Кен Фолет
Проклятие от рая (21)

20.

Когато Джуди влезе в офицерския клуб в седем часа вечерта, Раджа Хан се спусна към нея. Но рязко спря, като я видя.

— Какво ти има?

Какво ми има ли? Не успях да попреча на земетресението, не можах да позная къде се крие Мелъни Куъркъс и накрая позволих на Рики Грейнджър да се изплъзне между пръстите ми. Издъних се, утре ще има още едно земетресение и ще загинат още хора, и за всичко това ще бъда виновна само аз.

— Рики Грейнджър ми заби един в носа — отвърна тя. Лицето й бе превързано. Хапчетата, които й бяха дали в болницата в Сакраменто, бяха притъпили болката, но се чувстваше като убита. — Къде си хукнал така?

— Търсихме един албум на име Raining Fresh Daisies, помниш ли?

— Разбира се. Надявахме се чрез него да стигнем до жената, обадила се на Джон Трут.

— Намерих го, и то тук, в града. Магазинче, наречено Винил Викс.

— Дай на този агент златна звезда! — Джуди усети как силата й се връща. Може би именно това беше. Не беше кой знае какво, но отново й вдъхна надежда. Може би още имаше шанс да попречи на третото земетресение. — Идвам с теб.

Двамата се метнаха на мръсния додж колт на Раджа. Целият под бе покрит с опаковки от сухи сладкиши. Раджа стремително потегли от мястото си и се насочи към Хейт-Ашбъри.

— Собственикът на магазинчето се казва Вик Плъмстед — каза й той. — Когато му се обадих преди два дни, него го нямаше и говорих с помощника му, работещ там на половин ден, който ми каза, че едва ли имал плочата, но все пак щял да пита шефа. Оставих си номера и преди пет минути Вик се свърза с мен.

— Е, най-сетне малко да ни се усмихне щастието.

— Плочата била пусната през 1969 година от една компания от Сан Франциско — Транседентал Тракс. Поразчула се малко и продала няколко екземпляра в града, но след това нямала никакъв успех и месеци по-късно напуснала бизнеса.

Ентусиазмът на Джуди се охлади.

— Това означава, че няма документи, от които да е ясно къде е в момента.

— Може би самият албум ще ни подскаже нещо.

Винил Викс бе малко магазинче, претъпкано до спукване със стари плочи. Няколкото съвременни щанда в средата едва надигаха глави, притиснати отвсякъде с кашони и сандъци до тавана. Миришеше на стара, прашна библиотека. Вътре имаше един-единствен клиент — татуиран мъж с кожено яке без ръкави, разглеждащ един от ранните албуми на Дейвид Бауи. До касата в дъното седеше дребен слаб мъж в дънки и тениска и пиеше кафе.

Раджа се представи.

— Вие сигурно сте Вик. Говорих преди малко с вас по телефона.

Вик изненадано ги разглежда няколко секунди.

— Най-сетне ФБР ми праща гости. И то какви! Двама азиатци. Какво има?

Раджа подзе:

— Аз съм представител на небялата раса, а тя е представител на жените. Всеки клон на ФБР трябва да има по един представител от двете, това е правило. Всички останали агенти са бели, с късо подстригани прически.

— О, така ли! — Вик изглеждаше объркан. Не можеше да разбере дали Раджа се шегува или не.

Джуди нетърпеливо се намеси:

— Кажете ни за плочата.

— Ето я.

Вик се дръпна малко встрани и Джуди видя грамофона зад касата. Той вдигна мембраната, върна я малко назад и след това леко я отпусна върху въртящата се плоча. Взрив от китари въведе изненадващо добре модулиран джаз-фънк лайтмотив, гарниран с клавирни акорди и сложен барабанен ритъм. Секунда след това се включи и женският глас.

Топя се.

Пипни ме да видиш.

Разтопявам се.

Размеквам се.

— Доста двусмислено ми звучи — каза Вик.

Според Джуди бе пълен боклук, но това нямаше значение. Гласът беше същият като от предаването на Джон Трут. По-млад, по-ясен, по-нежен, но същият пресипнало-сексуален глас.

— А имате ли обложката? — попита го тя напрегнато.

— Разбира се. — Той й я подаде.

Беше протрита по ъглите и прозрачното покритие бе започнало да се бели. Предната част представляваше такава смесица от цветове, че чак очите я заболяха. Едва се разчитаха думите Raining Fresh Daisies. Джуди я обърна от другата страна. Гърбът бе грапав, а в горния ляв ъгъл имаше кръгче от чаша с кафе.

Отзад бележките започваха с думите: „Музиката отваря врати, водещи към паралелни светове…“

Джуди прескочи обясненията. В дъното имаше редица черно-бели снимки, нищо особено, само раменете и главите на петима души — четирима мъже и една жена. Тя прочете надписите над тях:

Дейв Ролъндс, клавишни

Йън Кери, китара

Рос Мълър, бас

Джери Джоунс, барабани

Стела Хигинс, стихове

Джуди се намръщи.

— Стела Хигинс — каза тя развълнувано. — Май съм чувала това име и преди.

Знаеше го с абсолютна сигурност, но не се сещаше откъде. Може би само така й се искаше. Впери поглед в малката черно-бяла снимка. На нея се виждаше момиче на около двадесет години с усмихнато, чувствено лице, обрамчено от вълниста тъмна коса и широка, щедра уста, точно както бе предсказал Саймън Спароу.

— Ама тя била красива! — промърмори Джуди, говорейки сякаш на себе си.

Вгледа се по-отблизо в лицето, за да открие лудостта у него, която би я накарала да плаши хората със земетресения, но не я видя. Всичко, което виждаше, бе една млада жена, пълна с енергия и надежди. Какво се е объркало в живота ти?

— Може ли да я вземем назаем? — попита Джуди.

Вик изглеждаше недоволен.

— Аз съм тук да продавам плочи, а не да ги давам назаем — отвърна той.

Джуди нямаше намерение да спори:

— Колко?

— Петдесет кинта.

— Добре.

Той спря грамофона, пъхна плочата в обложката и й я подаде. Джуди плати.

— Благодаря, Вик. Благодарим за помощта.

Седнала отново в колата на Раджа, тя промълви замислено:

— Стела Хигинс. Къде, по дяволите, съм срещала това име?

Раджа поклати глава:

— Нищо не ми напомня.

Излизайки от колата, тя му подаде албума.

— Дай снимката й за увеличение и я разпрати по полицейските управления — каза му. — Плочата дай на Саймън Спароу. Не се знае какво може да изкара още.

Двамата влязоха в оперативния център. Голямата бална зала вече бе претъпкана. Командният пункт бе попълнен от още една маса. Сигурно имаше още дошли от щаба във Вашингтон, предположи Джуди.

Тя се насочи към масата на отдел „Разследване“. Хората й въртяха трескаво телефони, мъчейки са да открият някоя следа. Джуди се обърна към Карл Теобалд:

— С какво се занимаваш?

— Мъча се да открия дали някой е виждал кафявия плимут.

— Имам нещо по-добро за теб. Тук някъде имаме телефонния указател на Калифорния на компактдиск. Погледни в него и намери името Стела Хигинс.

— И като го намеря?

— Обади й се и виж дали гласът й е същият като на онази от предаването на Джон Трут.

Тя седна зад компютъра си и започна претърсване на криминални досиета. Откри, че жена на име Стела Хигинс има. Била е глобявана за притежание на марихуана и е имала условна присъда за нападение над полицай по време на демонстрация. Датата й на раждане горе-долу съвпадаше, а адресът й бе на Хейт стрийт. Във файла нямаше приложена снимка, но жената, изглежда, бе същата.

И двата сблъсъка с полицията бяха от 1968 година и след това нищо.

Досието на Стела Хигинс бе същото като това на Рики Грейнджър, който бе изчезнал от полезрението през седемдесетте. Джуди разпечата файла и го забоде на таблото със заподозрените. Изпрати един агент на посочения адрес, макар че не вярваше Хигинс да си е там след тридесетгодишно отсъствие.

Почувства на рамото си нечия ръка. Беше Бо. Погледът му бе разтревожен.

— Момичето ми, какво са направили с лицето ти? — попита я той и внимателно докосна бинтовете.

— Май проявих невнимание — каза тя.

Той я целуна по темето.

— Тази вечер съм дежурен, но трябваше да мина и да те видя как си.

— Кой ти каза, че съм пострадала?

— Оня женен тип, Майкъл.

Оня женен тип. Джуди се усмихна. Напомня ми, че Майкъл принадлежи на друга.

— Не е кой знае какво, но сигурно ще походя известно време с две красиви петна под очите.

— Трябва малко да си починеш. Кога ще се прибереш?

— Не знам. Тъкмо направих още един пробив. Седни.

Тя му разказа за Raining Fresh Daisies.

— Доколкото мога да преценя, тя е била красиво младо момиче, живеещо в Сан Франциско през шейсетте, ходила е по демонстрации и е пушила марихуана, въртяла се е около рокбанди. Шейсетте са минали и са дошли седемдесетте, тя е изгубила илюзиите си или просто се е отегчила и се свързва с очарователен млад мъж, който пък се крие от Мафията. Двамата с него полагат началото на религиозна секта. По някакъв начин тази група, изхранвайки се вероятно с направа на евтини дрънкулки, живее така тридесет години. После нещо се обърква. По някакъв начин тяхното съществуване е застрашено от проекта за направа на електростанция. Тъй като са на път да загубят всичко, за което са се трудили през тези години, те се мъчат да измислят нещо, каквото и да е то, за да спрат осъществяването на този проект. И тогава към групата се присъединява някакъв сеизмолог и им дава тази налудничава идея.

Бо кимна.

— В това има известен смисъл или поне такъв смисъл, който би се харесал на хора като тях.

— Грейнджър разполага с професионален опит как да открадне сеизмичния вибратор, както и с личния си магнетизъм да накара останалите членове на сектата да вземат участие.

Бо я погледна замислено.

— И сигурно не са собственици на домовете си.

— Защо пък да не са?

— Ами защо! Представи си, че живеят някъде наблизо, където ще строят АЕЦ, и затова трябва да се местят. Ако са собственици на земята, фермата или каквото и да е там, ще получат компенсация и могат да продължат работата си на друго място. Затова си мисля да не са само наематели или по-вероятно незаконно настанени.

— Може и да си прав, но това не ни помага. В щата няма база данни за наемателите на земи.

Към тях се приближи Карл Теобалд с бележник в ръка.

— От телефонния указател изкарах три попадения. Стела Хигинс от Лос Анджелис е седемдесетгодишна жена с треперлив гласец. Госпожа Хигинс от Стоктън има силен акцент от някоя африканска страна, вероятно Нигерия. А пък С. Дж. Хигинс от Даймънд Хайтс е мъж, комуто викат Сидни.

— По дяволите! — ядоса се Джуди и обясни на Бо: — Стела Хигинс е гласът от касетата на Джон Трут и съм сигурна, че съм виждала някъде името.

Бо каза:

— Ами прегледай си протоколите.

— Какво?

— Щом името ти изглежда познато, значи може да си го виждала някъде из протоколите на разследването. Вземи и ги прегледай.

— Идеята не е лоша.

— Е, трябва да тръгвам — каза той. — Всички са се юрнали да бягат от града и полицейското управление тази нощ ще има бая работа. Успех… и вземи да си починеш малко.

— Благодаря, Бо.

Джуди зададе на компютъра да търси името Стела Хигинс из цялата директория на „Проклятие от рая“.

Карл надничаше през рамото й. Директорията бе набъбнала много и търсенето отне известно време.

Накрая екранът трепна и изписа:

1 file(s) found.^[1]

Джуди усети как я залива гореща вълна.

Карл извика възбудено:

— Исусе Христе, името й през цялото време е било в компютъра.

О, божичко, май най-сетне я открих.

Докато отваряше файла, зад нея се залепиха още двама агенти.

Оказа се огромен документ, съдържащ всички протоколи от агентите, направили злополучната хайка над „Лос Аламос“ преди шест дни.

— Какво, по дяволите, става тук? — озадачено промърмори Джуди. — Да не е била с „Лос Аламос“ и ние да сме я пропуснали?

До нея застана Стюърт Клийвър.

— Какъв е този шум тук?

— Намерихме жената, обадила се на Джон Трут! — възбудено изрече Джуди.

— Къде?

— Долината Силвър Ривър.

— А как така ти се с изплъзнала преди?

Хайката бе организирана от Марвин Хейс, а не от мен.

— Не знам. Точно това се опитвам да разбера, изчакай малко.

Тя зададе на компютъра да открие името във файла.

Стела Хигинс не е била при „Лос Аламос“. Затова я бяха пропуснали.

Двама агенти посетили една винарна на осем километра по-нагоре. Мястото било дадено под наем от федералните власти, а името на наемателката бе Стела Хигинс.

— Мамка му, толкова близо сме били! — извика Джуди с болка. — Малко е останало да я пипнем още преди седмица!

— Разпечатай го и го дай на всички! — нареди Клийвър.

Джуди зададе съответната команда и продължи да чете.

Агентите добросъвестно бяха записали името и възрастта на всички работещи във винарната. Някои от тях бяха семейни двойки с деца, разбра Джуди, а повечето от останалите даваха адреса на винарната като свой. Значи живееха там.

Може би наистина са били секта, а агентите не са разбрали. Или пък жителите са били достатъчно хитри да не издадат от какво естество е общността им.

— Пипнахме ги! — извика възбудено Джуди. — Били сме подведени най-напред от „Лос Аламос“, които изглеждаха съвършени за тази работа. После, когато те се оказаха чисти, това ни накара да си мислим, че не лаем, по когото трябва. Това ни направи невнимателни при проверката на другите общности в долината. Затова сме пропуснали истинските извършители. Но сега вече ги пипнахме.

Стюърт Клийвър каза:

— Мисля, че си права. — Той се обърна към масата на отряда за бързо реагиране: — Чарли, обади се в клона в Сакраменто и организирай съвместна акция. Ще им скочим утре още щом се зазори.

Джуди възрази:

— Трябва да им скочим още сега. Ако чакаме до утре сутринта, може да не ги заварим.

— Защо трябва да тръгват сега? — Клийвър поклати глава. — Нощно време е твърде рисковано да се провежда акция. Онези могат лесно да ни се изплъзнат в тъмнината, особено пък из гората.

Имаше нещо вярно в това, но инстинктът подсказваше на Джуди да не чака.

— Бих поела този риск — каза тя. — Вече знаем къде са, нека отидем и ги пипнем.

— Не! — решително каза той. — Повече не спори, ако обичаш, Джуди. Ще започнем утре рано.

Тя се поколеба. Беше сигурна, че решението е погрешно. Но бе твърде уморена да спори.

— Така да бъде — въздъхна примирено. — В колко часа поемаме, Чарли?

Марш погледна часовника си:

— Тръгване оттук в два нула нула сутринта.

— Значи мога да дремна два-три часа.

В главата й се въртеше, че бе паркирала колата си някъде на плаца. Беше сякаш преди няколко месеца, а всъщност това бе станало в четвъртък, само преди четиридесет и осем часа.

На път за навън Джуди срещна Майкъл.

— Изглеждаш като убита — каза той. — Да те закарам у вас?

— А после с какво ще се върна дотук?

— Ще пренощувам на дивана ти и после отново ще те докарам.

Тя спря и вдигна поглед към него.

— Трябва да те предупредя, че лицето така ме боли, че едва ли бих могла да се целувам, камо ли пък нещо друго.

— Тогава ще се задоволя да те държа за ръката — усмихна се той.

Започвам да си мисля, че този човек е наистина загрижен за мен.

Той вдигна въпросително вежди.

— Е, какво ще кажеш?

— Ще ме сложиш да си легна, ще ми носиш горещо мляко и аспирин, нали?

— Да. А ще ми разрешиш ли да те гледам как спиш?

О, божичко, това ще ми е по-приятно от всичко друго на света!

Той разбра отговора по изражението й.

— Стори ми се, че чух да.

Тя се усмихна:

— Да.

 

 

Прийст бе полудял от яд, когато се върна от Сакраменто. Беше сигурен, че губернаторът е готов за сделка. Усещаше, че е на ръба на победата. Даже вече мислено се поздравяваше. А всичко се оказа пълен фалш. Губернаторът Робсън изобщо не е мислил да преговаря. Всичко бе инсценировка. ФБР си беше въобразило, че може да го хване в такъв тъп капан, като някой глупав новобранец. Мислеха го за откачалник.

Но скоро щяха да разберат истината. И този урок щеше да им струва скъпо.

Щеше да им струва трето земетресение.

Всички в комуната бяха още смаяни от внезапното заминаване на Дейл и Поем. Това им напомняше нещо, което като че ли бяха забравили, а именно че утре всички трябва да се махнат от долината.

Прийст разказа на Оризарите какъв натиск е оказал върху губернатора. Магистралите още бяха задръстени от микробуси, пълни с деца и покъщнина, бягащи от предстоящото земетресение. В полуизоставените квартали шетаха мародери и изнасяха микровълнови печки, стереоуредби и компютри.

Обаче всички знаеха, че губернаторът не се бе поддал.

Въпреки че бе събота вечер, на никого не му се празнуваше. След вечерята и вечерната медитация всеки се оттегли в бунгалото си. Мелъни отиде при децата да им почете малко. Прийст седна пред бунгалото си, загледан в лунната светлина, която заливаше долината, и постепенно се успокои. Отвори си една бутилка петгодишно вино от собствените си запаси — от онова, с вкус на пушек, който толкова много харесваше.

Това е битка на нерви, каза си той, когато се почувства способен да мисли рационално. Кой ще издържи повече — той или губернаторът? Кой от двамата умееше да държи хората си под контрол по-добре? Щяха ли земетресенията да поставят на колене щатското правителство, преди ФБР да открие Прийст в планинското му леговище?

В полезрението му се появи Стар, осветена от луната и пристъпваща боса, с цигара марихуана в уста. Пое дълбоко от нея, наведе се над Прийст и го целуна с отворена уста. Той вдъхна опияняващия дим от нейните дробове, изпусна го и се усмихна.

— Спомням си, когато за първи път ми направи този номер. Беше най-силното сексуално преживяване, което съм имал.

— Така ли? — изрази съмнение тя. — По-сексуално и от духането?

— Много повече. Помня, когато бях на седем години, видях майка ми да духа на един клиент. Тя обаче никога не ги целуваше. Аз бях единственото същество, което тя целуваше. Сама ми го е казвала.

— Прийст, какъв живот, по дяволите, си живял!

Той се намръщи.

— Каза го така, сякаш вече е свършил.

— Но тази част от него вече е свършила, нали?

— Не!

— Почти полунощ е. Още малко и крайният ти срок ще изтече. Губернаторът няма да се поддаде.

— Ще трябва — отвърна Прийст. — Въпрос на време. — Изправи се. — Отивам да чуя новините.

Тя го придружи до паркинга.

— Хайде да се махаме — каза му внезапно. — Само ти, аз и Флауър. Хайде още сега да се качим в една кола и да се махнем. Няма да се сбогуваме, да си приготвяме багаж или дори да си вземаме дрехи. Просто ще си тръгнем, както през 1969-а напуснах Сан Франциско. Ще ходим там, където ни се иска — Орегон, Лас Вегас или дори Ню Йорк. Или пък какво ще кажеш за Чарлстън? Винаги съм искала да видя Юга.

Без да отговори, той се вмъкна в кадилака и включи радиото. Стар седна до него. Бренда Лий пееше Let’s Jump the Broomstick.

— А, Прийст, какво ще кажеш?

Новините започнаха и той усили звука.

— Днес заподозреният водач на терористичната група „Проклятие от рая“ Ричард Грейнджър се изплъзна между пръстите на ФБР в Сакраменто. А между другото жителите, бягащи от кварталите близо до разседа Сан Андреас, са задръстили много магистрали. Отсечки, дълги километри, са блокирали движението по междущатски пътища 280, 580, 680 и 880. А един продавач на редки плочи твърди, че агенти на ФБР са купили от него албум със снимката на още един заподозрян.

— Албум? — каза Стар с недоумение. — Какво, по дяволите?…

— Собственикът на магазина. Вик Плъмстед, каза на наш репортер, че от ФБР са му се обадили и го помолили да им помогне да открият един албум от шейсетте, на който, както те твърдят, е записан гласът на един от заподозрените. След няколко дни търсене, каза той, намерили албума на една неизвестна рокгрупа, Raining Fresh Daisies.

— Исусе Христе! Самата аз почти ги бях забравила!

— ФБР нито потвърдиха, нито отрекоха, че търсят вокалистката на групата — Стела Хигинс.

— Мамка им! — избухна Стар. — Те вече знаят и името ми!

Прийст трескаво мислеше. Опасно ли е това? Самото име не можеше да им даде кой знае колко. Стар не беше го използвала повече от тридесет години. Никой не знаеше къде живее Стела Хигинс.

О, не, знаеха. Знаеха!

Той с усилие потисна отчаян стон. Името на Стела Хигинс бе под договора за наем на тази земя. Освен това той го бе казал и на ония агенти от ФБР, които бяха дошли тук в деня на акцията срещу „Лос Аламос“.

Това променяше всичко. Рано или късно някой от ФБР щеше да направи връзката.

И ако по някакъв малшанс ФБР не успееше да свърже нещата, оставаше ченгето от полицейското управление в Силвър Сити, което понастоящем беше в отпуска на Бахамите и което бе записало името „Стела Хигинс“ в една преписка, очакваща реда си да отиде в съда след около две седмици.

Долината Силвър Ривър не бе вече тайна. Мисълта го натъжи неимоверно. Какво да прави? Може би трябваше веднага да избяга със Стар. Ключовете бяха в колата. Само след два часа щяха да бъдат в Невада. Утре до обед щяха да се намират на хиляда километра оттук.

По дяволите, не! Още не съм бит!

Все още можеше да задържи нещата.

В първоначалния си вид планът му бе властите никога да не разберат кои са тези от „Проклятие от рая“ и защо настояват за забрана на строежа на нови електростанции. Ето че сега ФБР бяха на път да узнаят, но може би щяха да ги принудят да го запазят в тайна. И това щеше да се превърне в част от искането на Прийст. Щом се примирят със забраната за строеж, щяха да преглътнат и това.

Да, беше лудост… но цялата работа е лудост. Можеше да го направи.

Обаче трябваше да не попада в ноктите на ФБР.

Той отвори вратата и излезе.

— Хайде да тръгваме — каза на Стар. — Имам много работа.

— Не искаш да избягаш с мен, а? — попита го тя с тъга.

— По дяволите, не! — Той тръшна вратата и се отдалечи.

Тя го последва, двамата отново минаха през лозето и влязоха в селището. Стар се прибра в бунгалото си, без да му пожелае лека нощ.

Прийст отиде право в бунгалото на Мелъни. Тя спеше. Той грубо я събуди:

— Ставай! Трябва да тръгваме. Бързо!

 

 

Джуди гледаше и слушаше как Стела Хигинс изплаква сърцето си.

Беше едра жена и макар че при други обстоятелства би била привлекателна, сега изглеждаше съсипана. Лицето й бе изкривено от мъка, старомодният й грим течеше на черни вадички по бузите, а едрите рамене се тресяха от плач.

Двете седяха в тясното бунгало, което бе неин дом. Навсякъде бяха заобиколени от кутии с медицински принадлежности и лекарства — бинтове, аспирини, „Тиленол“, сиропи за кашлица, йод. Стените бяха украсени с детски рисунки, изобразяващи как Стела се грижи за болни деца. Постройката бе примитивна, без електричество и течаща вода, но в нея имаше някаква атмосфера на щастлива безметежност.

Джуди отиде до вратата, давайки възможност на Стела да се посъвземе малко. В бледата светлина на ранното утро мястото изглеждаше прекрасно. Последните ефирни валма мъгла около дърветата по стръмния склон изчезваха бързо, реката проблясваше и тихичко шумолеше, промъквайки се през долината. В подножието на склона се виждаше спретнато лозе — идеално подредените лози бяха привързани към дървени колове. За миг Джуди бе обхваната от чувство за духовен покой. Стори й се, че нещата тук са именно такива, каквито трябва да бъдат, а останалият свят е нещо далечно и чуждо. Тя потръпна и с усилие се освободи от омайващото усещане.

Появи се и Майкъл. Пак бе пожелал да дойде с нея, за да се погрижи за Дъсти, и Джуди пак му го бе издействала от Стюърт Клийвър, твърдейки, че помощта му в разследването е неоценима.

Сега водеше Дъсти за ръка.

— Как е той? — попита го Джуди.

— Добре е — отвърна Майкъл.

— Намерихте ли Мелъни?

— Няма я. Дъсти казва, че едно по-голямо момиче, на име Флауър, се грижело за него.

— Да има някаква представа къде е отишла Мелъни?

— Не. — Той кимна към Стар. — Какво казва тя?

— Още нищо. — Джуди се върна вътре и седна на ръба на леглото. — Разкажи ми за Рики Грейнджър.

— В него има много хубави, но и лоши неща — отвърна Стар, превъзмогвайки хлиповете. — Преди е бил бандит, знам, даже е убивал хора, но през цялото време, откакто сме заедно, през всичките тези двадесет и пет години той не е направил зло никому, чак до този момент, когато някому хрумна идеята за този шибан язовир.

— Това, което искам да направя — каза Джуди меко, — е да го намеря, преди да са пострадали още хора.

Стар кимна:

— Знам.

Джуди я накара да я погледне в очите.

— Къде е отишъл?

— Щях да ви кажа, ако знаех — отвърна Стар. — Но не знам.