Кен Фолет
Проклятие от рая (3)

2.

Рано в понеделник сутринта агент Джуди Мадъкс седеше в една от съдебните зали на петнадесетия етаж в сградата на ФБР на Голдън Гейт авеню 450 в Сан Франциско и чакаше.

Залата бе облицована в ламперия от светло дърво. Новите съдебни зали вече ги правеха така. Обикновено в тях нямаше прозорци, затова архитектите гледаха да им придадат по-бодър вид, използвайки светли тонове. Така беше според нея. Доста от времето й минаваше в чакане по съдебни зали. Повечето от представителите на изпълнителната власт бяха така.

Притесняваше се. Но тя често се притесняваше в съда. Цели месеци, а понякога и години отиваха в подготовка на делата. Защитата можеше да е вдъхновена или некадърна, съдията — мъдрец с пъргав ум или изкуфял стар глупак, съдебните заседатели — сплотена група от интелигентни и добросъвестни граждани или банда тъпанари, заслужаващи самите те да бъдат зад решетките.

Днес щяха да съдят четирима души — Джон Партън, Ернесто Диас, по прякор Бирника, Фунг Ли и Фунг Хо. Едрите риби тук бяха братята Фунг, другите двама работеха за тях. В тясно сътрудничество с хонконгската Триада, те бяха създали цяла мрежа за пране на пари, идващи от наркотрафика в Северна Калифорния. Джуди цяла година се бе мъчила да разбере как го правят и още година — да го докаже.

Когато се захващаше срещу някоя азиатска престъпна групировка, тя разполагаше с едно предимство — изглеждаше като ориенталка. Баща й беше зеленоок ирландец, но тя бе взела повече черти от покойната си майка — виетнамка. Джуди бе стройна и тъмнокоса, очите й бяха леко дръпнати нагоре. На китайските гангстери, които разследваше, никога не им мина през ум, че тази хубава полуазиатка всъщност е много добър агент на ФБР.

Работеше с един помощник-прокурор, когото познаваше необичайно добре. Името му бе Дон Райли и допреди година тя живееше с него. Беше на нейна възраст — тридесет и шест, опитен, енергичен и умът му бе като бръснач.

Беше си мислила, че делото им е в кърпа вързано. Обвиняемите обаче бяха наели най-добрата адвокатска фирма в града и тя организира умна и енергична защита. Защитниците подкопаха доверието в нейните свидетели, които — това не можеше да се избегне — бяха от престъпния свят и използваха събраните от Джуди доказателства — в случая купчина финансови документи, — за да объркат и смутят съдебните заседатели.

Сега нито Джуди, нито Дон знаеха накъде ще тръгне делото.

Джуди имаше особено основание да се притеснява за изхода му. На непосредствения й шеф, супервайзъра на Отдела за борба с азиатската организирана престъпност, предстоеше да се пенсионира и тя се бе кандидатирала за мястото му. Шефът на клона на Бюрото в Сан Франциско, наречен Главен специален агент или съкратено ГСА, подкрепяше кандидатурата й и тя го знаеше. Обаче имаше и съперник — Марвин Хейс, един от онези агенти, движещи се из горните ешелони на местното Бюро, който бе приблизително в нейната възрастова група. На това отгоре Марвин имаше могъщ покровител — неговият най-добър приятел бе заместник главен спецагент на местния клон, който отговаряше за цялата организирана престъпност, както и за престъпления, извършени от държавни служители.

Повишенията се даваха от специален съвет, но мненията на ГСА и ЗГСА имаха голяма тежест. Точно в момента състезанието между Джуди и Марвин Хейс приближаваше края си.

Тя искаше тази работа. Искаше да се издигне високо и бързо в системата на ФБР. Беше добър агент, щеше да стане превъзходен супервайзър и някой близък ден щеше да бъде най-добрия ГСА, който Бюрото бе имало. Гордееше се с ФБР, но знаеше, че би могло да бъде и по-добре — например чрез масово въвеждане на нови технологии, по-гъвкава ръководна система и най-важното — чрез отърваване от агенти като Марвин Хейс.

Хейс беше служител от стар тип — мързелив, брутален и безскрупулен. Не бе тикнал толкова лоши типове зад решетките, колкото Джуди, но бе извършил повече шумни и широко отразени от пресата арести. Беше много добър в примъкването към дела, обещаващи широк обществен отзвук, и бързо се дистанцираше от дела, клонящи към девета глуха.

ГСА бе намекнал, че Джуди, а не Марвин, ще получи мястото, ако днес успее да спечели делото.

Заедно с Джуди в съда бяха и повечето от екипа, работили с нея по случая Фунг — оперативни агенти, преводач, секретарят на отдела, двама полицейски детективи от управлението в Сан Франциско. За нейна изненада обаче нито ГСА, нито ЗГСА бяха тук. Това бе голямо дело и много важно и за двамата. Почувства нещо нередно. Запита се дали в офиса не става нещо, което тя не знае. Реши да излезе навън и да се обади. Но още преди да стигне до вратата, влезе разсилният и обяви завръщането на съдебните заседатели. Джуди отново седна.

Минутка по-късно се появи и Дон, излъчващ миризма на цигари — откакто се бяха разделили, бе започнал отново да пуши. Мина покрай нея и окуражително я стисна за рамото. Тя му се усмихна. Изглеждаше добре с късо подстриганата си коса, тъмносиния костюм, бялата риза и тъмночервената връзка от Армани. В усмивката й обаче вече нямаше никаква химия, никаква тръпка — вече не изпитваше желание да зарови нос в косата му или да развърже връзката и да плъзне ръка под ризата.

Адвокатите на защитата се върнаха, въведоха обвиняемите в залата, влязоха съдебните заседатели, най-сетне от своята стая излезе и съдията и седна на мястото си.

Джуди кръстоса пръсти под масата.

Разсилният се изправи.

— Дами и господа съдебни заседатели, споразумяхте ли се за присъда?

В залата настъпи абсолютна тишина. Джуди усети, че потропва нервно с крак и спря.

Председателят на съдебните заседатели — китаец, работещ в магазин, се изправи. Джуди дълго време се чудеше дали ще съчувства на обвиняемите, тъй като двама от тях му бяха сънародници, или ще ги намрази за това, че са опозорили расата. Със спокоен глас той отвърна:

— Да.

— И какви са според това споразумение обвиняемите — виновни или невинни?

— Виновни по всички обвинения.

Една секунда в залата цареше пълна тишина, докато присъстващите смелят чутото. После зад себе си Джуди чу как някой високо изстена. Едва се удържа да не скочи от мястото си и да завика ура. Погледна към Дон, който й се усмихваше широко. Скъпите адвокати на защитата събираха папките си и избягваха да се гледат в очите. Двама репортери скочиха от столовете си и се втурнаха към телефоните.

Съдията, слаб и с кисело изражение на лицето мъж на около петдесет, благодари на съдебните заседатели и закри заседанието до произнасяне на присъдата, което щеше да стане след седмица.

Успях, помисли си Джуди. Спечелих делото, тикнах лошите типове зад решетките и повишението ми е вързано в кърпа. Супервайзър специален агент Джуди Мадъкс, само на тридесет и шест родини, бързо издигаща се нова звезда.

— Моля всички да станат — обади се разсилният.

Съдията напусна залата.

Дон прегърна Джуди.

— Страхотна работа свърши — каза му тя. — Благодаря ти.

— Ти ми даде страхотно дело — отвърни той.

Джуди усещаше, че мъжът иска да я целуне, затова се дръпна малко назад.

— Е, и двамата свършихме добра работа усмихна се тя.

После се извърна към колегите си и ги обиколи всичките, стискайки ръката на всеки от тях поотделно с благодарност. След това дойде ред на адвокатите на защитата, по-старшият от двамата бе Дейвид Филдинг, съдружник във фирмата „Брукс Филдинг“. Беше представителен мъж на около шестдесет години.

— Поздравления, госпожице Мадъкс, за напълно заслужената победа — каза й той.

— Благодаря — отвърна тя. — Мислех, че ще я спечеля с по-голяма лекота. Поне докато не се заехте вие.

Адвокатът прие комплимента с лекичко кимване на безупречно подстриганата си глава.

— Подготовката ви беше безупречна. Да нямате адвокатско образование?

— Учила съм право в „Станфорд“.

— Помислих си, че сигурно притежавате степен по право. Е, ако някога ФБР ви омръзне, наминете да поприказваме. Ако работите в моята фирма, ще започнете да печелите три пъти повече, и то в рамките само на една година.

Тя бе поласкана, но също така усети и снизходителност, затова отговорът й прозвуча остро:

— Привлекателно предложение, но предпочитам да вкарвам лошите зад решетките, а не да им преча да влизат там.

— Възхищавам се на вашия идеализъм — отвърна той с неутрален тон и се извърна към Дон.

Джуди усети, че се е държала малко хапливо. Това й беше недостатък, знаеше го. Но пък какво толкова, по дяволите — не е хукнала да търси работа в „Брукс Филдинг“!

Взе куфарчето си. Нямаше търпение да сподели победата си с ГСА. Местният клон на ФБР се намираше в същата сграда и заемаше два по-долни стажа. Тъкмо се извръщаше да си тръгне, когато Дон я хвана за лакътя.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита я. — Трябва да го отпразнуваме.

Тя бе свободна.

— Готово.

— Ще направя резервация някъде и ще ти се обадя.

Докато излизаше от залата, си спомни за чувството, изпитано малко преди това — когато усети, че иска да я целуне, — и си каза, че може би е трябвало да си измисли някакво извинение.

Влизайки в офисите на ФБР, тя отново се запита защо ГСА и ЗГСА ги нямаше в съдебната зала. Тук нямаше никакви признаци за каквато и да било необичайна дейност. Постланите с килими коридори бяха тихи и спокойни. Роботът пощальон тихичко бръмчеше от врата на врата по предварително зададения му маршрут. За институция на изпълнителната власт те имаха доста шик помещения. Разликата между ФБР и един полицейски участък бе като разликата между щаба на голяма корпорация и офиса на директора на някой от клоновете й.

Джуди се запъти към кабинета на ГСА — Милтън Лестрейндж. Знаеше, че той винаги е имал слабост към нея. Още от много отдавна подкрепяше идеята за жени агенти във ФБР, които сега вече бяха десет процента от агентите. Някои ГСА ревяха заповедите си като армейски генерали, обаче Милт бе винаги спокоен и сърдечен.

Още като влезе във външния офис, разбра, че нещо е станало. Секретарката му явно бе плакала.

— Линда, добре ли си? — попита я тя.

Секретарката, жена на средна възраст, която бе самият образец на хладна ефективност, избухна в сълзи. Джуди се спусна към нея да я успокоява, но тя я спря с ръка и посочи към вратата на вътрешния кабинет.

Джуди влезе.

Стаята бе голяма, скъпо обзаведена, с огромно бюро и полирана заседателна маса. Зад бюрото на Лестрейндж седеше ЗГСА Брайън Кинсайд, едър мъж с огромен гръден кош и гъста бяла коса. Той вдигна поглед и каза:

— Влез, Джуди.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя. — Къде е Милт?

— Имам лоши новини — каза той, макар да не изглеждаше кой знае колко тъжен. — Милт е в болницата с диагноза рак на панкреаса.

— О, боже господи! — Джуди седна на първия попаднал й стол.

Вчера Лестрейндж бе отишъл в болница за ежегодния си медицински преглед, както им бе казал, но, изглежда, е знаел, че нещо не е наред.

Кинсайд продължи:

— Ще го оперират. Ще му слагат някакъв байпас и доста време ще отсъства. В най-добрия случай.

— Бедният Милт!

Изглеждаше като мъж в силата си — енергичен, усърден, във форма, добър шеф. А ето че сега лежи с диагноза за смъртоносна болест. Искаше й се да направи нещо, за да го утеши, но се чувстваше абсолютно безпомощна.

— Предполагам, че Джесика е при него — каза тя.

Джесика беше втората му жена.

— Да, и освен това днес ще долети брат му от Лос Анджелис. Тук, в офиса…

— А първата му жена?

Кинсайд я погледна с раздразнение:

— Не знам нищо за нея. Говорих само с Джесика.

— Някой трябва да й каже. Ще видя дали ще успея да намеря номера й.

— Както и да е. — Кинсайд нямаше търпение да приключи с личните неща и да започне да говори за работа. — Тук, в офиса, има някои промени. Назначиха ме за изпълняващ длъжността ГСА, докато Милт отсъства.

Сърцето на Джуди се сви.

— Поздравления! — каза тя с колкото можа по-неутрален тон.

— А теб те местят в отдел „Вътрешен тероризъм“.

Отначало Джуди само се изненада:

— Защо?

— Мисля, че там ще работиш добре. — Той вдигна телефона и заговори на Линда: — Кажи на Мат Питърс да дойде веднага в кабинета ми.

Питърс бе супервайзър на отдел „Вътрешен тероризъм“.

— Но аз току-що спечелих делото — възмутено реагира Джуди. — Днес тикнах братята Фунг зад решетките!

— Браво! Това обаче не променя решението ми.

— Я чакай малко. Ти знаеш, че се кандидатирах за супервайзър на отдел „Азиатска организирана престъпност“. Ако сега се махна от отдела, ще изглежда, че имам някакви проблеми.

— Мисля, че имаш нужда да поразшириш малко опита си.

— Аз пък мисля, че ти искаш да направиш така, че Марвин да поеме Азиатския отдел.

— Права си. Вярвам, че Марвин с най-подходящ за тази работа.

Какъв гадняр, помисли си Джуди вбесена. Правят го шеф и първото нещо, за което използва властта си, е да повиши приятелчето си.

— Не можеш да направиш това — каза тя. — Има правила за равнопоставеност на възможностите за работа.

— Давай, подай оплакване — отговори Кинсайд. — Марвин е по-квалифициран от теб.

— Тикнала съм много повече лоши зад решетките.

Кинсайд се усмихна самодоволно и изигра най-големия си коз:

— Да, но той е изкарал две години в щаба във Вашингтон.

Прав е, помисли си Джуди отчаяно. Тя никога не бе работила в щаба на ФБР. Но въпреки че не бе абсолютно задължителна, работата в щаба се смяташе за желателна, когато някой се кандидатираше за супервайзър. Затова нямаше никакъв смисъл да подава никакво оплакване. Всички знаеха, че е по-добър агент, но Марвин Хейс изглеждаше по-добър на хартия.

Джуди потисна сълзите си.

Влезе Мат Питърс. Беше набит мъж на около петдесет и пет години, плешив, с риза с къс ръкав и вратовръзка. Както Марвин Хейс, така и той беше близък с Кинсайд. Джуди се почувства обкръжена.

— Поздравления за делото! — обърна се Питърс към Джуди. — Ще се радвам да работиш при мен.

— Благодаря. — Не можа да измисли нищо друго.

Кинсайд се обади:

— Мат има една работа за теб.

Под мишницата си Питърс бе пъхнал една папка и сега я подаде на Джуди.

— Губернаторът е получил заплаха от терористична група, наречена „Проклятие от рая“.

Джуди отвори папката, но едва можеше да различи думите. Цялата се тресеше от гняв и от обхваналото я чувство за безполезност. За да прикрие емоциите си, се опита да говори за работата.

— Какво искат?

— Да се замрази строителството на нови електростанции в Калифорния.

— На атомни електростанции?

— На всякакви. Дали са ни срок четири седмици. Казват, че са радикално разклонение, отцепено от кампанията за „Зелена Калифорния“.

Джуди се опита да се съсредоточи. „Зелена Калифорния“ беше съвсем законно движение за чиста околна среда, прилагащо натиск със законни средства и базирано в Сан Франциско. Трудно би могло да се повярва, че биха направили такова нещо. Но във всички организации от този род се събираха какви ли не откачалки.

— И с какво ни заплашват?

— Със земетресение.

Тя вдигна глава от папката.

— Ти за мезе ли ме вземаш?

Мат поклати плешивата си глава.

Тъй като бе ядосана и разстроена, изобщо не си даде труд да омекоти думите си.

— Това е тъпо — натъртено каза тя. — Никой не може да предизвика земетресение. Със същия успех биха могли да ни заплашат и с метър сняг.

Той вдигна рамене:

— Провери.

Джуди знаеше, че високопоставените политици получаваха заплахи всеки ден. Тези заплахи от откачалници не се разследваха от ФБР, освен ако в тях нямаше нещо специално.

— Как се е получило съобщението?

— Появило се е в таблото за съобщения в Интернет на първи май. Всичко е написано в папката.

Тя го погледна право в очите. Не бе в настроение да й пробутват боклуци.

— Има нещо, което не ми казваш. Тази заплаха е абсолютно безпочвена. — Погледна часовника си. — Днес сме двадесет и пети. Не сме обърнали внимание на съобщението цели три седмици и половина. И ето че сега, само четири дни преди крайния срок, се разтичваме.

— Джон Трут видял таблото. Ровичкал се е, предполагам, в Интернет, вероятно в търсене на някаква гореща и злободневна тема. Но тъй или иначе, той говори в предаването си в петък за заплахата и много хора му се обадили.

— Ясно.

Джон Трут беше местен радиоводещ. Предаването му — разговори по телефона на злободневни теми — се излъчваше от Сан Франциско, но радиостанциите по цяла Калифорния го препредаваха на живо. Джуди се ядоса още повече.

— Значи Джон Трут накарал губернатора да направи нещо с тази заплаха. Губернаторът реагира, като се обажда във ФБР и нарежда да се проведе разследване. И като резултат — ние трябва да минем през всички мъки на едно разследване, в което всъщност никой не вярва.

— Горе-долу така е.

Джуди пое дълбоко дъх. Обърна се обаче към Кинсайд, а не към Питърс, защото знаеше, че това е негова работа.

— Този офис тук се опитва да вкара братята Фунг в затвора от двадесет години насам. Днес аз го направих. — Тя повиши глас: — И като награда ми даваш да се занимавам с тая лайняна работа, така ли?

Кинсайд изглеждаше много доволен от себе си.

— Щом искаш да работиш в Бюрото, трябва да се научиш да приемаш и хубава, и лоша работа.

— Научила съм се, Брайън!

— Не викай!

— Научила съм се — повтори тя с по-нисък глас. — Преди десет години, когато бях нова и неопитна и шефът ми не знаеше доколко може да разчита на мен, ми даваше такава работа и аз я поемах с удоволствие и съвестно се трудех, доказвайки с това, че може, по дяволите, да ми се довери и истинска работа!

— Десет години са едно нищо — отвърна Кинсайд. — Аз съм тук от двадесет и пет.

Тя се опита да се държи по-разумно:

— Виж сега, теб току-що те назначиха за шеф на този офис. И първата ти работа като такъв е да дадеш на един от най-добрите си агенти работа, която се полага на новак. Всички ще разберат какво си направил. Хората ще си помислят, че ми имаш зъб.

— Права си, току-що получих тази работа, а ти вече ме учиш как да я върша. Отивай да си гледаш работата, Мадъкс.

Тя втренчи поглед в него. Едва ли иска просто така да я изгони.

Той продължи:

— Разговорът ни приключи.

Джуди не можа да се сдържи. Гневът й кипна и преля.

— Не само разговорът е приключил — процеди тя и се изправи. — Върви на майната си, Кинсайд!

По лицето му се изписа смайване.

Джуди продължи:

— Напускам.

После излезе.

 

 

— Така ли му каза? — попита баща й.

— Аха. Знаех, че няма да ти хареса.

— Права си.

Двамата седяха в кухнята и пиеха зелен чай. Бащата на Джуди беше детектив, работещ в Полицейското управление на Сан Франциско. Имаше дълъг стаж като таен агент. Беше мъж с мощно телосложение, в много добра за възрастта си форма, със зелени очи и посивяла дълга коса, вързана отзад на опашка.

Предстоеше му пенсиониране и той се страхуваше от него. Изпълнителната власт бе неговият живот. Искаше му се да си остане ченге чак до седемдесетгодишна възраст. Ужаси се от това, че дъщеря му напуска, без да е принудена.

Родителите на Джуди се бяха срещнали в Сайгон. Баща й бил там още от ония дни, когато на американските войници им викали „съветници“. Майка й произхождала от виетнамско семейство от средната класа — дядото на Джуди работел като счетоводител в Министерството на финансите. Бащата на Джуди довел младата си жена у дома и Джуди се родила в Сан Франциско. Като бебе наричала родителите си Бо и Ме, думичките на виетнамски за татко и мама. Ченгетата бързо научили това и оттогава наричаха баща й Бо Мадъкс.

Джуди го обожаваше. Когато беше на тринадесет, майка й загина при автомобилна катастрофа. Оттогава Джуди много се привърза към Бо. След като преди година се раздели с Дон Райли, младата жена се бе пренесла в къщата на баща си и оттогава нямаше причина да я напусне.

Тя въздъхна.

— Не всякога губя, трябва да ми го признаеш все пак.

— Да, само когато наистина е важно.

— И след като му казах, че напускам, май ще го направя.

— И след като си го напсувала така, май че ще трябва.

Джуди стана и доля чашите им. Вътрешно още кипеше от гняв.

— Ама той е такъв глупак.

— Сигурно, след като си е позволил да изгуби един добър агент. — Бо отпи от чая си. — Но ти си по-глупава. Изгуби страхотна работа.

— Днес ми предложиха по-добра.

— Кой?

— „Брукс Филдинг“, адвокатската фирма. Ще печеля три пъти повече, отколкото във ФБР.

— Да се мъчиш да държиш гангстерите на свобода! — навика възмутено Бо.

— На всеки се полага енергична защита.

— Защо просто не се ожениш за Дон Райли и да си народите деца? Тъкмо ще имам внуци да се занимавам, като ме пенсионират.

Джуди трепна. Никога не бе казвала на баща си истинската причина за раздялата им с Дон. А голата истина бе, че той леко кръшна. Чувствайки се виновен. Дон й призна всичко. Било само краткотрайна работа с негова колежка и Джуди се опита да му прости, но чувствата й към него след това никога не можаха да бъдат същите. Нито веднъж тя не излита желание да прави любов с него. Но пък и никой друг не я привличаше. Някъде вътре в нея бе щракнало едно реле и желанието й за секс се бе изключило.

Бо не знаеше нищо за това. В Дон Райли той виждаше съвършения съпруг — хубав, интелигентен, преуспяващ и на това отгоре работещ в системата на изпълнителната власт.

— Дон ме покани на празнична вечеря, но мисля да му се обадя и да откажа — каза тя.

— Май е по-добре да не ти давам акъл за кого да се омъжваш — каза Бо с печална усмивка и се изправи. — Трябва да тръгвам. Довечера ще правим хайка.

Джуди никак не обичаше, когато той работеше нощем.

— Да ти направя ли малко яйца, преди да тръгнеш? — попита го тя.

— Не, благодаря ти, моето момиче. После ще си взема един сандвич. — Той облече коженото си яке и я целуна по бузата. — Обичам те.

— Чао.

Вратата тъкмо се затвори зад него и телефонът иззвъня. Беше Дон.

— Запазих маса в „Маса“ — каза той.

Джуди въздъхна. „Маса“ бе много шикозно заведение.

— Дон, никак не ми е приятно да те разочаровам, но не ми се ходи.

— Сериозно ли говориш? Аз трябваше едва ли не да предложа сестра си на метрдотела, за да ни запази маса, а ти…

— Нямам настроение за празнуване. Днес в офиса станаха много неприятни неща. — Разказа му за рака на Лестрейндж и за това, че Кинсайд й дал скапана работа. — Така че напускам Бюрото.

Дон се смая.

— Не го вярвам! Та ти си влюбена във ФБР.

— Бях.

— Но това е ужасно!

— Не толкова. И без това вече е време да поспестя малко пари. Знаеш, че следвах право и бях най-добрата там, нали? Имах по-добри оценки от някои хора, които в момента вече са натрупали цяло състояние.

— И още как. Помагаш на някой убиец да избегне въжето, пишеш книга за това, правиш един милион долара… Това ти ли си? Извинете, с Джуди Мадъкс ли говоря? Ало?

— Не знам, Дон, но с такова настроение не ми се излиза никъде.

Настъпи пауза. Джуди разбра, че Дон се пренастройва към неизбежното. След малко гласът му отново прозвуча:

— Добре, но си запазвам правото за друг път. Какво ще кажеш за утре?

Джуди нямаше желание да продължи да кръстосва шпаги с него.

— Готово — отвърна тя.

— Благодаря.

Тя затвори.

Включи телевизора и надникна в хладилника, мислейки за вечеря. Обаче не чувстваше глад. Взе си кутия бира и я отвори. Впери поглед в телевизора и го гледа така три-четири минути, преди да си даде сметка, че предаването е на испански. Реши, че не й се пие бира. Изключи телевизора и изля бирата в мивката.

Помисли си дали да не отиде в бар „Евъртън“ — където се събираха агентите от ФБР. Обичаше да сяда там, да си пие бирата, да си хапва хамбургер и да си разменят разни истории с колегите. Сега обаче не бе сигурна дали ще я приемат добре, особено ако там е и Кинсайд. Вече започваше да се чувства като аутсайдер.

Реши да напише работната си биография. Ще отиде в кабинета си и ще я направи на компютъра. По-добре да излезе и да прави нещо, отколкото да седи вкъщи и да мисли глупости.

Тя взе оръжието си, после се поколеба. Агентите бяха на двадесет и четири часова служба и бяха длъжни да носят оръжието си навсякъде, с изключение на съда, затвора и на работното място. Но аз вече не съм агент и не е необходимо да съм въоръжена. После промени решението си. По дяволите, ами ако видя как пред очите ми обират някоя банка, значи просто трябва да отмина, защото съм си оставила оръжието вкъщи. Ще се почувствам като последна глупачка.

Както всички агенти, така и Джуди носеше приетия на въоръжение във ФБР пистолет „Зиг Зауер“ Р228. Обикновено той побираше тринадесет патрона, но Джуди винаги издърпваше затвора и вкарваше патрон в цевта, после изваждаше пълнителя и добавяше още един патрон и по този начин ставаха четиринадесет. Освен това имаше пушка „Ремингтън“, модел 870, с пет патрона. Всеки месец отиваше на полицейското стрелбище в Санта Рита и тренираше стрелба с огнестрелно оръжие. Постиженията й се контролираха четири пъти в годината. Квалификационните курсове никога не й бяха създавали проблеми — имаше вярно око, непоклатима ръка и рефлексите й бяха много бързи.

Както на повечето агенти, така и на нея никога не й се бе налагало да стреля, освен на стрелбището.

Агентите от ФБР бяха следователи. Високообразовани и добре платени. Беше съвсем нормално нещо да изкараш цялата двадесет и пет годишна служба в Бюрото и никога да не си участвал в престрелка, та дори и в юмручен бой. Но трябваше да бъдат готови за това.

Джуди пъхна оръжието в раменния кобур. Бе облякла ао дай — народна виетнамска носия, нещо като дълга блуза с малка якичка и две цепки отстрани, която винаги се обличаше над широки панталони. Беше любимото й облекло извън службата, защото в него се чувстваше много комфортно, но освен това знаеше, че й стои много добре — бялата материя приятно контрастираше с дългата й до раменете черна коса и с меднозлатистата кожа, а плътно скроената блуза подчертаваше стройната й дребна фигура. Обикновено не се обличаше така за работа, но сега беше вечер, а и без това вече бе напуснала.

Излезе навън. Нейният шевролет „Монте Карло“ бе паркиран до бордюра. Колата беше на ФБР и тя не съжаляваше, че ще се лиши от нея. Когато станеше адвокат, можеше да си купи нещо по-екзотично — някоя малка европейска спортна кола, например порше или MG.

Къщата на баща й беше в квартал Ричмънд. Не беше кой знае колко голяма, но един честен полицай никога не можеше да забогатее. Джуди пое към центъра. Пиковият час вече бе минал, нямаше много движение и само след няколко минути се озова пред сградата на ФБР. Остави колата в подземния паркинг и се качи на асансьора за дванадесетия етаж.

Сега, когато знаеше, че ще напуска, почувства сградата, уютно близка и усети носталгия. Сивите килими по коридорите, номерираните стаи, бюрата, шкафовете, компютрите — всичко това говореше за мощна, добре поддържана и уверена в себе си организация.

Малко хора работеха до късно. Тя влезе в офиса на отдел „Азиатска организирана престъпност“. Стаята бе празна. Джуди светна лампите, седна зад бюрото си и включи компютъра.

Когато обаче понечи да започне да пише работната си биография, умът й като че ли засече.

Нямаше кой знае какво за разказване, преди да постъпи във ФБР — училище и две тъпи години в правния отдел на „Общоамериканска застраховка“. На нея й трябваше да опише ясно и точно десетте години, прекарани в Бюрото, да покаже как е успяла и с напредвала. Но вместо добре подреден хронологичен разказ, паметта й възпроизвеждаше несвързани помежду си откъслеци — серийния насилник, благодарил й от подсъдимата скамейка, задето го е тикнала в затвора, където вече не можеше да причини никакво зло; една компания, наречена „Холи Байбъл Инвестмънт“, ограбила спестяванията на десетки възрастни вдовици; как веднъж се оказа сама в една стая с въоръжен мъж, отвлякъл две деца, и го уговори да й предаде оръжието си…

Едва ли би могла да разкаже за всичко това на „Брукс Филдинг“. На тях им трябваше Пери Мейсън, а не Уайът Ърп^[1].

Реши най-напред да напише официалната си оставка.

Написа датата, после добави: „До изпълняващия длъжността Главен специален агент“.

Продължи да трака по клавиатурата: „Драги Брайън, с настоящето потвърждавам моята оставка“.

Заболя я.

Беше посветила десет години от живота си на ФБР. Другите жени се омъжиха и народиха деца или пък започваха собствен бизнес, написваха книга или пътуваха по света. А тя се бе посветила на това да се превърне в страхотен агент. И сега захвърляше всичко. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи. Каква идиотка съм само — седя си сама в офиса и плача като последна глупачка.

В стаята влезе Саймън Спароу.

Беше здрав и мускулест мъж с късо подстригана коса и с мустаци. Беше година или две по-възрастен от Джуди. И той като нея бе облечен неофициално — тъмни панталони и спортна риза с къси ръкави. Беше доктор по лингвистика и бе прекарал пет години в отдел „Наука за поведението“ в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Специалността му бе анализ на заплахи.

Харесваше Джуди и тя го харесваше. С мъжете в службата той разговаряше като мъж — футбол, оръжие, коли, но когато беше сам с Джуди, правеше забележки и коментари само за облеклото, за бижутата й, точно както би правила това някоя приятелка.

В ръцете си той държеше папка.

— Твоята заплаха за земетресение е направо фантастична — каза той с очи, блеснали от ентусиазъм.

Тя издуха носа си. Със сигурност бе видял, че е разстроена, но тактично се направи, че не забелязва.

Саймън продължи:

— Ще оставя това на бюрото ти, но много се радвам, че те заварих.

Явно бе работил до късно, за да подготви този доклад и Джуди не искаше да го обезкуражава, като му каже, че напуска.

— Седни — каза му тя, съвземайки се.

— Поздравления за делото днес!

— Благодаря.

— Сигурно много се радваш.

— Радвам се. Но веднага след това се скарах с Брайън Кинсайд.

— О, с него ли! — Саймън махна пренебрежително с ръка по посока на кабинета на шефа им. — Ако се извиниш, сигурно ще ти прости. Не може да си позволи да те изгуби, много си добра.

Това бе нещо неочаквано. Обикновено Саймън се отнасяше с повече съчувствие. Сякаш е знаел отпреди. Но след като знае за свадата, значи сигурно е наясно и с оставката й. Тогава защо й е донесъл доклада?

Заинтригувана, тя каза:

— Я ми разкажи за анализа ти на тази заплаха.

— Отначало доста ме озадачи. — Той й подаде разпечатка от съобщението, както се бе появило на таблото на Интернет. — В Куонтико също бяха озадачени — добави.

Сигурно веднага се е свързал с неговия отдел, каза си Джуди.

Вече бе виждала съобщението — беше в папката, която й бе дал Мат Питърс. Тя отново го прочете.

1 май

До ГУБЕРНАТОРА НА ЩАТА

Здрасти!

Казвате, че сте загрижен за замърсяването на околната среда, но не правите, абсолютно нищо по това; затова ще ви накараме.

Консуматорското общество е отровило планетата, защото вие сте много алчен и трябва да спрете веднага!

Ние сме „Проклятие от рая“, радикални отцепници от кампания „Зелена Калифорния“.

Казваме ви да обявите веднага замразяване на строителството на електростанции. Повече никакви електростанции и точка! Или в противен случай!

Или в противен случай какво, казвате вие?

Или в противен случай ще предизвикаме земетресение след точно четири седмици, броено от днес.

Предупреден сте! Говорим напълно сериозно!

Проклятие от рая

Всичко това не й говореше кой знае колко, но знаеше, че в старанието си да открие някакво скрито значение, Саймън ще преобърне всяка дума, всяка точка и запетайка.

— Как ти се струва? — попита я той.

Тя се замисли.

— Виждам нервен ученик с мазна дълга коса, избеляла тениска с образа на „Гънс н’ Роузис“^[2], седнал зад компютъра си, мислейки как да накара света да му се подчини, вместо да не му обръща внимание, както е правел винаги досега.

— Е, по-голяма грешка от това не можеш да направиш — отвърна Саймън с усмивка. — Това е немного образован мъж на около четиридесет и пет години с нисък доход.

Джуди поклати глава смаяно. Винаги се удивяваше на начина, по който Саймън вадеше заключения от признаци, които тя дори не можеше да види.

— Откъде знаеш?

— Речникът и постройката на изречението. Виж обръщението. Заможен човек никога няма да започне писмото си със „Здрасти“. Вместо това ще напише: „Драги господине“. И хората, завършили колеж, обикновено избягват да повтарят няколко отрицания поред, както се е получило при „не правите абсолютно нищо“.

Джуди кимна.

— Значи търсиш около четиридесет и пет годишен, вероятно безработен. Звучи ми доста точно. А какво те озадачи?

— Противоречивите индикации. Някои други части от писмото предполагат намесата на млада жена от средната класа. Правописът е съвършен. В първото изречение има точка и запетая, което говори за някакво образование. А броят на удивителните знаци подсказва, че това е жена… Извинявай, Джуди, но такава е истината.

— А откъде знаеш, че е млада?

— По-възрастните хора обикновено пишат титлите, като например „губернатор на щата“, с главна първа буква, а сложните думи, като например „електростанция“, разделят с тиренце, докато младите проявяват повече склонност да ги сливат и да образуват една цяла дума. Освен това използването на компютър и Интернет предполага участие на някой млад и образован човек.

Тя изпитателно изгледа Саймън. Нарочно ли се мъчеше да възбуди интереса й, за да я накара да не си подава оставката? Ако е така, няма да стане. След като веднъж е решила нещо, тя не обича да се измята. Но обясненията на Саймън наистина я бяха заинтригували.

— Да не искаш да кажеш, че това е писано от някой с раздвоена личност?

— Ами! Далеч по-просто е. Писано е от двама души — мъжът диктува, жената пише.

— Умно!

В главата на Джуди започна да се оформя представа за двамата души, стоящи зад заплахата. Като ловджийско куче, подушило дивеч, тя застана нащрек и се напрегна в предчувствие за предстоящия лов. Подушвам тези хора, искам да разбера къде са, сигурна съм, че мога да ги хвана.

Но вече съм напуснала.

— Питам се защо е диктувал — каза Саймън. — Може да е нормално при някой шеф на клон или фирма, привикнал към услугите на секретарката си, но това е най-обикновен човек.

Саймън говореше с нормален тон, сякаш дрънкаше каквото му дойде наум, но Джуди знаеше, че по този начин много често се стига до истината.

— Някакви теории?

— Чудя се дали не е неграмотен.

— А може просто да го мързи да пише.

— Вярно е — сви рамене Саймън. — Просто имам предчувствие.

— Добре — каза Джуди. — Разполагаш с някаква колежанка, която по някакъв начин е попаднала под влиянието на уличник. Червената шапчица и Кумчо Вълчо. Има вероятност тя да е в опасност, обаче за нас има ли? Заплахата за земетресение просто не ми се струва реална.

Саймън поклати глава.

— Мисля, че трябва да погледнем сериозно на нещата.

Джуди не можа да скрие любопитството си:

— Защо?

— Както знаеш, ние анализираме заплахи според три неща — мотивация, намерение и подбор на цел.

Джуди кимна. Това наистина й беше известно.

— Мотивацията е или емоционална, или практична. С други думи дали извършителят прави това само за да подобри настроението си, или защото наистина иска нещо?

Според Джуди отговорът на този въпрос бе съвсем очевиден.

— Както се вижда, тези хора имат точно определена цел. Искат щатските власти да спрат строителството на електростанции.

— Да. И при това не искат никой да пострада. Надяват се да постигнат целите си само като заплашват.

— Докато ако мотивацията им беше емоционална, щяха да искат да убиват хора, така ли?

— Точно така. По-нататък. Намеренията биват политически, криминални или умствено изостанали.

— В този случай е политическо, поне от пръв поглед.

— Така. Политическите идеи могат да бъдат претекст за действие, което в основата си да е неразумно, но струва ми се, че случаят тук не е такъв, а на теб?

Джуди разбра накъде я насочва.

— Опитваш се да ми кажеш, че тия хора мислят рационално. Да, но да се заплашва със земетресение си е направо лудост!

— По-късно ще се върнем и на това… И накрая, подборът на целта бива два вида — определен и случаен. Ако се опиташ да убиеш президента, значи си направил определен избор, ако извадиш автомат в центъра и започнеш да пукаш наляво и надясно, значи изборът ти е случаен. Ако вземем заплахата със земетресение на сериозно, просто само за идеята, това означава, че ще загинат много хора, и то без никакъв подбор — значи тук говорим за случаен подбор на целта.

Джуди се наведе напред.

— Добре, значи имаме практично намерение, политическа мотивация и случайно подбрана цел. И какво от това?

— Според дебелите книги тези хора или се пазарят, или търсят реклама. Според мен те се пазарят. Ако са търсели реклама, нямало е да пуснат писмото по някаква си компютърна мрежа, пък била тя и Интернет, а щяха да си послужат с телевизията или вестниците. Но не са. Затова си мисля, че те просто са искали да се свържат с губернатора.

— Но те са много наивни, ако си мислят, че губернаторът чете писмата им.

— Съгласен съм. Тези хора показват някаква странна комбинация от знание и незнание.

— Обаче са сериозни.

— Да, и има още една причина да вярвам в това. Искането им да се спре строежът на нови електростанции не е нещо, което обикновено се избира за претекст. Много е земно някак си. Ако искаш да направиш впечатление, ще измислиш нещо по-гръмко — например забрана на климатиците в Бевърли Хилс.

— Тогава кои, по дяволите, са тия хора?

— Не знам. Типичният терорист показва склонност към ескалация в действията си. Започва със заплашителни обаждания по телефона и анонимни писма, после тръгва да се мотае около правителствени сгради. И когато се появи на екскурзионна обиколка примерно в Белия дом с някоя бомбичка в пластмасова торбичка, компютрите ни във ФБР вече знаят много неща за него. Обаче не и в този случай. Изпратих лингвистичния разбор в Куонтико, за да го сравнят с минали терористични заплахи, но няма нищо. Тия хора са нови.

— Значи не знаем нищо за тях, така ли?

— Знаем много. Явно живеят в Калифорния.

— Това пък как го разбра?

— Писмото е адресирано до „Губернатора на щата“. Ако се намираха в друг щат, щяха да пишат до „Губернатора на Калифорния“.

— Друго какво?

— Американци са и няма никакви признаци да принадлежат към която и да било етническа група — в езика им не присъстват присъщи на чернокожите, азиатците или испаноезичните изразни средства.

— Изпусна само едно нещо — каза Джуди.

— Какво?

— Че са луди.

Той поклати глава.

— О-о, стига, Саймън! Мислят си, че могат да предизвикат земетресение. Няма начин да не са луди! — И упорито продължи: — Не разбирам нищо от сеизмология, затова пък разбирам от психология и това, което тия хора са намислили, не ми харесва никак. Те са разумни, сериозни и целенасочени. А това означава, че са опасни.

— Не съм съгласна.

Той се изправи.

— Скапан съм. Искаш ли да ударим по една бира?

— Не тази вечер, Саймън, благодаря. Благодаря ти и за доклада. Ти си най-добрият.

— И още как. Доскоро!

Джуди вдигна крака на бюрото и заразглежда обувките си. Вече бе напълно сигурна, че Саймън е искал да я накара да не си подава оставката. Кинсайд може да си мисли, че това е никакъв случай, обаче според Саймън „Проклятие от рая“ представлява съвсем реална заплаха, група, която трябва да се издири и обезвреди.

В този случай кариерата й във ФБР не бе задължително да приключи. От случай, даден й нарочно, за да я обидят, тя би могла да излезе като тържествуваща победителка. И докато тя се проявяваше като блестящ агент, Кинсайд щеше да изпадне в много глупаво положение. Перспективата бе вълнуваща.

Свали краката си и впери поглед в екрана. Тъй като не беше докосвала клавиатурата по-дълго, беше се включил скрийнсейвърът. Представляваше нейна снимка, когато е била на седем години, с липсващи зъби и пластмасова кариока, придържаща косата й назад. Бе седнала на коляното на баща си. Тогава той беше още патрул и бе облечен в униформата на ченге. Беше свалила шапката му и се опитваше да я сложи на своята глава. Снимката бе правена от майка й.

Представи си, че е на работа в „Брукс Филдинг“, кара порше и ходи в съда, за да защитава хора като братята Фунг.

Чукна интервала и скрийнсейвърът изчезна. Вместо него на екрана се появиха думите, които бе написала малко преди това: „Драги Брайън, с настоящето потвърждавам оставката си“. Ръцете й увиснаха за миг над клавиатурата. След дълга пауза каза на глас:

— О-о, майната му!

После изтри изречението и написа: „Бих искала да се извиня за грубостта си…“