Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hammer of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2021)

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Проклятие от рая

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Антон Баев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-562-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5128

История

  1. —Добавяне

9.

Прийст не можеше да повярва, че го е направил.

Аз предизвиках земетресение. Наистина. Аз!

Докато караше по междущатски път 395 за дома с Мелъни до себе си в кабината и Стар с Дъбака в плимута отзад, той даде воля на въображението си. Представи си телевизионен коментатор с побеляло от страх лице да казва, че „Проклятие от рая“ са удържали думата си, после — изпаднали в паника хора, и накрая — един притеснен губернатор, който с покрусен вид съобщава за замразяване строежа на нови електростанции в Калифорния.

Това може би беше твърде оптимистична гледка. Хората още не бяха изпаднали в паника. Губернаторът нямаше да се поддаде толкова лесно. Но поне щеше да бъде принуден на преговори с Прийст.

А какво ще прави полицията? Хората щяха да очакват от тях да хванат извършителите. Губернаторът вероятно се бе обадил на ФБР. Те обаче нямаха представа кои са тези от „Проклятие от рая“, нямаха за какво да се хванат. Работата им бе почти невъзможна за изпълнение.

Едно нещо обаче се бе объркало днес и Прийст не можеше да не се притеснява за него. Когато Стар се бе обадила на Джон Трут, тя не се бе свързала с човек, а бе оставила съобщение на телефонен секретар. Прийст не успя да я спре.

Един непознат глас едва ли ще помогне много на ченгетата, помисли си той. Въпреки това никак не му се искаше да имат дори толкова дребно нещо, за което да се хванат.

Стори му се изненадващо, че светът продължава да живее така, сякаш нищо не се е случило. Колите се разминаваха нагоре-надолу по пътя, хората отбиваха в крайпътните ресторантчета, пътните ченгета спряха млад мъж в червено порше, работници подкастряха крайпътните храсти. А всички трябваше да бъдат потресени.

Той започна да се пита дали наистина е имало земетресение. Да не би всичко това да му се е присънило в наркотичен транс? Бе го видял със собствените си очи — пукнатината, зинала в земята — и въпреки това земетресението изглеждаше по-далечно и невъзможно, отколкото когато бе само една идея. Необходимо му бе обществено потвърждение — телевизионен репортаж, снимка от някой вестник, разговор на тази тема в бара или на опашката в супера.

Късно следобед — бяха още на територията на Невада — Прийст спря на една бензиностанция. Плимутът ги последва. Мъжете напълниха резервоарите, а Мелъни и Стар отидоха до тоалетната.

— Дано вече да сме в новините — промърмори Дъбака нервно.

Явно и той бе мислил за същото.

— Как няма да бъдем? — отвърна Прийст. — Че ние направихме земетресение бе, човек!

— Да, но властите може да го скрият.

Както много други хипита, Дъбака вярваше, че правителството контролира новините. Прийст знаеше, че хората бяха сами цензори на себе си. Не купуваха вестници и отказваха да гледат телевизионни програми, накърняващи предразсъдъците им, затова ги тъпчеха с глупости.

Но тъй или иначе, мисълта на Дъбака го обезпокои. Сигурно не беше много трудно да се скрие едно земетресение на толкова отдалечено място.

Влезе да плати. Климатикът го накара да потрепери. Зад гърба на касиерката свиреше радио. Сети се, че може да чуе новините. Попита колко е часът и касиерката му отговори, че е шест без пет. Поразмота се малко из магазина, преструвайки се, че разглежда стоката по щандовете. Мелъни и Стар излязоха от тоалетната едновременно.

Най-накрая новините започнаха.

За да намери повод да се доближи до касата, Прийст взе две захарни пръчки и се приближи да ги плати.

Първата новина бе за сватбата на двама артисти от известен телевизионен сериал. Какво ме интересува? Прийст слушаше, потропвайки нетърпеливо с крак. После започна кратък репортаж за посещението на президента в Индия. Дано да научи някоя мантра там. Касиерката добави цената на захарните пръчки и Прийст плати. Следващата новина сигурно е за земетресението. Обаче третата новина бе за някаква престрелка в чикагско училище.

Прийст бавно тръгна към вратата, следван от Мелъни и Стар. Един друг клиент напълни резервоара на своя джип ранглър и влезе да плати.

Най-сетне водещият каза:

— Екологичната терористична група „Проклятие от рая“ пое отговорност за слабо земетресение, станало днес в долината Оуънс, Източна Калифорния.

Прийст тихо прошепна:

— А така! — И плесна с юмрук дланта на другата си ръка.

Стар изсъска в отговор:

— Не сме терористи!

Водещият продължи:

— Трусът е станал в деня, когато групата е заплашила да предизвика такъв, но главният щатски сеизмолог Матю Бърд отрече, че земетресение може да се предизвика от човек.

— Лъжец! — яростно прошепна Мелъни.

— Отговорността бе поета в телефонен разговор с най-слушаното предаване на тази радиостанция Джон Трут на живо.

Прийст тъкмо вече стигаше до изхода, когато с огромна изненада чу гласа на Стар. Спря се като закован. Стар тъкмо казваше:

— Ние не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати. Сега, след като вече знаете, че държим на думата си, по-добре е да помислите за искането ни. Обявете замразяване строежа на нови електростанции в Калифорния. Даваме ви седем дни срок да помислите.

Стар избухна:

— Исусе Христе, ами че това съм аз!

— Ш-ш-т! — изшътка й Прийст и погледна през рамо.

Клиентът с джипа говореше нещо, а касиерката тъкмо прекарваше кредитната му карта през уреда. Никой не бе забелязал избухването на Стар.

— Губернаторът Майк Робсън не отговори на тази нова заплаха. Спортът днес…

Тримата излязоха навън.

Стар отново заговори разпалено:

— Боже господи! Предават гласа ми по радиото! И какво ще правя сега?

— Ще запазиш спокойствие — отвърна Прийст. Самият той не бе спокоен, но се държеше. Докато вървяха към колите, той продължи с нисък и убедителен тон: — Никой извън комуната не познава гласа ти. Не си говорила с никого извън комуната, а когато си то правила, разменяла си не повече от няколко думи. А онези, които може да си спомнят за теб от дните, когато бе известна, даже не знаят дали си още жива.

— Може и да си прав — каза Стар със съмнение.

— Единственото изключение, за което се сещам, е Боунс. Може да чуе записа и да познае гласа ти.

— Той никога няма да ни предаде. Боунс е Оризар.

— Не знам. Един наркоман може да направи всичко.

— Ами другите… Дейл и Поем например?

— Да, и те са причина за безпокойство — призна Прийст. В бунгалата нямаше радиоапарати, но Дейл често използваше общия пикап, а в него имаше радио. — Ако научат, просто ще трябва да им кажем.

Или ще разрешим въпроса по същия начин, както с Марио.

Не, не бих могъл да го направя… не и с Дейл или Поем.

Дали?

Дъбака чакаше зад волана на плимута.

— Хайде бе, какво се бавите толкова? — нетърпеливо попита той.

Стар накратко му разправи какво бяха чули.

— За щастие никой извън комуната не е чувал гласа ми… О, по дяволите, чак сега се сетих! — Тя се обърна към Прийст. — Онова ченге в полицейското в Силвър Сити.

Прийст изпсува. Разбира се. Стар бе говорила с него вчера. Страхът сграбчи сърцето му. Ако е чул новините и е запомнил гласа на Стар, в този момент шерифът и половин дузина ченгета вероятно вече са в комуната и чакат Стар да се върне.

Но може още да не е чул новините. Прийст трябваше да провери. Но как?

— Ще се обадя в полицейското.

— Какво ще им кажеш? — попита го Стар напрегнато.

— Не знам, ще измисля нещо. Почакайте тук.

Влезе отново вътре, взе дребни монети от касиерката и отиде до обществения телефон. Взе номера на полицейското управление от „Справки“ и набра. Спомни си името на ченгето точно преди отсреща да вдигнат телефона.

— Трябва да говоря с господин Уикс — каза той.

— Били не е тук.

— Но аз се видях с него вчера.

— Снощи хвана самолета за Насо. Сега сигурно си лежи на плажа, пийва си биричката и гледа бикините наоколо, дай боже всекиму. Ще се върне след две седмици. С нещо друго да ви помогна?

Прийст затвори.

Исусе, какво щастливо стечение на обстоятелствата!

Той се върна при останалите.

— Бог е с нас — каза им.

— Какво? — попита го Стар нетърпеливо. — Какво е станало?

— Снощи е излязъл в отпуска. Отишъл е в Насо за две седмици. Не ми се вярва и чуждите радиостанции да предават гласа на Стар. Няма страшно.

Стар едва не падна от облекчение.

— Е, слава богу!

Прийст отвори вратата на камиона.

— Хайде да поемаме пътя си.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Прийст отби сеизмичния вибратор по черния път, водещ през гората към комуната. После върна камиона в старото му скривалище. Макар че бе тъмно и всички бяха изморени, всеки сантиметър от камиона бе старателно покрит с клони така, че да не се вижда отникъде, включително и от въздуха. После всички се качиха в плимута, за да изминат последния километър и половина.

Прийст включи радиото за късните новини. Този път земетресението беше новина номер едно.

— Нашето предаване Джон Трут на живо днес игра централна роля в продължаващата драма с „Проклятие от рая“, екологичната терористична група, която твърди, че може да предизвиква земетресения — каза някакъв развълнуван глас. — След като едно средно по сила земетресение разтърси долината Оуънс в източната част на Калифорния, една жена, твърдейки, че представлява групата, се обади на Джон Трут и каза, че те са предизвикали труса.

После радиостанцията пусна пълния запис на съобщението.

— Мамка му! — промърмори Стар, докато слушаше собствения си глас.

Прийст продължаваше да се чувства неприятно. Макар да знаеше, че това не помага кой знае колко на полицията, никак не му се искаше да изкарват Стар на показ по такъв начин. Това й придаваше ужасно уязвим вид — искаше му се да разбие враговете й и да я спаси.

Записът свърши и водещият каза:

— Тази вечер специален агент Раджа Хан взе касетата със записа и я отнесе във ФБР, където ще бъде подложена на психолингвистичен анализ.

Това подейства на Прийст като удар в стомаха.

— Какво, по дяволите, означава това „психолингвистичен“?

Отговори му Мелъни:

— Никога не съм чувала тази дума, но предполагам, че подлагат на анализ езика ти и оттам вадят заключения за психологията ти.

— Не знаех, че са толкова умни — каза Прийст разтревожено.

Дъбака се обади:

— Не се притеснявай, човече. Могат да си анализират гласа на Стар колкото си искат, но това няма да им даде адреса й.

— Дано!

Междувременно водещият продължаваше:

— Губернаторът Майк Робсън още не е излязъл с коментар по въпроса, но шефът на клона на ФБР в Сан Франциско обеща утре сутринта да даде пресконференция. Други новини…

Прийст изключи радиото. Дъбака паркира до въртележката на Боунс. Боунс я беше завил с огромен брезент, за да предпази ярките цветове от избеляване.

Спуснаха се надолу, минаха през лозето и влязоха в селището. Готварната и детското бунгало бяха потънали в мрак. Зад прозореца на Епъл трептеше светлина — тя страдаше от безсъние и четеше до късно, а откъм бунгалото на Сонг тихо подрънкваше китара. Останалите бунгала бяха тъмни и тихи. Посрещна ги само Спирит, радостно въртейки опашка на лунната светлина. Казаха си тихо лека нощ и всеки се повлече към бунгалото си, твърде уморен, за да празнува победата.

Беше топла нощ. Прийст лежеше гол в леглото си и мислеше. От губернатора нито дума, но сутринта щеше да се проведе пресконференция. Незнанието какво мисли противникът силно притесняваше Прийст. Винаги съдеше за хората по начина, по който изглеждаха, усмихваха се, скръстваха ръце или се почесваха по главата. Опитваше се да манипулира губернатора, но беше трудно, без да е застанал лице в лице с него. А и какво ли се канеше да прави ФБР? Дали в тези думи за психолингвистиката имаше някаква истина?

Трябваше му повече информация. Не можеше да лежи тук и да чака врагът да почне да действа.

Запита се дали няма да е добре да телефонира в губернаторството и да се опита да говори с губернатора. Дали щяха да го свържат? И ако го свържеха, дали щеше да научи нещо? Може би си струва да се опита. Не му харесваше положението, в което щеше да се постави: щеше да моли за разговор. А стратегията му бе друга: сам да наложи волята си.

После му мина през ума, че може да отиде на пресконференцията.

Би било доста опасно — ако го открият, всичко щеше да бъде загубено.

Идеята му хареса. Да се представя за репортер бе нещо, което бе правил едно време. Бе се специализирал в дръзките удари — открадването на белия линкълн и даването му на Райли Зурлата; намушкването на Джек Каснър в тоалетната; предложението да купи магазина от Дженкинсънови. Винаги успяваше да се справи с такива неща.

Може би трябваше да се представи за фотограф. Щеше да заеме от Пол Бийл някой фотоапарат, а Мелъни щеше да бъде репортер. Беше достатъчно хубава, за да накара всеки агент на ФБР да отклони за малко вниманието си.

За колко часа бе определена тази пресконференция?

Той се надигна от леглото, нахлузи сандалите си и излезе. Вън луната светеше и той намери лесно пътя до бунгалото на Мелъни. Бе седнала гола на ръба на леглото и решеше дългата си червена коса. Когато влезе, тя вдигна глава и се усмихна. Светлината от свещта очертаваше тялото й, трептеше по изваяните й рамене, гърдите, по бедрата и проблясваше в косъмчетата в червения триъгълник между тях. Бе толкова хубава, че дъхът му спря.

— Здравей — каза му.

Мина известно време, преди да си спомни защо беше дошъл.

— Трябва да използвам телефона ти — каза той.

Тя се нацупи. Не тази реакция бе очаквала от гол мъж, дошъл при нея посред нощ.

Мъжът се засмя с усмивката на лошо момче.

— Но може би трябва първо да те хвърля на земята, да те изнасиля и тогава да телефонирам.

Тя се усмихна:

— Добре, първо можеш да телефонираш.

Той взе телефона и се поколеба. Цял ден Мелъни се бе държала като шеф и той се бе примирявал с това, защото тя бе сеизмоложката, но сега това бе свършило. Не му харесваше да му дава разрешение за каквото и да било. Това не бе отношението, което двамата трябваше да имат.

Той легна на леглото, все още държейки телефона в ръка, и насочи главата на Мелъни към чатала си. Тя се поколеба, но започна това, което искаше.

Минута-две той просто лежа, без да помръдне, наслаждавайки се на усещането.

После се свърза със „Справки“.

Мелъни прекъсна дейността си, но той се пресегна и отново натисна главата й надолу. Тя отново се поколеба, сякаш се канеше да възрази, но после поднови дейността си.

Така е по-добре.

Прийст взе номера на клона на ФБР в Сан Франциско и го набра.

Отговори му мъжки глас:

— ФБР.

Вдъхновението осени Прийст, както винаги, в последния момент.

— Обажда се Дейв Хорлок от радиостанцията KCAR в Карсън Сити — каза той. — Бихме искали да изпратим един репортер на пресконференцията ви утре. Бихте ли могли да ми дадете адреса и часа?

— Съобщиха ги по радиото — каза мъжът.

Мързеливо копеле.

— Не се обаждам от офиса си — започна да импровизира Прийст. — А репортерът ни трябва да тръгне утре рано сутринта.

— Определена е за дванадесет по обед, тук, във Федерал Билдинг, на Голдън Гейт авеню номер 450.

— Ще му трябва ли някаква покана?

— Няма покани. Трябва му само легитимация като представител на медиите.

— Благодаря ви за помощта.

— От коя радиостанция казахте, че сте?

Прийст затвори.

Легитимация. Откъде, по дяволите, да я измисля?

Мелъни прекрати смукането и каза:

— Дано не са го проследили това обаждане.

Прийст се стресна:

— Защо пък ще го правят?

— Може да проследяват всички постъпващи обаждания.

Той се намръщи.

— Могат ли да го направят?

— С компютри, да.

— Да, ама аз не говорих дълго.

— Прийст, не живееш в шейсетте. Време не им трябва, компютърът върши всичко за наносекунди. Просто трябва да проверят в сметката чий е телефонът, който се е обадил в един без три минути през нощта.

Прийст не бе чувал думата „наносекунди“ и не знаеше какво означава, но се досещаше и се обезпокои.

— Мамка му! — каза той. — А могат ли да разберат къде си?

— Само ако е включен.

Прийст бързо го изключи.

Започваше да се нервира. Доста изненади му се струпаха днес. Първо гласът на Стар по радиото, после — психолингвистичният анализ, а сега и това, че компютрите можели да проследяват разговори. Дали нямаше и още нещо, което бе забравил да предвиди?

Той поклати глава. Мислеше негативно. Тревогите и старанието да се предвиди абсолютно всичко не водеха доникъде. Неговата сила бяха въображението и здравите нерви. Утре щеше да отиде на пресконференцията, да ги убеди да го пуснат и да види какво замисля врагът.

Мелъни легна по гръб на леглото, затвори очи и каза:

— Днес цял ден прекарахме на седлото.

Прийст оглеждаше тялото й. Обичаше да гледа най-вече гърдите й. Харесваше му как се полюшват ритмично в такт с походката й. Обичаше да гледа, когато тя си сваляше пуловера през главата и циците й изскачаха отдолу като дула на пищови. Обичаше да гледа как си слага сутиена й ги намества вътре в шапчиците. Сега, легнала по гръб, те бяха леко сплескани, издути отстрани, а зърната — меки и нежни, отпуснати в покой.

Имаше нужда да прочисти съзнанието си от тревогите. Имаше два най-добри начина за това. Вторият бе медитацията. А първият лежеше по гръб пред него.

Той я прекрачи, коленичи над нея. Когато целуна гърдите й, тя въздъхна доволно и го погали по косата.

С крайчеца на окото си Прийст долови някакво движение. Извърна поглед към вратата и видя Стар, облечена в пурпурна копринена роба. Усмихна се. Знаеше какво мисли да прави — правила го беше и преди. Тя срещна погледа на Прийст и вдигна вежди въпросително. Прийст кимна. Стар влезе и затвори вратата безшумно.

Прийст засмука розовото зърно на Мелъни, бавно придърпвайки го с устни, лекичко дразнейки го с върха на езика си, после го пусна да се изплъзне навън, после отново го смукна и продължи играта отначало, ритмично повтаряйки движенията. Мелъни изстена от удоволствие.

Стар развърза робата си и остана известно време така, лекичко докосвайки гърдите си. Тялото й бе толкова различно от това на Мелъни — кожата леко потъмняла там, където на Мелъни бе бяла, бедрата и раменете по-широки, а косата — тъмна и гъста, докато на Мелъни бе златночервена и фина. После Стар се наведе и целуна Прийст по ухото, плъзна ръка по гръбнака му и накрая я спря между краката му, леко стискайки с гальовни движения.

Дишането му се учести.

Бавно, бавно. Наслади се на момента.

Стар коленичи до леглото и започна да гали Мелъни по гърдата, докато Прийст смучеше зърното й.

Мелъни усети, че нещо не е наред. Стоновете й рязко секнаха. Тялото й замря и тя отвори очи. Виждайки Стар, тя нададе приглушен вик.

Стар се усмихна и продължи да я гали.

— Тялото ти е толкова красиво — каза тя с нисък глас.

Прийст ги гледаше като в транс, после се наведе и пое в уста другата гърда на Мелъни.

Мелъни блъсна и двамата и се изправи в леглото.

— Не! — каза тя.

— Отпусни се — каза й Прийст и я погали по косата. — Всичко е наред, наистина.

Стар започна да гали Мелъни по вътрешната страна на бедрото.

— Ще ти хареса — каза тя. — Жените знаят да правят някои неща много по-добре от мъжете. Ще видиш.

— Не — отново повтори Мелъни и стисна здраво крака.

Прийст видя, че работата май няма да стане. Почувства се като предаден. Искаше му се да види как Стар подлудява от удоволствие друга жена, но Мелъни май беше още твърде задръстена.

Стар обаче не се отказваше. Ръката й се плъзна по бедрото на Мелъни и лекичко закачи червената туфичка между краката й.

— Не! — Мелъни я плесна по ръката.

Ударът бе доста силен и Стар изохка:

— Ох! Защо ме удряш така?

Мелъни блъсна Стар настрани и стана от леглото.

— Защото ти си стара и дебела и защото не искам да правя секс с теб!

Стар ахна, а Прийст примигна.

С твърда крачка Мелъни отиде до вратата, отвори я и каза:

— Моля те, остави ме на мира!

За изненада на Прийст, Стар заплака. Той се намеси с възмутен глас:

— Мелъни!

Преди Мелъни да успее да отговори, Стар излезе.

Мелъни тръшна вратата след нея.

— Е, бейби, това беше твърде дребнаво от твоя страна — каза с укор Прийст.

Мелъни отново отвори вратата.

— Ти също можеш да си вървиш, ако така гледаш на нещата. Остави ме на мира!

Прийст се смая. От двадесет и пет години насам никой не му бе казвал да се маха тук, в комуната. А сега го гонеше красиво голо момиче, почервеняло от гняв или възбуда — или и от двете. Като капак на унижението, ерекцията му бе невероятна и стърчеше напред като мачта.

Да не би да изпускам нещата?

Мисълта го смути. Винаги успяваше да накара хората да правят това, което искаше, особено пък тук, в комуната. Бе толкова потресен, че малко остана да й се подчини. Без да проговори, той отиде до вратата.

И тогава разбра, че не бива да се поддава. Може би никога вече нямаше да възвърне доминиращото си положение, ако й позволеше да го победи сега. А Мелъни трябваше да е под контрола му. Бе ключова фигура в плана. Без нейна помощ не би могъл да предизвика второ земетресение. Не можеше да й позволи да спечели независимостта си по такъв начин. Тя бе твърде важна.

Стигнал до вратата, той се извърна и я загледа — гола, сложила ръце на кръста. Какво искаше тя? Днес цял ден се бе държала като шеф в долината Оуънс, защото имаше познания. Но дълбоко в сърцето си тя не искаше да бъде независима — нямаше да бъде тук в противен случай. Предпочиташе някой с по-голяма власт да й казва какво да прави. Затова се бе омъжила за своя преподавател. Напуснала го по-късно, тя се бе поставила под властта на друга властна фигура — водача на една комуна. Тази вечер се бе разбунтувала, защото не искаше да дели Прийст с друга жена. Може би се бе уплашила, че Стар ще й го отнеме. Но последното нещо, което искаше в момента, бе Прийст да си тръгне.

Той затвори вратата.

После прекоси малката стая с три крачки и застана пред нея. Още дишаше тежко, почервеняла от гняв.

— Лягай долу! — изкомандва я той.

Изразът й бе объркан, но тя се отпусна на леглото.

— Разтвори си краката! — продължи с командите Прийст.

След секундно колебание тя се подчини.

Той легна върху нея. Докато проникваше вътре, тя изведнъж вдигна ръце и го притисна силно към себе си. Движенията му вътре в нея бяха бързи и нарочно груби. Тя вдигна крака и го прегърна с тях през кръста. После усети зъбите й върху рамото си. Заболя го, но му беше приятно. Тежко поемайки въздух, Мелъни отвори уста.

— О-о, мамка му! — промърмори тя с нисък гърлен глас. — Прийст, кучи син такъв, обичам те.

 

 

Когато Прийст се събуди, веднага отиде в бунгалото на Стар.

Лежеше на една страна с отворени очи, вперила поглед в стената. Когато седна на леглото до нея, тя започна да плаче.

Той се наведе и пое сълзите й с устни. Усети как отново получава ерекция.

— Кажи нещо — прошепна й.

— Знаеш ли, че Флауър слага Дъсти да си ляга?

Не бе очаквал точно това. Какво значение има?

— Не, не знаех — отвърна той.

— Не ми харесва.

— Защо? — Той се опита да потисне раздразнението в гласа си. Вчера ние предизвикахме земетресение, а ти днес ми ревеш за децата! — Много по-добре е, отколкото да краде плакати из Силвър Сити.

— Да, но ти имаш ново семейство! — избухна тя.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ти, Мелъни, Дъсти и Флауър. Вие сте като едно семейство. И в него няма място за мен. Не се вписвам.

— Разбира се, че се вписваш — отвърна той. — Ти си майката на моето дете, ти си жената, която обичам. Как така не се вписваш?

— Толкова унизена се почувствах снощи.

Той погали гърдите й през тънката нощница. Тя покри дланта му със своята и я притисна силно към себе си.

— Групата е нашето семейство — каза й той. — Винаги е било така. Не страдаме от предразсъдъците на някое градско семейство с мама, татко и две дечица. — Той повтаряше уроците, които тя му бе преподала преди много години. — Ние сме едно голямо семейство. Обичаме цялата група и всеки се грижи за всеки. Така не се налага да се лъжем един друг за секса. Ти можеш да си лягаш с Дъбака или със Сонг, но аз ще знам, че пак обичаш мен и детето ни.

— Знаеш ли какво, Прийст? До този момент никой не е отказвал нито на мен, нито на теб.

Правила кой с кого да прави любов нямаше, но никой, разбира се, не бе задължен да го прави, след като не му се искаше. Сега, след като се връщаше назад, Прийст не можеше да си спомни жена да му е отказала. Същото бе и със Стар. До случая с Мелъни.

В сърцето му се прокрадна тиха паника. През последните няколко седмици това му се случваше вече няколко пъти. Беше от страх, че комуната се разпада, той губи контрол и всичко, което обича на този свят, е застрашено. Сякаш губеше равновесие; подът бе започнал да се мести непредсказуемо и твърдата земя внезапно бе станала подвижна и ненадеждна, точно както вчера в долината Оуънс. С усилие потисна тревогата си. Трябваше да запази спокойствие. Само той можеше да запази верността на всички и да ги задържи заедно. Трябваше да запази спокойствие.

Той легна на леглото до нея и я погали по косата.

— Всичко ще бъде наред — каза Прийст. — Вчера накарахме губернатора Робсън да се насере от страх. Ще направи това, което искаме, ще видиш.

— Сигурен ли си?

Прийст пое и двете й гърди в ръцете си.

— Имай ми вяра — промърмори и се притисна към нея, за да й даде възможност да усети ерекцията му.

— Искам да ме любиш, Прийст — каза тя.

Той се усмихна с предизвикателната си усмивка:

— Как?

Тя отвърна на усмивката му през сълзи:

— Както, по дяволите, искаш.

 

 

След това заспа. Легнал до нея, Прийст мислеше как да реши проблема с легитимацията. Стана. Отиде в детското бунгало и събуди Флауър.

— Искам да дойдеш с мен до Сан Франциско — каза й той. — Обличай се.

Препече й филийки и й сипа портокалов сок в готварната. Докато момичето закусваше, той каза:

— Спомняш ли си, когато ми каза, че искаш да станеш писателка? И че искаш да пишеш за някое списание?

— Да, за Тийн.

— Точно така.

— Но ти искаш да пиша поезия, за да мога да остана да живея тук.

— И продължавам да мисля така, но днес ще разбереш какво значи да бъдеш репортер.

Лицето й светна:

— Добре!

— Ще те заведа на една пресконференция на ФБР.

— На ФБР?

— Щом си репортер, трябва да ходиш навсякъде.

Тя сбърчи нос с отвращение. Беше взела от майка си неприязънта към представителите на изпълнителната власт.

— В Тийн никога не съм чела за ФБР.

— Е, днес Леонардо ди Каприо не дава пресконференция. Проверих.

Тя се усмихна лукаво:

— Лошо.

— Но ако задаваш въпроси, каквито би задал един репортер на Тийн, ще бъде чудесно.

Тя кимна замислено.

— За какво ще се говори на тази пресконференция?

— За една група, която твърди, че може да предизвика земетресение. Но не искам да казваш на никого за това. Трябва да бъде тайна, ясно?

— Ясно.

Щеше да разкаже всичко на Оризарите, като се върне оттам, реши той.

— Можеш да казваш на мама и Мелъни за това, а също на Дъбака, Сонг, Анет и Пол Бийл, но на никого друг. Много е важно, наистина.

— Ясно.

Знаеше, че поема лудешки риск. Ако нещата се объркаха, можеше да изгуби всичко. Можеше дори да бъде арестуван пред очите на дъщеря си. Това можеше да се превърне в най-лошия ден в живота й. Но рисковете бяха в стила му.

Когато едно време предложи да засадят лозе, Стар бе напомнила, че са взели земята под наем за срок от една година. Можеха да се потрошат от работа и накрая пак да не видят плодовете от труда си. Бе настоявала, че преди да започнат работа, трябва да се подпише нов договор за десетгодишен срок. Звучеше разумно, но Прийст веднага бе усетил, че това ще е фатално. Ако отложеха старта, никога нямаше да го направят. Беше ги накарал да поемат риска. В края на онази година комуната се бе превърнала в общност. А правителството поднови договора на Стар за още една година и всяка година го подновяваше. Досега.

Той си помисли дали да сложи тъмносиния костюм. Беше толкова демоде, че в Сан Франциско щяха да се обръщат след него, затова обу всекидневните дънки. Въпреки че бе топло, той си сложи тениска и карирана риза с дълги пешове, която носеше извън дънките. Взе един тежък нож с десетсантиметрово острие и го пъхна в кожена ножница. След това го втъкна отзад в дънките и пусна ризата отгоре.

По време на четиричасовото пътуване до Сан Франциско адреналинът бушуваше в главата му. Представяше си кошмарни гледки — как двамата ги арестуват, как го захвърлят като вързоп в някоя килия, как Флауър седи сама на някой осветен стол във ФБР и как я разпитват за родителите й. Страхът обаче изостряше изобретателността му.

Към единадесет часа двамата влязоха в града. Отидоха на един паркинг на Голдън Гейт и оставиха колата там. От една книжарница Прийст купи на Флауър репортерски бележник на пружинка и два молива. После я заведе в едно кафене. Докато момичето пиеше содата си, той каза:

— Ей сега се връщам.

И излезе.

Тръгна към Юниън Скуеър, оглеждайки лицата на минувачите, търсейки човек, който да прилича на него. Улиците бяха пълни с народ и той можеше да избира от стотици лица. Видя един мъж със слабо лице и тъмни коси съсредоточено да изучава менюто в едно ресторантче и за миг си помисли, че е напипал жертвата си. Опънат до крайност от напрежение, той го гледа няколко секунди, докато човекът се извърна към него и Прийст видя, че едното му око е постоянно затворено от някакво нараняване.

Разочарован, продължи нататък. Не беше толкова лесно. Имаше много тъмнокоси мъже, прехвърлящи четиридесетте, но всички бяха с няколко килограма по-тежки от Прийст. Видя още един подходящ кандидат, но човекът бе закачил на врата си фотоапарат. Туристи не му трябваха — имаше нужда от някой с документи на местен жител. Това е един от най-големите търговски центрове в света, събота е, а не мога да намеря нито един подходящ човек, който да прилича на мен.

Погледна часовника си — единадесет и половина. Нямаше време.

Накрая късметът му се усмихна — един мъж със слабо лице, на около петдесет години, с очила с огромни рамки и енергична походка. Бе облечен в тъмносини панталони и зелено поло, обаче държеше в ръка охлузено куфарче и изразът му бе нещастен — според Прийст сигурно отиваше в офиса си, за да навакса с малко работа. Сега ми трябва портфейлът му. Той го последва зад ъгъла, изчаквайки подходяща възможност.

Аз съм разгневен, аз съм отчаян, аз съм луд човек, избягал от лудницата, трябва да намеря двайсет кинта за доза, мразя всички, искам да коля и да убивам, аз съм луд, луд, луд…

Мъжът мина покрай паркинга, където Прийст бе оставил плимута, и сви в улица със стари административни сгради. За миг наоколо нямаше никой. Прийст измъкна ножа, стигна го с няколко крачки и извика:

— Хей!

Мъжът спря и се обърна.

Прийст го сграби за яката на полото, навря ножа в лицето му и изрева:

— Давай бързо шибания си портфейл, докато не съм прерязал шибаното ти гърло!

Мъжът би трябвало да се смъкне на земята от ужас, но не го направи. Исусе, какъв намахан тип? По лицето му се четеше гняв, а не страх.

Вперил поглед в очите му, Прийст прочете мисълта: Сам е и няма пистолет.

Прийст се поколеба, внезапно изплашен. Мамка му, не мога да си позволя да объркам нещата. За част от секундата никой не помръдна. Обикновено облечен мъж с куфарче, запътил се на работа в събота… да не би да е ченге?

Беше твърде късно да се връща назад. Преди мъжът да се мръдне, той замахна с ножа и под дясното стъкло на очилата му цъфна петсантиметрова тънка червена ивица.

Куражът на мъжа моментално се изпари и всяка мисъл за съпротива го напусна. Очите му се разшириха от страх и тялото му като че ли се отпусна.

— Добре! Добре! — каза той с писклив, треперещ глас.

Не е ченге в края на краищата.

Прийст отново ревна:

— По-бързо! По-бързо! Веднага!

— В куфарчето е…

Прийст грабна куфарчето от ръката му. В последната секунда реши да вземе и очилата му. Дръпна ги от лицето му, обърна се и побягна.

На ъгъла се извърна и погледна назад. Човекът се бе превил одве и повръщаше на тротоара.

Прийст пое надясно. Хвърли ножа в един боклукчийски казан и продължи. На следващия ъгъл спря до една строителна площадка и отвори куфарчето. В него имаше папка, бележник, няколко химикалки, книжен пакет, в който май имаше сандвич, и кожен портфейл. Прийст го взе и хвърли куфарчето в купчината строителни отпадъци.

После се върна в кафенето и седна при Флауър. Кафето му бе още топло. Не съм изгубил тренинга си. Тридесет години, откакто съм го правил за последен път, и все пак мога да накарам хората да се насерат от страх. Има още хляб в теб. Рики.

Отвори портфейла. В него имаше пари, кредитни карти, визитки, както и някаква легитимация със снимка. Прийст извади една визитна картичка и я подаде на Флауър.

— Ето визитката ми, ма’ам.

Тя се изкиска.

— Ти си Питър Шубъри от „Уоткинс, Коулфакс и Браун“.

— Адвокат?

— Сигурно.

Той хвърли поглед на снимката от легитимацията. Беше може би два на два и бе правена в кабинка за автоматични снимки. Доколкото можеше да отсъди, бе на около десет години. Не приличаше много на Прийст, но пък не приличаше много и на Питър Шубъри. Нещо обичайно при снимките.

И все пак Прийст можеше да увеличи приликата. Шубъри имаше права черна коса, но я подстригваше.

— Може ли да ми дадеш вързалката за косата си? — обърна си Прийст към дъщеря си.

— Разбира се.

Флауър дръпна вързалката и разтърси коси, подавайки я на баща си. Той направи обратното, издърпвайки косата си плътно назад в опашка и я стегна с вързалката. После си сложи и очилата.

Показа снимката на Флауър.

— Как ти се струва новата ми самоличност?

— М-м-м. — Тя погледна легитимацията от обратната страна. — С това ще те пуснат в централния офис, но не и в клона в Оукланд.

— Ще минем и без него.

Тя се ухили:

— Тате, откъде взе това?

Той вдигна едната си вежда и отвърна:

— Взех го назаем.

— Да не си пребъркал нечии джобове?

— Нещо такова. — Флауър сигурно мислеше, че това по-скоро намирисва на мошеничество, отколкото на лудория, но той я остави да мисли каквото си иска. Вдигна поглед към часовника на стената. Единадесет и четиридесет и пет. — Готова ли си?

— Да.

Двамата тръгнаха по улицата и след малко влязоха във Федерал Билдинг — мрачносив гранитен монолит, заемащ цяла пресечка. Във фоайето и двамата минаха през металотърсач и Прийст почувства удовлетворение, че предвидливо бе хвърлил ножа. Попита охраната на кой етаж се намира ФБР.

После двамата се качиха в асансьора. Прийст се чувстваше така, сякаш се бе друсал с кокаин. Опасността изостряше сетивата му до крайност. Ако този асансьор нещо се счупи, ще го задвижа със собствената си психична енергия. Каза си, че би било добре да играе ролята на самоуверен, може би леко арогантен — в края на краищата беше адвокат.

Той заведе Флауър на етажа на ФБР и следвайки надписа със символ и стрелки, двамата влязоха в заседателна зала от другата страна на фоайето. В другия й край се виждаше маса с наредени микрофони. Близо до вратата стояха четирима мъже — високи и стегнати, в безупречно изгладени костюми, бели ризи и връзки в убити цветове. Сигурно бяха агенти.

Ако знаеха кой съм, щяха да извадят пистолетите и да ме застрелят, без даже да се замислят.

Спокойно, Прийст, не могат да четат мисли и нищо не знаят за теб.

Прийст бе метър и осемдесет, но всички те бяха по-високи от него. Веднага усети, че шеф им е онзи с гъстата бяла коса, безупречно сресана на път: Той говореше с някакъв мустакат мъж. Двамата по-млади слушаха с неизразяващи нищо лица.

До тях се приближи млада жена с клипборд в ръка.

— Здравейте, мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се да можете — отвърна Прийст.

Като чуха гласа му, агентите се извърнаха към тях и той усети реакцията им. Когато видяха опашката и дънките му, те се напрегнаха, но веднага след това забелязаха Флауър до него и отново се отпуснаха.

Един от по-младите се обърна към тях:

— Всичко наред ли е тук?

Прийст започна:

— Казвам се Питър Шубъри. Адвокат съм в „Уоткинс, Коулфакс и Браун“ тук, в града. Дъщеря ми е редактор на тяхното училищно вестниче. Чула по радиото за пресконференцията ви и пожела да дойде, за да напише нещо за вестника им. Казах си: „Хей, това е обществено събитие, защо да не я заведа!“ Надявам се, че нямате нищо против.

Всички погледи се обърнаха към белокосия мъж, потвърждавайки предчувствието на Прийст, че той е шефът тук.

Последва изпълнен с ужасяващо колебание момент.

Хей, копелдак, ти не си никакъв адвокат! Ти си Рики Грейнджър, занимавал се с продажба на амфетамини на едро чрез магазини за продажба на алкохол в Лос Анджелис през шейсетте… Ти да не си нещо намесен в тази работа със земетресението? Бързо го претърсете, момчета, закопчайте и хлапето му. Дайте да ги приберем и да видим какво знаят.

Белокосият мъж протегна ръка и каза:

— Аз съм главен специален агент Брайън Кинсайд, началник на клона на ФБР в Сан Франциско.

Прийст стисна ръката му.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Брайън.

— От коя фирма казахте, че сте, сър?

— „Уоткинс, Коулфакс и Браун“.

Кинсайд смръщи вежди.

— Мислех, че са фирма за недвижими имоти, а не адвокатска фирма.

Ох, мамка му!

Прийст кимна и се опита да пусне самоуверена усмивка.

— Така е, и работата ми е да ги пазя да не загазят. — Имаше си специална дума за адвокат, работещ в някоя фирма. Прийст разрови паметта си и я намери: — Аз съм им юрисконсулт.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

— О, разбира се.

Той отвори откраднатия портфейл, подаде им легитимацията със снимката на Питър Шубъри и затаи дъх.

Кинсайд я погледна, после вдигна поглед към Прийст, за да направи сравнение. Прийст усети мисълта му: Може и той да е. Белокосият му я върна. Прийст си отдъхна.

Кинсайд се обърна към Флауър:

— От кое училище си, Флорънс?

Сърцето на Прийст замря. Просто измисли нещо, детко.

— Ъ-ъ… — поколеба се Флауър и тъкмо Прийст да отговори вместо нея, тя каза: — Прогимназия „Айзенхауер“.

Прийст усети прилив на гордост. Бе наследила от него хладния му ум. Просто в случай че Кинсайд знае всички училища в Сан Франциско, той добави:

— Това е в Оукланд.

Любопитството на Кинсайд сякаш бе задоволено.

— Е, ще ни бъде много приятно да присъстваш и ти, Флорънс — каза той.

Успяхме!

— Благодаря ви, сър — отвърна тя.

— Ако имаш някакви въпроси, на които мога да дам отговор, преди да е започнала пресконференцията…

Прийст много внимаваше да не се престарае в подготовката на Флауър. Ако тя се стесняваше и мърмореше едва чуто въпросите си, това просто щеше да изглежда съвсем нормално, смяташе той, докато ако бе по-уверена и се държеше по-свободно, щеше да изглежда като репетирано и можеше да породи съмнения. Сега обаче изведнъж го обзе тревога и едва потисна бащинското желание да застане до нея и да й казва какво да прави. Прехапа устни.

Тя отвори бележника си:

— Вие ли отговаряте за това разследване?

Прийст се отпусна малко. Ще се оправи.

— Това е само едно от многото неща, които трябва да държа под око — отвърна Кинсайд и посочи мъжа с черните мустачки. — Специален агент Марвин Хейс отговаря за този случай.

Флауър се обърна към Хейс:

— Мисля, че на учениците ще им е интересно да научат какъв човек сте в обикновения живот, господин Хейс. Мога ли да ви задам няколко въпроса за самия вас?

Прийст с изненада забеляза кокетството, с което бе наклонила глава на една страна и се усмихваше на Хейс. Та тя е твърде малка да флиртува с възрастни мъже, за бога!

Но Хейс, изглежда, се хвана.

— Разбира се, давай.

— Женен ли сте?

— Да. Имам две деца. Момче горе-долу на твоята възраст и малко по-малко от теб момиче.

— Имате ли някакви хобита?

— Колекционирам брошури от боксови мачове.

— Доста необичайно.

— Сигурно.

На Прийст му стана хем приятно, хем неприятно, като гледаше как естествено Флауър се вживя в ролята си. Брей, много я бива. По дяволите, надявам се, че не съм я възпитавал през цялото това време, за да стане някаква си драскачка в евтино списание.

Той изучаваше лицето на Хейс, докато агентът отговаряше на невинните въпроси на Флауър. Това беше неговият противник. Хейс бе облечен в конвенционален стил. Тъмният му летен костюм, бялата риза и копринената връзка в убити тонове вероятно бяха купени от „Брукс Брадърс“. Имаше черни обувки, лъснати до блясък и здраво стегнати. Косата и мустачките му бяха грижливо подстригани.

И все пак Прийст усещаше, че суперконсервативният му вид бе камуфлаж. Връзката бе много очебийна, на средния пръст на лявата си ръка имаше прекалено голям рубин, а мустачките му придаваха вид на старо коце. Освен това на Прийст му се струваше, че онзи тип американски брамин, който Хейс се опитваше да имитира, не би бил толкова натруфен в събота сутринта дори и за пресконференция.

— Кой е любимият ви ресторант? — попита го Флауър.

— Много от колегите ми ходят в „Евъртън“, макар че това е повече кръчма, отколкото ресторант.

Заседателната зала се пълнеше с мъже и жени с бележници и касетофони, с фотографи, натоварени с фотоапарати и светкавици, и телевизионни екипи с видеокамери. Посрещаше ги младата жена с клипборда и им даваше да се подпишат в някакъв бележник. Прийст и Флауър някак си бяха пропуснати. И слава богу, помисли си той. Не би могъл да напише „Питър Шубъри“ дори животът им да зависеше от това.

Кинсайд, шефът, докосна Хейс по лакътя.

— Трябва да се подготвяме вече, Флорънс. Надявам се, че ще останеш и ще чуеш изявлението му.

— Да, благодаря ви — отвърна тя.

Прийст каза:

— Бяхте наистина много любезен, господин Хейс. Учителите на Флорънс ще ви бъдат много благодарни.

Агентите тръгнаха към масата в другия край на залата. Боже мой, изработихме ги. Прийст и Флауър седнаха отзад и зачакаха. Напрежението у Прийст бе изчезнало. Пак му се бе разминало.

Знаех, че така ще стане.

Още не бе събрал твърда информация, но знаеше, че тя ще дойде с официалното изявление. Това, с което вече разполагаше, бе усещането за хората, срещу които работеше. Изпита увереност от това, което бе научил досега. Нито Кинсайд, нито Хейс му се видяха кой знае колко блестящи. Изглеждаха му като обикновени, отрудени полицаи, от онзи тип, които се оправят със смесица от кучешки нюх и по някое рушветче от време на време. Нямаше защо да се страхува от тях.

Кинсайд се изправи и се представи. Звучеше самоуверен, но някак си преднамерено. Май неотдавна е станал шеф.

— Бих искал да започна с едно твърдение, което трябва да е пределно ясно — заговори той. — ФБР не вярва, че вчерашното земетресение е било предизвикано от терористична група.

Заизбухваха светкавици, репортерите трескаво записваха. Прийст се опита да скрие гнева си. Копелетата продължаваха да не му вярват, все още!

— Такова е мнението и на главния сеизмолог на щата, когото сигурно можете да намерите и да интервюирате в Сакраменто.

Какво, по дяволите, трябва да направя, за да те убедя? Заплаших те със земетресение, после го предизвиках, а ти още не ми вярваш! Трябва ли да загинат хора, та чак тогава да ми обърнеш внимание?

Кинсайд продължи:

— Но така или иначе заплаха има и Бюрото смята да залови хората, които са я отправили. Разследването се води от специален агент Марвин Хейс. Ти си, Марвин.

Хейс се изправи. Беше по-нервен и от Кинсайд, Прийст го разбра от пръв поглед. Започна да чете монотонно от предварително написан текст:

— Тази сутрин агенти на ФБР разпитаха петимата платени чиновници на кампанията „Зелена Калифорния“ по домовете им. Хората ни сътрудничат доброволно.

На Прийст му стана драго. Беше им подхвърлил лъжлива следа и федералните бяха поели по нея.

Хейс продължи:

— Агентите посетиха и щаба на кампанията тук, в Сан Франциско, разгледаха документи и компютърни разпечатки.

Сигурно прехвърлят целия списък с пощата на кампанията, за да видят няма ли да излезе нещо оттам, досети се Прийст.

Имаше и още, но се повтаряше. Събраните журналисти задаваха въпроси, които добавяха подробности и разцветки, но не променяха общата картина. Напрежението у Прийст отново нарасна, докато започна да дебне удобен шанс да се измъкне незабележимо. Беше му приятно, че разследването на ФБР засега е много далеч от истината — те дори не бяха стигнали до втората лъжлива следа, — но бе ядосан за това, че смятат заплахите му за несериозни.

Накрая Кинсайд обяви пресконференцията за закрита, журналистите станаха и започнаха да събират нещата си.

Прийст и Флауър се насочиха към вратата, но бяха спрени от жената с клипборда, която се усмихна лъчезарно и каза:

— Струва ми се, че вие не се подписахте, нали? — Тя подаде на Прийст бележника и една химикалка. — Просто си запишете имената и организациите, които представлявате.

Прийст замръзна от страх. Не мога, не мога!

Не се панирай. Отпусни се.

Лей, тор, пур-дой-кор…

— Сър? Бихте ли се подписали, моля?

— Разбира се. — Прийст взе бележника и химикалката, после изведнъж ги подаде на Флауър. — Мисля, че Флорънс трябва да се подпише. Тя е журналистката в края на краищата — каза той, припомняйки й фалшивото й име. Мина му през ума, че може да е забравила името на училището и затова добави: — Пиши си името и добави: Прогимназия „Айзенхауер“.

Флауър даже не трепна. С твърда ръка тя написа нещо в книгата и я върна на жената.

А сега, за бога, можем ли да си вървим?

— Вие също, сър — каза жената и пак подаде книгата на Прийст.

Той я пое неохотно. Ами сега? Ако им надраска някаква завъртулка там, тя можеше да го накара да си напише името четливо — и преди му се бе случвало. Но можеше чисто и просто да откаже и да си излезе. Тя беше само някаква си секретарка.

Докато се колебаеше, зад гърба си чу гласа на Кинсайд:

— Надявам се, че ти е било интересно, Флорънс.

Кинсайд е агент — плащат му, за да изпитва подозрение към хората.

— Да, сър.

Прийст започна да се поти под ризата.

Нарисува някаква драскулка, където мислеше, че трябва да напише името си, после затвори книгата и я върна на жената.

Кинсайд продължи да говори с Флауър:

— Нали няма да забравиш да ми изпратиш един брой от вестника ви, когато излезе?

— Разбира се, че няма да забравя.

Да тръгваме, да тръгваме!

Жената отвори книгата и каза:

— О, сър, моля да ме извините, бихте ли написали името си с печатни букви ей тук? Опасявам се, че подписът ви е нечетлив.

А сега какво да правя?

— Ще ти трябва адресът ми — каза Кинсайд на Флауър, извади една визитка от малкото джобче на сакото си и й я подаде. — Ето.

— Благодаря.

Прийст се сети, че Питър Шубъри имаше визитки. Ето това е отговорът, слава богу! Той отвори портфейла, измъкна една и я подаде на жената с думите:

— Почеркът ми е ужасен. Ето ви това. А сега трябва да тръгваме. — Стисна ръката на Кинсайд. — Бяхте чудесен. Ще гледам да напомня на Флорънс да ви изпрати един брой от вестника.

Двамата излязоха от залата.

Прекосиха фоайето и застанаха да чакат асансьора. Прийст си представяше как Кинсайд се прокрадва зад гърба с изваден пистолет и казва: „Кой е тоя адвокат, който не може да си напише името бе, задник такъв“. Асансьорът обаче дойде, двамата слязоха долу и необезпокоявани от никого, излязоха на чист въздух.

Флауър се обади:

— Сигурно имам най-лудия татко в света.

Прийст й се усмихна:

— Това е светата истина.

— Защо използвахме фалшиви имена?

— Ами… никога не съм искал свинете да разберат истинското ми име — отвърна той.

Това може да го разбере, каза си той. Знаеше много добре какво отношение имат родителите й към ченгетата.

Но тя каза:

— Сърдя ти се за това.

Той се намръщи:

— Защо?

— Никога няма да ти простя, че ме нарече Флорънс — отвърна му.

Прийст впери поглед в нея изненадан, после и двамата избухнаха в смях.

— Хайде, детко — каза той с любов. — Хайде да се прибираме вкъщи.