Кен Фолет
Проклятие от рая (9)

8.

В петък, в края на най-неудачния работен ден в цялата си кариера във ФБР, Джуди Мадъкс караше към къщи.

Не можеше да си представи какво е направила, за да заслужи всичко това. Е, добре, бе крещяла на шефа си, но той се бе държал враждебно с нея, тя се извини, така че причината сигурно е друга. Вчера бе ходила в Сакраменто с твърдото намерение да покаже, че бюрото е ефективна и способна организация, а накрая остави впечатление за мудност и некадърност. Чувстваше се отчаяна и потисната.

Нищо хубаво не й се бе случило след срещата с Ал Хънимун. Беше се обаждала на сеизмолози и бе разговаряла с тях по телефона. Задаваше им един и същи въпрос — дали работят върху точки на разседи с натрупано критично напрежение. Ако да, кой, освен тях, има достъп до такива данни? А след това проверяваше дали някой от тези хора нямаше връзка с терористична група.

Сеизмолозите не й помогнаха кой знае колко. Повечето от днешните учени са били студенти през шейсетте и седемдесетте, когато ФБР е плащало на всеки гадняр в студентските градчета, за да донася за протестните движения. Беше много отдавна, но те не бяха забравили. За тях Бюрото беше враг. Джуди разбираше чувствата им, но се молеше да не се държат с пасивна агресия.

Крайният срок на „Проклятие от рая“ изтече днес и земетресение нямаше. Джуди изпита дълбоко облекчение, макар че липсата на такова означаваше, че е сбъркала, като е взела заплахата на сериозно. Може би с това щеше да се свърши всичко. Каза си, че сега ще прекара един спокоен и несмущаван от нищо уикенд. Времето беше чудесно — слънчево и топло. Довечера ще направи печено пиле за Бо и ще отвори бутилка вино. Утре щеше да се наложи да ходи до супера, но в неделя щеше да отиде край брега на Бодига Бей, да седне на някоя пейка и да почете като нормален човек. В понеделник сигурно ще й дадат нова задача и ще започне отначало.

Запита се дали да не звънне на приятелката си Вирджиния и да я попита дали не й се ходи на плажа. Джини бе най-старата й приятелка. Дъщеря на ченге и на същата възраст като Джуди, тя беше директор по продажбите в една фирма за охрана. Все пак, даде си сметка Джуди, не женска компания й трябваше в момента. Щеше да бъде хубаво, ако можеше да лежи на плажа до някое същество с космати крака и по-басов глас. Беше минала година, откакто се бяха разделили с Дон, и това бе най-дългият период без приятел от тийнейджърските й години насам. В колежа бе дива, не си налагаше много-много въздържание, после, докато бе работила в „Общоамериканска застраховка“, бе имала връзка с шефа си, след това седем години бе живяла със Стив Долън и замалко не се омъжи за него. Често си мислеше за Стив. Той бе привлекателен, умен и нежен, твърде нежен, дори накрая тя започна да се пита дали не е слаб. Може би, като се вземе предвид опитът й досега, всички внимателни мъже бяха слаби, а силните — като Дон Райли — стигаха дотам, че чукаха секретарките си.

Телефонът в колата й я сепна. Не й се искаше да вдига слушалката — след второто иззвъняване се включваше големият микрофон.

— Ало — каза тя. — Джуди Мадъкс.

— Баща ти е.

— Здрасти, Бо. Ще си бъдеш ли вкъщи за вечеря? Можем да…

— Бързо включи радиото си — прекъсна я той. — На Джон Трут.

Исусе, сега пък какво става? Тя включи радиото. Прозвуча рокмузика. Натисна копчето за настройка и хвана станцията, предаваща Джон Трут на живо. Носовият му глас изпълни купето. Говореше по онзи натъртен и драматичен начин, прилаган от него само когато има да съобщава разтърсващи новини.

— Главният сеизмолог на Калифорния току-що потвърди, че днес е имало земетресение — именно в този ден, в който „Проклятие от рая“ обеща. Станало е в два и двадесет днес следобед в долината Оуънс, точно както казаха терористите, когато преди малко се обадиха в нашето студио.

Боже господи, те са го направили!

Джуди не я свърташе на едно място. Отчаянието бе забравено, депресията се изпари за миг. Тя отново живееше.

Джон Трут продължаваше:

— Но същият този сеизмолог отрече, че това или което и да е друго земетресение може да е било предизвикано от терористи.

Беше ли вярно това? Джуди трябваше да разбере. Какво мислеха другите сеизмолози? Трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Джон Трут каза:

— Само след секунда ще ви пуснем запис от съобщението, оставено от „Проклятие от рая“.

Те са записани!

Това можеше да се окаже съдбоносна грешка на терористите. Те не го знаеха, но глас, записан на лента, може да осигури маса информация, когато се анализира от Саймън Спароу.

Трут продължаваше да реди:

— А междувременно какво мислите вие! Вярвате ли на главния сеизмолог? Или ви се струва, че той си дава сам кураж? Може би вие сте сеизмолог и имате собствено мнение за техническите възможности по този въпрос. А може да сте просто обикновен загрижен гражданин и мислите, че властите би трябвало да се тревожат така, както се тревожите вие. Обадете се на Джон Трут на живо на този номер веднага и кажете на света какво мислите.

Започна реклама на някакъв мебелен магазин и Джуди намали звука.

— Бо, чуваш ли ме?

— Да.

— Значи го направиха, нали?

— Изглежда.

Тя се запита дали той наистина не е сигурен, или е просто предпазлив.

— Какво ти подсказва интуицията?

Той отново й даде двусмислен отговор:

— Че тия хора са много опасни.

Джуди се опита да успокои бясно биещото си сърце и да се съсредоточи върху това, което трябваше да стори.

— Няма да е зле да се обадя на Брайън Кинсайд…

— Какво ще му кажеш?

— Новината… Чакай малко. — Бо искаше да й внуши нещо. — Според теб не бива да му се обаждам.

— Мисля, че трябва да се обаждаш на шефа си само когато имаш да му кажеш нещо, което не може да чуе по радиото.

— Прав си. — Джуди започна да се успокоява, обмисляйки различните възможности. — Май ще трябва да се върна на работа.

Тя сви надясно.

— Добре. Ще си бъда вкъщи след около час. Обади ми се, ако искаш вечеря.

Тя изпита внезапен прилив на нежност към него:

— Благодаря ти, Бо. Страхотен татко си.

Той се засмя:

— И ти си страхотна щерка. Доскоро.

— Доскоро.

Тя натисна копчето, прекъсващо линията, и увеличи звука на радиото.

Чу се нисък секси глас, който заговори:

— Тук е „Проклятие от рая“ със съобщение за губернатора Майк Робсън.

Картината, оформила се в съзнанието й, щом чу гласа, бе на зряла жена с огромни гърди и широка усмивка, по малко не наред.

Това е врагът ми.

Тонът се промени и жената промърмори:

— Мамка му, не очаквах, че ще говоря с магнетофон.

Тя не е организаторският мозък зад всичко това. Много е нескопосана. Получава инструкции от някой друг.

Жената отново се върна към официалния тон и продължи:

— Както обещахме, днес ние предизвикахме земетресение, точно четири седмици след първото ни съобщение. Това стана в долината Оуънс малко след два часа, можете да проверите.

Съвсем лек фонов шум я накара да се поколебае.

Какво беше това?

Саймън ще разбере.

Секунда след това тя продължи:

— Ние не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати. Сега, след като вече знаете, че държим на думата си, по-добре е да помислите за искането ни. Обявете замразяване строежа на нови електростанции в Калифорния. Даваме ви седем дни срок да помислите.

Седем дни! Последния път бяха четири седмици.

— След този срок ще предизвикаме ново земетресение. Но следващото няма да бъде в някое забутано място. Ако ни принудите, ще нанесем истински щети.

Внимателно пресметнато повишаване на заплахата. Исусе, тия хора ме плашат.

— Не искаме да бъде така, но това е единственият начин. Моля ви, направете каквото ви казваме, за да свърши този кошмар.

Отново се чу гласът на Джон Трут:

— Това беше гласът на „Проклятие от рая“, групата, която твърди, че е предизвикала земетресението, разтърсило днес долината Оуънс.

Джуди трябваше да има тази касета. Отново намали радиото и набра домашния телефон на Раджа. Беше ерген и спокойно можеше да се откаже от петъчната вечер.

Когато той вдигна телефона, тя каза:

— Здрасти, Джуди се обажда.

Той веднага отвърна:

— Не мога, имам билети за опера!

Тя се поколеба, после реши да продължи играта:

— Какво ще гледаш?

— Ъ-ъ… Сватбата на Макбет.

Тя с усилие потисна смеха си:

— От Лудвиг Себастиан Вагнер, нали?

— Точно така.

— Няма такава опера. Няма такъв композитор. Тази вечер си на работа.

— Мамка му!

— Защо не измисли някоя рокгрупа? Щях да ти повярвам.

— Непрекъснато забравям на колко години си.

Тя се засмя. Раджа бе на двадесет и шест, а тя — на тридесет и шест.

— Считам това за комплимент.

— Каква е задачата? — Не звучеше кой знае колко съкрушен.

Джуди отново стана сериозна:

— Окей, ето ти я. Днес следобед е имало земетресение в източния край на щата и „Проклятие от рая“ твърдят, че е предизвикано от тях.

— Брей! Тия хора май наистина не си поплюват!

В гласа му звучеше повече приятна изненада, отколкото страх. Бе млад и усърден агент, но не знаеше много неща.

— Джон Трут току-що пусна запис на съобщение от извършителите. Искам да отидеш до радиостанцията и да вземеш касетата.

— Вече тръгнах.

— Гледай да вземеш оригинала, а не някое копие. Ако започнат да ти въртят номера, кажи им, че за един час можем да им представим съдебно разрешително.

— Никой не може да ми върти номера. Аз съм Раджа, забрави ли?

Това беше вярно. Можеше да очарова хората.

— Занеси касетата на Саймън Спароу и му кажи, че до утре сутринта искам отговор.

— Готово.

Тя прекъсна връзката и отново усили Джон Трут. Той тъкмо казваше:

— … степен, не толкова висока между другото. Магнитуд пет до шест.

Как, по дяволите, са успели?

— Никой не е пострадал, никакви щети по сгради или друга собственост, но трусът бил доста осезателно почувстван от жителите на Бишъп, Бигпайн, Индипендънс и Лоун Пайн.

Някой от жителите на тия градчета може да е видял извършителите през последните няколко часа, досети се Джуди. Трябваше да отиде там и да разговаря с тях възможно по-скоро.

Къде точно е било земетресението? Трябваше да говори със специалист.

Главният сеизмолог обаче бе твърде консервативен. Той вече бе отхвърлил възможността земетресението да е предизвикано от човешка намеса. Това я безпокоеше. Трябваше й някой, който да е готов да анализира всички възможности. Помисли си за Майкъл Куъркъс. Вярно, че бе чешит, но обичаше предизвикателствата. Освен това се намираше от другата страна на залива, в Баркли, докато главният сеизмолог бе чак в Сакраменто.

Ако се появеше без предварителна уговорка, онзи нямаше да я приеме. Тя въздъхна и набра номера му.

Известно време никой не вдигаше и тя си помисли, че го няма. След шестото позвъняване той вдигна.

— Куъркъс — изръмжа, както й се стори, раздразнено.

— Обажда се Джуди Мадъкс от ФБР. Трябва да говоря с вас. Спешно е и бих искала да ви посетя веднага.

— И дума не може да става. Имам гост.

Трябваше да се сетя, че няма да е лесно.

— Може би, след като срещата ви свърши?

— Това не е среща и няма да свърши до неделя вечерта.

Ох, ясно.

При него сигурно има жена, помисли си Джуди. Но при първата им среща бе казал, че няма връзка. Поради неизвестна за нея причина тя бе запомнила точните му думи: „С жена ми сме разделени и нямам приятелка“. Може да е излъгал. А може и да е някоя нова.

Защо проявявам такъв интерес към личния му живот?

— Слушали ли сте радио? — попита го тя. — Имало е земетресение и терористичната група, за която говорихме, твърди, че тя го е предизвикала.

— Така ли? — Прозвуча й заинтригуван пряко волята си. — А дали казват истината?

— Точно това исках да обсъдя с вас.

— Разбирам.

Хайде, корава кратуно, поомекни малко поне веднъж в живота си.

— Много е важно, професоре.

— Много бих искал да ви помогна… но тази вечер наистина не е възможно… Не, почакайте. — Гласът му заглъхна, щом покри слушалката с длан, но тя пак чуваше думите му едва-едва. — Хей, някога да си виждал жив агент от ФБР? — Отговорът не се чу, но секунда след това той отново се обърна към нея: — Окей, гостът ми е съгласен да ви приемем. Елате.

Не й харесваше много перспективата да бъде показвана насам-натам като на цирк, но нямаше избор.

— Благодаря, след двадесет минути съм при вас.

После затвори.

Докато минаваше през моста, дойде й наум, че нито Раджа, нито Майкъл бяха изплашени. Раджа бе възбуден, а Майкъл — заинтригуван. Тя също бе наелектризирана от внезапното съживяване на случая, но щом си спомнеше земетресението от 1989 година и телевизионните кадри на извадените изпод срутения двуетажен мост, точно тук, в Оукланд, и си помислеше, че някаква си терористична група има силата да направи всичко това, сърцето й изстиваше от ужас.

За да отвлече вниманието си от такива мисли, опита да си представи каква ли ще е приятелката на Майкъл Куър къс. Бе виждала първата му жена на снимка — смайваща червенокоса красавица с фигура на супермодел и нацупена муцунка. Изглежда, екзотичното му харесва. Но те се бяха разделили, така че вероятно това не е негов тип жена. Джуди си го представи с някоя професорка, с модни очила в тънка рамка, с безукорно подстригана къса коса, но без грим. От друга страна пък, такъв тип жени не биха пресекли улицата дори само за да се видят с някакъв си агент, пък бил той и от ФБР. Най-вероятно е забърсал някоя празноглава въртиопашка, която лесно се впечатлява от всичко. Джуди си представи момиче с впити по тялото дрехи, едновременно пушещо и дъвчещо дъвка, оглеждащо апартамента и озадачено питащо: „Тия книги всичките ли си ги прочел?“

Бързо пое по Юклид стрийт и паркира под същата магнолия. Натисна копчето на звънеца, ключалката бръмна и той я пусна в блока. Дойде да я посрещне на вратата. Изглеждаше приятно по домашному — в дънки, бос и с бяла тениска. Забавно би било на някое момиче да си прекара уикенда с него. Тя го последва в стаята.

Там, за нейна голяма изненада, видя момченце на около пет години, с лунички и русолява коса, облечено в пижама на динозаври. Само след секунда позна в него момченцето от снимката на бюрото. Синът на Майкъл. Значи това е бил гостът му за уикенда. Изпита срам за тъпата блондинка, която бе измислила. Бях малко нечестна към вас, професоре.

Майкъл каза:

— Дъсти, запознай се със специален агент Джуди Мадъкс.

Момчето учтиво се ръкува с нея и каза:

— Наистина ли сте от ФБР?

— Да, наистина.

— Брей!

— Искаш ли да видиш картата ми?

Тя я извади от чантата си и му я подаде. Той я пое със страхопочитание.

— Дъсти много обича да гледа „Досиетата Х“.

Джуди се усмихна.

— Не работя в отдел „Извънземни космически кораби“, просто се занимавам със залавяне на най-обикновени земни престъпници.

— Може ли да видя пистолета ти? — попита я Дъсти.

Джуди се поколеба. Знаеше, че момчетата много се интересуват от оръжия, но не обичаше да насърчава този им интерес. Хвърли поглед към Майкъл, но той само сви рамене. Разкопча сакото си и извади пистолета от раменния кобур.

Докато извършваше това действие, без да иска, видя, че Майкъл гледа гърдите й. Изпита внезапен прилив на сексуално привличане. Сега, като не се държеше неприязнено, бе доста привлекателен с тия боси пети и пуснатата над дънките тениска.

— Оръжията са опасна работа, Дъсти — каза тя, — затова ще го държа у мен, а ти ще гледаш.

Докато разглеждаше пистолета, лицето на Дъсти доби същия израз като на баща му, докато я гледаше как разкопчава сакото си. При тази мисъл тя се усмихна.

След малко отново постави пистолета в кобура му.

С прекалено официална учтивост Дъсти каза:

— Тъкмо се канехме да хапнем малко юфка. Бихте ли имали нещо против да ни правите компания?

Джуди нямаше търпение да започне разговора с Майкъл, но интуицията й подсказа, че той ще разговаря по-охотно с нея, ако прояви търпение и се включи в играта.

— Колко мило от твоя страна! — каза тя. — Наистина съм гладна и с удоволствие бих хапнала малко юфка.

— Заповядайте в кухнята.

Тримата седнаха около масата в малката кухничка и хапнаха юфка с мляко в яркосини глинени чаши. Джуди наистина разбра, че е гладна — минаваше времето за вечеря.

— Боже господи! — възкликна тя. — Бях забравила колко вкусна е тази юфка.

Майкъл се засмя. Джуди се смая от настъпилата у него промяна. Бе спокоен и жизнерадостен. Напълно различен от грубиянина, който я бе накарал да се върне в офиса си и оттам да си уговори среща. Започваше да го харесва.

Когато хапнаха, Майкъл приготви Дъсти за лягане. Малкият се обърна към баща си:

— Може ли агент Джуди да ми разкаже приказка?

Джуди потисна нетърпението си. Имам седем дни, мога да почакам пет минути повече. Тя каза:

— Мисля, че татко ти иска да ти разкаже приказка, защото не го прави толкова често, колкото би му се искало.

— Нищо, няма значение — каза Майкъл с усмивка. — И аз ще послушам.

Влязоха в спалнята.

— Не знам много приказки, но си спомням една, която моята майка ми разказваше — каза Джуди. — Това е приказката за добрия дракон. Искаш ли да я чуеш?

— Да, моля — каза Дъсти.

— Аз също — обади се и Майкъл.

— Едно време, преди много-много години, имало един добър дракон, който живеел в Китай, откъдето идват всички дракони. Един ден добрият дракон излязъл да се поразходи. Разходката му се проточила толкова дълго, че накрая той, без да иска, излязъл от Китай и се загубил. Вървял много дни и накрая стигнал до една друга земя, далече на юг. Тя била най-хубавата страна, която бил виждал в живота си — с гори и планини, с плодородни долини и с реки, в които да се плиска. Имало бананови палми и черничеви дървета, отрупани с узрял плод. Времето винаги било хубаво и подухвал слаб, приятен ветрец. Всичко било хубаво в тази страна, само едно нещо й липсвало — в нея не живеел никой. Никакви хора, никакви дракони. Затова, макар че добрият дракон харесал много земята, той се чувствал ужасно самотен. Пътят назад към дома обаче не знаел и затова се скитал по цял ден, търсейки някой, който да му прави компания, най-сетне, през един прекрасен ден, той намерил единственото живо същество, което живеело тук — една приказна принцеса. Била толкова хубава, че драконът моментално се влюбил в нея. Не бива да забравяме, че принцесата също се чувствала самотна и въпреки че драконът изглеждал малко страшничко, накрая тя се омъжила за него…

… Добрият дракон и приказната принцеса много се обичали и имали сто деца. Всички деца били храбри и добри като баща си и красиви като приказната си майка. Добрият дракон и приказната принцеса се грижели за децата си, докато те пораснали. После изведнъж и двамата изчезнали. Отишли да живеят в мир и любов на края на света. А техните деца станали храбрия, добър и красив народ на Виетнам. И моята майка е точно оттам.

Дъсти я гледаше с широко отворени очи:

— Вярно ли е това?

Джуди се усмихна:

— Не знам. Може би.

— Вярна или не, хубава приказка — каза Майкъл и целуна Дъсти за лека нощ.

Докато Джуди излизаше, чу шепота на Дъсти:

— Тя наистина е много мила, нали?

— Да — каза Майкъл в отговор.

Върнал се отново в хола, Майкъл каза:

— Благодаря ти. Беше много добра с него.

— Не беше трудно. Той е един малък чаровник.

Майкъл кимна.

— Метнал се е на майка си.

Джуди се усмихна.

Майкъл се ухили и каза:

— Нещо май не възразяваш.

— Никога не съм виждала жена ти. На снимката тя изглежда много хубава.

— Хубава е. И… невярна.

Това бе неочаквано. Усети топлина към него. Но не знаеше какво да отвърне.

Помълчаха малко. После Майкъл каза:

— Стига съм те занимавал с проблемите на семейство Куъркъс. Кажи сега за земетресението.

Най-сетне.

— Станало е в долината Оуънс днес следобед в два и двадесет.

— Дай да видим сеизмографа.

Майкъл седна зад бюрото си и затрака по клавиатурата на компютъра. Тя се улови, че е вторачила поглед в босите му крака. Някои мъже имаха много грозни стъпала, но неговите бяха добре оформени и силни, с прилежно изрязани нокти. Кожата бе бяла и на двата големи пръста имаше малко кичурче черни косми.

Той не забеляза внимателния й поглед.

— Когато твоите терористи отправиха заплахата си преди четири седмици, дадоха ли местоположение?

— Не.

— М-м-м. Между сеизмолозите върви приказка, че успешна прогноза за земетресение е онази, в която са посочени дата, местоположение и магнитуд. Твоите хора са дали само дата. Не е много убедително. Малко или много, в Калифорния почти всеки ден някъде има земетресение. Те може да поемат отговорност за нещо, което е станало по естествен път.

— Можеш ли да ми кажеш точно къде е бил днешният трус?

— Да. Мога да пресметна къде е бил епицентърът с помощта на триангулация. Всъщност компютърът прави това автоматично. Аз само му задавам координатите.

След малко принтерът тихичко бръмна.

Джуди каза:

— Има ли начин да се разбере от какво е било предизвикано земетресението?

— Искаш да кажеш — мога ли само по диаграмата да позная дали е имало човешка намеса? Да, би трябвало да мога.

— Как?

Той щракна с мишката и се извърна към нея:

— Всяко нормално земетресение е предшествано от натрупване на предудари или по-слаби трусове, които можем да видим на сеизмографа. Обратно, когато земетресението е предизвикано от експлозия, няма никакво натрупване — диаграмата започва с характерен шип.

Той се обърна пак към компютъра.

Вероятно е добър преподавател, каза си Джуди. Обясняваше много ясно. Но сигурно е безмилостно строг с пропуските. Навярно прави внезапни контролни и не допуска закъснелите на лекциите си.

— Странно — каза той.

Джуди погледна през рамото му.

— Какво е странно?

— Сеизмографът.

— Не виждам никакъв шип.

— Защото няма. Не е било експлозия.

Джуди не знаеше дали да изпита облекчение или разочарование.

— Значи земетресението е било естествено, така ли?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Има предудари, да. Но такива предудари никога не съм виждал.

Джуди се отчая. Той бе обещал да й каже дали твърдението на „Проклятие от рая“ може да се приеме на сериозно. А сега бе влудяващо несигурен.

— Какво им е странното на тези предудари? — попита тя.

— През съвсем равни интервали са. Изглеждат като изкуствени.

— Изкуствени?

Той кимна.

— Не знам какво е предизвикало тези вибрации, но те не ми изглеждат естествени. Мисля, че твоите терористи са направили нещо. Само че не знам какво е било.

— Можеш ли да разбереш?

— Надявам се. Ще се обадя на някои хора. Тези показания се проучват вече от много сеизмолози. Може би с общи усилия ще успеем да разберем какво означават.

Не звучеше много сигурен, но Джуди си каза, че засега ще мине и с това. Тази вечер бе измъкнала каквото можа от Майкъл. А сега трябваше да отиде до мястото на престъплението. Тя дръпна листа, излязъл от принтера. На него се виждаха серии картографски отметки.

— Благодаря ти, че ме прие — каза тя. — Оценявам го.

— Беше ми много приятно. — Той й се усмихна с широка усмивка, разкриваща бели зъби.

— Приятен уикенд с Дъсти.

— Благодаря.

Тя се качи в колата и тръгна пак към града. Щеше да отиде до офиса си и да провери из аеролиниите дали имат някакъв полет до околностите на долината Оуънс утре рано сутринта. След това щеше да провери кой клон на ФБР отговаря за нея. Щеше да се свърже първо с тях, после — с местния шериф, за да го привлече на своя страна.

Стигна до номер 450 на Голдън Гейт авеню, остави колата в подземния гараж и се качи в асансьора. На минаване покрай офиса на Брайън Кинсайд чу гласове. Сигурно и той работи до късно, каза си тя. Можеше да го въведе в ситуацията.

Влезе в кабинета на секретарката му и почука на вътрешната врата.

— Влез — чу се отвътре.

Отвори и влезе. Сърцето й се сви, като видя, че Кинсайд е с Марвин Хейс. Той седеше пред бюрото, облечен в тъмен летен костюм с бяла риза и маркова връзка в черно и златно. Бе симпатичен, с безупречно подстригана тъмна коса и добре поддържани мустачки. На пръв поглед бе самата компетентност, но всъщност беше всичко, което един представител на изпълнителната власт не трябваше да бъде — мързелив, брутален, небрежен и безскрупулен. Той пък смяташе, че Джуди е натегачка.

За нещастие Брайън го харесваше, а в момента Брайън бе шефът.

Когато тя влезе, двамата добиха изненадан и като че ли малко виновен вид, от което Джуди заключи, че вероятно са говорели за нея. За да ги накара да се почувстват още по-неудобно, тя учтиво попита:

— Да не прекъсвам нещо важно?

— Тъкмо говорехме за земетресението — отвърна Брайън.

— Чу ли новината?

— Разбира се. Работих по нея. Тъкмо се връщам от разговор с един сеизмолог, който казва, че такива предудари никога не е виждал, но не е сигурен дали са изкуствени. Даде ми карта с точното място на труса. Искам да отида на място и да се огледам за свидетели.

Двамата размениха многозначителен поглед. Брайън каза:

— Джуди, никой не може да предизвика земетресение.

— Не знаем това.

Намеси се и Марвин:

— Тази вечер разговарях с двама сеизмолози, които ми казаха, че това е невъзможно.

— Учените обаче не са съгласни със…

Брайън я прекъсна:

— Според нас тази група изобщо не се е доближавала до долината Оуънс. Научили са за това земетресение и веднага са казали, че те са го направили.

Джуди се намръщи.

— Това е моя задача — каза тя. — От къде на къде Марвин ще се обажда на сеизмолози?

— Този случай започна да придобива широка известност — каза Брайън. Джуди изведнъж разбра какво предстои и сърцето й се изпълни с безсилна ярост. — Въпреки че не вярваме „Проклятие от рая“ да може да прави това, което твърди, те могат да придобият адски широка известност. Не съм убеден, че можеш да се справиш с това.

Джуди с усилие се опита да потисне гнева си:

— Не можеш да ми прехвърлиш друг случай без причина.

— О, причина има — отвърна той и взе от бюрото някакъв факс. — Вчера си се сдърпала с един пътен полицай. Спрял те за превишена скорост. Според това тук ти си се държала агресивно и необщително и си отказала да му покажеш книжката си.

— За бога, Брайън, показах му картата си!

Брайън обаче не й обърна внимание. На Джуди й стана ясно, че подробностите не го интересуват. Кавгата с пътната полиция му служеше само за претекст.

— Образувам специална група, която ще се заеме с „Проклятие от рая“ — продължи той. После преглътна с усилие, вдигна рязко брадичка, придобивайки агресивен вид, и изтърси: — Помолих Марвин да я оглави. Помощта ти няма да му е необходима. Свалям те от случая.