Кен Фолет
Проклятие от рая (20)

19.

В събота сутринта на закуска Дейл и Поем се изправиха на масата пред всички и ги помолиха за тишина.

— Искаме да направим едно съобщение — каза Поем.

Прийст си помисли, че Поем сигурно отново е бременна. Приготви се да подсвирне весело, да изръкопляска и да произнесе кратка поздравителна реч — нещо, което винаги бе правил. Бе пълен с енергия. Макар че още не бе спасил комуната, бе съвсем близо до това. Съперникът му още не беше на колене, но залиташе из ринга, мъчейки се да продължи борбата.

Поем се поколеба за миг, после погледна към Дейл. Лицето му бе приело тържествено изражение.

— Решихме днес да напуснем комуната — каза той.

В готварната се възцари абсолютна тишина. Прийст онемя от изненада. Хората не си тръгваха оттук, ако той не поискаше това. Всички бяха под влияние на магията му. Освен това Дейл бе техен енолог — най-важният човек във винопроизводството. Не можеха да си позволят да го изпуснат.

И как пък точно днес намери! Ако Дейл бе чул новините, както бе направил Прийст преди час в една кола, щеше да знае, че цяла Калифорния е изпаднала в паника. Летищата и магистралите бяха задръстени от хора, бягащи от всички населени места близо до разседа Сан Андреас. Губернаторът Майк Робсън бе свикал националната гвардия. Вицепрезидентът пътуваше насам, за да инспектира лично щетите във Фелиситас. Все повече хора — сенатори и конгресмени, кметове, общински съветници и журналисти — натискаха губернатора да удовлетвори искането на „Проклятие от рая“. Дейл обаче не знаеше нищо за това.

Прийст не бе единственият, когото новината потресе. Епъл избухна в сълзи. Поем също заплака. Мелъни проговори първа:

— Но, Дейл, защо?

— Знаеш защо — каза той. — Долината ще бъде наводнена.

— Но къде ще отидеш?

— В Ръдърфорд. В долината Напа.

— И ще имаш постоянна работа?

Дейл кимна:

— В една винарна.

Няма нищо изненадващо в това, че Дейл е успял да си намери работа, каза си Прийст. Знанията му бяха безценни. Може би щеше да направи много пари. Изненадата се състоеше в това, че той иска да се върне в нормалния свят.

Някои от останалите жени също заплакаха. Сонг каза:

— Не може ли да изчакаш още малко като всички нас?

Поем й отговори през сълзи:

— Имаме три деца. Нямаме право да рискуваме. Не можем да останем тук и да чакаме чудо, докато водата се качва и залива домовете ни.

Прийст проговори за пръв път:

— Тази долина няма да бъде наводнена.

— Не знаеш това — каза Дейл.

Стаята отново утихна. Беше необичайно някой да възразява на Прийст толкова явно.

— Тази долина няма да бъде наводнена — повтори той.

Дейл каза:

— Всички знаем, че нещо става, Прийст. През последните шест седмици ти непрекъснато отсъстваше. Вчера четиримата също ви нямаше до полунощ, а на сутринта виждаме на паркинга очукан кадилак. Каквото и да си намислил, не искаш да го споделиш с нас. И аз не искам да рискувам бъдещето на децата си, разчитайки само на вярата си в теб. Шърли чувства същото.

Истинското име на Поем бе Шърли, сети се Прийст. Щом Дейл го употребява, значи вече се дистанцира от комуната.

— Ще ти кажа какво ще спаси тази долина — каза Прийст. Защо да не им кажа за земетресението, защо? Би трябвало да се гордеят с това! — Силата на молитвата. Молитвата ще ни спаси.

— Ще се моля за теб — каза Дейл. — Шърли също. Ще се молим за всички вас. Но няма да останем.

Поем избърса сълзите си с ръкава на ризата.

— Това е. Съжаляваме. Снощи си приготвихме багажа, не че е кой знае колко… Надявам се Слоу да ни закара до автогарата в Силвър Сити.

Прийст стана и се приближи зад тях. Прегърна с една ръка Дейл, а с другата — Поем. Притискайки ги до себе си, каза с нисък и внушителен глас:

— Разбирам болката ви. Нека отидем в храма и да медитираме заедно. А след това — каквото решите, това ще бъде.

Дейл се отдръпна от прегръдката.

— Не — каза той. — Тези дни вече отминаха.

Прийст изпадна в недоумение. Прилагаше цялата си сила на внушение, а нищо не ставаше. У него се надигна ярост. Искаше му се да се развика на Дейл за неговото безверие и неблагодарност. Би ги убил и двамата, ако можеше. Но знаеше, че ако даде воля на гнева си, това ще бъде грешка. Трябваше да изглежда спокоен.

Обаче не можа да събере сили, за да си вземе сбогом с тях, както подобава. Без да продума, той излезе от готварната с всичкото достойнство, което успя да събере.

После отиде в бунгалото си.

Още два дни и всичко ще е наред. Един ден!

Седна на леглото и запали цигара. Спирит лежеше на пода и не сваляше тъжен поглед от него. Двамата мълчаха и се гледаха унило. Мелъни щеше да го последва след минута-две.

Но вместо нея дойде Стар.

Не бе му проговаряла, откакто снощи двамата с Дъбака тръгнаха с тойотата. Прийст знаеше, че е разстроена и сърдита заради земетресението. Не бе намерил време да поговори с нея.

Жената каза:

— Отивам в полицията.

Прийст се смая. Та тя мразеше ченгетата и в червата! За нея да влезе в полицейски участък означаваше, все едно свиня да влезе в джамия.

— Ти си полудяла — каза й той.

— Вчера ти уби хора — отвърна тя. — Докато се връщахме, слушах радиото. Загинали са поне дванадесет души и над сто са приети в болница. Сред тях има бебета и деца. Хора загубиха домовете си, всичко, което имат на този свят. И това са бедни хора, а не богати. Това им го причинихме ние.

Всичко се разпада… И то след като съм на крачка от победата.

Той протегна ръка към нея.

— Мислиш ли, че съм искал да убивам хора?

Тя отстъпи назад, отказвайки да поеме ръката му.

— Изобщо не изглеждаше натъжен, когато това стана.

Трябва да устоя още съвсем малко. Трябва!

Лицето му прие разкаяно изражение:

— Зарадвах се, че вибраторът работи, да. Радвах се, че успяхме да устоим на думата си. Но нямах намерение никой да пострада. Знам, че имаше риск и реших да го поема, защото това, за което се борим, е много важно. И си помислих, че и ти взе същото решение.

— Да, и това беше лошо решение, порочно решение. — Очите й се напълниха със сълзи. — За бога, не виждаш ли какво е станало с нас? Ние бяхме децата, вярващи в мира и в любовта, а сега убиваме хора! Ти си също като Линдън Джонсън. Той бомбардираше виетнамските села и градове и се оправдаваше с някаква кауза. Тогава му казахме, че е пълен лайнар и той наистина беше такъв. Посветих целия си живот на това да не бъда никога такава!

— Значи според теб допуснала си грешка — каза Прийст. — Разбирам. Това, което не мога да разбера, е, че си готова да я поправиш, като накажеш мен и цялата комуна. Искаш да ни предадеш на ченгетата.

Тя замълча стреснато.

— Не бях погледнала от тази страна — каза най-сетне. — Не искам никого да наказвам.

Вече беше в ръцете му.

— Добре тогава, какво искаш? — Не я остави да отговори и го стори вместо нея: — Според мен искаш всичко това да свърши по-скоро.

— Май си прав.

Той отново посегна към нея и този път тя му позволи да я хване за ръцете.

— Свърши — каза той тихо.

— Не знам — изрече тя колебливо.

— Повече земетресения няма да има. Губернаторът ще се предаде, ще видиш.

 

 

Бързайки да се прибере обратно в Сан Франциско, Джуди бе отклонена от пътя си за среща в губернаторството. Поспа три-четири часа в колата и когато пристигна в Капитол Билдинг, отново бе готова да хапе, ако се наложи.

Стюърт Клийвър и Чарли Марш бяха долетели от Сан Франциско. Към тях се бе присъединил и шефът на клона в Сакраменто. Срещата бе по обед в заседателната зала на Подковата. Председателстваше я Ал Хънимун.

— По I-80 има тридесеткилометрово задръстване от хора, бягащи от Сан Андреас — каза Хънимун. — По другите по-главни магистрали положението е горе-долу същото.

Клийвър каза:

— Президентът се обадил на директора на ФБР и го питал за обществения ред.

Той хвърли поглед към Джуди, сякаш тя бе виновна за това.

— Обади се и губернаторът Робсън — каза Хънимун.

— Сега-засега нямаме сериозни проблеми с обществения ред — отвърна Клийвър. — Постъпват сигнали за мародерство от три квартала в Сан Франциско и един от Оукланд, но това са изолирани случаи. Губернаторът свика Националната гвардия и ги разположи около оръжейните, но още не сме имали нужда от тях. А ако има трето земетресение…

На Джуди малко остана да й прилошее от недовършената мисъл.

— Трето земетресение не може да има — каза тя.

Всички погледи се насочиха към нея. Хънимун се усмихна сардонически:

— Някакво предложение ли имате?

Имаше.

— Мога да измисля само едно нещо — каза тя. — Да му поставим капан.

— Как?

— Като му кажете, че губернаторът Робсън иска да преговаря лично с него.

Клийвър вметна:

— Не съм сигурен дали ще се хване.

— И аз не знам дали ще се хване — смръщи вежди Джуди. — Той е умен, а всеки умен човек ще заподозре капан. Но освен това е и психопат, а те много обичат да си играят с другите, да привличат вниманието върху себе си, да манипулират хора и обстоятелства. Мисълта да преговаря лично с губернатора на Калифорния би трябвало да го изкуши много силно.

Хънимун рече:

— Тук аз съм май единственият, който се е срещал с него.

— Точно така — отвърна Джуди. — Виждала съм го и съм говорила с него по телефона, но вие сте прекарали с него в колата няколко минути. Какво е вашето впечатление?

— Вие горе-долу го описахте правилно. Умен психопат. Стори ми се, че го е яд на мен, защото не се впечатлих повече от него. А може би трябваше да бъда… не знам, сигурно малко по-почтителен.

Джуди с усилие потисна усмивката си. Хънимун едва ли изразяваше почтителност пред много хора.

— Човекът разбира политическите трудности, свързани с това, което иска — продължи той. — Казах му, че губернаторът не бива да се поддава на ничие изнудване. Той обаче предварително бе помислил за това, защото отговорът му беше готов.

— И какъв беше той?

— Каза, че можело да отречем какво се е случило в действителност. Да обявим замразяване на строежа на електростанции и да кажем, че това няма нищо общо със земетресенията.

— А възможно ли е?

— Да. Не бих го препоръчал, но ако губернаторът ми го постави като задача, мога да кажа, че ще стане. Както и да е, въпросът е чисто академичен. Познавам Майк Робсън. Той няма да го направи.

— Но би могъл да се престори — каза Джуди.

— Какво искате да кажете?

— Можем да кажем на Грейнджър, че губернаторът е готов да обяви замразяването, но само при определени условия, тъй като трябва да мисли за политическото си бъдеще. И иска лично да се срещне с Грейнджър, за да обсъдят тези условия.

Стюърт Клийвър се обади:

— Върховният съд е издал указ, че представителите на изпълнителната власт могат да си служат с измама. Единственото нещо, което не ни се разрешава, е да заплашваме заподозрения, че ще му отнемем децата. И ако му обещаем имунитет срещу съдебно дирене, той остава в сила — не можем да го съдим. Но това, което Джуди предлага, можем да направим, без да нарушим никакъв закон.

— Добре — каза Хънимун. — Не знам дали ще стане, но трябва да опитаме. Хайде на работа.

 

 

Прийст и Мелъни пристигнаха в Сакраменто с очукания кадилак. Беше слънчев съботен следобед и по улиците бе пълно с хора.

По-рано Прийст бе слушал радио и бе чул гласа на Джон Трут, макар че не бе време за предаването му.

— Ето едно специално съобщение за Питър Шубъри от прогимназия „Айзенхауер“ — бе казал Трут.

Шубъри бе онзи мъж, чиято самоличност Прийст бе използвал за пресконференцията на ФБР, а „Айзенхауер“ бе въображаемото училище, което Флауър посещаваше. Прийст разбра, че съобщението е за него.

— Нека Питър Шубъри ми се обади на следния номер — бе продължил Трут.

— Искат да преговаряме! — бе викнал той на Мелъни. — Ето това е! Победа!

Докато Мелъни караше из града, заобиколена отвсякъде от стотици коли и хиляди хора, Прийст се обади от нейния мобифон. Ако ФБР проследяват разговора, мислеше той, щяха да разберат най-много от кой район звъни, но не и от коя кола.

Сърцето му се качи в гърлото, докато слушаше сигнала свободно от другата страна. Спечелих от лотарията и се обаждам, да си взема чека.

Обади се женски глас:

— Ало?

Звучеше много предпазливо. Кой знае на колко лъжливи обаждания е трябвало да отговаря?

— Обажда се Питър Шубъри от прогимназия „Айзенхауер“.

Реакцията бе мигновена:

— Ще ви свържа с Ал Хънимун, секретаря на кабинета.

А така!

— Само че преди това трябва да се убедя във вашата самоличност.

Това е номер!

— И как предлагате да стане това?

— Бихте ли имали нещо против да ми кажете името на ученичката, която бе с вас преди една седмица?

Прийст си спомни как Флауър му каза: „Никога няма да ти простя, че ме нарече Флорънс“.

Той предпазливо изрече:

— Флорънс.

— Веднага ви свързвам.

Не е номер, просто предпазна мярка.

Прийст огледа тревожно улицата, готов да реагира, ако види полицейска кола или яки момчета в бронирани жилетки да се промъкват към колата му. Наоколо обаче бе пълно само с пазаруващи и туристи. Секунда по-късно дълбокият глас на Хънимун каза:

— Господин Грейнджър?

Прийст мина направо на въпроса:

— Готови ли сте да извършите една разумна постъпка?

— Готови сме да разговаряме.

— Какво означава това?

— Губернаторът иска да се види с вас днес, за да преговаряте за разрешението на тази криза.

— А губернаторът готов ли е да обяви замразяването, което искаме? — продължи с въпросите Прийст.

Хънимун се поколеба.

— Да — отговори неохотно. — Но има някои условия.

— Какви условия?

— Когато двамата с вас разговаряхме в моята кола и аз ви казах, че губернаторът не бива да се поддава на изнудване, вие споменахте специалисти.

— Да.

— Вие сте интелигентен човек и сигурно разбирате, че при това положение губернаторът подхвърля на риск политическото си бъдеще. Обявата за замразяването трябва да бъде направена много деликатно.

Хънимун май запя друга песен, забеляза Прийст със задоволство. В гласа му нямаше капка арогантност. Сега в него се долавяше нотка на уважение към противника. Това беше добре.

— С други думи — каза Прийст — губернаторът трябва да си сложи ламарина на задника и иска да е абсолютно сигурен, че ще го направи както трябва.

— И така може да се каже.

— Къде ще се срещнем?

— Тук, в губернаторството, в Капитол Билдинг.

Ти си направо откачен!

Хънимун бързо продължи:

— Никаква полиция, никакво ФБР. Ще ви бъде гарантирано безпрепятствено излизане от мястото на срещата, независимо от изхода на преговорите.

Да бе, как не!

— Ти във феи вярваш ли?

— Какво?

— Ами в едни такива мънички, летящи и правят магии. Вярваш ли, че съществуват?

— Не, май не.

— И аз не. И затова няма да скоча в капана ви.

— Давам ви дума…

— Забрави! Просто забрави и точка.

От другата страна последва мълчание.

Мелъни зави зад един ъгъл и подкара покрай помпозната класическа фасада на Капитол Билдинг. Хънимун бе някъде там и говореше по телефона, заобиколен от агенти на ФБР. Загледан в белите колони и купола, Прийст каза:

— Ще ти кажа къде ще се видим и няма да е зле, ако си записваш. Готов ли си?

— Не се безпокой, записвам си.

— Точно в средата на ливадата пред Капитол Билдинг ще сложиш една кръгла маса и два стола. Все едно ще си правим снимка. В три часа губернаторът да е седнал на единия стол.

— Вън, на открито?

— Хей, ако исках да го застрелям, щях да измисля нещо по-лесно от това.

— Сигурно…

— В джоба си губернаторът трябва да има подписано от него писмо, което ми гарантира имунитет срещу съдебно дирене.

— Не мога да се съглася с всичко това…

— Говори с шефа си. Той ще се съгласи.

— Ще говоря.

— Там да чака и един фотограф с фотоапарат за моментални снимки. Искам да ни снима, когато получавам писмото за имунитет. За доказателство. Дотук ясно ли е?

— Ясно.

— И без номера. Сеизмичният ми вибратор вече е на място, готов да предизвика ново земетресение. То вече ще бъде в някой голям град. Не мога да кажа точно кой, но става въпрос за хиляди загинали.

— Разбирам.

— Ако губернаторът не дойде днес в три часа… бу-ум.

Той затвори.

— Брей! — възкликна Мелъни. — Среща с губернатора. Да не е капан?

Прийст смръщи вежди.

— Може — промълви замислено. — Не знам. Просто не знам.

Джуди нямаше как да се провали. Чарли Марш бе разработил всичко съвместно с клона на ФБР в Сакраменто. Около бялата градинска маса с кокетния чадър на ливадата бяха разположени най-малко тридесет агенти, но тя не виждаше нито един. Някои от тях бяха по прозорците на околните офиси, други бяха снишили глави в коли на улицата и паркинга, а трети дебнеха зад купола на Капитол Билдинг. Всички бяха въоръжени до зъби.

Самата Джуди играеше ролята на фотограф, накачен с фотоапарати и обективи. Пистолетът й се намираше в калъфа на фотоапарата, висящ през рамото й. Докато чакаше появата на губернатора, тя надникна през обектива, преструвайки се, че прави проба.

За да не може Грейнджър да я познае, бе сложила руса перука. Винаги я носеше със себе се. Понякога й се налагаше да търпи подкачанията на колегите си, когато я видеха с нея. Хей, Мадъкс, я подхвърли онова русото гадже насам, ама ти си стой в колата.

Грейнджър гледа отнякъде, беше сигурна в това. Никой още не беше го видял, но той се бе обадил преди един час, за да протестира срещу блокирането на улицата отпред. Искал хората да си минават по улицата, а достъпът на туристи в сградата да не бъде прекратяван — всичко да си върви нормално.

Отвориха улицата отново.

Около сградата нямаше никаква ограда, затова туристите спокойно се шляеха из ливадата, гидовете ги водеха по предварително определените маршрути из Капитол Билдинг, из градината и из елегантните правителствени сгради по околните улици. През обектива на фотоапарата Джуди проучваше основно всеки. Не обръщаше внимание на външния му вид, а внимателно изучаваше чертите на лицето му. Не пропускаше нито един висок и слаб мъж на средна възраст, независимо с каква коса е и как е облечен.

В три без една минута все още не беше разпознала Рики Грейнджър.

Майкъл Куъркъс, който бе виждал Грейнджър лице в лице, също наблюдаваше. Намираше се в кола с тъмни стъкла, паркирана на ъгъла. Не трябваше да се вижда, защото Грейнджър можеше да го познае и да се изнерви.

Джуди каза в микрофона, скрит под яката на ризата и защипан за сутиена й:

— Според мен Грейнджър няма да дойде, докато губернаторът не се появи на масата.

Едно миниатюрно говорителче зад ухото й изпука и гласът на Чарли Марш се обади:

— Тъкмо това си казвахме и ние. Щеше ми се да свършим тая работа, без да излагаме губернатора на показ.

Бяха мислили да използват дубльор, но губернаторът Робсън не даде и дума да се издума, заявявайки, че няма да позволи друг да рискува живота си вместо него.

— Но след като не можем… — отвърна Джуди.

— Така да бъде — довърши Марш.

Минутка по-късно губернаторът излезе през парадния вход на сградата.

Джуди с изненада установи, че той е малко под среден ръст. По телевизията й изглеждаше по-висок. Освен това като че ли бе малко по-пълен — под костюма си носеше бронирана жилетка. Мъжът прекоси ливадата със спокойна и уверена крачка и седна на масата под чадъра.

Джуди го снима няколко пъти. Калъфът на фотоапаратите все още висеше на рамото й, за да може да извади оръжието си бързо.

После с ъгълчето на окото си забеляза някакво движение.

По Десета улица бавно се приближаваше стар шевролет импала. Бе боядисан в два цвята — небесносин и кремав, със започнала да избива по калниците ръжда. Лицето на шофьора бе в сянка.

Тя бързо се огледа. Наоколо не се виждаше нито един агент, но всички бяха затаили дъх зад прозорците.

Колата спря до бордюра, точно срещу губернатора Робсън.

Сърцето на Джуди заби бясно.

— Според мен това е той — каза губернаторът със забележително спокоен глас.

Вратата на колата се отвори.

Фигурата, която се показа, бе обута в сандали, дънки и карирана риза, под отворената яка, на която се виждаше тениска. Когато се изправи, Джуди прецени, че е висока около един и осемдесет, може би малко повече, слаба, с дълга тъмна коса. На носа си имаше огромни слънчеви очила, закриващи половината лице, а на челото — ярко боядисана памучна кърпа.

Джуди се взираше в мъжа, мъчейки се да познае какви са очите му.

Говорителчето зад ухото й отново изпука:

— Джуди? Той ли е?

— Не мога да кажа — отвърна тя напрегнато. — Може и да е той.

Мъжът се огледа. Ливадата бе голяма, а масата — разположена на около двадесет-тридесет метра от бордюра. Човекът тръгна към губернатора.

Джуди усещаше как всички невидими очи са впити в нея, очаквайки сигнала й.

Тя мръдна малко напред и застана между двамата. Той я видя, поколеба се, но пак продължи.

Чарли отново се обади:

— Е?

— Не знам — прошепна тя, мъчейки се да не движи устните си. — Изчакайте още една-две секунди.

— Гледай да не се забавиш.

— Не мисля, че е той — каза Джуди.

На всички снимки Грейнджър бе с тънък и остър като острие нос. Този мъж имаше широк и плосък нос.

— Сигурна ли си?

— Не е той.

Мъжът вече можеше да пипне Джуди, ако иска. Той обаче я заобиколи и се насочи към губернатора. Без да забавя крачка, дългокосият пъхна ръка под ризата си.

В говорителчето изпука напрегнатият до крайност глас на Чарли:

— Тоя ще вади нещо!

Джуди се отпусна на едно коляно и трескаво затърси пистолета в калъфа.

Мъжът започна да вади ръката изпод ризата си. Джуди видя нещо черно и цилиндрично, което й заприлича на цевта на пистолет.

Гласът й процепи тишината над ливадата:

— Не мърдай! ФБР!

Агентите от колите и сградата излетяха като ракети и за секунда обкръжиха мястото.

Недовършил движението, мъжът замръзна на място.

Джуди насочи пистолета си в главата му и каза:

— Извади това нещо, ама съвсем бавничко, и след това ми го подай.

— Добре, добре, само не стреляйте!

Човекът бавно изтегли предмета от ризата си. Оказа се списание, свито на тръба и вързано по средата с ластик.

Джуди го пое от него. Без да сваля пистолета си от главата му, тя го разгледа. Беше тазседмичният Тайм. Вътре в тръбата нямаше нищо.

Човекът с изплашен глас каза:

— Един тип ми даде сто долара, за да го дам на губернатора!

Агентите заобиколиха Майк Робсън и го избутаха обратно в сградата.

Джуди трескаво се огледа наоколо. Грейнджър ни гледа, просто трябва да ни гледа отнякъде. Откъде, по дяволите? Минувачите се спираха и с любопитство гледаха към струпалите се изневиделица агенти. Тъкмо в този момент по парадното стълбище на Капитол Билдинг слизаше туристическа група. От нея се отдели мъж в хавайска риза и преди да се отдалечи, нещо в него привлече вниманието на Джуди.

Тя се намръщи: беше висок, но тъй като ризата бе широка и падаше свободно чак до бедрата му, не можеше да прецени дали е слаб или дебел. Косата му бе скрита под бейзболна шапка.

Джуди закрачи бързо след него.

Той сякаш не бързаше и Джуди не вдигна тревога. Ако събереше всички агенти около някой невинен турист, през това време истинският Грейнджър можеше да се измъкне. Инстинктът й я накара да ускори крачка подир него. Трябваше да го види в лицето.

Той зави зад ъгъла на сградата. Джуди се спусна да тича.

В ухото й прозвуча гласът на Чарли:

— Джуди? Какво има?

— Просто проверявам тука един — отвърна тя, леко задъхана. — Вероятно е турист, но все пак прати двама души след мен, в случай че се нуждая от помощ.

— Готово.

Стигна до ъгъла и видя, че хавайската риза минава през масивна двойна врата и изчезва в Капитол Билдинг. Стори й се, че сега крачи малко по-енергично. Тя хвърли поглед през рамо. Чарли говореше нещо на двама младоци, като им я показваше.

От страничната уличка срещу парка Майкъл изхвръкна от паркираната кола и се спусна срещу нея. Тя посочи към сградата.

— Видя ли тоя тип?

— Да, той беше! — извика в отговор той.

— Стой тук! — кресна му Джуди. Той бе цивилен гражданин и не биваше да се набърква в това. — Не се меси! — викна му за последно и се спусна към вратата.

Влетя през нея и се озова в парадно фоайе, Чийто под бе покрит с мозайка. Вътре бе хладно и тихо. Право пред нея тръгваше широко стълбище с килим, прихванат за стъпалата с лъснати до блясък месингови пръчки. Накъде ли е тръгнал — наляво, надясно, нагоре или надолу? Вдясно се извиваше коридор. Тя се спусна покрай асансьорите и се озова в ротондата — кръгло помещение със скулптура в средата. Таванът й се издигаше нагоре колкото два стажа и завършваше с богато украсен купол. Изтича по стълбите нагоре и тук трябваше отново да избира — дали бе продължил напред, дали бе свърнал вдясно към Подковата, или бе минал нагоре по стълбите от лявата й страна. Огледа се. Една туристическа група замръзна на мястото си, като видя пистолета в протегнатата й ръка. Хвърли поглед нагоре. На нивото на следващия стаж мерна за миг ярко оцветена риза. Това бе достатъчно.

Джуди се втурна по стълбите.

Озовала се горе, тя огледа галерията. Откъм противоположната й страна се виждаше отворен изход. Хавайската риза бе в коридора. И вече тичаше.

Джуди се спусна подир него. Докато го гонеше, сведе устни към микрофона:

— Това е той, Чарли! Какво става с подкреплението?

— Загубили са те! Къде се намираш?

— На втория стаж, където са офисите.

— Добре.

Вратите им бяха затворени и в коридора нямаше никой — беше събота. Тя продължи подир ярката риза по коридора, после свърна в друг, а след това и в трети. Не го изпускаше от поглед, но и не го настигаше.

Копелето е в много добра форма!

Направил пълен кръг, той отново се върна в галерията. За миг Джуди го изпусна от поглед и реши, че пак е тръгнал нагоре. Дишайки тежко, тя отново се качи по постлана с килим стълба и се озова на третия етаж.

Надписите й подсказаха, че сенатската галерия е вдясно, а залата за събранието — вляво. Спусна се наляво, стигна до вратата и установи, че е заключена. Без съмнение другата врата — към сенатската галерия, също бе заключена. Къде бе потънал тоя?

В ъгъла забеляза вход, на който пишеше: „Северно стълбище. Не отива към покрива“. Тя го отвори и се озова в тясно сервизно стълбище с обикновени подови плочи и железни перила. Чуваше как онзи тропа надолу, но не можеше да го види.

Джуди се хвърли натам.

След няколко секунди излезе на първия етаж в ротондата. Грейнджър не се виждаше, затова пък Майкъл бе там и се оглеждаше притеснено.

— Видя ли го? — подвикна тя.

— Не.

— Стой настрана!

От ротондата към помещенията на губернатора водеше мраморен коридор. Гледката й бе препречена от туристическа група, която тъкмо влизаше през вратата към Подковата. Хавайската риза дали не бе от другата им страна? Не беше сигурна. Тя тръгна подир групата, мина през мраморна зала покрай окачени на стената карти на всеки окръг в щата. От лявата й страна започваше още един коридор, който водеше към изход с алуминиева врата с автомат. Ярката риза тъкмо излизаше навън.

Тя го последва. Когато излезе, видя Грейнджър да пресича L стрийт, безразсъдно слаломирайки между колите. Шофьорите с отчаяни усилия се мъчеха да го избегнат. Без да спира нито за секунда, Грейнджър скочи върху капака на някакво жълто купе и го огъна. Вбесеният шофьор мигом изскочи отвътре, но видял Джуди с пистолет в ръка, побърза да се вмъкне обратно в колата си.

Тя се спусна през улицата, поемайки същия риск с натовареното движение. Притича пред един автобус, който закова на сантиметър от нея, скочи върху капака на същото жълто купе и накара движещата се от другата страна лимузина да занесе на една страна и да застане перпендикулярно на трите ленти. Вече бе почти на тротоара, когато с периферното си зрение улови промъкналия се край бронята на лимузината мотоциклет да връхлита върху нея с неспасяема скорост. Закова на място и оня мина на косъм от нея.

Грейнджър тичаше по Единадесета улица. Изведнъж се вмъкна в някакъв вход. Джуди полетя подире му. Входът бе към въздушен паркинг. Тя стигна до ъгъла и забавила за миг скорост, го заобиколи. В същия миг нещо я удари жестоко в носа. В челото й избухна адска болка и напълно я заслепи. Ударът бе толкова силен, че я просна по гръб на тротоара, където главата й издрънча върху бетона.

Остана да лежи, парализирана от болка. Няколко секунди по-късно усети силна ръка под главата си и чу гласа на Майкъл, идващ някъде отдалеч:

— Джуди, за бога, жива ли си?

Главата й започна да се прояснява и зрението й се избистри. Лицето на Майкъл бавно влезе във фокус.

— Говори, по дяволите, кажи нещо! — кресна й той.

Тя отвори уста.

— Боли — успя само да промърмори.

— Слава богу! — Той извади кърпичка от джоба на панталоните си и с изненадващо нежни движения избърса устата й. — От носа ти тече кръв.

Тя седна.

— Какво стана?

— Видях те как влетя зад ъгъла като светкавица, а в следващата секунда изхвръкна по гръб на бетона. Сигурно оня те е изчакал и те е ударил. Само да го пипна…

Джуди усети, че е изпуснала оръжието си.

— Пистолетът…

Той се огледа, намери го и й го подаде.

— Помогни ми да стана.

Мъжът я вдигна на крака.

Лицето я болеше адски, но виждаше добре и краката я държаха здраво. Опита се да мисли адекватно.

Може още да не съм го загубила.

Имаше асансьор, но той сигурно е нямал време да го чака. Вероятно е продължил нагоре по рампата. Тя познаваше паркинга — бе спирала тук, когато дойде да се види с Хънимун — и се сети, че той заема цялото пространство между две пресечки, с изходи към Десета и Единадесета улица. Грейнджър сигурно също го знаеше и в момента се измъкваше през изхода за Десета улица.

Нищо друго не й оставаше да направи, освен да го последва.

— Тръгвам пак след него — каза тя и хукна по рампата.

Без да се колебае, Майкъл я последва. Джуди го остави. Два пъти го бе предупредила да не се меси и сега нямаше да се хаби да го прави трети път.

Стигнаха до първото ниво. Сърцето на Джуди блъскаше в гърдите й като чук и коленете й внезапно започнаха да омекват. Знаеше, че няма да продължи още дълго. Тръгнаха между колите.

Изведнъж една черна кола изрева и се хвърли право срещу тях.

Джуди отскочи встрани и панически се търкулна под паркирания до нея автомобил.

Видя само гумите на черната кола, които профучаха с писък покрай нея, и машината стремглаво изчезна зад завоя на рампата.

Джуди се изправи и затърси Майкъл с трескав поглед. Секунда преди това бе чула изненадания му вик. Колата да не го бе ударила?

Видя го на няколко метра встрани, застанал на четири крака, с побеляло от напрежение лице.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той се изправи.

— Добре съм, само малко стъписан.

Джуди изтича към перилото да види марката на колата, но тя вече бе изчезнала.

— Мамка му! — изсъска тя. — Изтървах го.