Кен Фолет
Проклятие от рая (8)

7.

Прийст трябваше да прави нещо, за да не полудее от напрежение. След събирането в храма отиде на лозето и започна да плеви. Денят беше горещ, той скоро се изпоти и хвърли ризата.

Стар работеше до него. След около час погледна часовника си.

— Време е за почивка — обяви тя. — Дай да чуем новините.

Седнаха в колата на Прийст и включиха радиото. Новините бяха същите, каквито ги знаеха. Прийст изскърца със зъби.

— По дяволите, тоя губернатор трябва да каже нещо!

Стар попита:

— Не очакваме веднага да се съгласи, нали?

— Не, но си мислех, че може да има някакво съобщение, може би само намек за разговор. По дяволите, замразяването строежа на нови електростанции не е откачена идея. Милиони калифорнийци сигурно са съгласни с нея.

Стар кимна.

— Мамка му, в Лос Анджелис вече не може да се диша от това замърсяване! Просто не мога да повярвам, че хората са съгласни да живеят така.

— Обаче нищо не правят.

— Е, през цялото време сме смятали, че ще трябва да им направим една малка демонстрация преди това.

— Аха. — Прийст се поколеба, после изведнъж изтърси: — Страх ме е, че това няма да проработи.

— Кое, сеизмичният вибратор ли?

Той отново се поколеба. С никого не би могъл да бъде така откровен, както със Стар, но вече почти съжаляваше, че е изразил съмнение. Обаче бе започнал, значи трябваше и да довърши.

— Цялата работа — каза той. — Страхувам се, че няма да има земетресение и тогава сме загубени.

Тя бе малко шокирана, личеше си. Беше свикнала да го вижда винаги уверен в това, с което се захваща. Никога преди не го бе виждала такъв.

Докато се връщаха обратно към лозето, тя каза:

— Направи нещо тази вечер с Флауър.

— Какво искаш да кажеш?

— Обърни й малко внимание. Направете нещо. Ти винаги си играеш само с Дъсти.

Дъсти беше на пет години. Беше му лесно да се забавлява с него. Детето се очароваше от всичко. Флауър бе на тринадесет — възраст, при която делата на възрастните изглеждаха на децата глупави. Прийст тъкмо се накани да й изтъкне това, когато се сети, че има друга причина тя да му го каже.

Тя мисли, че утре може да умра.

Мисълта го плесна като камшик. Знаеше, че този план със земетресението е опасен, разбира се, но той си бе представял опасността само в такъв смисъл, че комуната може да остане без водач. Не си бе представял, че Флауър може да остане сама на този свят на тринадесетгодишна възраст.

— Какво бих могъл да правя с нея?

— Иска да се научи да свири на китара.

Това бе ново за Прийст. Самият той не бе кой знае какъв китарист, но можеше да свири кънтри и прост блус, а това бе достатъчно като начало. Сви рамене.

— Добре, още тази вечер започваме.

Те отново се хванаха за работа, но само след няколко минути Слоу, ухилен до уши, извика:

— Хей, я вижте кой е дошъл.

Прийст вдигна поглед над лозите. Човекът, когото очакваше, беше Мелъни. Бе отишла до Сан Франциско да остави Дъсти при баща му. Тя бе единственият човек, който можеше да каже на Прийст къде точно да използва сеизмичния вибратор, и той нямаше да е спокоен, докато тя не се прибереше. Но беше твърде рано за нея, пък и Слоу едва ли щеше да вдигне толкова шум за Мелъни.

Видя, че по склона слиза някакъв мъж, следван от жена с дете на ръце. Прийст се намръщи. Понякога минаваше цяла година, без никой да дойде в долината. А тази сутрин оттук беше минало ченгето, сега пък и тези. Непознати ли бяха? Той присви очи. Провлачената походка на мъжа му бе ужасно позната. Гостът се приближи още малко и Прийст възкликна:

— Боже мой, това не е ли Боунс?

— Да, той е! — каза Стар с удовлетворение. — Майко мила!

И се спусна към новодошлите. Спирит се присъедини към нея с радостен лай.

Прийст я последва по-бавно. Боунс, чието истинско име бе Били Оуънс, беше Оризар. Но на него му харесваше, както си бяха нещата преди пристигането на Прийст. Харесваше му да живее ден за ден. Той постоянно се намираше в криза и обичаше да е пиян или друсан, а най-добре и двете. Свиреше на хармоника със завидно майсторство и беше най-добрия просяк, който комуната бе имала. Беше се присъединил към нея, но след около две години, като разбра, че строгият режим на Стар-Прийст ще се задържи дълго, Боунс напусна. А сега, след повече от двадесет години, отново се връщаше.

Стар го прегърна, притисна го към себе си и го целуна по устните. Двамата известно време ходеха много сериозно. През ония времена всички мъже от комуната спяха със Стар, но Боунс й беше слабост. Прийст усети лек пристъп на ревност, като гледаше как Боунс притиска тялото на Стар към своето.

Когато се разделиха, Прийст видя, че Боунс не изглежда добре. Винаги е бил слаб, но сега изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да умре от глад. Имаше дълга коса и рошава брада, но именно брадата привлече погледа на Прийст. Бе някак си безцветна и космите висяха на кичури. Дънките и тениската му бяха мръсни и единият ток на каубойския му ботуш се бе откъртил и липсваше.

Дойде, защото е изпаднал в беда.

Боунс представи жената като Деби. Тя бе по-млада от него, не повече от двадесет и пет, и хубава, с приятни черти на лицето. Момченцето й бе на осемнадесет месеца. И тя, и детето бяха слаби като Боунс.

Беше време за обед. Заведоха Боунс в готварната. Обедът бе печени на фурна зеленчуци в сос от лющен ечемик и билки, отглеждани от Гардън. Деби яде лакомо и нахрани и детето, но Боунс хапна няколко залъка и запали цигара.

Заговориха за миналото. Боунс каза:

— Ще ви кажа за кое си спомням с най-голямо удоволствие. Един следобед, ето на онзи склон там отсреща. Стар ми обясни какво е това клитор. — Около масата се надигна лек смях. Беше малко смутен смях, но Боунс като че ли не забеляза и продължи: — Бях на двадесет години и изобщо не знаех, че хората могат да правят такива работи. Бях направо шашнат! Но тя ме накара да опитам. А какъв вкус! Леле-мале!

— Много работи не знаеше — каза Стар. — Помня как ми се оплакваше, че всяка сутрин те боли глава и аз трябваше да ти обяснявам, че това става винаги когато предната нощ се насвяткаш като талпа. Ти изобщо не знаеше какво е това „махмурлук“.

Тя майсторски смени темата. Едно време беше съвсем нормално на масата да се говори за такива неща като клитори, но откакто Боунс напусна, работите се промениха. Никой не бе предлагал да се забранят мръсотиите, беше си дошло естествено, откакто децата започнаха да разбират повече неща.

Боунс бе нервен, смееше се много, мъчеше се да се покаже приятелски настроен, въртеше се и пушеше цигара от цигара. Той иска нещо. И скоро ще ми каже какво е.

След като почистиха масата и измиха съдовете, Боунс дръпна Прийст настрана и каза:

— Искам да ти покажа нещо. Ела.

Прийст вдигна рамене и тръгна с него.

Докато вървяха, Прийст извади малка торбичка с марихуана и пакетче цигарени хартийки. Комунарите обикновено не пушеха марихуана през деня, защото това забавяше работата в лозето, но днес случаят бе по-особен и Прийст искаше да поотпусне нервите си. С привични движения, придобити от дълъг опит, той си сви цигара.

Боунс облиза устни.

— Гледам, не слагаш нищо вътре, така… малко по-силен шут, искам да кажа.

— Ти какво използваш напоследък, Боунс?

— По малко кафява захар от дъжд на вятър, сещаш се, нали… Така, колкото да ми държи главата права.

Хероин.

Значи такава била работата. Боунс е станал наркоман.

— Тук нямаме такива неща — каза Прийст. — Никой не ги използва.

Прийст запали цигарата си.

Когато стигнаха до поляната, където бяха паркирани колите им, Боунс каза:

— Ето това е.

Отначало Прийст не можа да разбере какво вижда. Беше камион, вярно, но какъв точно? Бе нашарен на яркочервени и жълти ивици, а отстрани имаше нарисувано огнедишащо чудовище и от устата му излизаха пламъци. Имаше и някакъв надпис.

Боунс, който знаеше, че Прийст не може да чете, каза:

— Устата на Дракона. Това е панаирджийска въртележка.

Чак сега Прийст включи. Много от въртележките се монтираха на камиони и по този начин ставаха подвижни. Двигателят на камиона осигуряваше завъртането. После различните части се сгъваха и камионът можеше да се откара на друго място.

Прийст му подаде цигарата и попита:

— Твой ли е?

Боунс пое дълбоко от цигарата, задържа дълго дима, преди да го изпусне.

— От десет години си вадя хляба с това нещо. Трябва обаче да се поправи, а аз не мога да си го позволя. Затова трябва да го продам.

Прийст разбра какво му предстои.

Боунс дръпна още веднъж от цигарата, но не я върна.

— Струва вероятно петнадесет хиляди долара, но аз й искам десет.

Прийст кимна.

— Сделката изглежда добра… за някои хора.

— А защо не я купите вие? — попита Боунс.

— Какво, по дяволите, да правим с тая въртележка, Боунс?

— Добра инвестиция е. Ако някоя година реколтата ти се случи лоша, можеш да излезеш с тая въртележка и да изкараш някой и друг долар.

Понякога им се случваха и лоши години. Нищо не можеха да направят срещу това. Но Пол Бийл винаги бе готов да им даде на кредит. Вярваше в идеалите на комуната, въпреки че не можа да живее с тях. Освен това знаеше, че на следващата година реколта пак щеше да има.

Прийст поклати глава.

— Няма начин. Но ти желая късмет, стари приятелю. Опитай другаде, сигурно ще намериш купувач.

Боунс знаеше, че нищо няма да излезе, но въпреки това си придаде уплашен израз:

— Хей, Прийст, искаш ли да научиш истината… Зле съм. Би ли могъл да ми дадеш назаем хиляда кинта? Това ще ми помогне да си стъпя на краката.

За да можеш да си дрогираш главата, забрави да добавиш. И след това, само няколко дни по-късно, пак ще бъдеш в същото положение.

— Нямаме никакви пари — каза му Прийст. — Не ни трябват, не си ли спомняш?

Боунс го изгледа лукаво.

— Хайде, хайде, не може да не си скрил малко някъде!

И си мислиш, че ще ти кажа?

— Съжалявам, друже, не мога да ти помогна.

Боунс кимна.

— Кофти, човече. Искам да кажа, загазил съм я сериозно.

Прийст продължи:

— И не се опитвай да минеш зад гърба ми и да молиш Стар, защото ще получиш същия отговор. — Погрижи се гласът му да прозвучи малко по-грубо: — Чуваш ли?

— Да бе, да бе — отвърна Боунс изплашено. — Бъди спокоен, Прийст, бъди спокоен.

— Спокоен съм — отвърна Прийст.

 

 

През целия следобед Прийст се притесняваше за Мелъни. Спокойно можеше да промени намерението си, да се върне при мъжа си или пък просто да се уплаши и да избяга нанякъде с колата. Тогава щеше да бъде свършен. Никой не би могъл да разбере данните от дискетата на Майкъл Куъркъс и къде трябва да прати сеизмичния вибратор.

Но за негово голямо облекчение тя си дойде. Той й каза за арестуването на Флауър и я предупреди, че един-двама обвиняват за това нея и дрехите, които носи. Тя му отвърна, че ще си вземе работни дрехи от безплатния магазин.

След вечеря той отиде в бунгалото на Сонг и взе китарата й.

— Това нещо трябва ли ти? — попита я той вежливо.

Никога не би казал: „Може ли да взема китарата назаем за малко?“, защото на теория цялата собственост бе обществена, така че китарата бе толкова негова, колкото и нейна, макар че лично тя я бе направила. Обаче на практика всеки питаше, преди да вземе нещо.

Седна пред бунгалото си с Флауър и настрои китарата. Спирит легна срещу него и наострил уши, загледа с най-голямо внимание, сякаш той щеше да се учи да свири.

— Повечето песни се свирят на три гами — започна Прийст. — Ако знаеш тези три гами, ще можеш да свириш девет от всеки десет песнички по цял свят.

Показа й най-напред до мажор. Докато тя се мъчеше да притиска струните с нежните си пръсти, той разгледа лицето й на оскъдната вечерна светлина — съвършено чистата кожа, тъмната коса, зелените като на Стар очи, смръщените съсредоточено вежди. Трябва да живея, за да се грижа за теб.

Той се сети за себе си на тази възраст — вече престъпник с опит, умел, закоравял към насилието, изпълнен с омраза към ченгетата и с презрение към обикновените граждани, които бяха толкова тъпи, че се оставяха безропотно да ги обират. На тринадесет години вече бях поел по кривия път. Бе решен да предпази Флауър от това. Тя бе възпитана в комуна, където царяха мир и любов, недокосната от външния свят, покварил малкия Рики Грейнджър и превърнал го в престъпник, преди още да бе започнал да се бръсне. Ти ще бъдеш добре, аз ще се погрижа за това.

Тя изсвири гамата и Прийст си даде сметка, че именно тази песен му се е въртяла в главата, откакто Боунс бе пристигнал. Беше кънтри от шейсетте, което Стар много харесваше.

Покажи ми килията,

покажи ми затвора,

покажи ми затворника,

чийто живот там е изтлял.

— Ще те науча да пееш една песничка. Майка ти много обичаше да я пее, когато ти беше бебе — каза й той и взе китарата от нея. — Спомняш ли си това?

Ще ти покажа младеж,

който знае защо.

В главата му зазвуча неповторимият глас на Стар — нисък и сексапилен тогава, какъвто бе и сега.

Там да срещна съдбата

отивам аз или ти.

Аз или ти.

Прийст и Боунс бяха на една възраст, а Боунс умираше. За Прийст в това нямаше никакво съмнение. Скоро момичето и детето й щяха да го напуснат. Той щеше да остави тялото си да гладува, за да може да храни навика си. Някой ден може да превиши дозата или пък да се отрови с некачествен наркотик, а може просто да изтормози организма си до такава степен, че накрая да пипне пневмония. По един или друг начин той вече бе мъртвец.

Ако изгубя това място, ще стана също като. Боунс.

Докато Флауър се мъчеше да изсвири гамата ми минор, Прийст лениво прехвърли в главата си идеята за завръщане към нормалното общество. Представи си как всеки ден ходи на работа, купува си чорапи и обувки, става притежател на телевизор и тостер. От самата мисъл му се повдигна. Никога не бе живял праволинейно. Бе получил възпитанието си в публичен дом, образованието — на улицата, за кратко време бе собственик на полузаконен бизнес и през по-голямата част от живота си — водач на една хипи комуна, прекъснала връзките си с външния свят.

Спомни си единствената постоянна работа, която бе имал през живота си. На осемнадесет години започна работа при Дженкинсънови — семейството, което държеше магазина за напитки на тяхната улица. Тогава му се струваха много стари, но сега, като си ги спомнеше, май бяха на малко повече от петдесет. Намерението му бе да работи при тях точно толкова, колкото да разбере къде държат парите си и след това да ги открадне. Обаче стана така, че именно тогава научи някои неща за себе си.

Откри, че може да смята невероятно бързо и безпогрешно. Всяка сутрин господин Дженкинсън слагаше десет долара на дребни монети и банкноти в касата. Докато клиентите купуваха, плащаха и получаваха ресто, Прийст или ги обслужваше сам, или от другия край на магазина чуваше как някой от двамата Дженкинсън казва сумата за плащане от някой клиент:

— Долар и двадесет и девет, моля, госпожо Робъртс.

Или:

— Точно три кинта, сър.

И цифрите като че ли сами се събираха и изваждаха в главата му. През целия ден Прийст знаеше точно колко пари има в касата и в края на деня можеше да каже на господин Дженкинсън общата сума, преди той да е преброил банкнотите.

Често чуваше как господин Дженкинсън разговаря с доставчиците и скоро научи цената на едро и дребно на всеки артикул в магазина. От този момент нататък мозъкът му автоматично пресмяташе печалбата от всяка сделка и той се смая от това колко много правеха Дженкинсънови, без да крадат от никого.

Той уреди нещата така, че да ги ограбят четири пъти за един месец, после предложи да купи магазина им. Когато му отказаха, уреди пети грабеж и този път се постара госпожа Дженкинсън да пострада малко. След това господин Дженкинсън прие предложението му.

От кварталния лихвар Прийст зае сумата за първата вноска и след това започна да я изплаща на господин Дженкинсън, вземайки от оборота на магазина. Въпреки че не можеше да чете и пише, винаги знаеше с абсолютна точност финансовото си положение. Никой не можеше да го измами. По едно време бе взел на работа почтено изглеждаща дама на средна възраст, която всеки ден крадеше по един долар от касата. В края на седмицата той си прихвана пет долара от заплатата й, наби я и й каза повече да не се връща.

След година време вече имаше четири магазина, след две — склад за продажба на едро на алкохолни напитки, а след три бе милионер. В края на четвъртата си година се криеше.

Понякога се питаше какво ли би станало, ако се бе разплатил напълно с лихваря, ако бе давал на счетоводителите си точни цифри за докладите им пред данъчните и бе направил адвокатска сделка с ЛАПУ^[1] по повод обвиненията им, че си е служил с измама. Може би днес щеше да бъде собственик на компания колкото „Кока-кола“, да живее в някоя от онези огромни къщи в Бевърли Хилс с градинар, прислужник за басейна и гараж за пет коли.

Но колкото и да си фантазираше, знаеше, че това никога не би могло да стане. Иначе нямаше да бъде той. Оня тип, който слизаше по стълбите на голямата къща в бял халат и с хладен глас поръчваше на прислужничката да му изстиска чаша портокалов сок, имаше друго лице. Прийст никога не би могъл да живее в установения свят. Винаги бе имал проблеми с правилата — никога не би могъл да спазва закони, измислени от други. Ето защо трябваше да живее тук.

В долината Силвър Ривър аз създавам правилата, аз променям правилата, аз съм правилата.

Флауър се оплака, че пръстите я заболели.

— Значи е време да спрем — каза той. — Ако искаш, утре ще те науча на друга песен.

Ако съм все още жив.

— А теб не те ли боли?

— Не, но това е, защото съм свикнал. Щом започнеш да се упражняваш по-често, по връхчетата на пръстите ти ще се събере кожа и те ще загрубеят също като петите ти.

— А дали на Ноел Галахър пръстите му са загрубели?

— Ако този Ноел Галахър е попкитарист…

— Разбира се! Той е от Оейсис!

— Е, значи има загрубели пръсти. Да не би да ти се иска да станеш музикантка?

— Не.

— Доста твърдо го казваш. А нещо друго може би?

Тя доби виновен израз, сякаш знаеше, че той няма да го одобри, но събра кураж и каза:

— Искам да стана писателка.

Прийст не бе сигурен какво предизвика това у него. Татко ти никога няма да може да прочете, творенията ти. Но въпреки това се престори на ентусиазиран.

— Чудесно! Каква по-точно?

— Да пиша за списания. Като за „Тийн“ например.

— Защо?

— Защото се срещаш със звезди, интервюираш ги и пишеш за мода и гримове.

Прийст стисна зъби и се постара да скрие неприязънта си.

— Е, идеята ти да станеш писателка ми харесва. Ако пишеш поезия или разкази вместо статии за списания, пак можеш да останеш да живееш тук, в долината Силвър Ривър.

— Да, може би — каза тя със съмнение.

Виждаше се, че не смята да прекара живота си тук. Но тя бе още малка и не разбираше. Когато порасне достатъчно, за да може да решава какво да прави, ще има различно виждане, каза си той. Надявам се.

Към тях се приближи Стар.

— Време е за Трут — каза тя.

Прийст взе китарата от Флауър.

— Отивай и се приготвяй да лягаш веднага — каза й той.

Двамата със Стар се отправиха към паркинга, като на отиване минаха през бунгалото на Сонг и й оставиха китарата. Мелъни вече бе там, седнала на задната седалка, заслушана в новините. Беше облякла яркожълта тениска и дънки, взети от безплатния магазин. Бяха й твърде големи, затова тя бе натикала тениската в дънките, а тях бе стегнала с колан, подчертавайки неволно тънката си талия. И пак изглеждаше като секс на клечка.

Джон Трут имаше монотонен носов глас, с който сигурно би могъл да хипнотизира. Номерът му бе да казва на глас нещата, в които неговите слушатели вярваха, но ги беше срам да си признаят. Повечето от тези неща бяха стандартни фашистки фъшкии — СПИНът бил наказание за греховете, интелигентността се предавала по наследство, това, от което светът имал нужда, било строга дисциплина, всички политици били глупави и корумпирани и други такива. Според Прийст по-голямата част от слушателите му бяха бели и дебели мъже, които научаваха всичко от кръчмите.

— Тоя тип — каза Стар — въплъщава всичко, което мразя в Америка — затънала в предразсъдъци, лицемерие, двуличие и самодоволство.

— Така е — отвърна Прийст. — Чакай сега да чуем.

Трут тъкмо казваше:

— Отново ще ви прочета това изявление, направено от секретаря на кабинета на губернатора господин Хънимун.

На Прийст му настръхнаха космите по тила, а Стар изръмжа:

— Тоя мръсен кучи син!

Хънимун бе човекът, стоящ зад плана да се наводни долината Силвър Ривър, и затова го мразеха.

Джон Трут продължи да говори бавно и ясно, сякаш всяка буква и сричка носеха огромно значение.

— Чуйте това: „ФБР разследваха заплахата, която се появи на страницата за обявления по Интернет на първи май. От това разследване стана ясно, че заплахата е безпочвена“.

Сърцето на Прийст замря. Точно това очакваше, но му стана много неприятно, като го чу. Беше се надявал поне на някакъв бегъл намек за разбиране. Обаче Хънимун бе съвсем категоричен.

Трут продължи да чете:

— „Губернаторът Майк Робсън, следвайки препоръките на ФБР, е решил да не предприема никакви мерки“. Това, приятели, е цялото изявление. — Трут явно чувстваше, че то е необичайно кратко. — Доволни ли сте? Крайният срок на терористите изтича утре. Вие спокойни ли се чувствате? Обадете се на Джон Трут на този номер и кажете на света какво мислите вие.

Прийст каза:

— Това означава, че ще трябва да го направим.

— Е, аз изобщо не съм очаквала губернаторът да се огъне без една малка демонстрация.

— Нито пък аз. — Той се намръщи. — В изявлението на ФБР се споменава на два пъти. Звучи ми, като че ли Майк Робсън се подготвя да хвърли цялата вина върху федералните, ако нещата се объркат. А това ме навежда на мисълта, че дълбоко в себе си той не се чувства чак толкова сигурен.

— Така че ако му дадем доказателство, че наистина можем да предизвикаме земетресение…

— Може би ще си помисли отново.

Стар изглеждаше разочарована.

— Мамка му — каза тя. — Надявах се, че няма да има нужда да го правим.

Прийст се разтревожи. Никак не му се искаше Стар да я хване шубето именно на този етап. За да има на своя страна и останалите Оризари, имаше нужда от подкрепата й.

— Можем да го направим така, че никой да не пострада — каза той. — Мелъни е подбрала чудесно място. — Извърна се назад. — Кажи на Стар за какво си говорехме.

Мелъни се наведе напред и разгърна някаква карта така, че Прийст и Стар да могат да я виждат. Не знаеше, че Прийст не може да чете карти.

— Ето тук е разседът в долината Оуънс — каза тя, сочейки някаква червена линия. — През 1790 и 1872 е имало големи земетресения, така че на следващото вече му е минал срокът.

Стар възрази:

— Да, но доколкото знам, земетресенията не стават по някакъв график.

— Така е, но според историята на разседа напрежението, достатъчно за земетресение, се набира горе-долу за един век. Което означава, че можем да предизвикаме такова, ако го сръчкаме на подходящо място.

— Което е къде? — попита Стар.

Мелъни посочи една точка на картата:

— Някъде тук.

— Не може ли по-точно?

— Не и докато не отида на място. Данните на Майкъл дават местоположението с точност до километър и половина. Когато отида на място и видя терена, тогава ще мога да посоча точното място.

— Като съдиш по какво?

— По следите, оставени от минали земетресения.

— Добре.

— Така. Най-подходящото време според сеизмичния прозорец на Майкъл е между един и половина и два и двадесет.

— А откъде си толкова сигурна, че никой няма да пострада?

— Ами виж картата. Долината Оуънс е много рядко населена. Само няколко малки градчета покрай коритото на пресъхнала река. А точката, избрана от мен, се намира на километри от най-близкото населено място.

Прийст добави:

— А сме и сигурни, че земетресението ще е малко, най-близкото градче едва ще го усети.

Знаеше, че това не е сигурно, знаеше го и Мелъни, но той я загледа втренчено и тя не му възрази.

— Ако никъде не го усетят, на никого няма да му пука, така че защо тогава трябва да го правим?

Тя му противоречеше, но това бе само признак на вътрешното й напрежение. Прийст рече:

— Казахме, че утре ще предизвикаме земетресение. Веднага след като го направим, ще се обадим на Джон Трут по мобифона на Мелъни и ще му кажем, че сме удържали на думата си. Какъв момент ще бъде това, какво чувство ще изпитам!

— А той ще ни повярва ли?

Намеси се Мелъни:

— Ще трябва да ни повярва, след като провери сеизмографа.

— Представяш ли си как ще се почувстват губернаторът Робсън и хората му. — Усещаше да го обхваща екзалтация. — Особено пък оня задник Хънимун. Ще им припари отдолу, о-ох, мамка им, как ще им припари! „Абе тия наистина могат да правят земетресения! Ами сега какво, по дяволите, ще правим?“

— И после какво?

— После ги заплашваме, че ще го направим още веднъж. Но този път няма да им дадем цял месец. Ще им дадем една седмица.

— А как ще направим заплахата? По същия начин, както преди ли?

На този въпрос отговори Мелъни:

— Не мисля. Сигурна съм, че имат начин за наблюдение на таблото за съобщения и от него да проследят номера на телефона, от който е пратено съобщението. Ако използваме друго информационно табло, има голяма вероятност никой да не го забележи. Видяхте ли, че минаха цели три седмици, преди Джон Трут да види първото.

— Така, обаждаме се и заплашваме с второ земетресение.

Прийст вметна:

— Следващия път обаче няма да бъде в някое диво място. Ще бъде някъде, където могат да се предизвикат истински щети. — Той улови неодобрителния поглед на Стар. — Не е необходимо да го правим наистина — добави бързо. — Веднъж показали силата си, заплахата според мен ще е достатъчна.

Стар каза:

— Иншалла. — Бе научила този израз от Поем, която бе алжирка. — Ако е рекъл господ.

 

 

Беше съвсем тъмно, когато потеглиха на другата сутрин. Никой в радиус от сто и петдесет километра от долината не бе виждал сеизмичния вибратор на дневна светлина и Прийст искаше да запази положението такова. Щеше да тръгне по тъмно и имаше намерение да се върне по тъмно. Пътят дотам и обратно щеше да бъде около осемстотин километра, някъде към единадесет часа път дори при каране с максималната скорост на камиона — седемдесет километра в час. Прийст бе решил да вземат плимута като помощна кола. С тях щеше да дойде и Дъбака, за да могат да се сменят на волана.

С помощта на фенерче Прийст осветяваше пътя през дърветата до мястото, където бе скрит камионът. Четиримата крачеха.

Мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Отне им половин час, докато свалят всички клони от машината.

Напрегна се, когато влезе в кабината, пъхна ключа в контакта и го завъртя. Двигателят запали от раз и забоботи равномерно. Прийст се почувства на върха.

Комуната бе на повече от километър и половина и той бе сигурен, че никой от тях няма да чуе рева на двигателя от такова разстояние. Гъстата растителност поглъщаше звука. По-късно, разбира се, всички ще забележат, че четиримата ги няма. Анет бе инструктирана да им каже, че са отишли до Напа, където Пол Бийл щял да ги заведе да видят един нов сорт грозде. Беше необичайно да се пътува далеч от комуната, но въпросите щяха да бъдат малко, тъй като никой не искаше да си навлече неприязънта на Прийст.

Той запали фаровете, Мелъни се покатери в кабината и седна до него. Прийст включи на бавна скорост, запромъква машината между дърветата, изведе я на черния път и се заизкачва нагоре към асфалта. Всъдеходните гуми захапваха добре терена и с лекота преодоляваха дупки, камъни и рекички.

Исусе, питам се дали тази работа ще стане.

Земетресение?! Айде стига бе!

Обаче трябва да стане.

Той излезе на асфалтовия път и пое на изток. След двадесет минути изпълзяха от долината Силвър Ривър и хванаха път 89. Прийст се насочи на юг. Хвърли поглед в огледалата и видя, че Стар и Дъбака го следват плътно с плимута.

До него Мелъни бе много спокойна. За да поразведри обстановката, той я попита:

— Снощи Дъсти добре ли беше?

— Добре. Много обича да се вижда с баща си. Майкъл винаги намираше време за него, а за мен — никога.

Горчивината у Мелъни му бе позната. Това, което го изненадваше у нея, бе липсата на страх. За разлика от него, изобщо не се тормозеше от мисълта какво ще стане с детето й, ако тя днес умре. Като че ли бе абсолютно уверена, че нищо лошо няма да се случи. Дали защото знаеше много повече от Прийст? Или пък бе човек, който не обръща внимание на неудобните факти? Прийст не знаеше.

Пукването на зората ги завари да заобикалят северния край на езерото Тахоу. Неподвижната вода приличаше на полиран стоманен диск, заклещен между планинските склонове. Сеизмичният вибратор бе много забележима кола по виещия се през боровете крайбрежен път, но почиващите все още спяха и камионът бе видян само от няколко сънени работници, тръгнали за работа по хотелите и ресторантите.

Вече към изгрев-слънце подкараха по междущатския път 395, пресякоха границата и влязоха в Невада, носейки се на юг през еднообразен пустинен пейзаж. Отбиха на един паркинг за камиони и спряха сеизмичния вибратор на място, където не можеше да се види от пътя. Закусиха мазен омлет и водни сто кафе.

При връщането им в Калифорния пътят отново се изкачваше в планината и в продължение на два часа те се движеха покрай величествени гледки — стръмни, обрасли с гори склонове, откъдето се виждаше цялата долина Силвър Ривър. Отново спряха за почивка до сребърните води на някакво езеро, което Мелъни каза, че е езерото Моно.

Скоро след това двете коли се озоваха на двупосочен път, който цепеше направо през дълга и прашна долина. Долината навътре се разшири, докато планините отстрани се превърнаха в едва забележима синя омара, но след това отново се стесни. Теренът от двете страни на пътя бе сух и каменист, като тук-там се виждаха ниски китки храсти. Река нямаше, но въздухът над плоската солена повърхност трептеше и създаваше впечатление, че малко по-нататък има вода.

Мелъни каза:

— Това е долината Оуънс.

Пустият пейзаж наведе Прийст на мисълта, че някакво бедствие е издухало всичко оттук.

— Какво е ставало тук? — попита той.

— Реката е пресъхнала, защото водата е била отклонена към Лос Анджелис още преди много години.

На всеки тридесет — тридесет и няколко километра минаваха през малки и заспали градчета. Тук вече нямаше как да не се набиват в очи. В тях имаше съвсем малко движение и всеки се взираше в спрелия на някой червен светофар сеизмичен вибратор. Много хора щяха да го запомнят. О, да, виждал съм тоя камион. Приличаше на асфалтополагаща машина или на нещо такова. Какво наистина е, било?

Мелъни включи портативния си компютър и разпъна картата.

— Някъде долу под нас са се заклещили две плочи от земната кора и са се напънали до крайност, за да се освободят.

Само при мисълта за това Прийст изстина. Не можеше да повярва, че именно той е човекът, който се кани да освободи цялата тази разрушителна мощ. Сигурно съм полудял.

— Това е някъде след около петнадесет-двадесет километра — каза тя.

— Колко е часът?

— Минава един.

Бяха изчислили времето много добре. Сеизмичният прозорец щеше да се отвори след половин час и да се затвори петдесет минути по-късно.

Мелъни накара Прийст да отбие по един черен път и да тръгне по равния прашен терен. Всъщност даже не бе и път, а просто някаква едва забележима широка пътека, проправена през пръснатите тук-там скали и храсталаци. Въпреки че земята тук бе равна, главният път бързо изчезна зад тях и оттук те виждаха само горната част на големите камиони, минаващи по него.

— Спри тук — каза Мелъни най-сетне.

Прийст спря и двамата слязоха. Слънцето печеше безмилостно от почти бялото небе. Плимутът паркира зад тях, Стар и Дъбака слязоха и започнаха да се протягат след дългото каране.

— Погледни там — каза Мелъни. — Виждаш ли онова сухо дере?

Прийст виждаше мястото, където потокът, много-много отдавна, преди да пресъхне, бе прорязал канал през каменистата земя. Обаче Мелъни сочеше към мястото, където дерето рязко свършваше, сякаш пред него се бе изпречила невидима стена.

— Странно — каза Прийст.

— А сега погледни няколко метра вдясно.

Прийст проследи показалеца й. Коритото на потока тръгваше отново и също така рязко продължаваше към средата на долината. На Прийст му стана ясно какво му сочат.

— Това е линията на разседа — каза той. — При последното земетресение цялата отсамна страна на долината си е привдигнала полите, мръднала е пет метра по-нататък и отново е седнала.

— Горе-долу така е станало.

Дъбака каза:

— А ние ще я накараме пак да го направи, нали?

В гласа му прозвуча страхопочитание.

— Ще се опитаме — бързо отвърна Прийст. — И нямаме много време.

Той се обърна към Мелъни:

— Камионът на подходящо място ли е?

— Мисля, че да — каза тя. — Няколко метра по-насам или по-натам няма да се отразят кой знае колко на осем километра дълбочина.

— Добре тогава. — Той се поколеба. Малко остана да започне да държи реч. — Хайде да започваме.

Качи се в камиона, седна на мястото на шофьора и запали двигателя, даващ движение на вибратора. После щракна копчето, спускащо плочата на земята. След това регулира вибратора да друса тридесет секунди със средна честота. Хвърли поглед през задното стъкло на камиона и провери показанията на уредите. Нормални. Взе дистанционното управление и слезе от кабината.

— Готово — каза.

Четиримата се качиха на плимута. Дъбака седна зад волана. Излязоха обратно на пътя, пресякоха го и се насочиха към китка храсталаци от другата му страна. Изкачиха се на малка височинка и Мелъни каза:

— Тук е чудесно.

Дъбака спря.

Прийст се надяваше, че не се набиват много на очи от пътя. Ако пък се набиваха, повече нищо не можеше да се направи. Все пак кафеникавият цвят на плимута горе-долу се сливаше с околния пейзаж.

Дъбака се обади нервно:

— Достатъчно далеч ли сме?

— Така мисля — каза Мелъни спокойно.

Тя изобщо не се страхуваше. Вперил изпитателен поглед в нея, Прийст забеляза някакво едва забележимо пламъче на налудничава възбуда в очите й. Дали не отмъщаваше на сеизмолозите, които я бяха отхвърлили, или пък на мъжа си, който я бе подвел, или пък на целия проклет свят? Каквото и да беше обяснението, тя явно се наслаждаваше на цялата тази работа.

Всички слязоха от колата и отправиха погледи оттатък пътя. Покривът на камиона едва се виждаше.

Стар се обърна към Прийст:

— Направихме грешка, че дойдохме и двамата. Ако и двамата умрем, Флауър няма да си има никого.

— Ще си има цялата комуна — отвърна Прийст. — Двамата с теб не сме единствените хора, които тя обича и цени. Не сме ядрено семейство и това е най-важното.

Мелъни като че ли се раздразни.

— Намираме се на около половин километър от разседа, ако предположим, че той върви под дъното на долината — каза тя с тон, като че ли прекъсва глупави разговори. — Ще усетим труса, но тук сме в безопасност. Хората, пострадали от земетресения, са онези, които са били удряни от летящи парчета стъкла, срутващи се тавани, мостове и други. Тук такива неща няма.

Стар хвърли поглед през рамо.

— Планината няма ли да падне върху нас?

— Може. Но може и да загинеш при автомобилна катастрофа на път за долината Силвър Ривър. Това е толкова малко вероятно, че не си струва да си губим времето с него.

— Лесно ти е да го кажеш. Бащата на твоето дете е на петстотин километра оттук, в Сан Франциско.

Прийст каза:

— Не ми пука дали ще умра тук. Не мога да възпитавам децата си в тая просташка Америка.

Дъбака мърмореше:

— Трябва да стане. Просто трябва да стане.

— За бога, Прийст — викна Мелъни, — няма да се мотаем тук цял ден. Натисни това проклето копче.

Прийст огледа пътя наляво и надясно и изчака един джип „Гранд Чероки“ да мине.

— Окей! — каза той, когато пътят отново бе чист. — Ето това е.

И натисна копчето на дистанционното управление.

Веднага чу рева на вибратора, макар че бе малко заглушен от разстоянието. Усети вибрациите през подметките на обувките — леко, но постоянно трептене.

Стар прошепна:

— Божичко!

Около камиона се вдигна облак прах.

И четиримата бяха напрегнати като струни — телата им бяха готови да реагират и на най-малкия намек за движение на земята.

Секундите течаха.

Очите на Прийст бързо обходиха околността, търсейки признаци на трусове, макар че първо май щеше да ги усети, а после да ги види.

Хайде, хайде!

Когато работеше със сеизмоложкия екип, хората обикновено нагласяха вибратора на седемсекунден режим. Сега Прийст го бе нагласил на тридесет секунди. Стори му се като час.

Най-сетне трясъкът спря.

Мелъни извика:

— Мамка му!

Сърцето на Прийст се сви. Нямаше никакво земетресение. Пълен провал.

А може би това бе глупава хипи идея.

— Опитай отново — каза Мелъни.

Прийст погледна дистанционното управление в ръката си. Защо не?

По пътя идваше голям камион, но този път Прийст не го изчака да мине. Ако Мелъни бе права, трусът нямаше да му направи нищо. Ако пък грешеше, всички щяха да умрат.

Той натисна бутона.

Далечният рев отново започна, земята осезаемо затрепери и сеизмичният вибратор отново бе погълнат от облак прах.

Прийст за миг се запита дали пътят няма да се отвори пред камиона.

Нищо не се случи.

Тридесетте секунди този път минаха по-бързо. Прийст се изненада, когато ревът спря. Това ли е всичко?

Обхвана го отчаяние. Може би комуната в долината Силвър Ривър бе сън, който е към края си. Какво да правя? Къде ще живея? Как да направя така, че да не свърша като Боунс?

Обаче Мелъни не се предаваше.

— Дай да мръднем камиона малко по-нататък и пак да опитаме.

— Ти нали каза, че точното местоположение нямало значение — забеляза Дъбака. — Няколко метра няма да окажат никакво влияние на осем километра дълбочина. Точно това бяха думите ти.

— Значи ще го мръднем на повече от няколко метра — отвърна Мелъни ядосано. — Нямаме време, хайде да вървим!

Прийст реши да не спори с нея. Тя се бе преобразила. При нормални обстоятелства му се подчиняваше. Сега обаче тя бе тази, която изискваше подчинение, нетърпелива и нетърпяща възражение. Прийст нямаше нищо против, стига само да свършеше това, което бе обещала. По-късно отново щеше да я вкара в пътя.

Всички се вмъкнаха в плимута и бързо отидоха при сеизмичния вибратор. След това Мелъни се качи при Прийст в кабината, посочвайки пътя, а Стар и Дъбака караха след тях. Вече не вървяха по черния път, а цепеха направо през храсталака. Огромните колелета на камиона мачкаха шубрака и с лекота се прехвърляха през камънака, но Прийст се питаше дали малкият плимут няма да пострада. Дъбака сигурно щеше да му свирне, ако нещо загази.

Мелъни се ориентираше по линията на разседа. Прийст вече не виждаше дерета с отрязани корита. След около километър разстояние жената посочи към нещо, което приличаше на миниатюрен връх, около метър и половина висок.

— Това е скарп на разседа — извика тя. — На около сто години е.

— Видях го — отвърна Прийст.

В земята се бе образувала малка падина, прилична на купа, и прекъсването на ръба й показваше къде земята е мръднала встрани — сякаш купата на това място се е спукала и после е била залепена неумело.

Мелъни каза:

— Дай да опитаме тук.

Прийст спря и свали плочата. Направи необходимите регулировки и нагласи вибратора на работен режим. Този път зададе шестдесетсекунден трус. След това скочи от камиона и погледна тревожно часовника си. Беше два часът. Имаха на разположение само двадесет минути.

Отидоха с плимута на височинката от другата страна на пътя. Шофьорите на минаващите автомобили продължаваха да не им обръщат внимание. Но Прийст се безпокоеше. Рано или късно някой щеше да спре и да ги пита какво правят. Той имаше готова версия — университетски геоложки проучвания на изсъхнали корита, — но не искаше никой да запомни лицето му.

Всички излязоха от колата и насочиха погледи към мястото, където сеизмичният вибратор бе спрян до скарпа. С цялото си сърце Прийст искаше да види как земята се тресе и се разтваря. Хайде, Господи, нека този път стане, моля те!

Той натисна копчето.

Камионът мигновено ревна, земята леко се разтресе и отново се вдигна прах. Този път вибрациите продължиха цяла минута, вместо половин. Земетресение обаче нямаше.

Когато шумът заглъхна, Стар се обади:

— Май няма да стане, нали?

Мелъни й хвърли вбесен поглед. После се извърна към Прийст и го попита:

— Можеш ли да промениш честотата на вибрациите?

— Да — отвърна Прийст. — Сега съм ги нагласил по средата, така че мога да ги мръдна нагоре или надолу. Защо?

— Защото има теория, според която честотата е ключов фактор. Разбираш ли, земната кора непрекъснато е обект на слаби вибрации. Тогава защо няма земетресения всеки ден? Може би защото тази вибрация трябва да притежава подходяща честота, за да размести разседа. Знаеш как определен музикален тон може да счупи стъкло.

— Никога не съм виждал такова нещо, освен по анимациите, но разбирам какво искаш да кажеш. Отговорът е да. Когато използват вибратора при сеизмични проучвания, хората променят честотата му на всеки седем секунди друсане.

— Така ли? — запита Мелъни заинтригувано. — И защо?

— Не знам, сигурно се улавя по-добре и по-ясно от геофоните. Както и да е, аз не съм го настройвал никога, но знам как се прави и мога да го направя.

— Хайде да опитаме тогава.

— Добре, но трябва да побързаме. Вече е два и пет.

Скочиха в колата. Дъбака подкара бързо, вдигайки пушилка из прашната пустиня. Прийст нагласи вибратора постепенно да увеличава честотата за период от шейсет секунди. Докато се изтегляха към наблюдателното си място, той отново погледна часовника си.

— Два и петнадесет. Това е последният ни шанс.

— Не се притеснявай — каза Мелъни. — Идеите ми и без това свършиха. Ако и сега не стане, предавам се.

Дъбака спря и всички слязоха.

Мисълта да се върне обратно в долината Силвър Ривър без повод за празненство потискаше Прийст толкова силно, че на връщане сигурно щеше да поиска да блъсне камиона някъде и да приключи с тази работа веднъж завинаги. Може би това бе единственият му изход. Запита се дали Стар би пожелала да умре с него. Представям си го — двамата вземаме приспивателни, една бутилка вино да ги преглътнем по-лесно…

— Какво чакаш? — нетърпеливо попита Мелъни. — Вече е два и двадесет. Натисни това проклето копче!

Прийст натисна копчето.

Камионът изрева, земята отново леко затрепери и около стоманената плоча, биеща по земята, се вдигна облак прах. Този път обаче ревът не бе равномерен: дълбокото басово бучене в началото бавно започна да изтънява нагоре.

И тогава стана.

Земята под краката на Прийст се разлюля като развълнувано море. После някой сякаш го хвана за краката и рязко ги дръпна. Просна се като талпа по гръб и силно се удари в земята. Въздухът излезе със свистене от гърдите му.

Стар и Мелъни изпищяха едновременно. Прийст ги видя как падат — Мелъни до него, а Стар няколко крачки по-нататък. Дъбака залитна, с усилие запази равновесие, но миг след това и той се свлече.

У Прийст се надигна мълчалив ужас. Ето това е, сега вече ще умра.

Чу се шум, като че ли близо покрай тях минава влак. От земята се вдигна прах, из въздуха полетяха малки камъчета, а големите се търкаляха във всички посоки.

Земята продължаваше да се люшка, сякаш някой бе хванал края на килима и не спираше да го дърпа. Чувството бе невероятно дезориентиращо — сякаш светът се бе превърнал в някакво абсолютно непознато място. Беше ужасяващо.

Не съм готов да умра.

Прийст възстанови дишането си и с усилие се изправи на колене. После, след като сложи единия крак на земята, Мелъни го сграбчи за ръката и отново го дръпна долу.

Той й кресна:

— Пусни ме, тъпа кучка такава! — Но не можеше да чуе думите си.

Земята се надигна под краката му и го изхвърли надолу по височинката, далеч от плимута. Мелъни падна върху него. Той си помисли, че колата може да се преобърне и да ги смаже, затова се опита да се изтърколи от пътя й. Стар и Дъбака не се виждаха. По лицето го шибна хвърчащ трън и го изподра. В очите му влезе прах и за миг го ослепи. Загуби всякакво чувство за посока. Прийст се сви на топка, покри лицето си с длани и зачака смъртта.

Исусе, ако трябва да умра, искам да бъда със Стар.

Трусовете спряха така рязко, както бяха започнали. Нямаше представа дали са траяли десет секунди или десет минути.

Малко след това заглъхна и шумът.

Прийст разтри очи и се изправи. Зрението му бавно се избистри. Видя в краката си Мелъни. Протегна ръка и я изправи.

— Добре ли си? — попита.

— Мисля, че да — отвърна тя с треперещ глас.

Прахът бе започнал да се сляга и малко по-встрани той видя Дъбака да става несигурно. Къде беше Стар? Малко по-нататък. Лежеше по гръб със затворени очи. Сърцето му се преобърна. Не е мъртва, нали, боже, само да не е мъртва. Той коленичи до нея.

— Стар! — подвикна й напрегнато. — Добре ли си?

Стар отвори очи.

— Исусе! — въздъхна тя. — Ето това се казва работа!

Прийст се ухили, потискайки сълзите си. Помогна на Стар да се изправи.

— Всички сме живи — каза той.

Прахът почти се бе слегнал. Погледна през пътя и видя камиона. Изглеждаше съвсем здрав. На няколко метра от него се бе отворила голяма пукнатина, която разполовяваше долината, докъдето поглед стига.

— Брей, да пукна! — каза той отчетливо. — Я виж кво е станало.

— Номерът стана — каза Мелъни.

— Успяхме! — викна Дъбака. — Леле-мале, предизвикахме земетресение, мамичката му!

Прийст се ухили на всички:

— Такава е истината.

Той целуна Стар, после Мелъни, Дъбака ги целуна и двете, а Стар целуна Мелъни. Всички се смееха. След това Прийст затанцува. Заподскача в боен индиански танц — там, в средата на разцепената долина, вдигайки прах с изтърканите си ботуши. Стар се присъедини към него, после Мелъни и Дъбака, и четиримата се въртяха и скачаха, въртяха и скачаха, крещяха и викаха, докато прегракнаха и очите им се насълзиха.