Кен Фолет
Проклятие от рая (5)

4.

Джуди се събуди рано сутринта във вторник, питайки се дали още има работа.

Вчера бе казала: „Напускам“. Но бе вбесена и разстроена. Днес беше сигурна, че не иска да напуска ФБР. Перспективата да прекара останалата част от живота си, защитавайки престъпници, вместо да ги лови, я потискаше. Дали не е променила намерението си твърде късно? Снощи бе оставила бележка на бюрото на Кинсайд. Дали щеше да приеме извинението й? Дали нямаше да настои да си подаде оставката?

Бо се прибра в шест и тя притопли пфо — любимата супа, с която виетнамците обикновено закусваха. После се облече в най-хубавата си дреха — тъмносин костюм на Армани с къса пола. В него изглеждаше представителна, властна и в същото време секси. Ако ще ме изхвърлят, нека поне да приличам на нещо, което ще им липсва.

Цялата се бе сковала от напрежение, докато караше към службата. Остави колата в подземния паркинг и се качи на етажа на ФБР. Веднага се отправи към кабинета на ГСА.

Брайън Кинсайд бе зад огромното си бюро, облечен в бяла риза с червени тиранти. Той вдигна поглед и я поздрави хладно:

— Добро утро.

— Добро… — Гърлото й бе засъхнало от напрежение. Тя преглътна и започна отново: — Добро утро, Брайън. Получи ли бележката ми?

— Да, получих я.

Явно не искаше да я улеснява.

Не можа да измисли какво да каже, затова просто го гледаше и чакаше.

— Извинението ти се приема — каза той накрая.

Коленете й омекнаха от облекчение.

— Благодаря.

— Можеш да преместиш нещата си в отдел „Вътрешен тероризъм“.

— Добре.

Имало е и по-лоши случаи, успокои се тя. А във вътрешния тероризъм имаше и няколко души, които й харесваха. Поотпусна се.

Кинсайд продължи:

— Веднага се захвани с „Проклятие от рая“. Трябва все пак да кажем нещо на губернатора.

Джуди се изненада:

— Ще се срещаш с губернатора?

— Със секретаря на кабинета му. — Той хвърли поглед на един лист пред себе си. — Някой си господин Албърт Хънимун.

— Чувала съм го.

Хънимун беше дясната ръка на губернатора. Случаят май се завърта на по-високо ниво, каза си Джуди.

— До утре вечер трябва да имам на бюрото си доклада ти.

Това означаваше, че няма да успее да напредне почти никак, като се има предвид, че трябва да започне, кажи-речи, от нула. Утре беше сряда.

— Но крайният срок е в петък.

— А срещата с Хънимун е за четвъртък.

— Ще ти дам някои конкретни неща, които да му докладваш.

— Ти самата ще можеш да му ги докладваш. Г-н Хънимун настоява да говори с човека, както той се изрази, намиращ се на върха на острието. В дванадесет часа на обед трябва да бъдем в губернаторството в Сакраменто.

— Брей! Добре.

— Някакви въпроси?

Тя поклати глава:

— Захващам се веднага.

Докато си тръгваше, изпита радост, че се връща на работа, но й стана неприятно от новината, че ще трябва да докладва на помощник-губернатора. Вероятността да хване хората, стоящи зад тази заплаха само за два дни, беше много малка, затова бе почти стопроцентово обречена да докладва за неуспех.

Тя опразни бюрото си в „Азиатска организирана престъпност“ и понесе нещата си към „Вътрешен тероризъм“. Новият й супервайзър — Мат Питърс — й посочи бюро. Джуди се познаваше с всички агенти и затова те я поздравиха за делото Фунг, макар и малко сдържано — всички знаеха за свадата й с Кинсайд вчера.

За случая „Проклятие от рая“ Питърс й изпрати на помощ един млад агент. Казваше се Раджа Хан — бързорек индиец, магистър по изкуствата. Беше на двадесет и шест години. На Джуди й стана приятно. Въпреки че нямаше опит, момчето бе интелигентно и работливо.

Тя го въведе в случая и го изпрати да провери „Зелена Калифорния“.

— Бъди учтив — напъти го тя. — Кажи им, че не вярваме да са замесени, но трябва да ги елиминираме.

— Какво да търся там?

— Двама души. Мъж на около четиридесет и пет, който вероятно е неграмотен, и образована жена на около тридесет, която е под влиянието на мъжа. Но не вярвам да ги намериш там. Много лесно ще стане.

— А друго нещо…

— Най-полезното нещо, което можеш да намериш там, е да вземеш имената на всички шефове на организацията, платени или доброволни, и да ги прекараш през компютъра, за да видиш дали някой от тях няма криминално досие.

— Имаш го — отвърна Раджа. — А ти какво ще правиш?

— Ще видя какво мога да науча за земетресенията.

 

 

Джуди бе преживяла едно голямо земетресение.

Земетресението в Санта Роза бе причинило щети за 6 милиона долара — сравнително неголяма сума, като се имат предвид други земетресения — и бе почувствано в сравнително неголямата площ от тридесет хиляди и седемстотин квадратни километра. Тогава семейство Мадъкс живееха в окръг Марин, на север от Сан Франциско, и Джуди беше в първи клас. Бе слаб трус, сега вече го знаеше. Но тогава тя беше на шест години и й се струваше, че настъпва краят на света.

Отначало се чу шум като от приближаващ влак, но съвсем наблизо — тя се събуди и се огледа в стаята си в бледата предутринна светлина, търсейки източника на звука и изплашена до смърт.

Тогава къщата започна да се тресе. Абажурът на тавана се разлюля напред-назад. Книжката „Най-добри приказки“, оставена на нощното шкафче до нея, подскочи във въздуха като омагьосана и падна на пода, разтворена на „Малечко Палечко“ — приказката, която й бе чел баща й предната вечер. Четката й за коса, заедно с детския комплект за грим, затанцуваха по гладката повърхност на дрешника. Дървеното й конче се люлееше като полудяло без ездач на гърба си. Няколко кукли изпаднаха от лавицата на секцията на килима, хвърляйки се като състезателки по гмуркане. На Джуди й се стори, че са оживели като в приказките. Най-сетне намери гласа си и процепи въздуха:

— Тате-е-е!!

Чу как в другата стая баща й започна да ругае, после чу и изтупването на босите му нозе. Шумът и силата на трусовете нараснаха и оттатък се чу как майка й изплака. Бо изтича до вратата на Джуди и натисна дръжката, но вратата не се отвори. Отново се чу трясък — той я бе ударил с рамо, — но вратата се бе заклещила.

Прозорецът й се пръсна и част от парчетата нападаха вътре в стаята, пръскайки се по стола, където от предната вечер стояха приготвени дрехите й за училище — сива поличка, бяла блузка, зелен пуловер, тъмносиньо бельо и бели чорапки. Дървеното конче бе започнало да се люлее толкова силно, че накрая се преобърна и падна върху куклената къщичка, смазвайки тавана — Джуди разбра, че таванът на къщата им може да бъде смазан със същата лекота. Поставената в рамка снимка на розовобузо мексиканче на стената се откачи и я удари по главата. Джуди отново извика — този път от болка.

Тогава раклата с чекмеджетата тръгна из стаята.

Беше стара ракла с издута предница, която майка й бе купила на оказион и бе боядисала в бяло. Имаше три чекмеджета, а краката й бяха къси и оформени като лъвски лапи. Отначало сякаш бе решила да танцува само на място, друсайки се безспир на четирите си крака. После започна да се клати наляво-надясно като човек, който се чуди дали да влезе или не. И накрая тръгна към нея.

Писъкът й отново процепи къщата.

Вратата на стаята й се разтресе — отвън Бо отчаяно се мъчеше да я разбие.

Раклата бавно се прокрадваше към нея. Джуди си помисли, че килимът ще я спре, но раклата само го избута встрани с лъвските си лапи.

Леглото й се раздруса толкова здраво, че тя падна от него.

Раклата се приближи на няколко сантиметра от нея и спря. Средното чекмедже се отвори като уста, канеща се да я налапа. Джуди отново изпищя с всичка сила.

Вратата се разлетя на трески и Бо влезе вътре.

Тогава друсането изведнъж спря.

 

 

Тридесет години по-късно тя още усещаше ужаса, който я бе обхванал, докато светът около нея се разпадаше. Години след това се бе страхувала да затваря вратата на стаята си, а земетресенията още я плашеха. Да усетиш земята под краката ти да трепери бе нещо обикновено в Калифорния, но тя така и не можа да свикне с това. И когато усещаше, че земята се тресе или пък гледаше репортажи със срутени сгради по телевизията, страхът, плъзнал се по жилите й като наркотик, не бе от това, че може би ще бъде смазана в развалините или изгорена, а в сляпата паника на момиченце, чиито свят изведнъж бе започнал да се руши.

Все още се чувстваше напрегната, когато същата вечер влезе в претенциозно обзаведената „Маса“, облечена в черна копринена рокля и с перлената огърлица, подарена й от Дон Райли за Коледа.

Дон поръча бутилка бяло бургундско — „Кортън Шарльоман“, и изпи по-голямата част от него сам. Джуди обичаше тръпчивия му вкус, но не харесваше да е с омаяна от алкохола глава, когато в черната й официална чантичка е пъхнат зареден деветмилиметров пистолет.

Каза на Дон, че Брайън Кинсайд е приел извиненията й, позволявайки й да оттегли оставката си.

— Нямало е какво да прави — отвърна Дон. — Да ти откаже е все едно да те изгони. И наистина е щяло да изглежда зле още в първия си ден на изпълняващ длъжността да изгони един от най-добрите си агенти.

— Може и да си прав — отвърна Джуди, но си помисли, че на Дон му е лесно да се прави на умен, след като всичко вече е приключило.

— Разбира се, че съм прав.

— Не забравяй обаче, че Брайън е ЦМО.

Това означаваше „Цуни Ме Отзад“ и се отнасяше за хора, насъбрали толкова стаж за пенсия, че можеха да се оттеглят винаги когато си пожелаят.

— Така е, но ти пък не забравяй гордостта му. Представи си как му се налага да обяснява в щаба защо те е уволнил. „Тя ми викна «майната ти»“, ще им каже той. А от Вашингтон ще му отвърнат: „А ти какво, да не би да си свещеник? За първи път ли чуваш някой от агентите да вика «майната ти»?“ — Дон поклати глава. — Кинсайд щеше да изглежда като абсолютен тъпанар, ако не бе приел извиненията ти.

— Сигурно.

— Така или иначе, радвам се, че пак ще работим заедно. — Той вдигна чашата си. — Да пием за още много бляскави победи в съдебната зала на тандема Райли и Мадъкс.

Тя чукна чашата си в неговата и отпи глътка вино.

Докато се хранеха, поговориха за делото, спомняйки си допуснати от тях грешки, изненадите, които бяха поднесли на защитата, напрегнатите моменти и накрая победата.

Когато вече пиеха кафето си, Дон изведнъж попита:

— Липсвам ли ти?

Джуди се намръщи. Бе жестоко да му каже „не“, пък и без това не беше вярно. Но и не искаше да му дава лъжливи надежди.

— Някои неща ми липсват — отвърна тя предпазливо. — Много ми е приятно, когато си забавен и находчив.

Освен това липсваше й топлината на тяло до нейното през нощта, но няма да му каже я.

Той рече:

— На мен пък ми липсват разговорите за моята и за твоята работа.

— Сега за това разговарям с Бо.

— Той също ми липсва.

— Той те харесва. Мисли, че си идеалният съпруг…

— Съм, съм!

— … за човек, работещ в изпълнителната власт.

Дон сви рамене.

— Е, и на това бих бил доволен.

Джуди се засмя.

— Може би двамата с Бо трябва да се ожените?

— Ха-ха. — Той плати сметката. — Джуди, искам да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Мисля, че съм готов да бъда баща.

Поради неизвестно каква причина това я раздразни.

— Е, и? Какво трябва да правя аз? Да викам ура и да си разтворя краката?

Той се стресна.

— Искам да кажа… ами… мислех, че искаш да се обвържем.

— Да се обвържем? Дон, всичко, което исках от теб, бе да не чукаш секретарката си, но ти не можа да се справиш и с това!

Той изглеждаше покрусен.

— Добре де, не се сърди. Просто се опитвам да ти кажа, че съм се променил.

— И аз трябва да ти се хвърля на врата така, сякаш нищо не се е случило, нали?

— Мисля, че все още не мога да те разбера.

— И вероятно никога няма да можеш. — Очевидната му покруса я размекна. — Хайде, ела, ще те откарам до вас.

Когато живееха заедно, винаги тя бе шофьорът след вечеря.

Двамата излязоха от ресторанта в неловко мълчание. В колата Дон каза:

— Мислех, че поне можем да поговорим за това. — Дон, адвокатът, маневрираше.

— Можем да говорим. — Но как да ти кажа, че сърцето ми вече е изстинало?

— Това, което стана с Пола… то беше най-лошата грешка в живота ми.

Тя му вярваше. Не беше пиян, само малко по-размекнат, толкова, колкото да каже това, което чувства. Джуди въздъхна. Искаше й се да е щастлив. Изпитваше привързаност към него и й бе неприятно, когато той страда. Нея също я болеше. Част от нея я караше да му даде това, което иска.

Той продължи:

— Прекарахме някои хубави моменти.

Ръката му леко погали бедрото й през тънката коприна.

— Ако си решил да ме опипваш, докато карам, ще те изхвърля навън — каза тя.

Дон знаеше, че може да го направи.

— Както кажеш — въздъхна той и отдръпна ръката си.

Веднага след това й се прииска да не се бе държала толкова грубо. В края на краищата не бе никак лошо да усещаш мъжка ръка върху бедрото си. Дон не бе най-добрият любовник на света — с ентусиазъм се захващаше, но не беше изобретателен. Така или иначе, бе по-добре от нищо.

Защо не си хвана някой мъж? Не искам да остарявам сама в края на краищата. Да не би нещо да ми има?

По дяволите, не!

Минута по-късно тя спря пред тях.

— Благодаря ти, Дон — каза му. — И за страхотното обвинение, и за страхотната вечеря.

Той се наведе към нея да я целуне. Тя му подложи бузата си, но той я целуна по устните и тъй като не искаше да прави голям въпрос от това, Джуди му позволи. Целувката му обаче се забави и тя я прекъсна.

— Защо не се качиш за малко? Ще ти направя капучино.

Пълният му с копнеж поглед замалко да пречупи волята й. Какво толкова, каза си. Можеше да заключи оръжието си в сейфа му, да изпие едно голямо бренди и да прекара нощта в прегръдките на почтен мъж, който я обожава.

— Не — твърдо отвърна тя. — Лека нощ.

Той я гледа известно време, без да помръдне. Джуди също се взираше в него с печален, но твърд поглед.

— Лека нощ — отвърна той най-сетне.

Излезе от колата и затвори.

Джуди потегли. Когато погледна в огледалото за задно виждане, го съзря да стои на тротоара, загледан след нея и леко вдигнал ръка, като че ли да й махне. Мина на червено, зави зад ъгъла и накрая отново се почувства сама.

 

 

Когато се върна вкъщи, Бо седеше пред телевизора, гледаше Конан О’Брайън и се кискаше.

— Тоя пич ще ме скъса — каза той.

Двамата погледаха монолога му до рекламната пауза, после Бо изключи телевизора.

— Днес разреших един случай на убийство — каза той. — Какво ще кажеш?

Джуди знаеше, че на бюрото му имаше няколко неразрешени случая.

— Кой по-точно?

— Изнасилване и убийство на Телеграф Хил.

— И кой го е направил?

— Един тип, който вече е в затвора. Бил е арестуван преди известно време заради нападения на момичета в парка. Имах някакво предчувствие за него и претърсих апартамента му. Там открихме чифт полицейски белезници — също като ония, намерени на трупа. Отричаше и не можех да го пречупя. Днес получих резултатите от ДНК пробата от лабораторията. Съвпада със спермата, намерена по тялото на жертвата. Казах му това и той си призна. Джакпот.

— Браво! — Тя го целуна по темето.

— А ти?

— Е, аз съм все още на работа, обаче остава да се види дали ще имам и кариера.

— Е, стига, имаш си кариера.

— Не знам. Щом ме понижават, когато тикам братята Фунг в затвора, какво ли ще направят, ако се проваля?

— Ти просто си в период на застой. Но това е временно. Ще го преживееш, обещавам ти.

Тя се усмихна, спомняйки си за времената, когато си мислеше, че няма нищо, което баща й да не може да направи.

— Е, аз пък не напредвам с моя случай.

— Ти снощи и без това каза, че случаят бил скапан.

— Днес обаче не съм много сигурна в това. Лингвистичният анализ показва, че тия хора, каквито и да са, са опасни.

— Каквито и да са, не могат да предизвикат земетресение.

— Не знам.

Бо вдигна вежди.

— Мислиш го за възможно ли?

— Днес почти цял ден се мъчих да разбера това. Говорих с трима сеизмолози и получих три различни отговора.

— Такива са учените.

— Това, което исках от тях, беше да ми кажат твърдо, че не може да стане. Обаче единият каза: „Малко вероятно“, другият: „Клоняща към нула вероятност“, а третият рече, че може да се направи с ядрен взрив.

— А тези хора… как се наричаха?

— „Проклятие от рая“.

— Може ли да имат ядрено устройство?

— Възможно е. Те са находчиви, целенасочени и сериозни. И в такъв случай защо ще ни плашат със земетресение? Защо просто не го направят с бомбата си?

— Ъхъ — изхъмка Бо замислено. — Това щеше да е също толкова ужасно, но далеч по-вероятно.

— Кой обаче може да каже каква е насоката на мислите им?

— Каква ще е следващата ти стъпка?

— Трябва да се видя с още един сеизмолог, някой си Майкъл Куъркъс. Другите разправят, че бил малко чешит, обаче е най-компетентен по въпроса какво предизвиква земетресенията.

Тя вече се бе опитала да говори с Куъркъс. Късно днес следобед бе позвънила на вратата му. Онзи й бе отговорил по домофона да се обади по телефона и да си уреди среща.

— Може би не ме чухте добре — бе отвърнала тя. — Аз съм от ФБР.

— Това означава ли, че не е необходимо да се обаждате предварително и да си уреждате среща?

Джуди изруга тихичко. Беше представител на изпълнителната власт, а не някакъв си шибан търговски пътник.

— Най-общо казано, не означава — отвърна тя в домофона. — Но повечето хора разбират, че нашата работа е важна и не може да чака.

— Не, не е така — чу се отговорът от репродуктора. — Повечето хора ги е страх от вас и затова ви пускат без предварителна уговорка. Обадете ми се по телефона. Има го в указателя.

— Дошла съм тук в името на обществената безопасност, професоре. Казаха ми, че сте специалист, който може да ми даде много важна информация, свързана с работата ни да се грижим за безопасността на хората. Съжалявам, че нямах възможност да ви се обадя предварително, но сега, след като вече съм тук, много ще ви бъда благодарна, ако ми отделите няколко минути.

Отговор не последва и тя разбра, че тоя тип е затворил.

Бе се върнала в офиса си, кипяща от гняв. Не правеше предварителни уговорки — по принцип агентите рядко го правеха. Предпочиташе да сварва хората неподготвени. Повечето от тези, които разпитваше, имаха какво да крият. Колкото по-малко време имаха да се подготвят, толкова по-голяма бе възможността да изтърват нещо съществено. Обаче Куъркъс бе умопомрачително прав — нямаше право да му се натрапва по такъв начин.

Преглъщайки гордостта си, тя му се бе обадила и си бе уредила среща за утре.

Реши да не казва на Бо нищо за това.

— Това, което ми трябва — каза тя, — е специалист, който да ми обясни тази наука така, че сама да си направя заключения дали някой терорист може да предизвика земетресение.

— И освен това трябва да намериш тия „райски проклятия“ и да ги заключиш за отправяне на заплахи. Някакъв напредък в тази насока?

Тя поклати глава.

— Накарах Раджа да разпита всички от кампания „Зелена Калифорния“. Никой от тях не отговаря на описанията, никой от тях няма криминално досие и всъщност около тях няма нищо подозрително.

Бо кимна.

— Извършителите рядко казват кои са. Винаги е било така. Не губи кураж. Работиш по този случай само от ден и половина.

— Вярно е, но ми остават само два работни дни до крайния им срок. А в четвъртък ще трябва и да ходя до Сакраменто да докладвам в губернаторството.

— Значи утре трябва рано да ставаш. — Той се изправи от дивана.

Двамата се качиха горе. Джуди се позабави пред вратата на стаята си.

— Помниш ли онова земетресение, когато бях на шест годинки?

Той кимна.

— Не беше кой знае какво по калифорнийските стандарти, но те изплаши до смърт.

Джуди се усмихна.

— Помислих си, че идва краят на света.

— Трусовете, изглежда, бяха поизкривили къщата леко, защото вратата ти се бе заклещила и малко остана да си счупя рамото, докато я отворя.

— Тогава си помислих, че ти спря трусовете. И години наред бях убедена в това.

— Беше се изплашила ужасно от онази ракла, дето майка ти я обичаше толкова много. Не искаше да я виждаш повече вкъщи.

— Мислех си, че иска да ме изяде.

— Накрая я нацепих за подпалки. — Изведнъж Бо се натъжи. — Иска ми се някак си да върна онези години, да ги изживея отново.

Джуди разбра, че мисли за майка й.

— Да — отвърна тя.

— Лека нощ, детко.

— Лека нощ, Бо.

Докато караше по Бей Бридж в сряда сутринта, на път за Бъркли, Джуди се питаше как ли изглежда този Майкъл Куъркъс. Сопнатото му държане по телефона предполагаше раздразнителен учен, прегърбен и раздърпан, гледащ сърдито през очила на околния свят. А може и да е някой охранен академичен корифей в безупречен костюм, очарователен към хора, в състояние да направят дарение на университета, и презрително безразличен към всеки, който не му е от полза.

Тя паркира колата в сянката на една магнолия на Юклид авеню. Докато натискаше звънеца, мина й неприятната мисъл, че този може да намери някакво друго извинение и пак да я отпрати. Обаче, след като каза името си в домофона, бравата избръмча и вратата се отвори. Тя се изкачи на втория етаж. Вратата му бе отворена и тя влезе. Апартаментът бе малък и евтин — бизнесът му май не процъфтяваше. Джуди прекоси малкото коридорче и се намери в нещо като хол-офис-спалня.

Той седеше зад бюрото си в каки панталони, тъмни ботуши и тъмносиньо поло. Майкъл Куъркъс не бе нито докачлив учен, нито охранен академичен корифей — това тя забеляза моментално. Беше направо страхотен — висок, стегнат, добре изглеждащ, с хубава коса, тъмна и къдрава. Бързо го прецени като един от ония типове, които бяха толкова хубави и уверени в чара си, та мислеха, че могат да правят какаото си поискат.

Той също остана изненадан. Очите му се разшириха.

— Вие ли сте агентът от ФБР?

Тя се ръкува с него стегнато.

— Някого друг ли очаквахте?

— Не приличате много на Ефрем Зимбалист.

Зимбалист беше артистът, който играеше ролята на инспектор Луис Ърскин в дългия телевизионен сериал „ФБР“. Джуди каза с по-мек тон:

— От десет години съм агент. Можете ли да си представите колко души вече са ми казвали тази шега?

За нейна изненада, той се засмя широко.

— Окей! — отвърна й. — Хванахте ме.

Така е по-добре.

На бюрото му тя забеляза снимка, поставена в рамка. От нея се усмихваше червенокоса хубавица с дете на ръце. Хората винаги обичат да говорят за децата си, каза си тя и попита:

— Кои са тези?

— Не са някои, които да ви интересуват. Искате ли да преминем на въпроса?

Дотук с дружелюбието.

Последва съвета му и зададе въпроса си направо:

— Искам да знам дали някоя терористична група може да предизвика земетресение.

— Получавали ли сте заплаха в този смисъл?

Аз съм тази, която задава въпросите.

— Не сте ли чули? Говориха за това по радиото. Не слушате ли Джон Трут?

Той поклати глава.

— Сериозно ли е?

— Точно това се опитвам да разбера.

— Добре. Краткият ми отговор е „да“.

Джуди изведнъж изпита страх. Куъркъс изглеждаше толкова сигурен. Беше се надявала на противоположен отговор. Попита го:

— Как могат да го направят?

— Вземат една атомна бомба, пускат я на дъното на някоя изоставена мина и драскат клечката. Работата е готова. Но на вас вероятно ви трябва по-реалистичен сценарий.

— Да. Представете си, че вие искате да предизвикате земетресение.

— О, спокойно мога да го направя.

Джуди се запита дали просто не се прави на главен герой.

— Обяснете ми как.

— Добре.

Наведе се зад бюрото си и извади къса дъсчица и обикновена тухла. Явно ги държеше там само за тази цел. Сложи дъската на бюрото си, а върху нея — тухлата. После Започна да повдига бавно единия край на дъската, докато тухлата се плъзна по нея и падна на бюрото.

— Тухлата се плъзга, когато гравитацията, дърпаща я надолу, преодолее силата на триене, която я задържа — каза той. — Дотук ясно ли е?

— Разбира се.

— Разсед, такъв, какъвто е Сан Андреас, се нарича място, където две лежащи една върху друга плочи от земната кора се движат в различни посоки. Представете си два разминаващи се айсберга, които се търкат един в друг. Движението им не е гладко, понякога те се заклещват, започва процес на натрупване на напрежение, който напредва бавно, но сигурно и така — десетки години.

— И как става тъй, че се получава земетресение?

— Нещо се случва и тази натрупана енергия се освобождава. — Той отново вдигна единия край на дъската, но този път спря точно преди тухлата да тръгне надолу. — Някои секции от разседа Сан Андреас са точно така — готови всеки момент да се плъзнат. Вземете.

Той подаде на Джуди пластмасова тридесетсантиметрова линия.

— А сега рязко ударете с линийката точно пред тухлата.

Джуди перна дъската на посоченото място и тухлата тръгна надолу.

Куъркъс се пресегна и я спря.

— Когато единият край на дъската е повдигнат, необходим е само лек удар с линийката и тухлата тръгва. И там, където Сан Андреас се намира под неимоверно напрежение, едно леко почукване е достатъчно, за да разклещи плочите. Тогава те тръгват и натрупаната енергия се освобождава, разтърсвайки земята.

Куъркъс можеше и да е малко чепат, но веднъж поел темата си, беше приятен за слушане. Мисълта му бе ясна, обясняваше с лекота и без снизхождение. Въпреки зловещата картина, която описваше, Джуди си даде сметка, че й е приятно да разговаря с него, и то не само защото е толкова хубав.

— Така ли се получават повечето земетресения?

— Аз мисля така, макар че някои други сеизмолози могат и да не се съгласят. От време на време по земната кора се разпространяват естествени вибрации и повечето земетресения може би се предизвикват от подходяща вибрация на подходящо място и в подходящо време.

Как ще обясня всичко това на господин Хънимун? Той ще иска прости отговори от рода на „да“ и „не“.

— И каква работа върши това на терористите?

— Необходима им е линийка и трябва да знаят къде да ударят с нея.

— А какъв е еквивалентът на линийка в реалния живот? Атомна бомба?

— Нямат нужда от такава мощ. Трябва да излъчат ударна вълна през земната кора и това е всичко. Ако знаят къде точно е уязвимото място на разседа, един заряд динамит, при положение че е прецизно пресметнат, ще им свърши работа.

— С динамит всеки може да се сдобие, стига наистина да му трябва.

— Обаче експлозията трябва да бъде подземна. И едва ли разполагат с необходимата техника да изкопаят цяла шахта.

Джуди се запита дали мъжът, когото си бе представил Саймън Спароу, не е шофьор на подвижна сонда. Такива хора сигурно имаха специални книжки. Едно бързо запитване в отдел „Моторни превозни средства“ щеше да й даде целия списък на притежатели на такива книжки в Калифорния. Сигурно не са много.

Куъркъс продължи:

— На тях явно ще им трябва сондьорско оборудване, специалисти, както и претекст, за да им бъде дадено разрешение.

Тези проблеми не бяха неразрешими.

— Наистина ли е толкова лесно? — попита Джуди.

— Вижте, не искам да кажа, че ще се получи нещо. Казвам само, че може да стане. Никой не би могъл да бъде сигурен, докато не се опита. Мога да се опитам и да ви дам някои насоки, но вие сама трябва да си съставите преценка на риска.

Джуди кимна. Снощи бе употребила почти същите думи, докато обясняваше на Бо от какво има нужда. Куъркъс понякога може да се прави на задник, но както би се изразил Бо, всеки от време на време трябваше да се сблъсква с някой задник.

— Значи всичко зависи от това да се знае къде да се постави зарядът, така ли?

— Да.

— Кой разполага с такава информация?

— Университетите, геолозите… аз. Разменяме си информация.

— И всеки ли има достъп до нея?

— Това не е секретна информация, макар че трябва да имате известна научна подготовка, за да вникнете в данните.

— Значи някой от терористите трябва да е сеизмолог.

— Да. Може да е някой студент.

Джуди се сети за образованата тридесетгодишна жена, напечатала писмото, според теорията на Саймън. Може да е студентка последна година. Колко ли студенти по геология има в Калифорния? И колко време ще й е необходимо, за да говори с всички?

Куъркъс продължи:

— Има още един фактор — приливите и отливите. Океанът се мести напред и назад под въздействието на гравитационните сили на Луната. Твърдата земя обаче също е обект на тези сили. Два пъти дневно се получава сеизмичен прозорец — това е, когато линията на разседа се намира под въздействието на допълнителното напрежение, предизвикано от приливите и отливите. Точно тогава е най-вероятно, а и най-лесно, да се предизвика земетресение. Което е и моята специалност. Аз съм единственият човек, който е направил задълбочени изчисления за сеизмичните прозорци в Калифорния.

— Някой може ли да вземе тези данни от вас?

— Ами че моят бизнес е да ги продавам — отвърна той с тъжна усмивка. — Но както сама виждате, този бизнес не ме е направил богат. В момента имам договор с голяма застрахователна компания и ми стига да си платя наема, но за нещастие — това е всичко. Теорията ми за сеизмичните прозорци ме е превърнала в нещо като черна овца, а частните компании в Америка не обичат черните овци.

Нотката на самоукоряване бе изненадваща и на Джуди той й хареса още повече.

— Някой може да е задигнал информацията ви, без да се усетите. Да сте били обект на обир напоследък?

— Никога.

— Тези данни биха ли могли да бъдат откопирани от приятел или роднина?

— Не мисля. Никой не влиза в тази стая без мен.

Тя взе снимката от бюрото.

— Жена ви или приятелката ви?

Той като че ли се ядоса и взе снимката от ръцете й.

— С жена ми сме разделени и нямам приятелка.

— О, така ли? — каза Джуди равнодушно. Бе получила от него всичко, което й трябваше, и се изправи. — Благодаря за отделеното време, професоре.

— Моля ви, наричайте ме Майкъл. Много ми беше приятно да си поговорим.

Тя отново се изненада. Този човек я изненадваше през пет минути.

— Бързо схващате — добави той, доловил изненадата й. — Така е по-забавно.

— Ами… добре.

Той я изпрати до вратата на апартамента и й стисна ръката. Имаше големи ръце, но ръкостискането му бе изненадващо нежно.

— Ако имате нужда от още нещо, ще се радвам да помогна.

Тя рискува да го подкачи:

— Само да си уговоря среща предварително, нали?

Той не се усмихна:

— Точно така.

Минавайки по обратния път над залива, тя си даде сметка, че опасността се бе очертала по-ясно. Една терористична група евентуално би могла да предизвика земетресение. За това ще им трябват точни данни за местата по разседа, намиращи се под критично напрежение, а вероятно и за сеизмичните прозорци. Всички те можеха да се набавят. Обаче трябва и да имат някой, който да разбира тези данни. Освен това трябва да измислят и начин да предизвикат ударна вълна в земната кора. Това сигурно ще им е най-трудният, но съвсем не неразрешим проблем.

Падаше й се неприятната задача да съобщи на помощник-губернатора, че цялата работа е ужасно възможна.