Кен Фолет
Проклятие от рая (22)

21.

Прийст и Мелъни отидоха до Сан Франциско с пикапа на комуната. Очуканият кадилак можеше вече да е известен на полицията, както и оранжевото субару на Мелъни.

Цялото движение бе в противоположна посока, така че стигнаха навреме: малко след пет часа сутринта в неделя. По улиците почти нямаше хора — двама тийнейджъри се прегръщаха на една автобусна спирка, две нервни хулиганчета купуваха една последна доза дрога от продавач с дълго палто, безпомощен пияница криволичеше насам-натам по тротоарите. Обаче улиците около брега бяха абсолютно безлюдни. В светлината на ранното утро пустият индустриален пейзаж приличаше на призрачен свят. Двамата лесно намериха склада за млечни продукти „Перпетуа“ и Прийст отключи вратата. Агентът бе удържал на обещанието си — вече — имаше ток, а в тоалетната течеше вода.

Мелъни вкара пикапа вътре, а Прийст провери сеизмичния вибратор. Запали двигателя, после свали и вдигна плочата. Всичко работеше отлично.

Двамата легнаха на дивана в тесния офис малко да поспят, притиснати един до друг. Прийст не можа да заспи, непрекъснато прехвърляйки плана в главата си. Откъдето и да го погледнеше, единственият умен ход от страна на губернатора Робсън бе да се предаде. Прийст си представяше как изнася реч в предаването на Джон Трут, посочвайки колко глупаво се е държал губернаторът. Той имаше възможност да прекрати земетресенията само с една дума! След цял час такива мисли си даде сметка, че няма никакъв смисъл от това. Легнал по гръб, той пристъпи към ритуала, използван от него при медитация. Тялото му се отпусна, сърцето забави ритъма си, съзнанието му се освободи от всякаква мисъл и той заспа.

Когато се събуди, беше десет сутринта.

Стана и сложи вода на котлона. От комуната бе донесъл мляно кафе и няколко чаши.

Мелъни включи телевизора.

— Докато живях в комуната, новините ми липсваха — каза тя. — По-рано ги гледах непрекъснато.

— Мразя новини — отвърна Прийст. — Карат те да се притесняваш за милион неща, за които не можеш да направиш нищо.

Въпреки това обаче се загледа заедно с нея да види дали няма нещо за тях.

Всичко бе за тях.

— Властите в Калифорния вземат заплахата за следващото земетресение днес много на сериозно, тъй като крайният срок, даден от терористите, застрашително наближава — говореше водещият, докато на екрана показваха как правят полева болница в парка Голдън Гейт.

Прийст се ядоса.

— Защо просто не изпълните искането ни? — викна той към телевизора.

Следващият клип показа как агенти от ФБР извършват акция сред някакви дървени бунгала в планината. Само след секунда Мелъни промълви:

— Божичко, това е нашата комуна!

Показаха как извеждат Стар с изкривено от мъка лице между двама мъже в бронирани жилетки.

Прийст изруга. Не бе изненадан — именно възможността от извършване на акция срещу тях го бе накарала да напусне комуната толкова набързо, — но въпреки това побесня от гняв и отчаяние, като видя сцената. Домът му бе нападнат от тия самодоволни копелета!

Трябваше да ни оставите на мира. Сега вече е твърде късно.

Показаха и Джуди Мадъкс с мрачно изражение на лицето. Ти си се надявала да ме хванеш в мрежите си, нали? Днес не беше толкова хубава. Двете й очи бяха насинени, а носът й бе покрит с голяма лепенка. Излъга ме и се опита да ме вкараш в капан и затова ти разбих носа.

Но дълбоко в сърцето си бе съкрушен. През цялото време бе подценявал ФБР. Когато бе започнал всичко това, на него и през ум не му мина, че ще види как агентите нарушават светостта на долината, била тайна толкова дълго време. Джуди Мадъкс бе по-умна, отколкото си представяше.

Мелъни ахна. Показваха как Майкъл носи на ръце Дъсти.

— О, не! — почти изплака тя.

— Не го арестуват, не бой се — каза Прийст нетърпеливо.

— Но къде ще го отведе Майкъл?

— Има ли значение?

— Има, щом ще има земетресение!

— Майкъл знае по-добре от всички през къде минават разседните линии. Няма да стои там, където е опасно.

— О, боже, дано, особено пък след като Дъсти е с него!

На Прийст му писна от телевизия.

— Хайде да тръгваме — каза той. — Вземи си телефона.

Мелъни изкара пикапа, а Прийст заключи вратата на склада.

— Карай към летището! — нареди той, като седна до нея.

Избягвайки магистралите, двамата се примъкнаха близо до летището, преди да се залостят в някое задръстване. Според Прийст сигурно хиляди хора от околността използваха телефоните си в момента — питат за полети, обаждат се на близките си, проверяват колко голямо е задръстването. Той се обади на предаването на Джон Трут.

Лично Трут вдигна телефона. Прийст си помисли, че сигурно е чакал обаждането му.

— Имам ново искане, така че слушай внимателно — каза му Прийст.

— Не се безпокой, всичко се записва — отвърна Трут.

— Сигурно довечера ще бъда в предаването ти, а, Джон? — ухили се Прийст.

— Надявам се да бъдеш в проклетия пандиз! — отвърна дръзко Трут.

— Е, и ти можеш да вървиш на майната си. — Нямаше нужда да се дразнят един друг. — Новото ми искане е президентско помилване за всеки от „Проклятие от рая“.

— Ще информирам президента.

Май се държи малко иронично. Не разбира ли колко важно е това?

— Това и замразяването строежа на нови електростанции.

— Чакай малко — каза Трут. — Сега, след като всички знаят къде се намира комуната ви, не ви трябва общощатско замразяване. Вие просто искахте да спасите долината си от наводняване, не е ли така?

Прийст помисли малко. Не бе му идвало наум за това, но Трут беше прав. Въпреки това реши да не се съгласява.

— По дяволите, не! — рече той. — Ние си имаме принципи. Ако Калифорния трябва да бъде прекрасно място за живот на внуците ми, тя трябва да ползва по-малко електричество, а не повече. Първоначалното ни искане остава в сила. Ще има още едно земетресение, ако губернаторът не се съгласи.

— Как можеш да правиш това?

— Кое? — не разбра Прийст.

— Ами това. Как можеш да навлечеш толкова страдания на толкова много хора — смърт, ранени, щети, хората бягат от домовете си… Как можеш да заспиш след това?

Въпросът вбеси Прийст.

— Не ми се прави на много етичен — викна той в слушалката. — Аз съм този, който се опитва да спаси Калифорния.

— Като убиваш хора.

Прийст загуби търпение.

— Затваряй си шибаната човка и слушай! — ревна той. — Ще ти кажа кога ще стане следващото земетресение. — Според Мелъни сеизмичният прозорец щеше да се отвори довечера в шест и четиридесет. — В седем часа. Ще ви друсна в седем часа вечерта.

— Можеш ли да кажеш…

Прийст прекъсна връзката.

Мълча известно време. Разговорът остави у него неприятно усещане. Трут би трябвало да бъде изплашен до смърт, обаче той, кажи-речи го навика. Бе се държал с Прийст като с губещ, да, точно това беше.

Приближиха кръстовище.

— Тук можем да обърнем и да се върнем — каза Мелъни. — В обратната посока няма никакво движение.

— Добре.

Тя направи обратен завой и замислено се загледа напред.

— Ще можем ли някога да се върнем в долината? — попита. — След като вече ФБР знаят всичко, а?

— Да! — кресна той.

— Не викай!

— Да, ще се върнем — повтори по-спокойно. — Знам, че е лошо и може би известно време не трябва да се мяркаме там. Сигурен съм, че тази година ще изгубим реколтата. Медиите ще се влачат седмици наред там. Но скоро след това всичко ще бъде забравено. Ще има война, избори или някой сексскандал и ние ще се превърнем в остаряла новина. Тогава тихичко ще се промъкнем обратно, ще се настаним по домовете си, ще оправим лозята и ще си отгледаме следващата реколта.

— Да — каза Мелъни с усмивка.

Тя вярва. А аз не съм сигурен дали вярвам. Но повече няма какво да мисля. Мислите ще притъпят желанието ми за действие. Никакви съмнения, не и сега. Само действие!

Мелъни попита:

— Искаш ли да се върнем в склада?

— Не. Ще полудея, затворен в тази дупка цял ден. Карай към града и виж дали някъде няма отворен ресторант. Умирам от глад.

 

 

Джуди и Майкъл заведоха Дъсти в Стоктън, където живееха родителите на Майкъл. Отидоха с хеликоптер и това направи на Дъсти страхотно впечатление. Приземиха се на футболното игрище в кварталното училище.

Бащата на Майкъл бе пенсиониран счетоводител и двамата с майка му живееха в спретната къща, чийто заден двор граничеше с игрище за голф.

Джуди седеше в кухнята и пиеше кафе, докато Майкъл настаняваше Дъсти. Госпожа Куъркъс каза разтревожено:

— Може би тази ужасна работа ще даде малко тласък на бизнеса му. Не е хубаво да се говори така, но…

Джуди се сети, че двамата родители бяха вложили пари в консултантската фирма на сина си и той се притесняваше, че не може да започне да им изплаща заема. Обаче госпожа Куъркъс бе права — това, че той е консултант сеизмолог на ФБР, може би щеше да помогне на бизнеса му.

Джуди непрекъснато мислеше за сеизмичния вибратор. Не можаха да го намерят в долината Силвър Ривър. Никой не беше го виждал от петък вечерта, макар че платната, с които го бяха маскирали като панаирджийска въртележка, бяха намерени край пътя от един от спасителните работници, разчистващи бъркотията във Фелиситас.

Знаеше с каква кола в момента е Грейнджър. Бе го научила, като попита членовете на комуната коя кола липсва. Беше с пикап и тя веднага го бе включила в бюлетина за издирвани коли. На теория всяко калифорнийско ченге би трябвало да гледа за него, макар че повечето от тях в момента бяха заети с кризисната ситуация по пътищата.

Ужасно й тежеше мисълта, че сега би държала Грейнджър в ръцете си, ако снощи бе настоявала по-твърдо и беше убедила Клийвър да проведат акцията веднага, вместо тази сутрин. Но беше твърде уморена, за да спори. Тази сутрин обаче бе по-добре — акцията впръска в организма й адреналин и й даде сили. Независимо от това, чувстваше се наранена и физически, и умствено от това, че излязоха с празни ръце.

На кухненския плот имаше малък телевизор, чийто звук бе изключен. Забелязала, че започват новините, тя помоли госпожа Куъркъс да пусне звука. В момента вървеше интервю с Джон Трут, който бе говорил с Рики Грейнджър по телефона. Трут носеше със себе си касетата със записа и пусна малко от нея. „В седем часа — каза гласът на Грейнджър. — Ще ви друсна в седем часа вечерта“.

Джуди потрепери. Говореше сериозно. В гласа му нямаше съжаление или разкаяние, никакъв признак, че ще се поколебае да рискува живота на толкова хора. Звучеше смислено, но в човечността му нещо куцаше. Страданията на останалите изобщо не го интересуваха. Това бе характерна черта на психопатите.

Питаше се какво ли би казал Саймън Спароу, ако подложи гласа му на анализ. Но време за психолингвистика нямаше. Тя се извърна към вратата на кухнята и подвикна:

— Майкъл! Трябва да тръгваме!

Нямаше да е зле да остави Майкъл тук, при Дъсти, където и двамата щяха да бъдат в безопасност. Но той й трябваше в командния център. Знанията му можеха да се окажат от съществено значение.

Той се появи заедно с Дъсти.

— Почти съм готов — отвърна.

Телефонът иззвъня и госпожа Куъркъс вдигна слушалката. След секунда я подаде на Дъсти.

— Виж кой те търси — каза му тя.

Дъсти пое слушалката, доближи я до ухото си и колебливо каза:

— Ало?

После лицето му изведнъж светна:

— Здрасти, мамо!

Джуди замръзна.

Това беше Мелъни.

Дъсти говореше:

— Събудих се тази сутрин, а теб те нямаше. После татко дойде и ме взе!

Мелъни беше с Прийст при сеизмичния вибратор — това бе повече от сигурно. С трескави ръце Джуди извади мобифона си и набра командния център. Свърза се с Раджа и каза тихо:

— Проследи един разговор. В момента Мелъни говори с телефон в Стоктън. — Продиктува му номера. — Разговорът започна преди около минута и още продължава.

— Разбрано — отвърна Раджа.

Джуди затвори.

Дъсти слушаше и от време на време кимаше, забравил, че майка му не го вижда.

После рязко подаде телефона на баща си:

— Иска да говори с теб.

— За бога, опитай се да разбереш откъде звъни! — прошепна Джуди трескаво.

Той пое телефона от Дъсти и притиснал слушалката към гърдите си, й каза:

— Иди и вдигни телефона в спалнята.

— Къде?

Госпожа Куъркъс каза:

— Отсрещната врата, скъпа.

Джуди се втурна през коридора, хвърли се по корем на спалнята, вдигна слушалката от другата й страна и я покри с дланта си.

Чу гласа на Майкъл:

— Мелъни, къде си, по дяволите?

— Няма значение — отвърна Мелъни. — Видях ви двамата с Дъсти по телевизията. Добре ли е той?

Значи тя гледа телевизия някъде.

— Дъсти е много добре — отговори Майкъл. — Току-що дойдохме тук.

— Сетих се, че може да сте там.

Говореше тихо и Майкъл каза:

— Не може ли малко по-високо?

— Не, не може, напрягай слуха си и това е.

Не иска Грейнджър да я чуе. Това е добре — може би е признак, че между тях започват разногласия.

— Добре, добре — каза Майкъл.

— Ти ще стоиш там с Дъсти, нали?

— Не — отвърна Майкъл. — Връщам се е Сан Франциско.

— Какво? За бога, Майкъл, опасно е!

— Значи земетресението ще е там? В Сан Франциско, нали?

— Не мога да ти кажа.

— На полуострова ли ще бъде?

— Да, на полуострова, затова дръж Дъсти далеч оттам.

Мобифонът на Джуди изчурулика. Здраво стиснала микрофона на слушалката в ръка, тя го доближи до другото си ухо и тихо каза:

— Да.

Беше Раджа.

— Обажда се от мобифона си от центъра на Сан Франциско. По-точно от това не може.

— Накарай някое ченге от околността да се огледа за пикапа им.

— Готово.

Джуди затвори.

Майкъл тъкмо казваше:

— След като си толкова разтревожена, защо просто не ми кажеш къде е сеизмичният вибратор?

— Не мога — изсъска яростно Мелъни. — Да не си полудял?

— Хайде, стига! Аз да съм полудял? Ти правиш земетресения, не аз!

— Не мога да говоря повече! — Чу се изпукване.

Джуди остави слушалката на вилката и се обърна по гръб, дълбоко замислена. Мелъни ги бе снабдила с много информация. Намираше се някъде из центъра на Сан Франциско и въпреки че не е лесно да бъде намерена, все пак това бе по-малка копа сено, отколкото цяла Калифорния. Бе казала, че земетресението ще бъде предизвикано някъде на полуострова, широката ивица земя, разделяща Тихия океан от залива Сан Франциско. Сеизмичният вибратор би трябвало да се намира някъде там. Но най-интригуващото според Джуди бе намекът за разногласия между Мелъни и Грейнджър. Явно тя се обаждаше без негово знание и се страхуваше да не я чуе. Това бе обнадеждаващо. Може би Джуди щеше да успее да се възползва от разногласията им.

Тя затвори очи и се опита да се съсредоточи. Мелъни се притесняваше за Дъсти. В това се състоеше нейната слабост. Как да я използва?

Чу стъпки и отвори очи. Влезе Майкъл и я изгледа със странен поглед.

— Какво има? — попита го тя.

— Може да го казвам ни в клин, ни в ръкав, но изглеждаш чудесно по гръб на леглото.

Тя си спомни, че се намира в дома на родителите му и се изправи.

За да попадне право в прегръдката му. Беше чудесно.

— Как е лицето ти?

Тя вдигна поглед към него.

— Ако си много нежен…

Той лекичко я целуна по устните.

Щом му се иска да ме целува в този вид, значи наистина ме харесва.

— М-м-м — каза тя. — Когато всичко това свърши…

— Да.

Тя затвори очи за миг.

И веднага мислите й се насочиха пак към Мелъни.

— Майкъл…

— Тук съм още.

Тя леко се освободи от прегръдката му.

— Мелъни се притеснява, че Дъсти може да се окаже в зоната на земетресението.

— Той ще бъде тук.

— Но ти не й го каза. Тя те попита, но ти й каза, че ако се безпокои, трябва да ти каже къде е сеизмичният вибратор, така че не можа да й отговориш на въпроса.

— Не мога да я разбера… Искам да кажа, защо ще го водя там, където знам, че е опасно.

— Аз пък искам да кажа, че в нея останаха съмнения. Освен това, където и да се намира, там има телевизор.

— Понякога гледа новините по цял ден. Това я успокоява по някакъв начин.

Джуди усети леко боцването на ревността. Той я познава толкова добре.

— Какво ще стане, ако направим интервю в командния център в Сан Франциско за това как ти помагаш на ФБР… а някъде на заден фон се мотае Дъсти?

— Тогава Мелъни ще разбере, че той е в Сан Франциско.

— И какво ще направи?

— Сигурно ще ми се обади и ще ми се развика.

— Ами ако не успее да се свърже с теб?

— Ще се побърка от страх.

— А би ли попречила на Грейнджър да задейства сеизмичния вибратор?

— Може би. Ако има възможност.

— А струва ли си да опитаме?

— Имаме ли друг избор?

 

 

Прийст усещаше, че или трябва да го направи, или да умре. Може би губернаторът и президентът нямаше да поддадат — дори и след Фелиситас. Обаче тази вечер щеше да има трето земетресение. След него щеше да се обади на Трут и да каже: „Пак ще го направя! Следващия път може да бъде Лос Анджелис, Сан Бернардино или Сан Хосе. Мога да го правя, когато си поискам. И ще го правя, докато не се съгласите. Изборът е ваш!“

Центърът на Сан Франциско бе призрачен. По улиците имаше много малко хора, повечето отиваха на църква. Ресторантът бе почти празен. Прийст си поръча стек с яйца и изпи три „Блъди Мери“. Мелъни бе тиха, притеснена за Дъсти. Според Прийст хлапето бе добре — в края на краищата беше с баща си.

— Казвал ли съм ти някога защо се казвам Грейнджър? — попита я той.

— Това не е ли името на родителите ти?

— Майка ми наричаше себе си Вероника Найтингейл. Тя ми каза, че името на баща ми било Стюърт Грейнджър. Тръгнал на някакво дълго пътешествие, разправяше ми тя, но някой ден щял да се върне с голяма лимузина, пълна с подаръци — парфюми и шоколад за нея и колело за мен. В дъждовни дни, когато не можех да излизам навън и да играя, цели часове седях на прозореца и го чаках да се върне.

Мелъни забрави за миг собствените си проблеми.

— Бедното дете! — съчувствено каза тя.

— Бях станал на дванадесет, когато разбрах, че Стюърт Грейнджър всъщност е бил голяма филмова звезда. Играл е ролята на Алън Куотърмейн в Мините на цар Соломон някъде точно по времето, когато аз съм се родил. Досетих се, че мама просто си фантазира. Трябва да ти кажа — това едва не ме уби. Представяш ли си, по цели часове да седя и да чакам на прозореца…

Прийст се усмихна, но от спомена го заболя.

— Кой знае! — каза Мелъни. — Може пък и наистина да ти е баща. Артистите обичат да ходят по проститутки.

— Май трябва да го питам.

— Той умря.

— Така ли? Не знаех.

— Да, прочетох в Пийпъл. Преди няколко години.

Прийст изпита леко чувство на загуба. Стюърт Грейнджър бе единственото най-близко въплъщение на думата татко, което бе имал в живота си.

— Е, сега вече няма никога да разбера — вдигна рамене той и повика да донесат сметката.

Излязоха от ресторанта, но Прийст пак не искаше да се връщат в склада. В комуната спокойно можеше да изкара цял ден на едно място, без нищо да прави, но в някакъв си задушен офис, забутан не знам къде си, човек спокойно можеше да полудее. Двадесет и петте години в Силвър Ривър бяха поизострили малко желанието му да се почувства в голям град. Двамата с Мелъни се разхождаха по крайбрежния булевард като туристи, наслаждавайки се на лекия солен бриз, духащ от Залива.

Бяха променили външността си. Тя беше събрала набиващата се на очи дълга червена коса в шапка и си бе сложила слънчеви очила. Прийст беше намазал косата си с брилянтин и бе я прилепил към главата си. Освен това наболата брада му придаваше вид на испаноезичен любовник, което бе далеч от истинския му образ на застаряващо хипи. Никой не им обръщаше внимание.

Прийст се заслушваше в разговорите на минувачите. Всеки си имаше довод за това защо не е напуснал града.

— Не се притеснявам, защото нашата сграда е противоземетръсна…

— Нашата също, но в седем часа ще бъда в парка…

— Аз съм си фаталист, това земетресение или ще ме очисти, или няма…

— Точно така, по същия начин можеш да загинеш и в автомобилна катастрофа на път за Вегас…

— Никой не може да прави земетресения, съвпадение е било…

Минаваше четири часът, когато двамата се приближиха към колата си.

Прийст не забеляза ченгето и малко остана да се набута в ръцете му.

Трите „Блъди Мери“ бяха успокоили нервите му и той се чувстваше почти неуязвим, затова бе престанал да се интересува от полицията. Беше само на четири-пет метра от пикапа, когато забеляза униформеното ченге да се взира в номерата и да говори нещо в уоки-токито.

Прийст се закова на място и хвана Мелъни за ръката.

Ченгето вдигна очи от номерата и улови погледа на Прийст.

Прийст погледна към Мелъни. Тя още не беше видяла ченгето. Замалко не прошепна: „Не гледай към колата“, но се сети, че именно по този начин ще я накара да направи точно това. Затова й каза първото нещо, който му дойде наум.

— Виж ръката ми. — И вдигна длан пред лицето й.

Тя впери поглед в нея, после го вдигна към него:

— И какво трябва да видя?

— Продължавай да гледаш, а аз през това време ще ти обясня.

Мелъни се подчини.

— Ще минем покрай колата, без да спираме. До нея има едно ченге, което записва номерата й. Забеляза ни, виждам го с крайчеца на окото си.

Тя вдигна поглед от дланта и го насочи в лицето му. После, за негова огромна изненада, го плесна по бузата.

Заболя го. Пое дълбоко въздух, но Мелъни го изпревари:

— А сега се махай при тъпата си блондинка!

— Какво? — смая се той.

Без да му обръща повече внимание, тя го заобиколи, мина с твърда крачка покрай пикапа и продължи нататък.

Ченгето гледаше Прийст с едва забележима усмивчица.

Прийст се спусна подир Мелъни:

— Ама чакай да ти обясня!

Ченгето отново насочи вниманието си към номерата.

Прийст стигна Мелъни и двамата завиха зад ъгъла.

— Страхотно! — каза той. — Само че нямаше нужда да ме удряш толкова силно.

 

 

Майкъл седеше под светлината на мощен прожектор с малък микрофон, прикрепен към тъмнозеленото му поло. Към него бе насочена малка телевизионна камера, монтирана върху триножник. Зад гърба му младият сеизмолог, когото бе довел за помощник, боравеше с екрани и копчета. Пред Майкъл седеше Алекс Дей, известен телевизионен репортер. Беше облякъл камуфлажно яке, което Джуди смяташе за прекалено драматично.

Дъсти стоеше до Джуди, доверчиво пъхнал ръката си в нейната, и гледаше как интервюират баща му.

Майкъл тъкмо отговаряше на въпрос:

— Да, можем да посочим места, откъдето най-лесно би могло да се предизвика земетресение, но за нещастие не можем да кажем кое от тях са избрали терористите, докато не включат сеизмичния си вибратор.

— А какъв съвет бихте дали на гражданите? — попита го Алекс Дей. — Как могат да се защитят те, ако има земетресение?

— Девизът е: „Залегни, прикрий се и стой така“ — и това е най-добрия съвет, който мога да дам — отвърна той. — Свийте се под маса или бюро, прикрийте лицето си с ръце, за да го предпазите от летящи парчета стъкла, и стойте така, докато трусът спре.

Джуди прошепна на Дъсти:

— Хайде сега отиди при татко.

Дъсти влезе в кадър. Майкъл настани детето на коляното си. Това сякаш подсети Алекс Дей да попита:

— А да ни кажете нещо по-специално как да предпазим децата си?

— Ами… бихте могли да упражнявате девиза с тях, за да знаят какво да правят, когато усетят трус. Гледайте да са обути с твърди обувки, а не със сандали или чехли, защото наоколо ще има много начупени стъкла. И ги дръжте плътно до себе си, за да не става нужда да ги търсите после.

— Какво не трябва да правим?

— Не бягайте извън къщата. Най-много наранявания има от паднали тухли и други строителни материали.

— Професор Куъркъс, благодаря ви, че бяхте с нас днес.

Алекс Дей се усмихна на Дъсти и Майкъл и замръзна така, докато операторът не извика:

— Страхотно!

Всички се отпуснаха. Телевизионният екип бързо започна да прибира оборудването си.

Дъсти попита:

— Кога мога да се върна при баба с хеликоптер?

— Веднага — увери го Майкъл.

— Кога ще бъде излъчено това, Алекс? — обърна се Джуди към водещия.

— Едва ли има нужда от редакция, така че ще излезе веднага. Бих казал, след не повече от половин час.

Джуди хвърли поглед на часовника. Беше пет и петнадесет.

 

 

Прийст и Мелъни ходеха вече половин час и не виждаха никакво такси. Най-сетне тя се обади на една от таксиметровите служби и повика кола. Двамата зачакаха, но кола не идваше.

Прийст усети, че още малко и ще полудее. След всичко, което бе направил досега, планът му бе застрашен да се провали само защото не можеха да намерят едно шибано такси!

Най-сетне към кей 39 се приближи прашен шевролет и спря. Шофьорът имаше някакъв неразбираем средноевропейски акцент и изглеждаше друсан. Освен „ляво“ и „дясно“, не разбираше никаква друга дума на английски и вероятно беше единственият човек в Сан Франциско, който не бе чул за земетресението.

Върнаха се в склада в шест и двадесет.

 

 

Джуди седеше умърлушена на стола си в оперативния център и унило се взираше в телефона.

Беше шест и двадесет и пет. След тридесет и пет минути Грейнджър щеше да задейства сеизмичния вибратор. Ако работата станеше като предишните два пъти, земетресение щеше да има. И щеше да бъде най-лошото от всички. Ако се допусне, че Мелъни е казала истината и вибраторът ще заработи някъде из полуострова, трусовете почти сигурно щяха да засегнат града.

От петък вечерта насам, когато Грейнджър се обади на Джон Трут и каза, че следващото земетресение ще удари Сан Франциско, почти два милиона души бяха напуснали градската зона. Това означаваше, че в града са останали над един милион мъже, жени и деца, които не можеха или не желаеха да оставят домовете си — бедни, стари, болни, плюс всички полицаи, пожарникари, сестри и служители, очакващи да започнат спасителни работи. В това число и Бо.

Алекс Дей говореше от временното телевизионно студио, набързо стъкмено в общинския център за борба с кризисни ситуации на Търк стрийт, само на няколко пресечки оттук. Кметът бе нахлупил пожарникарска каска и яркочервена жилетка и съветваше гражданите да залягат, да се прикриват и да чакат.

Интервюто с Майкъл вървеше през пет минути по всички канали — главните редактори бяха запознати с истинската му цел.

Но, изглежда, Мелъни не гледаше телевизия.

В четири часа намериха пикапа на Грейнджър, паркиран до крайбрежния булевард. Веднага бе поставен под наблюдение, но в него не се върна никой. В момента се провеждаше претърсване на всички гаражи и паркинги в квартала за сеизмичен вибратор.

Балната зала на офицерския клуб бе пълна с хора. Около масата на командния състав имаше поне четиридесетина мъже в костюми. Хората на Майкъл бяха струпани около екраните и техниката си, очакващи неестествено веселия сигнал, който щеше да оповести първия трус и от който всички се страхуваха. Екипът на Джуди въртеше телефоните, за да разбере дали някой не е виждал приличащи на Грейнджър или Мелъни хора, но в гласовете им постепенно се прокрадваше отчаяна нотка. Използването на Дъсти в телевизионното интервю бе последният им шанс, но, изглежда, бяха проиграли и него.

Повечето от агентите, работещи в оперативния център, имаха домове в зоната около Залива. Административно съдебният отдел на центъра бе организирал евакуацията на семействата им. Сградата, в която в момента се намираха, се смяташе за толкова безопасна, колкото и всички останали — военните я бяха ремонтирали и я бяха направили противоземетръсна. Тъй или иначе, не можеха да избягат. Както войниците, пожарникарите и ченгетата, те трябваше да са там, където е опасността. Такава им бе работата. Вън, на плаца, имаше цяла ескадрила хеликоптери със запалени двигатели и въртящи се витла, готови да закарат Джуди и колегите й в зоната на земетресението.

 

 

Прийст отиде до банята. Докато миеше ръцете си, чу как Мелъни изпищя.

Той се втурна в офиса с мокри ръце и я завари, вперила ужасен поглед в телевизора.

— Какво има?

Лицето й беше побледняло, а едната й ръка бе притисната до устата.

— Дъсти! — успя да изрече само тя, сочейки към телевизора.

На екрана показваха интервю с Майкъл. На коляното му седеше синът им. Секунда след това кадърът се смени и водещата каза:

— Това бе Алекс Дей с интервю от оперативния център в „Президио“ с един от водещите сеизмолози в света — професор Майкъл Куъркъс.

— Дъсти е в Сан Франциско! — промълви Мелъни с нотка на истерия в гласа.

— Не, не е — отвърна Прийст. — Може да е бил, когато са снимали интервюто. Обаче сега е на километри оттам.

— Не си сигурен!

— Разбира се, че съм сигурен. И ти също. Майкъл не може да не се погрижи за детето си.

— Иска ми се да съм сигурна като теб — каза Мелъни с разтреперан глас.

— Хайде, направи малко кафе — каза й Прийст.

— Добре.

Тя взе канчето от котлона и отиде да го напълни с вода от тоалетната.

 

 

Джуди погледна часовника. Беше шест и тридесет.

Телефонът й иззвъня.

В залата настъпи тишина.

Тя сграбчи слушалката, изтърва я от бързане, отново я вдигна и я доближи до ухото си:

— Да?

Телефонистката каза:

— Мелъни Куъркъс търси мъжа си.

Слава богу! Джуди махна на Раджа:

— Проследи го.

Той вече говореше по своя телефон.

Джуди продължи към телефонистката:

— Свържи я.

Всички костюмари от масата на командния състав се събраха около стола на Джуди. Пазеха абсолютна тишина и се напъваха да чуят нещо.

Това може да се окаже най-важният телефонен разговор в живота ми.

Чу се щракване. Джуди се опита да успокои гласа си и каза:

— Агент Мадъкс.

— Къде е Майкъл?

Гласът на Мелъни бе толкова уплашен и отчаян, че Джуди я съжали. Една глупава майка, разтревожена за детето си — нищо повече.

Я се стегни, Джуди! Тази жена е убиец.

Джуди потисна съчувствието си.

— Ти къде си, Мелъни?

— Моля те — прошепна Мелъни. — Само ми кажи къде е отвел Дъсти.

— Хайде да направим така — отвърна Джуди. — Лично ще се погрижа за Дъсти, ако ми кажеш къде е сеизмичният вибратор.

— Мога ли да говоря с мъжа си?

— Ти с Рики Грейнджър ли си? Искам да кажа — с Прийст?

— Да.

— И сеизмичният вибратор е с вас?

— Да.

Значи почти съм ви пипнала.

— Мелъни, наистина ли искаш да убиеш всичките тези хора?

— Не, но трябва да…

— Няма да можеш да се грижиш за Дъсти, докато си в затвора. Просто няма да можеш да му се радваш, гледайки го как расте. — От другия край Джуди чу как Мелъни изхлипа. — Ще го виждаш само през стъклената разделителна стена. А когато те освободят, той вече ще е голям мъж, който няма да те познава.

Мелъни плачеше.

— Кажи ми къде си, Мелъни.

В огромната бална зала цареше пълна тишина. Никой не помръдваше.

Мелъни прошепна нещо, но Джуди не можа да го чуе.

— Говори по-силно!

От другия край на линията се разнесе мъжки глас:

— На кого, по дяволите, звъниш?

Джуди бързо каза:

— Бързо! Бързо! Кажи къде си?

Мъжът изрева:

— Дай тука шибания телефон!

Мелъни каза:

— Пърпетуа… — Последва писък.

Веднага след това линията прекъсна.

Раджа се обади:

— Намира се някъде в квартал Бей Шор, на юг от града.

— Не е достатъчно! — викна Джуди.

— Е, по-точно не могат.

— Мамка му!

Стюърт Клийвър каза:

— Тихо, тихо! Сега ще превъртим лентата. Но първо, Джуди, какво научи?

— Накрая каза нещо. Прозвуча ми нещо като „пърпечуъл“^[1]. Карл, провери за улица с това име.

Раджа добави:

— Трябва да проверим и за такава фирма. Може да са в гаража й.

— Направи го!

Клийвър тресна по масата с юмрук:

— Какво, по дяволите, я накара да затвори?

— Мисля, че Грейнджър я завари да говори по телефона и й го отне.

— Какво ще правиш сега?

— Няма да е зле да се вдигна във въздуха — отвърна Джуди. — Ще направим една обиколка над бреговата линия. Майкъл може да дойде с мен и да ми покаже къде е разседната линия. Може и да видим случайно сеизмичния вибратор.

— Действайте! — кратко нареди Клийвър.

 

 

Прийст бе вперил яростен поглед в Мелъни, която се сви под мръсната мивка. Тя се бе опитала да го предаде. Би я застрелял на място, ако имаше оръжие, но револверът, отнет от часовия на „Лос Аламос“, бе в кабината на вибратора под седалката.

Изключи телефона, пусна го в джоба на ризата си и се опита да се успокои. На това го бе научила Стар. Като млад той се поддаваше на гневните си изблици, знаейки, че останалите често се плашат от тях, а с изплашени хора бе по-лесно да се работи. Стар обаче го бе научила да диша както трябва, да се отпуска и да мисли.

Трезво оцени щетите, които Мелъни бе нанесла. Дали ФБР е проследило разговора? Можеха ли да разберат откъде звъни един мобифон? Длъжен бе да допусне, че могат. Щом е така, значи скоро ще започнат да кръстосват из квартала, търсейки сеизмичен вибратор.

Времето нямаше да му стигне. Сеизмичният прозорец се отваряше в шест и четиридесет. Погледна часовника си — беше шест и тридесет и пет. Крайният срок спокойно може да върви по дяволите, реши той. Трябваше да предизвика земетресението веднага.

Изтича от тоалетната. Сеизмичният вибратор бе в центъра на огромния склад, обърнат към високата, сгъваема врата. Той скочи в кабината и запали двигателя.

Докато се вдигне налягането във вибрационния механизъм, трябваше да минат една-две минути. Прийст не сваляше нетърпеливия си поглед от стрелките на уредите. Хайде, хайде! Най-сетне всички лампички светнаха в зелено.

Дясната врата на кабината се отвори и Мелъни се покатери на седалката до него.

— Недей! — изпищя тя истерично. — Не знам къде е Дъсти!

Прийст посегна към лоста, с който се сваляше плочата на земята.

Мелъни плесна ръката му настрана:

— Моля те, недей!

С опакото на ръката си Прийст я зашлеви силно през лицето. Тя отново писна и от устата й потече кръв.

— Не ми се пречкай! — ревна той, после дръпна лоста и плочата се отпусна на земята.

Мелъни отново се пресегна и премести лоста в изходно положение.

Лампичките отново светнаха в червено. Прийст я удари още веднъж.

Тя извика от болка и покри лицето си с ръце, но не избяга.

Прийст отново постави лоста на положение включено.

— Моля те! — проплака тя. — Недей!

Какво да правя сега с тая тъпа кучка? Той се сети за револвера. Беше под седалката. Бързо бръкна отдолу и го извади. Изглеждаше твърде голям и неповратлив за такова малко пространство. Насочи го към Мелъни.

— Слизай веднага от камиона!

За негова изненада тя отново протегна ръце напред, притискайки гърди към цевта, и бутна лоста.

Той дръпна спусъка.

Изстрелът изтрещя оглушително в малкото пространство на кабината.

За част от секундата съзнанието му изпита тъга, че е съсипал такова красиво тяло, но той бързо изхвърли мисълта от главата си.

Мелъни бе отхвърлена назад. Вратата все още зееше отворена — тя се преметна назад и тупна върху бетона с глух, отвратителен шум.

Прийст не спря да провери дали е мъртва.

За трети път дръпна лоста.

Плочата бавно се отпусна на земята.

Още като я докосна, той включи механизма.

 

 

Хеликоптерът бе четириместен. Джуди седеше до пилота, а Майкъл — отзад. Докато летяха на юг по бреговата линия на залива Сан Франциско, в слушалките Джуди чу възбудения глас на една от студентките на Майкъл, обаждаща се от оперативния център:

— Майкъл! Обажда се Пола! Работи! Сеизмичният вибратор!

Джуди изстина. Мислех, че имам още малко време. Погледна часовника си — шест и четиридесет и пет. Крайният срок на Грейнджър изтичаше след петнадесет минути. Обаждането на Мелъни сигурно го е принудило да действа по-рано.

Майкъл напрегнато отвърна с въпрос:

— А някакви трусове на сеизмографа?

— Не, засега само сеизмичният вибратор.

Още няма земетресение. Слава богу!

Джуди викна в микрофона си:

— Дай ни координатите, бързо!

— Секунда само, тъкмо излизат!

Джуди дръпна една карта пред себе си.

Бързо, бързо!

Измина дълга и изпълнена с напрежение секунда, докато Пола й продиктува цифрите. Джуди бързо намери мястото и се обърна към пилота:

— Още три километра на юг, а след това около половин километър навътре в сушата.

Стомахът й трепна, когато машината се спусна леко надолу и набра скорост.

Летяха над стария брегови квартал, пълен с изоставени цехове и гробници за коли. Не се виждаше жива душа. Джуди трескаво търсеше с поглед нещо, което да има дори далечна прилика със сеизмичен вибратор.

Тя видя, че от юг към мястото се носят две полицейски коли. Хвърляйки поглед на запад, Джуди забеляза, че и бронираната кола на отряда за бързо реагиране на ФБР бясно се движи насам. В „Президио“ останалите хеликоптери сигурно също се вдигат от земята, натоварени с въоръжени агенти. Скоро половината превозни средства на изпълнителната власт в Калифорния щяха да летят към координатите, дадени от Пола.

Майкъл запита в микрофона:

— Пола! Какво става на екрана ти?

— Нищо! Вибраторът работи, но ефект няма.

— И слава богу! — каза Джуди.

Майкъл продължи:

— Ако направи, както досега, ще трябва да премести камиона на около километър и отново да опита.

Пилотът се обади:

— Това е. Пристигнахме на дадените координати.

Хеликоптерът започна да описва кръгове.

Вперили трескави погледи надолу, Джуди и Майкъл се мъчеха да открият нещо, подобно на сеизмичен вибратор.

Долу обаче нищо не помръдваше.

 

 

Прийст изруга.

Вибраторът работеше, но нямаше никакво земетресение.

И двата пъти бе ставало така. Мелъни му бе казвала, че не може да разбере защо на едно място номерът става, а на друго — не. Вероятно имало връзка с различните видове почва. И двата пъти вибраторът бе предизвиквал земетресение от третия опит. Днес Прийст отчаяно се нуждаеше от късмет още първия път.

Но нямаше.

Кипейки от гняв, той спря механизма и вдигна плочата.

После изхвръкна през дясната врата, прескочи тялото на Мелъни, подпряно на стената и потънало в кръв, и се спусна към голямата сгъваема врата. Долу, към десния й ъгъл, бе монтирана малка врата за хора. Прийст я отвори.

 

 

Над вратата на едно малко складово помещение Джуди видя табела, на която пишеше: „Млечни продукти Пърпетуа“.

Доколкото бе успяла да разбере, Мелъни бе казала приблизително тази дума.

— Ето мястото! — извика тя. — Кацай!

Хеликоптерът бързо се заспуска надолу, избягвайки електропровода, който вървеше от стълб на стълб от едната страна на пътя, и кацна точно в средата на пустата улица.

Щом опря в земята, Джуди отвори вратата.

 

 

Прийст надникна навън. Точно по средата на улицата бе кацнал хеликоптер. И тъкмо в този момент някой изскочи от него. Беше жена с превързан нос. Позна Джуди Мадъкс.

Той изрева някаква ругатня, потънала в шума от двигателя на хеликоптера.

Нямаше време да отваря голямата врата.

Изтича обратно, метна се в кабината и включи на задна. Даде назад, доколкото можа, изчаквайки задната броня да се удари в стената. После включи на първа. Изфорсира двигателя няколко пъти и пусна рязко педала на съединителя. Огромната маса на камиона се хвърли напред.

Прийст настъпи педала до дупка. С виещ двигател големият камион набра скорост в малкото пространство на склада и накрая с все сила се заби в старата дървена врата.

Джуди Мадъкс бе застанала точно пред нея, стиснала пистолета си в ръка. Впери смаян поглед в носещото се право към нея чудовище и по лицето й се изписа страх. Прийст се ухили отмъстително, повел желязната грамада право върху нея. Тя се хвърли встрани и огромните гуми я пропуснаха на косъм.

Хеликоптерът бе точно в средата на улицата. От него тъкмо слизаше някакъв мъж. Прийст позна Майкъл Куъркъс.

Той нави волана към хеликоптера, превключи на следващата скорост и отново настъпи педала на газта.

 

 

Джуди се претърколи встрани, насочи пистолета към вратата на шофьора и стреля бързо два пъти. Стори й се, че удари нещо, но не можа да спре камиона.

Хеликоптерът бързо се вдигна от земята.

Майкъл изтича встрани.

Джуди разбра, че Грейнджър иска да удари хеликоптера по плазовете, както бе направил това във Фелиситас, но този път пилотът бе по-бърз.

Обаче в бързината бе забравил електропровода.

Между двата съседни стълба бяха опънати пет-шест жици. Лопатата на витлото се вряза в тях, разкъса ги и двигателят моментално смени тона си. Единият от стълбовете падна — витлото продължи да се върти свободно, но хеликоптерът бе загубил тяга за миг и се тръшна на земята със страхотен трясък.

 

 

На Прийст му бе останала само една надежда.

Ако успееше да се отдалечи на около километър, после да спусне плочата и да задейства вибратора, можеше пак да предизвика земетресение, преди ФБР да стигне до него. А в настъпилия хаос можеше да избяга, както бе направил и преди.

Той превключи на трета и камионът продължи да набира скорост.

Тя извърна поглед към падналия хеликоптер. Пилотът не мърдаше. Отново погледна към сеизмичния вибратор, който постепенно набираше скорост.

Как нямах един гранатомет?

Майкъл се спусна към нея.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя и моментално взе решение. — Виж дали можеш да помогнеш на пилота, а аз тръгвам подир Грейнджър.

Той се поколеба за миг, но каза:

— Добре.

Джуди мушна пистолета си в кобура и се спусна подир камиона.

Това бе тромава машина, която набираше скорост бавно. Отначало Джуди бързо скъси разстоянието между тях, но после Грейнджър превключи на следващата скорост и камионът тръгна по-бързо. Джуди бягаше с всички сили, гърдите я заболяха, сърцето й щеше да изхвръкне. Най-отзад на машината бе закрепена огромната му резервна гума. Джуди продължаваше да скъсява разстоянието, но вече не толкова бързо. Точно когато си мислеше, че няма никога да успее, Грейнджър отново смени скоростите и в моментното забавяне Джуди направи последен отчаян скок.

Успя да закрепи единия си крак на бронята и се вкопчи в резервната гума. За миг й се стори, че ще се изтърве и ще падне, но успя да се задържи. Пое си дъх и отмаляла, се издърпа на желязната площадка между уредите за управление на вибратора. После несигурно се изправи, залитна, но се задържа.

Нямаше представа дали Грейнджър я е видял.

Но знаеше, че той не може да задейства вибратора в движение, затова остана на място, събирайки сили и чакайки го да спре.

Но той я бе видял.

Изведнъж чу шум от счупено стъкло и видя промъкналата се през задния прозорец на кабината цев на револвер. Инстинктивно приклекна и в следващия миг куршумът рикошира от резервоара до нея. Тя се сви по-наляво, така че да застане точно зад Грейнджър, и се наведе надолу, доколкото можа, с биещо в гърлото й сърце. Чу още един изстрел и за миг изстина, но разбра, че не е ударена. После Грейнджър като че ли се отказа.

Но не беше.

Натисна силно спирачките и Джуди отхвърча напред, удряйки болезнено глава в една желязна тръба. Последва рязък завой надясно, тя се претърколи вляво и за миг си помисли, че ще намери смъртта си върху твърдата земя отдолу, но успя да се задържи. Забеляза, че Грейнджър самоубийствено се насочва право към тухлената стена на изоставена фабрика. Тя се вкопчи в някакъв резервоар.

В последния момент той наби здраво спирачки и зави, но малко закъсня. Избегна челния удар, но калникът заора в зида под акомпанимента на звън от счупено стъкло и скърцане на разкъсан метал. Джуди усети адска болка в ребрата, притисната върху резервоара, към който се бе вкопчила. После някаква сила я запокити право нагоре във въздуха.

За миг като че ли всичко замря и тя загуби всякаква ориентация. После се тръшна на земята на лявата си страна. Всичкият й въздух излетя от гърдите и тя дори не успя да извика от болка. Главата й издрънча в асфалта, лявата й ръка изтръпна моментално, а в съзнанието й нахлу паника.

Секунда-две по-късно то отново се проясни. Болеше я всичко, но можеше да се движи. Бронираната й жилетка я бе запазила от сериозни наранявания. Черните й панталони висяха на дрипи, от едното й коляно течеше кръв, но не много. От носа й също течеше кръв — раната се бе отворила.

Беше паднала до задния ъгъл на камиона, съвсем близо до огромните му двойни гуми. Ако на Грейнджър му хрумнеше да даде само един метър назад, щеше да я смаже. Тя веднага се търколи встрани и пак остана зад камиона, но валякоподобните гуми вече не я заплашваха. Едва не извика от болка заради усилието, но само изруга тихо под нос.

Камионът не даде назад. Грейнджър не се опитваше да я сгази. Може би не бе сигурен къде е паднала.

Тя се огледа назад. Далеч, на около триста метра оттук, видя как Майкъл се мъчи да извади пилота от хеликоптера. После извърна глава в другата посока, но от отряда и полицейските коли нямаше и следа. Не се чуваше и шум от хеликоптери. Може би бяха само на секунди оттук, но тя нямаше толкова време.

Успя да се изправи на колене и извади оръжието си. Очакваше Грейнджър да слезе от кабината и да открие огън по нея, но той не го направи.

С усилие и примижавайки от болка, Джуди се изправи на крака.

Ако се опиташе да се приближи откъм страната на шофьора, той със сигурност щеше да я види в страничното огледало. Тя мина откъм дясната страна и надникна иззад камиона, но там също имаше огромно огледало.

Отново се отпусна на колене, после легна по корем и пропълзя под камиона. Бавно прокрадвайки се напред, стигна под кабината. Над главата си чу нов шум и вдигна глава.

Право върху нея се спускаше някаква масивна метална плоча.

В следващата част от секундата Джуди вече се търкаляше встрани, но кракът й се заклещи в някаква машинария. За десета част от секундата, която й се стори дълга като век, тя се бори да освободи крака си, докато плочата бавно, но методично се спускаше надолу. Щеше да я размаже като гербова марка. В последния момент успя да измъкне крака си от обувката и се дръпна встрани.

Сега пък бе съвсем на открито. Грейнджър щеше да я види всеки момент. Ако излезеше от дясната врата с пистолет в ръката, щеше да я очисти без никакви затруднения.

В ушите й гръмна взрив като от бомба и земята под нея се разтърси. Оня бе задействал вибратора.

Трябваше да го спре. За миг си помисли за къщата на Бо — видя как покривът й хлътва, а след това се срива и цялата улица.

Притиснала лявата ръка към тялото си, за да облекчи болката, тя бавно се изправи на крака.

С две крачки стигна до вратата. Трябваше да я отвори с дясната ръка, затова премести пистолета в лявата — можеше да стреля еднакво добре и с двете — и насочи цевта в небето.

Сега.

Скочи на стъпалото, сграбчи дръжката и с рязко движение отвори вратата.

И се озова лице в лице с Грейнджър.

Той изглеждаше толкова изплашен, колкото се чувстваше и тя.

Насочила лявата си ръка с пистолета към него, кресна:

— Изключи го! Изключи го веднага!

— Добре — отвърна той, ухили се широко и посегна под седалката.

Широката усмивка я накара да застане нащрек. Разбра, че няма да изключва вибратора и се приготви да го застреля.

Никога не бе стреляла по жив човек.

В ръката му цъфна огромен, като от Дивия запад, револвер.

Докато дългата цев се насочваше срещу нея, тя леко мръдна пистолета към главата му и дръпна спусъка.

Куршумът го удари в лицето, близо до носа.

Секунда след това гръмна и неговият револвер. Блясъкът и гърмежът от двата изстрела бяха ужасни. Джуди усети пареща болка по дясното си слепоочие.

Задействаха се рефлексите от годините тренировки. Винаги й бяха набивали в главата да стреля два пъти и нейните мускули го бяха запомнили. Пръстът й механично дръпна спусъка още веднъж. Този път куршумът го удари в рамото. Кръвта бликна моментално. Ударът го завъртя встрани и го блъсна във вратата, а пистолетът се изплъзна от безчувствените му пръсти.

О, боже, така ли се чувства човек, когато застреля някого?

Джуди усети кръв и по собствените си бузи. С усилие потисна надигналото се желание да повърне. Пистолетът й продължаваше да стои, насочен към Грейнджър.

Машината продължаваше да вибрира.

Тя впери поглед в гората от лостове, копчета и уреди. Бе застреляла единствения човек, който знаеше как се управлява това нещо. Обзе я паника, но тя я потисна. Някъде трябва да има ключ.

Имаше.

Тя се пресегна през неподвижното тяло на Рики Грейнджър и го завъртя.

Изведнъж настъпи оглушителна тишина.

Вдигна глава и погледна към улицата. Пред склада за млечни продукти „Пърпетуа“ хеликоптерът гореше.

Майкъл!

Джуди се примъкна към дясната врата на камиона, мъчейки се да запази съзнание. В главата й вяло се въртеше мисълта, че трябва да направи още нещо, нещо много важно, преди да помогне на Майкъл, но не можеше да се сети какво. Отказа се и бавно се смъкна от кабината.

Чу се вой на приближаваща се сирена, тя вдигна глава и видя идващата полицейска кола. Махна с ръка към нея.

— ФБР! — промърмори със слаб глас. — Откарайте ме при онзи хеликоптер.

Отвори вратата и падна на седалката. Ченгето измина четиристотинте метра до склада и спря на безопасно разстояние от горящата машина. Джуди слезе. Около хеликоптера нямаше никой.

— Майкъл! — извика тя. — Къде си?

— Насам! — Той бе зад разбитата врата на склада, навел се над пилота. Джуди изтича при него. — Това момче има нужда от помощ — каза той и я погледна в лицето. — Божичко, и ти също!

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Помощта идва.

Извади мобифона си и се обади в оперативния център. На позвъняването й отговори Раджа.

— Джуди, какво става?

— Ти ми кажи, за бога!

— Вибраторът спря.

— Знам, аз го спрях. Някакви трусове?

— Не. Нищо.

Джуди едва не падна от облекчение. Бе спряла машината навреме. Земетресение нямаше да има.

Облегна се на стената и затвори очи. Стори й се, че всеки момент ще припадне и извика на помощ всичката си останала воля, за да се задържи на крака.

Не усещаше никакво тържество, никакво чувство за победа. Това вероятно щеше да дойде по-късно, когато седнат с Раджа, Карл и останалите в бар „Евъртън“. Защото сега бе изцедена до капка.

До тях спря още една полицейска кола и от нея излезе ченге.

— Лейтенант Форбс — представи се той. — Какво, по дяволите, става тук? Къде е извършителят?

Джуди посочи към сеизмичния вибратор.

— В кабината на оня камион. Мъртъв.

— Ще огледаме.

Лейтенантът се върна в колата и подкара нататък.

Майкъл бе изчезнал. Джуди реши да го потърси и влезе в склада.

Видя го да клечи над локва кръв на бетонния под. Но на него нищо му нямаше. В ръцете си държеше Мелъни. Лицето й бе по-бледо от обикновено, а тънката й тениска бе напоена с кръв от страхотната рана на гърдите й.

Лицето на Майкъл бе разкривено от мъка.

Джуди се приближи, клекна до него и пипна шията й за пулс. Нямаше.

— Съжалявам, Майкъл! — прошепна. — Ужасно съжалявам.

Той преглътна.

— Бедният Дъсти! — помръднаха устните му.

Джуди го докосна по лицето.

— Всичко ще се оправи — каза тя.

 

 

След няколко минути лейтенант Форбс отново се върна.

— Извинете ме, мадам — каза той вежливо, — стори ми се, че казахте, че в кабината на онзи камион има мъртъв човек.

— Да — отвърна тя. — Аз го застрелях.

— Може — каза ченгето, — но него вече го няма там.