар даже и от плимута, оранжевото субару на Мелъни и пикапът на комуната — тъмносин форд рейнджър. Оттук тръгваше черен път, който се виеше на три километра през гората и ту спускайки се надолу в някое поточе, ту изкачвайки се стръмно нагоре до някое било, стигаше до пътя — двупосочен асфалт. До най-близкия град, Силвър Сити, имаше шестнадесет километра.

Веднъж в годината цялата комуна търкаляше бъчви с вино нагоре по възвишението чак до тази полянка, товареше ги на камиона на Пол Бийл, който ги откарваше в завода му за бутилиране в Напа. Това за тях бе голям ден в календара им и винаги след това имаше празник, а следващият ден бе почивен, за да се ознаменува приключването на една успешна година. Церемонията се извършваше осем месеца след обиране на реколтата, така че след няколко дни трябваше да я проведат. Тази година, реши Прийст, щяха да забавят празника с няколко дни — за деня, след като губернаторът помилва долината.

В замяна на виното Пол Бийл носеше храна за комуналната кухня, гледаше безплатния им магазин да е добре зареден с дрехи, сладки, цигари, офис принадлежности, книги, тампони, паста за зъби и изобщо всичко, от което всеки отделен член на комуната имаше нужда. Системата работеше без пари. Обаче Пол им водеше сметка и в края на всяка година внасяше останалите пари в банкова сметка, за която знаеха само Прийст и Стар.

От поляната нататък Прийст вървя по черния път около километър и половина, заобикаляйки локвите и падналите сухи клони, после кривна встрани и тръгна по една невидима пътечка между дърветата. Следи от гуми не се виждаха, защото той грижливо бе измел килима борови иглички, застилащ земята под тях. Излезе на една падина и спря. Оттук се виждаше само купчина зеленина — отчупени клони, изтръгнати заедно с корените млади фиданки, струпани като за огромен огън. Трябваше да отиде съвсем до купа, да разбута малко клоните и чак тогава да се увери, че камионът е наистина под тях.

Не че някой щеше да дойде тук, за да го търси. Рики Грейнджър, който бе нает от „Риткин Сеизмекс“ в Южен Тексас, нямаше никаква връзка с някакво си забутано лозе в окръг Сиера, Калифорния. Обаче някои любители на туризма като нищо можеха да се изгубят, да навлязат в земите на комуната, както това бе направила Мелъни, и тогава наистина щяха да се зачудят какво прави тази скъпа техника тук. Затова Прийст и Оризарите се бяха трудили два часа, за да скрият камиона. Прийст беше почти абсолютно сигурен, че машината не може да се види дори и от въздуха.

Той откри гумата и я ритна също като скептично настроен купувач на употребяван автомобил. Бе убил човек за този камион. За миг си помисли за Марио, за хубавата му жена и деца и се запита дали вече са разбрали, че баща им никога няма да си дойде вкъщи. После изхвърли мисълта от главата си.

Искаше да се убеди, че камионът ще е готов за път утре сутринта, ако се наложи. Само като го гледаше, усещаше нетърпението, което го обхваща. Искаше му се да се качи и да тръгне още сега, веднага, само и само да освободи напрежението. Но бе дал краен срок и трябваше да го спази.

Това чакане бе непоносимо. Помисли си дали да не се качи и да запали двигателя, просто да се убеди, че всичко е наред, но това щеше да бъде глупаво. Нервите му просто бяха опънати. Камионът си бе наред. Най-добре да го остави и да не се върти наоколо.

Разхвърля малко клоните от другата страна и откри стоманената плоча, биеща по земята. Ако системата на Мелъни проработеше, това нещо щеше да предизвика земетресение. В това имаше справедливост от най-чист вид. Щяха да използват насъбраната енергия в земята, за да накарат губернатора да се погрижи за околната среда. Земята спасяваше земята. Това звучеше, на Прийст толкова правилно, че бе почти като въздаване на справедливост свише.

Спирит излая ниско, сякаш бе чул нещо. Може би заек, но Прийст трескаво нахвърля клоните обратно и бързо тръгна назад.

Мина по пътечката до черния път и свърна към селището. Някъде по средата на пътя се спря и се намръщи, чудейки се. Когато идваше насам, бе стъпил върху паднала клонка, а сега тази клонка бе избутана в края на пътя. Явно Спирит не е лаел по заек. Някой е идвал тук. Не бе чул никакъв звук, но звуците се заглушаваха много добре от растителността наоколо. Кой ли е бил? Да не би някой да го е проследил? Дали го е видял, като разглежда сеизмичния вибратор?

Колкото повече се приближаваха, толкова по-неспокоен ставаше Спирит. Когато пред тях се откри паркингът с колите, Прийст разбра защо.

Там, до неговия плимут, бе паркирана полицейска кола.

Сърцето на Прийст спря да бие.

Толкова бързо! Как можаха да го открият толкова бързо?

Впери поглед в полицейския автомобил.

Беше бял форд „Краун Виктория“, със зелена линия отстрани, сребърна шестолъчна звезда на вратата — знак за принадлежност към шерифството, четири антени и цяла редица от червени, сини и оранжеви буркани на покрива.

Запази спокойствие! Всичко минава.

Полицията може да не е дошла за вибратора. Най-вероятно от нямане какво да прави това ченге е тръгнало по черния път, водено от лениво любопитство. Това никога не се бе случвало, но все някой ден трябваше да стане. Причини колкото щеш. Например можеха да търсят някой изгубил се турист. Заместникът на шерифа можеше да търси тайно местенце, където да се среща с жената на съседа си.

Те дори може би изобщо не знаеха, че тук има комуна. А можеше и никога да не разберат. Ако се дръпнеше тихомълком обратно в гората…

Късно. Точно в този момент, когато мисълта му минаваше през главата, иззад едно от дърветата се показа ченге.

Спирит яростно се разлая.

— Тихо — каза му Прийст и кучето млъкна.

Ченгето бе облечено в сиво-зелената униформа на заместник-шериф, със звезда от лявата страна на куртката, каубойска шапка и пистолет на колана.

Той видя Прийст и му махна.

Прийст се поколеба, после бавно вдигна ръка и също махна в отговор.

След това неохотно тръгна към колата.

Мразеше ченгетата. Повечето от тях бяха крадци, тъпанари и психопати. Използваха униформите и положението си, за да скрият факта, че са по-големи престъпници от хората, които арестуваха. Бе принуден обаче да се държи вежливо, точно като някой селянин, който си мисли, че полицията съществува, за да брани интереса на хората.

Той задиша спокойно, отпусна мускулите на лицето си, усмихна се и каза:

— Здрасти.

Ченгето бе само. Бе млад мъж, може би на около двадесет и пет — тридесет години, с късо подстригана кестенява коса. Тялото му под униформата вече бе започнало да се отпуска — след десет години щеше да има бирено коремче.

— Тук наблизо живеят ли хора? — попита ченгето.

Прийст се изкуши да излъже, но за секунда — ченгето трябваше само да извърви половин километър в правилната посока, за да се натъкне на къщите, и тогава подозрението му щеше да нарасне, разбрал, че е излъган. Затова Прийст му каза истината.

— Не сте много далеч от винарната „Силвър Ривър“.

— Никога не съм я чувал.

Това не беше случайно. В телефонния указател бяха дадени адресът и телефонът на Пол Бийл в Напа. Нито един от комунарите не фигурираше в списъците за гласуване. Никой от тях не плащаше данъци, защото никой нямаше доходи. Винаги гледаха да запазят съществуването си в тайна. Стар изпитваше ужас от гласността, зародил се в годините, когато хипи движението бе разрушено заради прекаленото внимание на медиите. Освен това много от комунарите имаха лични причини да се крият. Някои имаха дългове, други бяха търсени от полицията. Дъбака бе дезертьор, Сонг бе избягала от чичо си, който й налагаше сексуален тормоз, а съпругът на Анет я биеше и се бе заклел, че ако го напусне, ще я намери, където и да се скрие.

Комуната продължаваше да изпълнява функциите на убежище и някои от новопристигналите също бягаха. Единственият начин някой да разбере за това място беше от хора като Пол Бийл, който бе живял известно време тук, след което се завърна във външния свят, но те внимаваха много да пазят тайната.

Тук полицай никога не бе идвал.

— Как може да не съм чувал за това място? — питаше се полицаят. — Заместник съм вече десета година.

— Винарната е съвсем малка — отвърна Прийст.

— Вие ли сте собственикът?

— Не, обикновен работник съм.

— И какво правите тук, вина ли?

Божичко, какъв интелектуален гигант!

— Да, това горе-долу е всичко. — Ченгето като че ли не усети иронията и Прийст продължи: — Какво ви носи насам толкова рано? Тук не сме имали престъпление, откакто Марли се напи и гласува за Джими Картър.

Той се ухили. Нямаше никакъв Чарли, разбира се — просто се опитваше да поразведри малко атмосферата с шега, която си мислеше, че може би ще се хареса на едно ченге.

Лицето на това ченге обаче си остана сериозно.

— Търся родителите на едно момиче, което нарича себе си Флауър.

Сърцето на Прийст се преобърна и той изстина като надгробен камък.

— О, боже господи, какво е станало?

— Арестувана е.

— Добре ли е?

— Не е пострадала от нищо, ако това имате предвид.

— Слава богу! Помислих си, да не би да е катастрофирала. — Мозъкът на Прийст започна да се съвзема от шока. — Как така се е озовала в затвора? Мислех си, че е тук и спи.

— Явно не е. Каква връзка имате с нея?

— Аз съм баща й.

— Тогава ще трябва да дойдете с мен до Силвър Сити.

— До Силвър Сити? Откога е там?

— Само от снощи. Не ни се искаше да я задържаме толкова дълго, но известно време отказваше да ни каже къде живее. Преди около час обаче се пречупи.

Сърцето на Прийст се сви от жал към малкото му момиченце, опитало се да запази тайната на комуната. Очите му се насълзиха.

Ченгето продължи:

— Но дори и при това положение беше адски трудно да ви намеря. Накрая едни откачалки, размахващи разни пушкала на около седем-осем километра оттук, ме упътиха.

Прийст кимна.

— „Лос Аламос“.

— Аха. Отпред имаха един огромен надпис: „Не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати“. Лайнари.

— Знам ги — каза Прийст. Бяха дясно екстремистка организация, която се бе настанила в една отдалечена и изоставена ферма и сега я пазеше с мощни оръжия и мечтаеше да се бие срещу евентуално китайско нашествие. За нещастие те бяха най-близките съседи на комуната. — Защо сте арестували Флауър? Нещо лошо ли е направила?

— Причината обикновено е такава — каза ченгето иронично.

— Какво е направила?

— Откраднала е от един магазин.

— От магазин? — Защо хлапе, което има достъп до безплатен магазин, ще върши такива неща. — Какво е откраднала?

— Един голям цветен плакат на Леонардо ди Каприо.

 

 

На Прийст му се прииска да му фрасне един в зъбите, но това нямаше да помогне на Флауър, затова благодари на човека, че си е направил труда да дойде дотук и обеща, че двамата с майката на момичето след час ще отидат в участъка в Силвър Сити и ще приберат дъщеря си. Полицаят си тръгна доволен.

Прийст отиде в бунгалото на Стар. То изпълняваше и функцията на медицински пункт. Стар нямаше специални медицински познания, но бе научила някои неща от баща си, който бе лекар, и майка си — медсестра. От дете бе свикнала с медицинска обстановка и дори бе помагала при раждания. Стаята й бе пълна с пакети бинтове, бурканчета с вазелин, аспирини, сиропи за кашлица и контрацептиви.

Когато Прийст я събуди и й каза лошата новина, тя изпадна в истерия. Мразеше полицията почти колкото него. През шейсетте ченгета я биеха с палки по демонстрациите, ченгета провокатори и продаваха лош наркотик и веднъж даже я бяха изнасилили в един полицейски участък.

Тя скочи от леглото и се нахвърли с юмруци върху Прийст. Той я стисна за китките и се опита да я успокои.

— Трябва веднага да отидем и да я измъкнем оттам! — крещеше тя.

— Точно така — отвърна той. — Първо се облечи, бързо!

Тя спря да се бори.

— Добре.

Докато Стар обуваше дънките си, той се обади:

— Казвала си ми, че на тринадесет години и теб са те арестували.

— Аха, едно мръсно и дърто ченге, с висяща от устата цигара, ме хвана за циците и ми каза, че съм щяла да стана много хубава жена.

— Няма с нищо да помогнеш на Флауър, ако отидеш там и се развикаш — предупреди я той. — Най-много и теб да арестуват.

Това й помогна да се съвземе.

— Прав си, Прийст. Трябва да се лигавим с тези мръсни педерасти, за нейно добро. — Среса косата си, хвърли бегъл поглед в малкото огледало и продължи: — Окей, готова съм да се потапям в лайната.

Прийст винаги бе смятал, че когато си имаш работа с полицията, трябва да си облечен нормално. Той събуди Дейл и взе от него стария си тъмносин костюм. Сега бе собственост на комуната и Дейл го бе носил последен, за да се яви в съда, където жената, с която бе живял преди двадесет и пет години, най-после бе решила да се разведе с него. Прийст облече костюма върху работната си риза и върза двадесет и пет годишната си розово-зелена връзка. Обувките му отдавна се бяха скъсали, затова нахлузи отново сандалите. После двамата със Стар седнаха в плимута.

Когато излязоха на асфалтирания път, Прийст каза:

— Как така снощи не сме забелязали, че я няма?

— Минах да й кажа лека нощ, но Пърл ми отвърна, че отишла до тоалетната.

— И на мен ми поднесоха същото! Пърл сигурно е знаела къде е и я е прикрила! — Пърл, дъщерята на Дейл и Поем, дванадесетгодишна, беше първа приятелка на Флауър. — Върнах се по-късно, но свещите бяха изгасени и не исках да ги будя. Изобщо не ми мина през ума…

— Ами как ще ти мине? Проклетото хлапе през целия си живот е прекарвало нощите тук. Няма причина да си мислиш, че може да е било някъде другаде.

Влязоха в Силвър Сити. Полицейският участък бе до съда. Двамата пристъпиха в мрачното преддверие, украсено с пожълтели фотографии на отдавна умрели убийци. Рецепцията бе зад една стъклена витрина с интерком и зумер. Ченгето зад него каза:

— С какво мога да ви помогна?

Стар отвърна:

— Казвам се Стела Хигинс и дъщеря ми е при вас.

Ченгето ги огледа втренчено. На Прийст му се стори, че ги преценява що за родители могат да бъдат.

След малко онзи каза:

— Изчакайте малко, моля. — После изчезна.

Прийст заговори тихо на Стар:

— Трябва да се представим като уважаващи закона родители, ужасени от факта, че детето им си има проблеми с полицията. Към представителите на изпълнителната власт не изпитваме нищо друго, освен дълбоко уважение. Съжаляваме, че създаваме проблеми на тези толкова заети хора.

— Ясно — отвърна Стар кратко.

Отвори се врата и ченгето ги покани да влязат.

— Господин и госпожа Хигинс — каза то и Прийст не го поправи. — Моля, последвайте ме.

Той ги отведе в една заседателна стая, постлана със сив мокет и с функционална мебелировка.

Флауър ги чакаше там.

Някой ден щеше да стане прекрасна и пищна като майка си, но на тринадесет години тя бе все още длъгнесто и непохватно момиче. Сега бе начумерена, но сълзите бяха готови всеки момент да рукнат. Изглежда, нищо й нямаше. Стар я прегърна мълчаливо, после и Прийст направи същото.

— Скъпа, ти в участъка ли преспа? — попита я след това Стар.

Флауър поклати глава.

— В някаква къща — отвърна тя.

Ченгето обясни:

— Законът в Калифорния е много строг. Малолетните не бива да бъдат затваряни под един и същи покрив с възрастните престъпници. Затова имаме две семейства в града, които са съгласни да поемат отговорността за младите нарушители през нощта. Флауър е прекарала нощта в дома на госпожица Уотърлоу, местната учителка, която освен това е и сестра на шерифа.

Прийст се обърна към Флауър:

— Добре ли беше?

Детето кимна мълчаливо.

Той се почувства по-добре. По дяволите, и по-лоши неща са се случвали на децата.

Полицаят се намеси:

— Моля седнете, госпожо и господин Хигинс. Аз отговарям за пускането в изпитателен срок и част от работата ми е да се занимавам и с детската престъпност в града.

Седнаха.

— Флауър е обвинена в кражба на постер, струващ 9.99 долара, от музикалния магазин в Силвър Сити.

Стар се обърна към дъщеря си.

— Не мога да разбера това — каза тя. — Защо ще крадеш постер на някаква си проклета кинозвезда?

Флауър изведнъж кресна:

— Просто го исках и това е! Просто го исках!

После избухна в сълзи.

Прийст каза на ченгето:

— Бихме желали да приберем дъщеря си колкото е възможно по-скоро. Какво трябва да направим?

— Господин Хигинс, трябва да подчертая, че максималното наказание за стореното от Флауър може да бъде затвор, докато навърши двадесет и една година.

— Исусе Христе! — смая се Прийст.

— Обаче едва ли ще приложат такава строга мярка за първо престъпление. Кажете ми, друг път Флауър правила ли е такива неща?

— Никога.

— Изненадани ли сте от стореното от нея?

— Да.

— Изумени сме — добави Стар.

Ченгето започна да ги разпитва за това как живеят, мъчейки се да разбере дали се грижат добре за Флауър. На повечето въпроси отговаряше Прийст, давайки да се разбере, че са най-обикновени селскостопански работници. Не каза нищо за комуната, нито за вярата си. Полицаят попита дали Флауър ходи на училище и Стар отговори, че във винарната има училище за децата на работниците.

Онзи, изглежда, остана доволен от отговорите. Флауър трябваше да подпише декларация, че ще се яви в съда след четири седмици, точно в десет часа сутринта. После ченгето помоли да се подпише и един от родителите и Стар се подчини. Нямаше нужда да внасят гаранция. Излязоха оттам за по-малко от час.

Вече вън от участъка, Прийст каза:

— Това съвсем не означава, че си лош човек, Флауър. Извършила си глупава постъпка, но ние те обичаме и ще те обичаме, както досега. Просто го запомни. И ще поговорим за това, когато се върнем у дома.

Подкараха колата обратно към винарната. Известно време Прийст не можа да мисли за нищо друго, освен за дъщеря си, но сега, когато тя вече бе в безопасност, той започна да прехвърля в главата си всички последици, до които можеше да ги доведе нейното арестуване. Преди това комуната никога не бе привличала вниманието на полицията. Нямаше кражби, защото те не признаваха частната собственост. Понякога се сбиваха и се раздаваха юмруци, но комунарите сами се оправяха с това. Тук никой не бе умирал. Нямаха и телефон да повикат полицията. Никога не нарушаваха законите, с изключение на закона за наркотиците, но бяха много внимателни.

Сега обаче тяхното място бе вече на картата.

По-лош момент от този не можеше да се измисли.

Нямаше какво да направи, освен да удвои и утрои вниманието си. Каза си, че не бива да обвинява Флауър. На нейната възраст той бе професионален крадец с арестантско досие, започнато три години преди това. Ако той не я разбере, кой ще я разбере?

Включи радиото. На всеки кръгъл час имаше новини. Последната тема беше за заплахата от земетресение. „Губернаторът Майк Робсън ще се срещне утре сутринта с агенти от ФБР, за да обсъдят положението с групата «Проклятие от рая», която заплаши да предизвика земетресение — каза говорителят. — Говорител на Бюрото каза, че всички заплахи се вземат на сериозно, но повече не пожела да коментира предстоящата среща“.

Губернаторът ще направи изявлението си след срещата, помисли си Прийст. Щеше му се радиото да бе споменало някакъв час кога щеше да се състои срещата.

Беше вече към десет часа, когато се прибраха вкъщи. Колата на Мелъни я нямаше на полянката, служеща им за паркинг. Бе отишла да остави Дъсти при баща му за уикенда.

Във винарната атмосферата бе привидно спокойна. Повечето от групата бяха отишли да плевят лозето, работейки без обичайните смехове и песни. Пред кухнята Холи, майката на синовете му Ринго и Смайлър, с мрачен израз запържваше лук, докато Слоу, винаги усещащ атмосферата, гледаше изплашено и белеше ранни картофи, току-що извадени от градината. Дори Дъбака изглеждаше примирен, навел се над тезгяха, режейки някаква дъска с триона.

Щом видяха Стар и Прийст да се връщат с Флауър, всички оставиха работата си и се насочиха към храма. Когато имаше някаква криза, винаги се събираха там, за да я обсъдят. Ако бе някакъв дребен въпрос, това ставаше обикновено в края на деня, но сега бе важно и не биваше да се отлага.

На път за храма Прийст и семейството му бяха настигнати от Дейл и Поем и дъщеря им Пърл.

Дейл, дребен мъж с късо подстригана коса, беше най-обикновено изглеждащият човек от групата. Обаче бе един от най-важните — беше специалист винар и отговаряше за правилното смесване на виното от различни реколти. Но според Прийст той се отнасяше към комуната като към всяко друго село. Дейл и Поем бяха първото семейство, което си направи фамилно бунгало. Поем беше тъмнокожа жена с френски акцент. Беше малко дивачка — Прийст я познаваше, бе спал много пъти с нея, — но с Дейл като че ли стана по-питомна. Дейл беше един от малкото, които можеха безболезнено да се пренагласят към нормалния живот отвън, ако, разбира се, решеше да напусне. Повечето от тях не биха го направили, Прийст го чувстваше, защото щяха да свършат в затвора, да се институционализират или да умрат.

— Трябва да ти покажа нещо — каза Дейл.

Прийст забеляза как двете момичета си размениха бързи погледи. Този на Флауър обвиняваше, докато Пърл изглеждаше изплашена и гузна.

— Какво има пък сега? — попита Стар.

Дейл заведе всички в единственото празно бунгало. В момента се използваше като занималня за по-големите деца. Вътре имаше грубо скована маса, няколко стола и шкаф с книги и моливи. В тавана имаше капандура, от която се излизаше в тясното пространство между него и полегатия покрив. Сега капандурата бе отворена и на нея бе подпряна стълба.

Прийст с ужас си помисли, че вече знае какво предстои.

Дейл запали свещ и се качи по стълбата. Прийст и Стар го последваха. Горе, в таванския мрак, разпръсван от треперливата светлина на свещта, тримата видяха тайната на момичетата — кашон, пълен с евтина бижутерия, гримове, модни дрешки и списания за тийнейджъри.

Прийст каза тихо:

— Всички онези неща, които сме ги възпитали да смятат, че нямат никаква стойност.

— Ходят до Силвър Сити на стоп — каза Дейл. — През изминалите четири седмици са го правили три пъти. Вземат тези дрешки и се преобличат в тях.

Стар попита:

— А какво правят, като отидат там?

— Мотаят се по улиците, разговарят с момчета и крадат от магазините.

Прийст бръкна в кашона и извади тясна синя тениска с една-единствена оранжева ивица. Бе найлонова, ефирна и кичозна. Това бе облекло, което презираше — нито топлеше, нито предпазваше, нито пък правеше каквото и да било, освен да скрива красотата на човешкото тяло с помощта на слой грозота.

С тениската в ръка той се спусна по стълбата, последван от Стар и Дейл.

Двете момичета изглеждаха като убити.

Прийст каза:

— Хайде да отидем в храма и да го обсъдим с останалите.

През това време всички вече се бяха събрали, включително и децата. Седяха на пода, кръстосали крака пред себе си, и чакаха.

Както винаги, Прийст седна в средата. На теория обсъждането бе демократично и в комуната не трябваше да има водачи, но той и Стар доминираха във всички събрания. Прийст насочваше диалога към изхода, желан от него, като обикновено задаваше въпроси, вместо да изразява мнение. Ако някоя идея му харесваше, той насърчаваше дискусията в нейна полза. Ако искаше да отхвърли някой проект, питаше откъде знаят, че той ще даде резултат. Ако обаче настроението на събранието бе срещу него, той се преструваше на принуден да се съгласи и по-късно променяше решението.

— Кой иска да започне? — попита Прийст.

Заговори Анет. Беше майчински тип жена на около четиридесет и вярваше, че проявяването на разбиране дава подобри резултати от заклеймяването.

— Може би Флауър и Пърл трябва да започнат с това да ни кажат при кого са ходили в Силвър Сити — предложи тя.

— За да се срещаме с хора — отвърна предизвикателно Флауър.

Анет се усмихна:

— Искаш да кажеш с момчета.

Флауър вдигна рамене.

Анет продължи:

— Е, това според мен е разбираемо… но защо е трябвало да крадете?

— За да изглеждаме добре!

Стар въздъхна отчаяно:

— А какво им има на всекидневните ви дрехи?

— Мамо, бъди сериозна, моля те — насмешливо отвърна Флауър.

Стар се наведе напред и я плесна през лицето.

Флауър ахна. На бузата й се появи червен отпечатък.

— Никога повече да не ми говориш с такъв тон — каза Стар. — Току-що са те хванали да крадеш и аз трябваше да те измъквам от участъка, затова не се дръж така, сякаш аз съм глупачката.

Пърл заплака.

Прийст въздъхна. Бе предвидил, че ще стане така. На дрехите от безплатния магазин им нямаше нищо. Имаха дънки и джинси във всякакви разцветки — сини, черни или тъмни, дънкови ризи, тениски в бяло, сиво, червено и жълто, сандали и ботуши, дебели вълнени пуловери за зимата, водонепромокаеми якета за работа в дъжд. Но тези дрехи се носеха от всички и се връщаха, за да ги вземе друг, който има нужда от тях, и така бе от години насам. Разбира се, че децата ще искат нещо по-различно. Преди тридесет и пет години Прийст бе откраднал едно яке с Бийтълс на гърба, и то от магазин.

Поем се обърна към дъщеря си:

— Пърл, скъпа, ти не харесваш дрехите си?

Между две хълцания тя отвърна:

— Искахме да приличаме на Мелъни.

— А-а — каза Прийст и всичко му стана ясно.

Мелъни продължаваше да носи дрехите, с които бе дошла — миниатюрни блузки, които оставяха корема оголен, минижупи или къси панталони и много приятни за окото шапчици. Изглеждаше много шик и секси. Никак не бе изненадващо, че момичетата я бяха приели като модел.

Дейл каза:

— Трябва да поговорим с Мелъни.

Тонът му бе уклончив. На повечето от тях не им се искаше да казват нищо, което би прозвучало, като че ли критикуват Прийст.

Прийст премина в отбрана. Той бе довел Мелъни тук и той бе неин приятел. Но тя бе и ключова фигура в плана му. Беше единствената, която би могла да разбере данните от дискетата на Майкъл. Те в момента се намираха в нейния лаптоп. Прийст не биваше да им позволява да я нападат.

— Никога не караме хората, които идват тук, да променят дрехите си — каза той. — Отначало те износват дрехите си, с които са дошли, правилото винаги е било такова.

Обади се и Аляска. Бивша учителка, тя бе дошла тук преди десет години с приятелката си Джус. Били отритнати от жителите на малък градец, след като се разбрало, че са лесбийки.

— Не става въпрос само за дрехите й — каза тя. — Мелъни почти не работи.

Джус кимна в съгласие.

Прийст възрази:

— Виждал съм я в кухнята да мие съдове, да пече сладки.

Аляска сякаш се изплаши, но настоя:

— Само лека домакинска работа. Не работи на лозето. Тя просто е пътничка, Прийст.

Стар видя, че около Прийст става напечено и побърза да му се притече на помощ:

— Имали сме много такива хора. Спомнете си каква бе Холи, когато дойде за първи път.

Холи беше също като Мелъни — хубаво момиче, привлечено отначало от Прийст, а чак след това от комуната.

Холи се усмихна унило.

— Признавам си. Бях мързелива. Но после се почувствах зле, че не участвам като всички. Никой нищо не ми е казвал. Просто разбрах, че ще се почувствам по-щастлива, ако допринасям с нещо в работата.

Обади се и Гардън. Бивша наркоманка, тя бе на двадесет и пет, но изглеждаше на четиридесет.

— Мелъни оказва лошо влияние. Говори на децата за попмузика, концерти и други такива глупости.

Прийст каза:

— Очевидно ще трябва да поговорим малко с Мелъни, като се върне от Сан Франциско. Знам, че ще се разстрои много, като разбере какво са направили Флауър и Пърл.

Дейл обаче не бе доволен:

— Това, което притеснява мнозина от нас…

Прийст се намръщи. Излизаше, като че ли цялата група е приказвала зад гърба му. Исусе Христе, да не би да се готви бунт? Той се погрижи неудоволствието да проличи в тона му:

— Е? Кое притеснява мнозина от вас?

Дейл преглътна.

— Мобифонът и компютърът й.

До долината не идваше ток, затова имаха съвсем малко електрически уреди — така у тях се бе развило нещо като нетърпимост към телевизори и видеоапарати. Прийст трябваше да ходи до колата си, за да чуе новините по радиото. Гледаха с презрение на всичко електрическо. Уредите на Мелъни, които зареждаше от контактите в обществената библиотека в Силвър Сити, бяха предизвикали няколко неодобрителни погледи. Сега няколко души изразиха с кимане съгласието си.

Имаше обаче причина Мелъни да задържи мобифона и компютъра си. Но Прийст не можеше да я обясни на Дейл. Той не беше Оризар. Въпреки че бе пълноправен член на групата и бе тук от години, Прийст не бе сигурен дали ще се съгласи с плана за земетресение и дали няма да се уплаши.

Разбра, че трябва да приключва въпроса. Заплашваше да излезе от контрол. С недоволни хора можеш да се оправиш само ако разговаряш поотделно с всеки един, а не в колективна дискусия, където те се подкрепяха.

Но преди да успее да каже нещо, намеси се и Поем:

— Прийст, не става ли нещо тук? Нещо, което не ни казваш? Изобщо не можах да разбера защо вие със Стар трябваше да отсъствате цели две седмици и половина.

Сонг, подкрепяйки Прийст, каза:

— Е-е, това вече е недоверчив въпрос.

Групата се разпадаше, Прийст виждаше това. Беше неизбежна последица от факта, че трябва да напуснат долината. Нямаше и помен от никакво чудо, както той бе загатнал в началото. Всички виждаха, че наближава краят на техния свят.

Стар рече:

— Мисля, че казах на всички. Имам чичо, който умря и остави работите си объркани. А аз съм единствената му роднина, затова трябваше да отида и да помогна на адвокатите да оправят нещата.

Достатъчно.

Прийст знаеше как да задуши протест още в началото му. Гласът му прозвуча решително.

— Мисля, че обсъждаме този въпрос в много лоша атмосфера — каза той. — Съгласни ли сте?

Всички бяха съгласни, разбира се. Повечето от тях кимнаха.

— Какво трябва да направим обаче? — Прийст погледна към десетгодишния си син, тъмнокосо момче със сериозни очи. — Какво ще кажеш, Ринго?

— Да медитираме заедно — отвърна момчето.

Това бе отговорът, който всеки от тях би дал.

Прийст се огледа.

— Всички ли сте съгласни с предложението на Ринго?

Всички бяха съгласни.

— Тогава да се приготвим.

Всеки зае позата, която му бе най-приятна. Някои легнаха по гръб, други се свиха в ембрионална поза, а един-двама просто лежаха като заспали. Прийст и още няколко души седяха с кръстосани крака, отпуснали ръце на коленете, със затворени очи и вдигнати към небето лица.

— Отпуснете малкото пръстче на левия си крак — започна Прийст със спокоен, проникновен глас. — После четвъртия пръст, после третия, после втория и накрая големия. Отпуснете цялото си стъпало… целия си глезен… целия си прасец.

Докато бавно правеше описание на цялото тяло, в храма се възцари атмосфера на несмущаван покой. Дишането на хората се забави, телата им ставаха все по-неподвижни и лицата им постепенно приеха спокойния израз на медитацията.

Най-сетне Прийст бавно отрони една-единствена сричка:

— Ом.

Цялата група отговори като един:

— Оммм…

Моят народ.

Дано да живее вечно!