Кен Фолет
Проклятие от рая (4)

3.

Беше вторник рано сутринта и слънцето бавно се издигаше над I-80. Колата на Прийст — „Плимут“, модел 1971-ва — пътуваше към Сан Франциско и макар че се движеше с деветдесет километра в час, моторът ревеше така, сякаш хвърчеше със сто и шестдесет.

Бе купил колата нова, на върха на бизнескариерата си. После, когато бизнесът му пропадна и данъчните тъкмо се канеха да го арестуват, той избяга без нищо, освен дрехите, с които бе облечен — тъмносин костюм със сако с широки ревери и клош панталон, и тази кола. И двете неща бяха все още с него.

По време на хипи ерата единствената подходяща кола бе фолксваген бръмбар. С яркожълтия си плимут баракуда, Прийст изглеждал като сутеньор, казваше му Стар. Затова я пребоядисаха — на покрива нарисуваха планети, цветя върху багажника и индийска богиня с осем ръце по капака на двигателя. Всичко това бе в яркочервено и розово, но за двадесет и пет години цветовете бяха избелели, превърнали се в кафеникави петна. Все пак, ако се вгледаше човек отблизо, можеше да различи някои фигури.

Бе тръгнал в три часа сутринта. Мелъни бе спала през целия път. Беше положила глава в скута му, а приказно дългите й крака бяха подвити на изтърканата черна тапицерия. Докато караше, си играеше с косата й. Бе я пуснала по модата на шейсетте — дълга и права, с път по средата — макар че се бе родила, когато Бийтълс са се разделяли.

Хлапето също спеше, проснало се в цял ръст на задната седалка, с отворена уста. Немската овчарка на Прийст, Спирит, лежеше до него. Кучето стоеше мирно и тихо, но винаги когато Прийст се обърнеше назад, едното му око бе отворено.

Прийст се чувстваше неспокоен.

Каза си, че трябва да се чувства добре. Беше като едно време. На младини винаги имаше нещо да прави, имаше някакъв план — да направи пари или да открадне пари, да направи купон или пък да започне безредици. След това откри покоя. Но понякога му се струваше, че животът е станал прекалено спокоен. Кражбата на сеизмичния вибратор бе съживила старата тръпка в него. Сега се чувстваше по-жизнен с хубаво момиче до себе си и предстояща борба на умове.

Но въпреки това се притесняваше.

Беше си сложил главата в торбата. Бе се похвалил, че може да огъне губернатора на Калифорния по собствено желание и бе обещал, че ще има земетресение. Ако не успееше, това щеше да бъде неговият край. Щеше да загуби всичко, което му бе скъпо, а ако го хванеха, щеше да стои в затвора, докато се превърне в немощен старец.

Но той бе изключителен. Винаги бе знаел, че не е като другите. Правилата не се отнасяха за него. Правеше неща, за които на другите не можеше и през ум да им мине.

На това отгоре бе постигнал целта си наполовина. Беше откраднал сеизмичен вибратор. Беше убил човек за това, но убийството му се бе разминало и до този момент нямаше никакви ответни мерки, ако не се смятат няколкото кошмара, в които Марио ставаше от горящия пикап и с пламнали дрехи тръгваше, залитайки, срещу Прийст.

Камионът в момента бе скрит в една отдалечена долчинка в подножието на Сиера Невада. Днес Прийст щеше да се помъчи да разбере къде точно да го закара, за да предизвика земетресение.

А тази информация щеше да му осигури мъжът на Мелъни.

Според Мелъни, Майкъл Куъркъс знаеше повече от всеки друг на света за разседа Сан Андреас. Събраните данни се съхраняваха в компютъра му. И Прийст искаше да открадне дискетата с тази информация.

Трябваше да го направи така, че Майкъл никога да не узнае какво е станало.

За тази работа му бе необходима Мелъни. И точно затова се притесняваше. Та той я познаваше само от няколко седмици. За толкова кратко време бе успял да я подчини на волята си, знаеше го, но никога преди това не я бе подлагал на такова изпитание. А бракът им с Майкъл е продължил шест години. Можеше изведнъж да изпита съжаление, че е напуснала мъжа си, можеше изведнъж да осъзнае колко много са й липсвали пералнята и телевизорът, можеше да се стресне от опасността и незаконността на това, което тя и Прийст вършеха — никога не успяваш да предвидиш какво може да се случи с човек, насъбрал толкова много жлъч, толкова объркан и смутен, колкото беше Мелъни.

Петгодишният й син отзад се събуди.

Спирит се размърда пръв и Прийст чу тракането на ноктите му по тапицерията. После се чу шумна детска прозявка.

Дъстин, известен под името Дъсти, беше момче без късмет. Страдаше от мултиплицирана алергия. Прийст още не бе виждал пристъпите му, но Мелъни му ги бе описвала — неконтролируемо кихане, очите му изпъкват, последвано от кожни обриви, които страшно го сърбяха. Тя носеше силни потискащи лекарства, но казваше, че успокоявали само отчасти.

Дъсти започна да мрънка:

— Мамо, жаден съм — проплака той.

Мелъни се събуди. Седна на седалката и се протегна, а Прийст погледна към очертанията на гърдите й през тънката тениска. Тя се извърна и каза:

— Пийни си малко вода, Дъсти, бутилката е там до теб.

— Не искам вода — замрънка той. — Искам портокалов сок.

— Няма никакъв сок — сопна му се тя.

Дъсти заплака.

Мелъни беше нервна майка — винаги се страхуваше да не сбърка нещо. Бе побъркана на тема здравето на сина си и затова прекаляваше понякога с грижите си към него, но в същото време напрежението я караше да се държи сопнато с момчето. Беше сигурна, че някой ден мъжът й ще се опита да й го отнеме, затова се ужасяваше от мисълта, че може да направи нещо, което би му дало основание да я нарече лоша майка.

Прийст взе положението в свои ръце. Той възкликна:

— Хей, я чакай, какво, по дяволите, е това зад нас? — Опита да се престори на истински изплашен.

Мелъни отново се извърна.

— Най-обикновен камион.

— Така си мислиш ти. Маскиран е като камион, ама всъщност е кентаврийски боен космически кораб с фотонни торпеда. Дъсти, веднага почукай три пъти по задното стъкло, за да вдигнеш невидимия ни магнитен щит. Бързо!

Дъсти почука по стъклото.

— Сега слушай, ще разберем, че стреля по нас, ако видим проблясваща светлина на левия му борд. Затова гледай внимателно, Дъсти.

Камионът бързо ги настигаше и само секунда след това левият му мигач заработи, показвайки, че тръгва да ги изпреварва.

Дъсти моментално се развика:

— Стреля! Стреля!

— Добре, добре, ще се опитам да задържа магнитния щит, докато ти отвърнеш на огъня! Ей онази бутилка с вода е всъщност лазерен автомат!

Дъсти насочи бутилката към камиона и заиздава стрелящи звуци. Спирит се включи в какофонията, яростно лаейки по изпреварващия ги камион. Мелъни се разсмя.

Когато камионът влезе отново в лентата пред тях, Прийст избърса несъществуващата пот от челото си и подсвирна:

— Пфуй, измъкнахме се на косъм. Късмет! Мисля, че засега поне са се отказали.

— Ще има ли още кентаврийци? — готов за действие, попита Дъсти.

— Двамата със Спирит наблюдавайте какво става отзад и веднага ме информирайте, ако забележите нещо подозрително.

— Окей.

Мелъни се усмихна и тихо каза:

— Благодаря ти. Толкова си добър с него.

Аз съм добър с всички — мъже, жени, деца и животни. Имам чар. Не съм се родил с него — научих се с времето. Просто трябва да умееш да караш хората да правят това, което искаш. Всичко — от това да накараш една вярна съпруга да изневери на мъжа си чак до това да накараш едно непослушно хлапе да спре да плаче. Всичко, от което имаш нужда, е чар.

— Кажи ми от коя отбивка да изляза? — каза Прийст.

— Просто следи знаците за Баркли.

Тя не знаеше, че Прийст не може да чете.

— Сигурно са повече от една. Само ми кажи къде да отбия.

След няколко минути двамата излязоха от магистралата и влязоха в университетското градче. Прийст усети как напрежението у Мелъни нараства. Знаеше, че всичкият й гняв към обществото и разочарованието й от живота някак си се съсредоточаваха върху този човек, когото заряза преди шест месеца. През плетеницата от улици и пресечки тя насочи Прийст към Юклид авеню — улица със скромни къщи и блокове, вероятно давани под наем на студенти последна година или млади преподаватели.

— Все още си мисля, че трябва да отида сама — каза тя.

И дума не можеше да става. Мелъни още не беше твърда. Прийст не можеше да разчита на нея, когато бе до рамото й, камо ли ако го няма.

— Не — отвърна той.

— Аз може да…

В гласа му прозвуча гневна нотка — нарочно го направи:

— Не!

— Добре де, добре — побърза да каже тя и прехапа устна.

Дъсти развълнувано извика:

— Хей, тук живее татко!

— Точно така, моето момче — отвърна Мелъни, посочи ниския блок и Прийст паркира пред входа му.

Мелъни се обърна към Дъсти, но Прийст я превари:

— Той остава в колата.

— Не знам дали е безопас…

— Кучето е с него.

— Може да се уплаши.

Прийст се извърна към Дъсти:

— Хей, лейтенант, искам двамата с юнга Спирит да останете да пазите кораба, докато първи офицер мама и аз отидем до космодрума.

— А ще се видя ли с татко?

— Разбира се. Но преди това искам малко да поговоря с него. Мислиш ли, че ще се справиш с охраната?

— И още как!

— В космофлота се отвръща: „Тъй вярно, сър“, а не: „И още как“.

— Тъй вярно, сър!

— Много добре. Действай!

Прийст излезе от колата.

Мелъни го последва, но пак нещо се притесняваше.

— За бога, не казвай на Майкъл, че сме оставили сина му в колата — каза тя.

Прийст не отговори. Може да те е страх да не обидиш Майкъл, маце, обаче на мен ми е през оная работа.

Мелъни взе чантичката си от седалката и я преметна през рамо. Изкачиха се по алеята до входа на блока и Мелъни натисна бутона на звънеца, задържайки пръста си малко по-дълго.

Мъжът ми е нощна птица, бе казала тя на Прийст. Работи до късно през нощта и спи до късно през деня. Точно затова бяха решили да пристигнат там преди седем часа сутринта. Прийст се надяваше Майкъл да е твърде сънен, за да разбере дали в посещението им няма скрита причина. Ако заподозреше нещо, можеше да не успеят да откраднат дискетата.

Мелъни му бе казала, че е работохолик, спомни си Прийст, докато чакаха Майкъл да им отвори. През деня пътувал из цяла Калифорния, проверявайки показанията на уредите, измерващи дребните геологически движения в Сан Андреас и други разседи, а през нощта сядал пред компютъра и въвеждал събраните данни.

Но това, което преляло чашата и я накарало да го напусне, била една случка с Дъсти. От две години тя и синът й били вегетарианци и се хранели само с органична и здравословна храна. Мелъни била убедена, че строгата диета ще намали алергичните пристъпи на Дъсти, макар че Майкъл се отнасял скептично към това. После един ден тя разбрала, че Майкъл купил на Дъсти хамбургер. За нея това било, все едно че му е дал отрова. Още трепереше от гняв, когато му разправяше историята. Същата нощ го напуснала, взимайки Дъсти със себе си.

Прийст си мислеше, че може да е права за алергичните пристъпи. В комуната всички бяха вегетарианци още от седемдесетте, когато на вегетарианството се гледаше като на нещо ексцентрично. Тогава Прийст се съмняваше в целесъобразността на диетата, но одобряваше дисциплината, която ги отделяше от външния свят. Произвеждаха грозде, без да прибягват до помощта на химикали, просто защото не можеха да си позволят да си купят син камък, затова наблегнаха именно на това и нарекоха виното си органично, което го превърна в доста търсен продукт. Но не можеше да не забележи, че след четвърт век подобен живот комунарите бяха забележително здрави хора. Рядко им се случваше да се сблъскат с извънредна ситуация от медицински характер, с която да не могат да се справят сами — Прийст се съмняваше дали това се е случвало дори и един път в годината. Затова сега той бе убеден. Но за разлика от Мелъни, не бе обзет от фиксидеята за диета. Пак обичаше да си хапва риба и от време на време, без да иска, поемаше и месо, сервирано му в супа или в сандвич. Философски свиваше рамене и нищо повече. Обаче ако Мелъни разбереше, че омлетът й от гъби е бил пържен в мазнина от бекон, щеше да повърне.

В домофона прозвуча кисел глас:

— Кой е?

— Мелъни.

Чу се бръмчене и вратата се отвори. Прийст я последва нагоре по стълбите. Вратата на един от апартаментите на втория етаж бе отворена. На прага й стоеше Майкъл Куъркъс.

Прийст бе изненадан от външния му вид. Очакваше потънало в нафталин и професорски науки старче, най-вероятно плешиво, в кафяв домашен халат. Куъркъс беше на около тридесет и пет години. Висок, мъж с атлетично телосложение, с късо подстригана черна къдрава коса и неколкодневна четина по бузите. Около кръста му бе пристегната само една хавлия, затова Прийст можа да види широките му мускулести плещи и плоския корем. Сигурно са били много красива двойка.

Докато Мелъни изкачваше последните стъпала пред площадката на втория стаж, Майкъл каза:

— Ужасно се безпокоях. Къде, по дяволите, беше?

Мелъни отвърна:

— Защо не се облечеш?

— Не каза, че имаш компания — отвърна той хладно, без да помръдва от прага. — Ще отговориш ли на въпроса ми?

Прийст усещаше, че едва сдържа дълго набирания си гняв.

— Дойдох, за да ти обясня — каза Мелъни, забавлявайки се с яростта на Майкъл. Какъв скапан брак. — Това е приятелят ми Прийст. Може ли да влезем?

Майкъл я гледаше сърдито.

— Дано да имаш добро обяснение — изръмжа той, обърна се и влезе в апартамента.

Мелъни и Прийст го последваха в малкото коридорче. Той отвори вратата на банята, свали една тъмносиня роба от куката и я облече, без да бърза. Хвърли вътре хавлията и завърза колана. После ги заведе в хола.

Това всъщност май беше и офисът му. Освен диван и телевизор, на масата се виждаше компютър с метната отгоре му клавиатура, а в една дълбока лавица се криеха цяла редица уреди с трепкащи стрелки и мигащи лампички. Някъде из ония сиви кутийки там бе скрита информацията, от която Прийст имаше нужда. Без чужда помощ нямаше начин да се сдобие с нея. Трябваше да разчита на Мелъни.

Една от стените бе цялата заета от огромна карта.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Прийст.

Майкъл само му хвърли красноречив поглед, в смисъл кой, по дяволите, пък си ти, и не отговори. Отговори му Мелъни.

— Това е разседът Сан Андреас. — Тя посочи с пръст. — Започва от фара на Пойнт Арина, тръгва на север, на около сто и шестдесет километра оттук, до окръг Мендосино, а на юг минава покрай Лос Анджелис и навлиза навътре в континента до Сан Бернардино. Пукнатина в земната кора, дълга хиляда и сто километра.

Мелъни бе обяснила на Прийст какво точно работи Майкъл. Беше специалист в изчисляване на налягането в различни точки по цялото протежение на даден сеизмичен разсед. Работата отчасти се състоеше в това прецизно да се измерят незначителните движения на земната кора, а другата част — да се изчисли приблизително натрупаната енергия, като за отправна точка в тези изчисления служеше времето, изминало от последния земен трус. Тази работа му бе спечелила академични награди и признание. Но преди година той напусна университета и започна собствен бизнес — консултантска фирма, предлагаща съвети и знания на строителни фирми и застрахователни компании.

Мелъни бе компютърно генийче и бе помогнала на Майкъл с компютърното програмиране. Беше програмирала компютъра му да архивира всеки ден между четири и шест сутринта, когато той спеше. Всичко, намиращо се в компютъра, бе обяснила тя на Прийст, се копирало на дискета. Когато Майкъл включвал екрана си сутринта, свалял дискетата от диск драйва и я слагал в огнеупорна кутия. Ако компютърът му случайно откажел или къщата изгоряла, безценната му информация нямало да се загуби.

За Прийст бе цяло чудо как толкова много информация за разседа Сан Андреас може да се държи в толкова малка дискета, но пък и книгите бяха за него същото чудо. Просто трябваше да приема на доверие всичко, което му казват. Важното бе, че с помощта на тази дискета Мелъни можеше да му посочи къде точно да отиде със сеизмичния вибратор.

Сега обаче просто трябваше да измислят начин да отлъчат Майкъл за малко от стаята, за да могат да задигнат дискетата.

— Кажи ми, Майкъл — каза Прийст, — всичко това — махна към картата и компютъра, после фиксира Майкъл с поглед, — какво навява то у теб?

Повечето хора се объркваха, когато Прийст им действаше с погледа си и им задаваше лични въпроси. Понякога даваха полезни и искрени отговори, защото бяха смутени. Обаче Майкъл сякаш имаше имунитет. Той изгледа Прийст равнодушно и каза:

— Не ми навяват нищо. Аз просто ги използвам. — После се обърна към Мелъни и продължи: — А сега ще ми кажеш ли защо изчезна?

Арогантно копеле.

— Много просто — отвърна тя. — Една приятелка ми предложи да отидем на бунгалото й в планината.

Прийст я бе предупредил да не казва на коя планина.

— Била го наела за още много време, но не можела да го използва. — Тонът й говореше, че не вижда защо трябва да обяснява нещо толкова просто. — Не можем да си позволим почивка и затова реших да използвам шанса.

Именно тогава Прийст я бе срещнал. Двамата с Дъсти излезли да се разходят из планината и се загубили. Мелъни бе градско момиче и не можеше да се ориентира по слънцето. Този ден Прийст бе излязъл сам и бе отишъл за риба. Беше прекрасно пролетно утро — слънчево и меко. Седеше на брега на ручея, пушеше марихуана и изведнъж чу детски плач.

Разбра, че не е дете от комуната, защото познаваше гласовете им. Тръгна по звука и намери Дъсти и Мелъни. Тя бе готова да се разплаче. Когато видя Прийст, извика от радост и каза:

— Слава богу, вече бях започнала да си мисля, че ще умрем тук!

Прийст дълго се взира в нея. Изглеждаше малко странно с дългата си червена коса и зелени очи, но в отрязаните дънки и плътната блузка… направо да я изядеш. Струваше му се като магия — случайно да намери сама жена в бедствена ситуация в гората. Ако не беше хлапето, Прийст щеше да я свали още на място, там, на меката постеля от борови иглички до бълбукащия поток.

Именно тогава я попита дали не е от Марс.

— Не — бе му отговорила тя. — От Оукланд.

Прийст знаеше къде са бунгалата. Събра въдицата си и ги поведе през гората, следвайки пътечки и следи, известни само нему. Пътят бе дълъг и през цялото време той разговаряше с нея, задаваше й съчувствени въпроси, усмихвайки се окуражително от време на време, и разбра всичко за нея.

Тя беше жена, изпаднала в голяма беда.

Била напуснала съпруга си и тръгнала с бас китариста на някаква рокгрупа, обаче след няколко седмици басистът я изгонил. Нямала към кого да се обърне за помощ — баща й бил починал, а майка й живеела в Ню Йорк с някакъв тип, който се опитал да завлече Мелъни в леглото още през първата (и единствена) вечер, когато останала да преспи в апартамента им. Изразходвала гостоприемството на всички приятели и взела вече назаем толкова пари, колкото можела да си позволи да върне. Кариерата й отишла по дяволите — работела в един супер и по цял ден подреждала пакети по щандовете, оставяйки Дъсти у съседите. Живеела в някаква дупка, която била толкова мръсна, че Дъсти непрекъснато получавал пристъпи. Искала да се премести на място, където въздухът е чист, но не можела да си намери работа извън града. Попаднала в задънена улица и положението й било отчаяно. Опитвала се да пресметне точната доза приспивателни, необходима й, за да убие сина си и себе си, когато една приятелка й предложила бунгалото в планината.

Прийст обичаше изпаднали в беда хора. Знаеше как да установи контакт с тях. Това, което трябва да правиш в този случай, е да им предложиш онова, от което имат нужда — и те стават твои роби. Чувстваше се некомфортно с уверени и независими хора — те трудно се поддаваха на контрол.

Докато стигнат бунгалото, стана време за вечеря. Мелъни направи паста и салата, после сложи Дъсти да си легне. Когато детето заспа, Прийст я прелъсти на килима. Тя се задъхваше от желание. Всичкият й насъбран емоционален заряд се освобождаваше чрез секса и тя се любеше така, сякаш й е за последно — дърпаше го бясно, забиваше нокти в гърба му, тласкаше го дълбоко в себе си, сякаш искаше да го погълне. Това бе най-вълнуващото изживяване, което му се бе случвало.

А в момента нейният високомерен хубавец — съпругът й — сърдито й се сопна:

— Но това беше преди пет седмици. Не можеш току-така да грабваш сина ми и да изчезваш за четири седмици, без дори да звъннеш един телефон!

— Ти също би могъл да се обадиш.

— А откъде да знам къде си?

— Имам мобифон.

— Опитах се. Но не можах да се свържа.

— Прекъснали са го, защото не си платил сметката. Разбрахме се, че ти ще го плащаш.

— Закъснях само с два дни и това бе всичко! Трябва отново да са го включили.

— Е, значи си ме търсил, когато е бил изключен.

Тази семейна кавга не ни доближава до дискетата, помисли си Прийст. Трябва на всяка цена да накарам Майкъл да излезе за малко от стаята. Той се намеси:

— Защо не седнем да пийнем по едно кафе? — Целта му беше да накара Майкъл да отиде в кухнята и да го направи.

С рязък жест Майкъл посочи с палец през рамо:

— Кухнята е там!

Мамка ти!

Майкъл отново се обърна към Мелъни:

— Въпросът не е в това защо не съм се свързал с теб. Не съм могъл и толкоз. Затова трябва да ми се обаждаш, преди да заведеш Дъсти на почивка.

— Виж какво, Майкъл, има нещо, което още не съм ти казала — отвърна Мелъни.

Майкъл я изгледа раздразнено, после въздъхна уморено и каза:

— Я по-добре седни.

И сам седна зад бюрото си.

Мелъни се настани в ъгъла на дивана, подгъвайки дългите си крака под себе си с такъв привичен жест, че Прийст си каза: това сигурно е любимото й място. Той се отпусна на облегалката на дивана — не искаше да се намира на по-ниско ниво от Майкъл. Аз дори не знам коя от всичките тези машинарии е диск драйвът. Хайде. Мелъни, чупи го тоя твой проклет мъж!

От тона на Майкъл личеше, че и друг път е имал такива сцени с Мелъни.

— Добре, казвай си болката — каза той уморено. — Какво има този път?

— Ще се преместя за постоянно в планината. Живея с Прийст и с група хора.

— Къде?

На този въпрос отговори Прийст. Не искаше Майкъл да знае къде живеят.

— В окръг Дел Норте.

Това бе планинска област в северния край на Калифорния. А комуната всъщност се намираше в окръг Сиера, в подножието на Сиера Невада, съвсем близо до източната граница на щата. И двата окръга бяха далеч от Бъркли.

Майкъл побесня.

— Не можеш да заведеш Дъсти да живее на стотици километри от баща му!

— Имам основателна причина — настоя Мелъни. — През последните пет седмици Дъсти не е имал нито един алергичен пристъп. В планината той е здрав, Майкъл.

— Вероятно се дължи на чистия въздух и водата — добави Прийст. — Никакво замърсяване.

Майкъл обаче се отнесе скептично към доводите:

— На алергичните хора обикновено им помага пустинният климат, а не планинският.

— Не ми казвай кое е нормално! — избухна Мелъни. — Не мога да отида в пустинята — нямам пари. Това е единственото място, което мога да си позволя и където Дъсти е здрав!

— Прийст ли плаща наема ти?

Давай, скапаняк такъв, давай, обиждай ме, говори така, все едно че ме няма. А пък аз просто ще продължа да чукам сексапилната ти жена.

Мелъни продължи:

— Това е комуна.

— Исусе Христе, Мелъни, при какви хора имаш навика да попадаш? Най-напред беше някакъв си китарист наркоман…

— Чакай малко, Блейд не беше наркоман…

— … сега пък някаква си забравена от бога хипи комуна!

Мелъни беше толкова погълната от караницата, че напълно бе забравила защо са дошли. Дискетата, Мелъни, проклетата дискета!

Прийст отново се намеси:

— Защо сам не попиташ Дъсти какво мисли по въпроса, Майкъл?

— Ще го питам.

Мелъни хвърли отчаян поглед към Прийст.

Той не й обърна внимание:

— Дъсти е навън, в колата ми.

Майкъл избухна:

— Оставил си сина ми вън в колата?

— Няма му нищо, кучето ми е при него.

Майкъл впери сърдит поглед в Мелъни.

— Какво, по дяволите, ти става? — кресна той.

Прийст се обади:

— Защо просто не отидеш да го вземеш?

— Твоето шибано разрешение не ми е необходимо, за да отида да взема собствения си син. Дай ми ключовете!

— Не е заключена — меко му отвърна Прийст.

Майкъл изхвръкна навън.

— Предупредих те да не му казваш, че Дъсти е вън! — проплака Мелъни. — Защо го направи?

— За да го накарам да излезе от проклетата стая — отвърна Прийст. — Хайде, взимай диска!

— Да, но толкова го разсърди!

— Той и без това си беше сърдит!

Така не трябваше, даде си сметка Прийст. Сигурно е твърде изплашена, за да прави това, което трябва. Той се изправи, хвана ръцете й, вдигна я на крака и я погледна.

— Не бива да се страхуваш от него. Сега си с мен. Аз ще те пазя. Запази спокойствие. Кажи си мантрата.

— Но…

— Кажи я.

— Лей, ху, дат, су.

— Давай, не спирай.

— Лей, ху, дат, су. Лей, ху, дат, су. — Започна да се успокоява.

— А сега вземи дискетата.

Тя кимна. Продължавайки да скандира мантрата си полугласно, Мелъни се наведе към машините на лавицата. Натисна копче и от един от процепите изхвръкна малко пластмасово квадратче. Бръкна в чантичката си и извади друго такова пластмасово квадратче, подобно на първото.

— Мамка му! — измърмори тя.

— Какво? — обезпокои се Прийст. — Какво има?

— Минал е на друга марка!

Прийст хвърли поглед на двете дискети. И двете му изглеждаха еднакви.

— Каква е разликата?

— Ами виж, моята е „Сони“, а пък неговата е „Филипс“.

— Ще забележи ли?

— Може и да забележи.

— По дяволите! — Беше много важно Майкъл да не забележи, че данните му са откраднати.

— Той вероятно ще седне да работи веднага след като си тръгнем. Ще извади дискетата и ще я смени с нова от огнеупорната кутия, но ако ги погледне, ще разбере, че са различни.

— И естествено ще свърже всичко с нас.

Прийст усети как го обхваща паника. Всичко се обръщаше с главата надолу.

Мелъни каза:

— Мога да купя една дискета „Филипс“ и да се върна друг път.

Прийст поклати глава.

— Не искам да повтаряме това. Пак може да не успеем. Освен това нямаме време. Крайният срок е след три дни. А дали има резервни дискети?

— Сигурно. Дискетите понякога имат лоши сектори. — Застанала безпомощно в средата на стаята, тя се огледа. — Къде ли са?

На Прийст му се искаше да вика от отчаяние. Бе предчувствал, че такова нещо може да се случи. Усети как по врата му се спуска тънка струйка пот.

— Помисли си хубаво, когато живееше с Майкъл, къде държеше нещата си от машинариите?

— Ами… в едно чекмедже.

— Е? — Събуди се, глупачко! — Къде е то?

Тя посочи към евтиния шкаф до стената.

Прийст скочи натам и рязко издърпа най-горното чекмедже. Пакет жълти бележници, пликове, кутия евтини химикалки, две пачки бяла хартия… и отворена кутия дискети.

Отвън се чу гласът на Дъсти. Идваше май от стълбището.

С треперещи пръсти той измъкна една дискета от кутията и я подаде на Мелъни.

— Тази става ли?

— Да, това е „Филипс“.

Прийст затвори чекмеджето.

Майкъл влезе заедно с Дъсти.

Мелъни стоеше като закована с дискетата в ръка.

За бога, Мелъни, направи нещо.

Дъсти тъкмо обясняваше:

— И знаеш ли какво, татко? В планината не кихах.

Цялото внимание на Майкъл бе погълнато от Дъсти.

— Какво ще кажеш за това, а? — попита го хлапето.

Мелъни върна самообладанието си. Докато Майкъл се навеждаше да настани Дъсти на дивана, тя пъхна дискетата в диск драйва. Машинката тихичко бръмна и я дръпна като змия, поглъщаща плъх.

— Не си кихал, а? — каза Майкъл на Дъсти. — Нито веднъж?

— Ъхъ.

Мелъни се изправи. Майкъл не можа да види какво е направила.

Прийст затвори очи. Облекчението бе направо съкрушително. Беше им се разминало. Разполагаха вече с данните на Майкъл и той никога нямаше да разбере.

Майкъл продължи:

— А онова куче? И от него ли не кихаш?

— Не, Спирит е чисто куче. Прийст го кара да се къпе в потока и после, като излезе и се изтърси, все едно вали дъжд! — Дъсти се засмя щастливо на спомена.

— Така ли? — попита с участие баща му.

Мелъни се обади:

— Казах ти, Майкъл.

Гласът й трепереше, но Майкъл като че ли не забеляза.

— Добре де, добре — каза той примирено. — Щом е за здравето на Дъсти, трябва да измислим нещо.

Тя отвърна с видимо облекчение:

— Благодаря.

Прийст се усмихна незабележимо. Всичко свърши. Планът му се бе придвижил още една важна стъпка напред.

Сега само трябваше да се молят компютърът на Майкъл да не блокира. Ако това станеше и той се опиташе да извади данните от дискетата, щеше да разбере, че е празна. Обаче Мелъни му бе казала, че това се случва извънредно рядко. Значи вероятността компютърът да блокира именно днес бе много малка. А утре сутринта той отново щеше да архивира от четири до шест и да презапише всички данни върху празната дискета. Така че утре по това време щеше да бъде невъзможно да се разбере, че дискетите са сменени.

— Е, добре поне, че дойдохте да говорим за това — каза Майкъл. — Оценявам го.

Прийст знаеше, че Мелъни може да оправи тази работа и по телефона. Но преместването й в комуната бе чудесен претекст да посети Майкъл лично. Ако не беше така, двамата с Мелъни никога нямаше да могат да посетят Майкъл, без да събудят подозрението му. Сега Майкъл нямаше за какво да се чуди защо са дошли.

Всъщност Майкъл по природа не бе подозрителен — Прийст ги разбираше тези работи. Беше умен, но безхитростен човек. Не притежаваше способността да наднича под повърхността, за да види какво всъщност таи в сърнето си другият.

А у Прийст такива способности с лопата да ги ринеш.

— Ще ти го водя да се виждате колкото често искаш — тъкмо казваше Мелъни на Майкъл. — Паля колата и слизам.

Прийст виждаше какво става в сърцето й. Сега Мелъни бе мила с Майкъл, защото той й бе дал това, от което тя имаше нужда — бе наклонила глава на една страна и му се усмихваше мило, — но не го обичаше, във всеки случай вече не.

Майкъл беше по-друг. Никак не му беше приятно, че го напуска, това бе явно. Но въпреки това се притесняваше за нея. Още не бе приключил с нея, все още не. Една част от него искаше тя да се върне. Би я помолил да го направи, но бе много горд.

Прийст изпита ревност.

Мразя те, Майкъл.