Кен Фолет
Проклятие от рая (7)

6.

Срещата в губернаторството бе определена за дванадесет часа. Сакраменто, столицата на щата, бе на два часа път с кола. Джуди тръгна от къщи в девет и четиридесет и пет, за да има известно време в резерва заради претовареното движение.

Помощникът, с когото щеше да се проведе срещата, Ал Хънимун, бе известна фигура на политическата сцена в Калифорния. Официално заемащ длъжността секретар на кабинета, той всъщност бе палачът на офиса. Винаги когато губернаторът Робсън поискаше да прокара магистрала през някоя живописна местност, да построи атомна електростанция, да уволни хиляда държавни служители или да предаде верен приятел, той натоварваше Хънимун да му върши мръсната работа.

Двамата бяха колеги от двадесет години. Когато се запознали, Майк Робсън бил още щатски конгресмен, а Хънимун току-що се бил дипломирал от факултета по право. Хънимун беше избран за ролята на лошия герой, защото бе чернокож и губернаторът много точно бе пресметнал, че пресата няма да се захване да хули негър. Тези либерални дни отдавна бяха отминали, обаче през това време Хънимун се бе превърнал в изкусен и убийствено безскрупулен политически работник. Никой не го обичаше, но мнозина се страхуваха от него.

Заради имиджа на Бюрото Джуди искаше да му направи добро впечатление. Случаите, когато някой политик проявеше интерес към разследвания на ФБР, не бяха толкова чести. Джуди си даваше сметка, че нейната работа по този случай завинаги ще оформи отношението на Хънимун към Бюрото и към изпълнителната власт изобщо. Личният допир винаги дава по-ясен поглед върху нещата, отколкото докладите и статистиките.

ФБР обича да се показва всемогъщо и непогрешимо. Обаче напредъкът й бе толкова незначителен, че щеше да й бъде малко трудно да заеме тази поза, особено пък пред такъв твърд задник като Хънимун. Освен това — не беше в нейния стил. Възнамеряваше просто да изглежда ефективна и да вдъхва доверие.

А имаше и друга причина да се представи добре пред него. Искаше губернаторът Робсън да отвори вратичка за диалог с „Проклятие от рая“. Един намек, че губернаторът ще преговаря, може би щеше да накара ония откачалки да задържат малко топката. И ако те отговореха с опит да се свържат с него, това можеше да даде на Джуди допълнителна информация кои са. В момент това бе единственото нещо, което измисли, за да ги хване. Всички други нишки биха отвели разследването в задънена улица.

Помисли си, че може би ще е трудно да накара губернатора да направи такъв намек. Няма да ще да създава впечатление, че се вслушва в искания на терористи, за да не насърчава останалите. Но все пак сигурно имаше начин намекът да бъде изразен така, че да го разбере само „Проклятие от рая“.

Този път не бе облякла Армани костюма си. Интуицията й подсказа, че Хънимун би се размекнал, ако това изобщо бе възможно, само пред създаващ впечатление на усърден държавен служител човек. Затова бе облякла стоманеносив костюм с панталон, беше прибрала косата си в стегнат кок и пистолетът й висеше на хълбока. А в случай че това се окажеше прекалено строго, бе сложила малки перлени обички, подчертаващи дългата й шия. Никога не е зле да изглеждаш привлекателна, каза си тя.

Запита се дали Майкъл Куъркъс я намира за привлекателна. Той беше страхотен — жалко, че е толкова избухлив. Майка й би го одобрила. Джуди си спомни думите й: „Обичам мъже, поемащи отговорност“. Куъркъс се обличаше добре, някак си небрежно-елегантно. Запита се какво ли е тялото му под дрехите. Може да е космат като маймуна — тя не обичаше такива мъже. Може би е с бледа и отпусната кожа, но май не ще да е така — стори й се стегнат и в добра форма. Хвана се, че си представя Куъркъс гол и се ядоса на себе си. Последното, което ми трябва, е някакъв си избухлив и готин откачалник.

Реши да се обади предварително и да провери къде може да паркира. Набра телефона на губернаторството по мобифона си и се свърза със секретаря на Хънимун.

— Имам определена за дванадесет часа среща с господин Хънимун и се питам дали мога да паркирам колата си около Капитол Билдинг. За първи път идвам в Сакраменто.

Секретарят бе млад мъж.

— Нямаме паркинг за посетители на офиса, но на следващата пресечка има подземен паркинг.

— Къде точно?

— Входът му е на Десета улица, между пресечките с улиците K и L. А Капитол Билдинг се намира на Десета улица, между L и M. Това е буквално на една минутка път. Обаче срещата ви е определена не за дванадесет, а за единадесет и половина.

— Какво?

— Срещата ви е определена за единадесет и половина.

— Да не са променили часа?

— Не, мадам, от самото начало си беше за единадесет и половина.

Джуди побесня. Да закъснее означаваше да направи лошо впечатление, преди дори да си е отворила устата. Тази работа вече вървеше към лошо. Потисна гнева си.

— Сигурно някой е сбъркал нещо. — Погледна часовника си. Ако караше като луда, щеше да бъде там след деветдесет минути. — Няма проблеми. Тръгнала съм малко по-рано. Ще съм навреме — излъга тя.

— Много добре.

Стъпи на газта и видя как стрелката бавно се изкачи до сто и шестдесет. За щастие движението не бе натоварено. По-голямата част от трафика се движеше по отсрещното платно — към Сан Франциско.

За часа на срещата я бе уведомил Брайън Кинсайд, а това означаваше, че и той щеше да закъснее. Пътуваха отделно един от друг, защото той имаше и друга среща в тамошния клон на ФБР. Джуди набра офиса в Сан Франциско и се свърза със секретарката на ГСА.

— Линда, Джуди се обажда. Би ли се свързала с Брайън да му кажеш, че помощник-губернаторът ще ни приеме в единадесет и половина, а не в дванадесет?

— Мисля, че той го знае — отвърна Линда.

— Не, не знае. Той ми каза дванадесет. Виж дали ще успееш да се свържеш с него и да го предупредиш.

— Добре.

— Благодаря. — Джуди затвори и се съсредоточи в карането.

Няколко минути след това чу воя на сирената.

Погледна в огледалото и видя познато боядисаната кола на Калифорнийската пътна полиция.

— Мамка му, не мога да повярвам! — изруга тя.

Веднага отби и рязко натисна спирачките. Полицейската кола спря зад нея. Тя отвори вратата.

Гласът от мегафона прогърмя:

— ОСТАНЕТЕ В КОЛАТА!

Тя извади картата на ФБР и изпъна ръка така, че ченгето да я види. После излезе от колата.

— ОСТАНЕТЕ В КОЛАТА!

Долови нотка на страх в гласа на полицая и видя, че той е сам. Въздъхна. И просто си представи глупавата ситуация — застреляна от ченге новобранец.

Джуди вдигна високо ръка с картата.

— ФБР! — викна тя. — Погледнете, за бога!

— ВЛЕЗТЕ ОБРАТНО В КОЛАТА!

Тя погледна часовника си. Беше десет и половина. Трепереща от отчаяние, се тръшна на седалката, но остави вратата отворена.

Минаха няколко дълги минути на влудяващо чакане.

Накрая полицаят се приближи до нея.

— Причината, поради която ви спирам, е, че карахте със сто петдесет и осем километра в час и…

— Само хвърли един поглед тук — прекъсна го Джуди нетърпеливо, вдигайки картата пред погледа му.

— Какво е това?

— Карта на ФБР, ето какво е, за бога! Аз съм агент и съм по спешна служебна задача, а вие ме бавите!

— Е, ама не изглеждате като…

Тя изхвръкна от седалката като ужилена и го стресна. Спря се пред него и размаха пръст под носа му:

— Само не ми казвай, че не приличам на шибан агент! Ти не можеш да разпознаеш една карта на ФБР, камо ли да знаеш как изглеждат агентите му.

Отметна назад пешовете на сакото, за да му даде възможност да види кобура.

— Мога ли да видя книжката ви, моля?

— Не, по дяволите! Тръгвам веднага и до Сакраменто ще карам със сто петдесет и осем километра в час, ясно ли ти е?

Седна отново в колата.

— Не можете да го направите — каза той.

— Оплачи се писмено на конгресмена си — отвърна тя, тресна вратата и потегли.

Премести се на лявата лента, бързо набра сто и шестдесет и погледна часовника. Бе изгубила по-малко от пет минути. Все още можеше да успее.

Беше изтървала нервите си с този полицай. Той щеше да докладва на началника си, който щеше да се оплаче на ФБР. Джуди щеше да получи мъмрене. Но ако се бе държала учтиво, щеше още да е там.

— Мамка му! — измърмори ядосано.

В единадесет и двадесет бе на отбивката за центъра на Сакраменто. В единадесет и двадесет и пет влизаше в подземния гараж на Десета улица. Загуби цели две минути, докато намери място. После изтича по стълбите и тичешком пресече улицата.

Капитол Билдинг беше голям дворец, построен от бял камък, приличен на сватбена торта и разположен в безупречно поддържана градина, обрамчена от високи палми. С бърза стъпка тя прекоси мраморното фоайе, спря се пред огромна врата с надпис „ГУБЕРНАТОР“ над нея, пое няколко пъти въздух да успокои дишането си и погледна часовника.

Беше точно единадесет и тридесет. Бе дошла навреме. Бюрото нямаше да изглежда несериозна институция.

Отвори тежките двойни крила на вратата и влезе.

Намери се в огромно фоайе, командвано от секретар зад невероятно голямо бюро. Покрай едната стена имаше цяла редица столове, където, за своя изненада, видя Брайън Кинсайд да седи и да чака със спокойно отпуснато лице, облечен в безупречен сив костюм, с прилежно сресана бяла коса, изобщо нямащ вид на човек, търчал дотук, за да дойде навреме. Изведнъж усети, че се поти.

Когато Кинсайд я забеляза, тя долови проблясък на изненада в очите му, който той побърза да угаси.

— Ъ-ъ… здрасти, Брайън — каза тя приветливо.

— Добрутро — отговори той и отвърна поглед.

Не й благодари, че се е обадила и го е предупредила, че срещата е по-рано.

— Кога дойде? — попита го тя.

— Преди няколко минути.

Това означаваше, че е знаел за точния час на срещата. А на нея бе казал, че е предвидена с половин час по-късно. Дали не бе я заблудил нарочно? Та това беше просто детска постъпка.

Преди да успее да заключи каквото и да било, от страничната врата излезе млад чернокож мъж и се обърна към Брайън:

— Агент Кинсайд?

Той се изправи:

— Аз съм.

— А вие сигурно сте агент Мадъкс. Господин Хънимун ще ви приеме веднага.

Те го последваха по коридор и кривнаха зад един ъгъл. Без да спира, той заобяснява:

— Наричаме това Подковата, защото кабинетите тук са разположени от трите страни на правоъгълник.

Някъде към половината на втората страна те минаха през още едно фоайе, в което този път имаше две секретарки. На един от кожените дивани бе седнал млад мъж, стиснал папка под мишница. Джуди се досети, че оттук се влиза в личния офис на губернатора. След още няколко крачки двамата бяха въведени в кабинета на Хънимун.

Той бе едър мъж, чиято безупречно подстригана коса бе започнала да побелява. Беше без сако и черните му тиранти се виждаха. Ръкавите на бялата му риза бяха навити, обаче копринената връзка бе стегната плътно до колосаната яка. Той свали очилата със златни рамки и се изправи. Лицето му, тъмно и правилно изваяно, имаше строго изражение. С една дума „с мен шега не бива“. Спокойно би могъл да мине за полицейски лейтенант, само дето бе много добре облечен.

Въпреки внушителния си вид, маниерите му бяха сърдечни. Стисна ръцете им поред и каза:

— Благодаря ви много, че дойдохте дотук чак от Сан Франциско.

— Няма проблем — отвърна Кинсайд.

Седнаха.

Без всякакви предисловия Хънимун започна:

— Каква е вашата оценка на ситуацията?

Кинсайд отвърна:

— Ами, сър, вие подчертахте, че искате да се видите с агента, който се занимава със случая, затова повиках Джуди да ви въведе в обстановката.

Джуди веднага подхвана:

— Опасявам се, че още не сме хванали тези хора. — Тя се изруга за това, че започна с извинение. Давай с положителни изречения! — Сигурни сме, че не са свързани с кампанията „Зелена Калифорния“. Това се оказа слаб опит да се отклони разследването в погрешна посока. Не знаем кои са, но мога да ви кажа някои важни неща, които разбрахме за тях.

— Продължавайте, моля — каза Хънимун.

— Първо. Лингвистичният анализ на заплахата ни разкри, че имаме работа не с един човек, а с група.

Кинсайд подхвърли:

— Е, най-малко с двама души.

Джуди го изгледа сърдито, но той не я погледна.

Хънимун раздразнено каза:

— Е, последно кое? Двама или трупа?

Джуди усети как се изчервява.

— Съобщението е съчинено от мъж, но е писано от жена, така че са най-малко двама. Още не знаем дали има и други.

— Добре. Но моля ви, бъдете точна.

Нещо не вървеше.

Джуди продължи:

— Второ. Тези хора не са луди.

Кинсайд отново се обади:

— Е, не в клиничния смисъл на думата. Но със сигурност не са нормални.

Той се засмя, сякаш бе казал остроумна шега.

Джуди го изпсува наум, задето подкопава позициите й.

— Хората, които извършват престъпления, могат да бъдат разделени на два типа: организирани и неорганизирани. Неорганизираните действат под влияние на момента, използват каквито оръжия им попаднат подръка и избират жертвите си случайно. Именно те са истински лудите.

Хънимун бе заинтригуван.

— А другият тип?

— Организираните съставят план, носят предварително подбрано оръжие и нападат предварително набелязаната жертва, следвайки някакъв логичен критерий.

— Те пак са луди, но по различен начин — вметна Кинсайд.

Джуди се опита да не му обръща внимание.

— Такива хора може и да са болни, но със сигурност не са откачени. Трябва да ги смятаме за рационални и да се опитаме да предугадим ходовете им.

— Така. Значи „Проклятие от рая“ са организирани.

— Съдейки по лингвистичния анализ на заплахата им — да.

— Вие разчитате доста на този лингвистичен анализ — каза Хънимун скептично.

— Това е много добър инструмент.

Кинсайд добави:

— Но не може да замести добрата следователска работа. Тъй или иначе, в момента само с това разполагаме.

Намекът бе направен така, че да изглежда, сякаш са принудени да се задоволят само с лингвистичния анализ, защото Джуди не е успяла да свърши добрата следователска работа. Чувствайки, че изпада в отчаяние, тя поднови напъна си:

— Имаме работа с отчаяни хора, което означава, че ако не могат да предизвикат земетресение, ще опитат нещо друго.

— Като например?

— Ами някой от обикновените терористични актове. Взривяване на бомба, вземане на заложници, убийство на виден политик.

Кинсайд каза:

— Ако предположим, че разполагат с такива възможности, разбира се. Засега няма такива признаци.

Джуди пое дълбоко дъх. Имаше още нещо, което трябваше да каже, и нямаше начин то да бъде избегнато.

— Тъй или иначе, не мисля, че мога да отхвърля възможността те да са способни да предизвикат земетресение.

— Какво? — възкликна Хънимун.

Кинсайд се изсмя подигравателно.

Джуди продължи упорито:

— Вероятността не е голяма, но може да се приеме. Точно това ми каза и най-добрият специалист, професор Куъркъс. Ще се чувствам пренебрегнала служебните си задължения, ако не ви го кажа.

Кинсайд се облегна назад и преметна крак върху крак.

— Джуди ти обясни всичко като по учебник, Ал — каза му той с тон „абе наши хора сме си“. — А сега може би аз трябва да ти обясня как изглежда това през призмата на възрастта и опита.

Джуди втренчи поглед в него. Ще те скъсам за това, Кинсайд, дори ако то бъде последното нещо в живота ми. През цялата среща ти подлагаше само динени кори. Ами какво ще стане, ако наистина предизвикат земетресение бе, задник такъв? Какво ще кажеш на близките на загиналите?

— Моля, продължете — каза Хънимун на Кинсайд.

— Тези хора не могат да предизвикат земетресение и изобщо не са на ти с електростанциите. Интуицията ми подсказва, че тоя тип се мъчи да впечатли приятелката си. Подплашил е правителството, ФБР търчи насам-натам като зеленогъза муха и всяка вечер Джон Трут разправя за това. Изведнъж той се превръща в голяма работа и мацето му го гледа и си вика: „Бре-ей!“

Джуди се почувства адски унизена. Кинсайд бе подложил на съмнение разкритията й, а след това бе облял с кал всичко, казано от нея. Очевидно е било планирано и сега тя със сигурност разбра, че е била заблудена за часа на срещата. Цялата работа бе тя да бъде дискредитирана, като в същото време Кинсайд се покаже в добра светлина. Доповръща й се.

Хънимун внезапно се изправи.

— Ще посъветвам губернатора да не предприема никакви действия. — После прибави с нетърпящ възражение глас: — Благодаря и на двама ви.

Джуди разбра, че е твърде късно да го моли да отваря вратичка за диалог с терористите. Моментът бе минал. А и без това всяко нейно предложение щеше да бъде омаловажено от Кинсайд. Ами ако всичко е истина? Ако наистина могат да го направят?

Кинсайд каза:

— Ако можем да ви помогнем с нещо, само ни се обадете.

В погледа на Хънимун проблесна едва забележима подигравка. Едва ли имаше нужда от покана, за да използва услугите на ФБР. Но учтиво протегна ръка за довиждане.

След няколко секунди Джуди и Кинсайд бяха вече отвън.

Джуди мълчеше през целия път, докато минаваха през Подковата и слизаха в мраморното фоайе. Там Кинсайд спря и каза:

— Много добре се справи, Джуди. Не се притеснявай за нищо.

Едва успяваше да прикрие хапливата нотка в гласа си.

Тя твърдо реши да не му дава да разбере колко всъщност е разтърсена. Искаше й се да му се разкрещи, но си наложи да отвърне спокойно:

— Мисля, че си свършихме работата.

— И още как. Къде е колата ти?

— В паркинга отсреща — посочи тя с палец през рамо.

— Аз съм в обратна посока. Ще се видим после.

— Да.

Джуди го гледа известно време в гърба, докато той се отдалечаваше, после се извърна и тръгна към паркинга.

Пресичайки улицата, тя видя отсреща сладкарски магазин. Влезе и си купи кутия шоколадови бонбони.

Докато стигне до Сан Франциско, изяде всичките.