Във всички посоки, докъдето поглед стигаше, доминираше анемично зеленият цвят на мескитов храсталак и трънаци. Точно пред него, направо през буренака, бе прорязан черен път, широк три метра. Испаноезичните булдозеристи, които го правеха в дразнещо права линия, го наричаха sendero^[1]. От едната му страна, точно на четиридесет и пет метра едно от друго, потрепваха яркорозови маркиращи флагчета, прикрепени на къси железни колчета. По това sendero бавно се движеше камион.

Прийст трябваше да открадне камиона.

Първия си автомобил — чисто нов ослепителнобял „Линкълн Континентал“, модел 1961 година — той бе откраднал на единадесетгодишна възраст. Колата бе паркирана пред Рокси Тиътър на Саут Бродуей в Лос Анджелис, с ключове в контакта. Прийст, когото в ония дни наричаха Рики, едва се виждаше над волана. Бе толкова изплашен, че едва не се подмокри, но мина десетина пресечки и гордо връчи ключовете на Джими Райли, по прякор Зурлата, който му даде пет долара, после качи приятелката си да я повози и блъсна колата на Тихоокеанската магистрала. Така Рики влезе в бандата на Зурлата.

Но този камион не бе обикновена кола.

Докато гледаше към него, мощното устройство зад кабината на шофьора спусна масивната стоманена плоча — малко над половин квадратен метър — на земята. Последва кратка пауза, после се чу нисък грохот. Около камиона се вдигна облак прах, тъй като плочата започна да бие ритмично по земята. Прийст усети земята под краката му да се разтърсва.

Това беше сеизмичен вибратор — машина, предназначена за изпращане на ударни вълни по земната кора. Прийст никога не успя да се образова — освен в изкуството да краде коли, но беше най-умният човек, когото бе срещал в живота си, и разбра как работи вибраторът. Принципът е подобен на този на радара и сонара. Ударните вълни се отразяваха от най-различни препятствия в земята, като например течности и скала, и отскачаха обратно към повърхността, където се улавяха от уреди, наречени геофони или кани.

Прийст работеше в екипа на каните. Екипът бе разположил хиляди геофони на точно изчислени разстояния един от друг, на площ от два и половина квадратни километра. Всеки път, когато вибраторът раздрусваше земята, отразените вълни се улавяха от каните и се записваха от оператор, работещ в каравана, наречена кучешка колиба. По-късно всички данни щяха да бъдат въведени в суперкомпютър в Хюстън, който щеше да състави триизмерна карта на това, което е под повърхността. Картата щеше да бъде продадена на една петролна компания.

Вибрациите усилиха звука, вдигайки шум като мощните двигатели на презокеански лайнер, набиращ скорост, после звукът рязко спря. Прийст се спусна по сендерото към камиона, закривайки очи от вдигналия се прах. Отвори вратата и се вмъкна в кабината. Зад волана седеше нисък тъмнокос мъж на около тридесет години.

— Здрасти, Марио — каза Прийст и седна до шофьора.

— Здрасти, Рики.

В професионалната шофьорска книжка (категория В) на Прийст бе вписано името Ричард Грейнджър. Книжката бе подправена, но името бе истинско.

Носеше пакет „Марлборо“ — цигарите, предпочитани от Марио, — който хвърли на таблото пред него.

— Дръж, донесох ти нещо.

— Хей, не е необходимо да ми купуваш цигари бе, човек.

— Е, как винаги пуша на аванта от теб.

Той взе отвореното пакетче от таблото, тръсна една цигара и я мушна между устните си.

Марио се усмихна.

— А не е ли по-просто да си купуваш цигари?

— О, не, по дяволите! Не мога да си позволя да пуша.

— Ти си луд бе, човек — засмя се Марио.

Прийст запали цигарата. Винаги бе притежавал способността да се сработва с хората, да ги накара да го харесват. По улиците, където бе израснал, хората биеха, ако не им харесаш, а той бе дребно хлапе. Затова у него се бе развило някакво интуитивно чувство да предусеща какво искат хората от него — уважение, приятелство или изобщо каквото и да е — и бързо да им го дава. На петролните полета това, което свързваше хората, бе хуморът, или по-точно подигравката — понякога умна, понякога мръсна.

Въпреки че беше тук само от две седмици, Прийст бе спечелил доверието на колегите си. Обаче не бе измислил начин как да открадне сеизмичния вибратор. А това трябваше да стане през следващите няколко часа, тъй като утре по график камионът щеше да бъде закаран на нов обект — на хиляда и сто километра оттук, близо до Кловис, Ню Мексико.

Смътният му план бе да помоли Марио да го вземе със себе си. Пътуването щеше да трае два-три дни: камионът, който тежеше двадесет тона, можеше да се движи със средна скорост около шестдесет и пет километра в час. Някъде по пътя щеше да напие Марио и да изчезне с камиона. Беше се надявал да измисли по-добър план, но досега не бе осенен от вдъхновение.

— Колата ми никаква я няма — каза той. — Утре можеш ли да ме закараш до Сан Антонио?

Марио бе изненадан.

— Няма ли да идваш до Кловис?

— А, не. — Той махна с ръка към безрадостния пустинен пейзаж. — Погледни само. Тексас е толкова красив, че не ми се иска да го изоставям.

Марио сви рамене. При работа като тази текучеството не беше необичайно.

— Дадено, вземам те. — Беше против правилата на компанията шофьорите да вземат пътници, но те постоянно го правеха. — Чакай ме до сметището.

Прийст кимна. Мястото за боклук беше запусната падина, пълна с ръждясали пикапи, счупени телевизори и разкъсани матраци, намираща се в покрайнините на Либърти — най-близкото градче. Никой няма да го види как се качва при Марио — най-много някое хлапе, излязло да бие змии с малокалибрената си пушка.

— В колко часа?

— Да кажем, в шест.

— Ще донеса кафе.

На Прийст този камион му трябваше. Усещаше, че животът му зависи от това. Ръцете го сърбяха да хване Марио още сега и да го изхвърли от кабината. Но така не биваше. Първо, Марио беше почти двадесет години по-млад от Прийст и едва ли щеше да се остави да бъде изхвърлен толкова лесно. И второ — кражбата трябваше да остане скрита за няколко дни. Прийст трябваше да закара камиона до Калифорния и да го скрие, преди ченгетата да започнат да търсят откраднат сеизмичен вибратор по пътищата.

По радиото се чу сигнал, показващ, че операторът в кучешката колиба е проверил данните от последните вибрации и не е открил никакви проблеми. Марио вдигна плочата, включи на скорост и я премести четиридесет и пет метра напред, спирайки точно до следващото розово флагче. След това отново спусна плочата и изпрати сигнал за готовност по радиото. Прийст внимателно гледаше, както бе правил това много пъти досега, стараейки се да запомни кои лостове мести Марио и кои бутони натиска. Ако забравеше после нещо, нямаше да има кого да пита.

Двамата изчакаха сигнала от кучешката колиба, който щеше да задейства следващата вибрация. Това можеше да се прави и от шофьора в камиона, но по принцип операторите искаха да държат цялата работа в свои ръце и затова задействаха вибратора с помощта на дистанционно управление.

Прийст допуши цигарата си и хвърли фаса през прозореца. Марио кимна към колата на Прийст, спряна на около четиристотин метра на асфалтирания двупосочен път.

— Това твоето гадже ли е?

Прийст погледна натам. Стар беше излязла от мръсната светлосиня „Хонда Сивик“ и се бе облегнала на капака, веейки си със сламена шапка.

— Аха — отвърна той.

— Дай да ти покажа една снимка. — Марио извади кожения си портфейл от задния джоб на дънките, измъкна от него снимка и я подаде на Прийст. — Това е Изабела — каза гордо.

Прийст видя хубава мексиканка на около двадесет и пет години, облечена в жълта рокля и с жълта лента в косата. Държеше бебе на ръце, а до нея свенливо се гушеше тъмнокосо момченце.

— Това децата ли са?

Той кимна:

— Рос и Бети.

Прийст потисна надигналата се усмивка, като чу английските имена.

— Хубави хлапета. — Помисли си за собствените си деца и малко остана да каже на Марио за тях, но навреме се спря. — Къде живеят?

— В Ел Пасо.

В съзнанието на Прийст бавно започна да се оформя идея.

— Виждаш ли ги често?

Марио поклати глава:

— Нали работя нонстоп бе, човек. Пестя парите, за да купя нещо за живеене. Една хубава къщичка с голяма кухня и плувен басейн. Заслужават го.

Идеята разцъфна в главата му. Прийст потисна обхваналата го възбуда и продължи да говори с нормален тон, поддържайки ленивия разговор:

— Да-а, хубава къща за хубаво семейство, нали?

— За това си мисля.

Радиото отново бипна и камионът се разтърси. Шумът приличаше на гръмотевица, но бе по-ритмичен. Започна с дълбока басова нотка и бавно изтъня в по-горните регистри. Точно след четиринадесет секунди спря.

Във внезапно последвалата тишина Прийст щракна с пръсти.

— Слушай, хрумна ми нещо… Не, може би няма да стане.

— Какво?

— Не знам дали ще стане.

— Кажи бе, човек.

— Помислих си, че никак не е справедливо да не се виждаш с такава хубава жена и такива сладки деца.

— Това ли ти хрумна?

— Не. Хрумна ми, че мога аз да откарам камиона в Ню Мексико, а ти през това време да отскочиш да ги видиш. — Много бе важно да не се натрапва явно. — Но сигурно няма да стане — добави с безразличие.

— Не, готин, не е възможно.

— Сигурно. Чакай да пресметнем. Ако утре рано сутринта тръгнем за Сан Антонио, мога да те оставя на летището там, вероятно ще стигнеш до вас не по-късно от обед. Ще си поиграеш с децата, ще вечеряш с жена си, ще преспиш, а на сутринта ще хванеш самолета за Лубок, откъдето ще те взема… На колко километра е Лубок от Кловис?

— Сто, сто и петдесет километра.

— Можем да бъдем в Кловис още същата вечер или най-късно на другия ден сутринта и няма начин някой да разбере, че не си карал ти.

— Ама нали каза, че искаш да идеш само до Сан Антонио?

Мамка му! Прийст не беше помислил за това — импровизираше на място.

— Абе знаеш ли, сетих се, че не съм ходил до Лубок — каза той безгрижно. — Там е роден Бъди Холи.

— И кой, по дяволите, е Бъди Холи?

Прийст запя:

— „Обичам те, Пеги Сю“. Ти не си бил роден, когато Бъди Холи умря, Марио. Аз го харесвах повече и от Елвис… Сега да не ме питаш кой е Елвис.

— И ти ще минеш целия този път вместо мен?

Прийст тревожно се запита дали Марио не подозира нещо, или просто чувства благодарност.

— Какво толкова? — отвърна Прийст. — Щом ми даваш да ти пуша от марлборото.

Марио поклати глава смаяно:

— Голям пич си, Рики. Обаче не знам.

Значи не подозира нищо. Но се притеснява и вероятно не може да бъде принуден да вземе решение. Прийст прикри разочарованието си с безразличие.

— Ами… помисли си — каза той.

— Ако нещо се обърка, не искам да изгубя работата си.

— Прав си. — Прийст потисна нетърпението си. — Виж какво, дай да поговорим за това по-късно. Довечера ще минеш ли през бара?

— Разбира се.

— Е, тогава ще ми кажеш.

— Окей, става.

От радиото се разнесе сигналът „всичко е наред“ и Марио бутна лоста, който вдигаше плочата от земята.

— Трябва да се върна при колегите — каза Прийст. — Имаме да навием още някой и друг километър кабел до края на работното време. — Върна му семейната снимка и отвори вратата. — Казвам ти, човече, ако имах толкова хубава жена, щях да си стоя вкъщи.

Той се ухили, после скочи на земята и затвори вратата.

Потъвайки в прахта с каубойските си ботуши, Прийст закрачи обратно, а през това време камионът изръмжа и тръгна към следващия маркер.

Докато вървеше по сендерото към мястото, където бе паркирана колата му, видя, че Стар е започнала да крачи напред-назад от нетърпение.

Навремето тя беше станала известна за кратко. Когато хипи ерата бе във върха си, живееше в квартал „Хай Ашбъри“ в Сан Франциско. Прийст тогава не я познаваше — бе прекарал шейсетте години в правене на първия си милион, — но бе чувал за нея. Била страхотна красавица — висока и тъмнокоса, с щедро надарена от природата фигура. Бе записала една плоча, рецитирайки поезия на фона на психеделична музика, заедно с група, наречена „Рейнинг Фреш Дейзис“. Албумът бе станал хит за кратко и Стар се превърна в знаменитост за няколко дни.

Но това, което я направи легенда, бе ненаситният й сексуален глад. Бе правила секс с всеки, който й обърне внимание, макар и мимолетно: с неумели дванадесетгодишни хлапаци и изненадани мъже на шестдесет години, с момчета, мислещи, че са гейове, с момичета, които не знаеха, че са лесбийки, с приятели, с които се познаваше от години, и с напълно непознати, хванати от улицата мъже.

Това обаче бе много отдавна. След няколко седмици щеше да отпразнува петдесетия си рожден ден и в косите й тук-там имаше сребърни нишки. Фигурата й все още бе страхотна, макар и не така стройна: тежеше деветдесет килограма. Обаче все още излъчваше изключителен сексуален магнетизъм. Когато влизаше в бар, мъжете се обръщаха след нея.

Дори и сега, притеснена и сгорещена от жегата, в крачката й, в начина, по който рязко се обръщаше и поемаше в обратна посока, в движенията на плътта й под тънката памучна рокля имаше нещо неподражаемо сексуално и Прийст усети желание да я сграбчи още там, на място.

— Какво стана? — попита го тя, щом се приближи достатъчно, за да я чуе.

Прийст беше винаги оптимист.

— Стана като че ли добре — отвърна той.

— Значи е зле — каза тя скептично.

Познаваше го много добре, за да вярва на изписаното по лицето му.

Той й разказа за предложението, направено на Марио.

— Доброто е там, че ще обвинят Марио — завърши той.

— Как така?

— Ами помисли малко. Отива в Лубок, търси ме, но мен ме няма, няма го и камиона. Разбира, че е изработен. Какво ще направи? Ще отиде ли до Кловис, за да каже на фирмата, че е изгубил камиона й? Не мисля. В най-добрия случай ще го уволнят. В най-лошия ще го обвинят, че е откраднал камиона и ще го хвърлят в затвора. Обзалагам се, че дори няма да помисли за Кловис. Пак ще се качи на самолета, ще отлети обратно до Ел Пасо, ще качи жената и децата в колата и ще изчезне. И тогава полицията ще е съвсем сигурна, че той е откраднал камиона. А Рики Грейнджър няма да бъде дори заподозрян.

Тя се намръщи.

— Планът е страхотен, но дали ще се върже?

— Мисля, че ще се върже.

Тревогата й се задълбочи. Тя плесна покрива на колата с длан.

— Мамка му, тоя шибан камион адски ни трябва!

Той се безпокоеше като нея, но го прикри с бодряшки вид.

— Ще го имаме — каза. — По един или друг начин.

Тя сложи сламената шапка на главата си и се облегна на колата, притваряйки очи.

— Де да бях и аз толкова сигурна!

Той я погали по бузата.

— Искате ли да ви откарам донякъде, госпожо?

— Да, моля ви. Заведете ме в климатизираната ми хотелска стая.

— Ще трябва да платите обаче.

Тя отвори очи и го погледна престорено невинно.

— Ще ме карате ли да правя мръсни работи, господине?

Той плъзна ръка в деколтето й.

— И още как.

— О, колко неприятно! — каза тя и вдигна роклята си до кръста.

Отдолу нямаше бельо.

Прийст се ухили и разкопча дънките си.

Тя каза:

— Какво ще си помисли Марио, ако ни види?

— Ще ми завиди — отвърна Прийст, прониквайки в нея.

Двамата бяха почти еднакви на ръст и си пасваха с лекотата на дългогодишния опит.

Тя го целуна по устните.

След малко той чу, че по пътя идва някаква кола. Без да спират, двамата вдигнаха глави. Беше пикап с трима работници в кабината. Всички виждаха какво става и докато минаваха покрай тях, ги обсипаха с дюдюкания и окуражителни викове.

Стар им махна:

— Здрасти, момчета!

Прийст се засмя толкова силно, че свърши.

Кризата бе навлязла в решителния си и краен етап точно преди три седмици.

Всички седяха на дългата маса в готварницата и обядваха богато подправена яхния от леща с пресен хляб, току-що изваден от фурната, когато Пол Бийл влезе с плик в ръката.

Пол бутилираше виното, което комуната на Прийст правеше, но с това дейността му не се изчерпваше. Той бе тяхна връзка с външния свят, давайки им възможност да са в досег със света и все пак да го държат на разстояние. Плешив брадат мъж в кожено яке, Пол беше приятел на Прийст, откакто двамата с него бяха четиринадесетгодишни хулиганчета, пребъркващи джобовете на пияниците из задните улички на Лос Анджелис.

Прийст разбра, че Пол е получил писмото същата сутрин, веднага се е качил на колата и е дошъл дотук от Напа. Освен това разбра какво пише в писмото, но изчака Пол да обясни.

— От „Бюрото по земите“ е — каза Пол. — Адресирано е до Стела Хигинс.

Той го подаде на Стар, седнала в другия край на масата срещу Прийст. Стела Хигинс бе истинското й име, името, под което бе взела това парче земя под наем от управата на щата през 1969 година.

Всички около масата утихнаха. Дори и хлапетата млъкнаха, доловили атмосферата на заплаха и неприятности.

Стар разкъса плика и извади от него един-единствен лист. Прочете го само с бърз поглед.

— Седми юни — каза тя.

Прийст се обади:

— След пет седмици и два дни. — Тия сметки му идваха някак си автоматично.

Някои от хората около масата изстенаха от отчаяние. Една жена на име Сонг заплака тихо. Едно от децата на Прийст, десетгодишният Ринго, каза:

— Защо, Стар, защо?

Прийст мерна Мелъни, най-новата в групата. Беше висока слаба жена на двадесет и осем години, изглеждаше страхотно — бледа кожа, дълга коса с цвят на пшеница и с тяло на модел. До нея седеше петгодишният й син Дъсти.

— Какво? — попита тя изплашено. — Какво има?

Всички наоколо знаеха, че това предстои да се случи, но бе твърде потискащо да се говори за него и не бяха й казали.

Прийст рече:

— Трябва да напуснем долината. Съжалявам, Мелъни.

Стар зачете от писмото:

— „След седми юни гореспоменатият участък земя става опасен за живеене и затова договорът за даване под наем се прекратява на тази дата на основание клауза девет, част В, параграф две от същия договор“.

Мелъни се изправи. По бялата й кожа плъзна червенина, а красивото й лице се изкриви в гневна гримаса.

— Не! — кресна тя. — Не! Не могат да ми скроят този номер, та аз току-що ви открих! Не ви вярвам, това е някаква лъжа. — Насочи яростта си към Пол. — Лъжец! — писна тя. — Шибан лъжец такъв!

Детето й заплака.

— Хей, я стига! — възмути се Пол. — Ами че аз съм само един пощаджия и нищо повече!

Всички започнаха да крещят в един глас.

С няколко крачки Прийст се озова до Мелъни. Прегърна я и заговори тихо в ухото й:

— Плашиш Дъсти. Веднага седни! Права си да беснееш, всички сме бесни от яд.

— Кажи ми, че не е вярно — каза тя умолително.

Прийст лекичко я натисна да седне.

— Вярно е, Мелъни — каза той. — Вярно е.

Когато всички се успокоиха, Прийст рече:

— Хайде стига! Нека да измием съдовете и да се хващаме за работа.

— Защо? — обади се Дейл.

Той беше този, който правеше виното. Не бе основател, беше дошъл при тях през осемдесетте, разочарован от комерсиализирането на света. След Прийст и Стар той беше най-важната личност в комуната.

— Няма да сме тук да оберем реколтата — продължи той. — Трябва да се махаме след пет седмици. За какво да работим?

Прийст го фиксира с оня хипнотичен взор, който потискаше всички, с изключение на най-волевите членове. Цялата маса се смълча и впери очи в тях. Накрая той промълви, но така, че всички да го чуят:

— Защото стават чудеса.

Според местния закон в Шилоу, Тексас, бе забранено да се продава алкохол, но извън границите на градчето имаше бар, наречен „Шарлатанин“, в който предлагаха евтина наливна бира, свиреше кънтри оркестър и сервитьорките обикаляха масите в плътно впити дънки и каубойски ботуши.

Прийст отиде сам. Не искаше Стар да се показва в бара и някой после да си я спомни. Изобщо не биваше да идва с него в Тексас, но трябваше някой да му помогне да откара сеизмичния вибратор у дома. Щяха да карат денонощно, да се редуват на волана и да пият хапчета, за да са бодри. Трябваше да откарат машината у дома, преди да се разбере, че е открадната.

Съжаляваше за малката интермедия този следобед. Марио бе видял Стар от четиристотин метра, а тримата работници от пикапа я бяха мярнали само за миг, но тя се набиваше на очи и сигурно биха могли да дадат грубо описание — висока бяла жена, едра, с дълга тъмна коса…

Прийст бе променил външността си, преди да дойде в Либърти. Бе си пуснал рунтава брада и мустаци и върза косата си в стегната опашка, която натикваше под шапката.

Обаче ако всичко вървеше според плана, никой нямаше да обикаля наоколо и да иска да му опишат него или Стар.

Когато пристигна в „Шарлатанина“, Марио вече беше там, седнал на една маса заедно с петима-шестима работници и ръководителя им Лени, под чието командване бе целият екип по сеизмично проучване.

За да не изглежда твърде заинтересуван, преди да се присъедини към компанията на масата, Прийст си взе дългошиеста бутилка „Лоун стар“ и поседя малко на бара, отпивайки от бирата и разменяйки няколко думи с барманката.

Лени бе оплешивяващ мъж с червен нос. Преди две седмици се бе съгласил да вземе Прийст на работа. Прийст бе прекарал една вечер в бара, пийвайки по малко, отнасяйки се приятелски с екипа, запомняйки думички от техния жаргон и смеейки се на шегите на Лени. На другата сутрин отиде при него в подвижния му офис и го помоли за работа.

— Ще те взема пробно — отвърна му той.

Повече от това на Прийст не му трябваше.

Бачкаше здраво, бързо схващаше, леко се сработваше с хората и затова след няколко дни бе приет за редовен член на екипа.

Сега, след като седна на масата, Лени каза с провлачения си тексаски говор:

— Значи, Рики, няма да идваш с нас до Кловис?

— Така е — отвърна Прийст. — Времето тук много ми харесва и не искам да се махам.

— Е, тогава, бих искал да кажа съвсем искрено, че бе истинска чест и удоволствие да бъдеш сред нас, макар и за такъв кратък срок.

Останалите се ухилиха. Такава пресилено високопарна реч бе нещо обикновено. Всички преместиха погледи върху Прийст, очаквайки отговор в същия стил.

Той си придаде тържествен израз и отвърна:

— Лени, ти беше толкова любезен и мил с мен, че трябва да те попитам още веднъж. Ще се омъжиш ли за мен?

Масата избухна в смях. Марио плесна Прийст по рамото.

Лени обаче си придаде притеснен израз и каза:

— Знаеш, че не мога да се омъжа за теб, Рики. Вече ти казах причината. — Той направи пауза за драматичен ефект и когато всички се наведоха напред, за да чуят ключовата фраза; продължи: — Аз съм лесбийка.

Залата се разтърси от дружния смях. Прийст се усмихна смутено, признавайки поражението си, и поръча кана бира.

Разговорът премина върху бейзбола. Повечето от тях бяха привърженици на „Хюстън Астрос“, обаче Лени беше от Арлингтън и бе запалянко на „Тексас Рейнджърс“. Прийст не разбираше много от спорт, затова нетърпеливо зачака удобен момент, намесвайки се от време на време с някоя и друга неутрална фраза. Настроението бе приповдигнато. Работата бе свършена навреме, на всички бе добре платено и на това отгоре бе петък вечер. Прийст отпиваше пестеливо от бирата си — не обичаше да губи контрол. Гледаше как Марио връзва кънките. Когато Тами, сервитьорката на тяхната маса, донесе поредната кана бира, Марио се вторачи в гърдите под карираната й риза. Продължавай в същия дух, Марио, утре сутринта спокойно можеш да бъдеш в леглото при жена си.

След около час Марио отиде до тоалетната.

Прийст го последва. По дяволите с дебненето, време е за действие.

Застана до Марио и каза:

— Днес Тами май е с черно бельо.

— Откъде знаеш?

— Успях да хвърля едно око, като се наведе над масата. Умирам, като видя дантелен сутиен.

Марио въздъхна.

Прийст продължи:

— Обичаш ли жени с черно бельо?

— Не, с червено — отвърна твърдо Марио.

— Ъхъ, и червеното е красива работа. Казват, че ако мацката наистина те иска, си слага червено бельо.

— Така ли? — Смърдящият на бира дъх на Марио се учести.

— Ъхъ, чувал съм го някъде. — Прийст закопча панталоните си. — Виж кво, трябва да си тръгвам. Гаджето ме чака и мотела.

Марио се ухили и избърса потта от челото си.

— Днес следобед ви видях, човече.

Прийст поклати глава с престорено съжаление.

— Слабост, какво да се прави! Просто не мога да се сдържа, като видя хубавичко личице.

— Ама вие го направихте направо на пътя бе!

— Ъхъ. Е, след като не си се виждал с гаджето си известно време, то става малко нетърпеливо, сещаш се, нали?

Хайде, Марио, поемай намека!

— Аха, сещам се. Слушай, за утре…

Прийст затаи дъх.

— Ъ-ъ, ако все още искаш…

Да! Да!

— Съгласен съм.

Прийст едва се сдържа да не го прегърне.

Марио продължи тревожно:

— Още важи, нали?

— Да, разбира се. — Прийст прегърна Марио и двамата заедно излязоха от тоалетната. — За какво са приятелите, ако не да помогнат.

— Благодаря ти, човече. — В очите на Марио се появиха сълзи. — Голям пич си, Рики.

Измиха глинената посуда и дървените лъжици в голяма мивка, напълнена с топла вода, и ги избърсаха с кърпа от стара работна риза. Мелъни се обърна към Прийст:

— Е, тогава ще започнем някъде другаде! Ще си купим парче земя, ще си построим дървени бунгала, ще засадим лози и ще правим вино. Защо не? Точно това сте правили през всичките тези години.

— Точно така — отвърна Прийст.

Той сложи чинията си на полицата и тикна дървената лъжица в кутията. За миг му се стори, че отново е млад, силен като кон и с неизчерпаема енергия, сигурен, че може да се справи с всеки проблем, който му поднесе животът. Спомни си неповторимия мирис на онези години — на прясно бичено дърво, младото тяло на Стар, изпотено от копаенето, отличителната миризма на марихуаната собствено производство, отглеждана на една полянка в гората, замайващия аромат на смачканото грозде.

После изведнъж се върна в действителността и седна на масата.

— През всичките тези години — повтори той. — Правителството ни даваше под наем тази земя почти без пари и сега ни е забравило.

— Нито веднъж не вдигна наема за двадесет и девет години — вметна Стар.

Прийст продължи:

— Прочистихме гората наоколо с помощта на тридесет-четиридесет младежи, готови да работят безплатно в името на един идеал.

Пол Бийл се ухили.

— Гърбът още ме боли само като се сетя.

— Получихме лозите без пари от един любезен лозар от долината Напа, който искаше да насърчи младите да правят нещо конструктивно, а не да седят без работа и да се друсат по цял ден.

— Старият Реймън Делавал — каза Пол. — Той почина, бог да го прости.

— И най-важното, цели пет години водихме полугладно съществуване, на ръба на бедността, с пробити обувки, спейки на пода, докато направим първото продаваемо вино.

Стар вдигна едно лазещо по пода бебе, избърса носа му и каза:

— И нямахме никакви деца да ни притесняват.

— Точно така — каза Прийст. — Ако възпроизведем същите тези условия, бихме могли да започнем отново.

Мелъни обаче не бе доволна.

— Сигурно има някакъв начин!

— Е, има — отвърна Прийст. — Пол го измисли.

Пол кимна.

— Бихте могли да основете фирма, да вземете назаем четвърт милион от някоя банка, да наемете работници, да станете като всички останали капиталисти и да гледате само как печалбата нараства.

— А това — каза Прийст — ще е все едно да се предадем.

Беше все още тъмно, когато Прийст и Стар се събудиха събота сутринта в Либърти. Прийст донесе кафе от закусвалнята до мотела и когато влезе в стаята, завари Стар да мести пръст по атласа с пътищата.

— Някъде към девет и половина — десет тази сутрин трябва вече да си оставил Марио на международното летище в Сан Антонио — каза тя. — После трябва да излезеш от града по междущатски път 10.

Прийст не погледна атласа. Картите го смущаваха. Щеше да следи знаците за I-10.

— А къде ще се срещнем?

Стар пресметна:

— Ще бъда някъде около час пред теб. — Тя забоде пръст в страницата. — Тук има едно място, наречено Леон Спрингс, и се намира на I-10, на двадесет и пет километра от летището. Ще паркирам така, че да видиш колата.

— Не звучи зле.

И двамата бяха напрегнати и възбудени. Кражбата на камиона на Марио беше само първият етап от плана им, но беше ключов момент — всичко зависеше от него.

Стар се безпокоеше за по-практични неща.

— Какво ще правим с хондата?

Прийст бе купил колата преди три седмици за хиляда долара в брой.

— Трудно ще я продадем. Ако видим някъде да продават употребявани коли, може би ще вземем за нея петстотин. Ако не — ще намерим някоя горичка около магистралата и ще я зарежем в нея.

— Можем ли да си го позволим?

— Парите те правят беден — цитира й Прийст един от Петте парадокса на Бахрам, гуруто, според чието учение живееха.

Прийст знаеше с колко пари разполагат до последния цент, но държеше останалите в неведение. Повечето от комунарите даже не знаеха, че има банкова сметка. И никой на света не знаеше за десетте хиляди долара в двайсетачки, предназначени за извънредни случаи и залепени за вътрешната страна на старата акустична китара, висяща в бунгалото му.

Стар сведе рамене.

— Двадесет и пет години не се интересувах от тях, няма да започна сега я. — Тя свали очилата си за четене.

— Много си сладка с очила.

Погледна го изпод вежди и му зададе странен въпрос:

— Чакаш с нетърпение да се видиш с Мелъни, нали?

Прийст и Мелъни бяха гаджета.

Той пое ръката на Стар.

— Разбира се — отвърна.

— Ще ми се да те гледам с нея. Тя те прави щастлив.

В съзнанието на Прийст проблесна спомен, свързан с Мелъни. Тя лежеше по корем на леглото и полегатите слънчеви лъчи докосваха тялото й. Той седеше и пиеше кафе, вперил поглед в нея, любувайки се на младата й бяла кожа, на съвършената извивка на дупето й, на дългата й червена коса, пръсната по леглото като разплетена къделя. Само след секунда щеше да помирише кафето и да отвори очи и тогава той щеше да легне отново до нея и да я люби. Точно сега обаче се наслаждаваше на момента на очакване, мислеше си как ще я гали, ще я възбуди — вкусваше секундите като глътки старо и хубаво вино.

Споменът избледня и той видя четиридесет и девет годишното лице на Стар в евтин мотел в Тексас.

— Не ти е неприятно, че съм с Мелъни, нали? — попита я той.

— Бракът е най-голямата изневяра — отвърна тя, цитирайки още един от Парадоксите.

Той кимна. Никога не бяха се клели да бъдат верни един на друг. В онези дни именно Стар бе тази, която се мръщеше на идеята да се врече само на един мъж. После, след като навърши тридесет и започна да се успокоява, Прийст изпробва благоразположението й, като прекара цяла редица момичета пред очите й. Сега обаче, въпреки че и двамата продължаваха да вярват в принципа на свободната любов, никой от тях всъщност не се възползваше от него.

Затова Мелъни бе като шок за Стар. Но пак беше добре. Отношенията им бяха и без това твърдо установени. Прийст никак не обичаше някой да предвижда какво ще направи. Той обичаше Стар, но едва прикритата тревога в очите й му даваше приятно чувство за контрол.

Тя си играеше с пластмасовата чаша за кафе.

— Просто се питам как ли гледа Флауър на всичко това.

Флауър беше тринадесетгодишната им дъщеря, най-голямото дете в комуната.

— Флауър не е раснала в ядрено семейство — отвърна той. — Не сме я възпитали като роб на буржоазни предразсъдъци. Нали точно такава е целта на комуната!

— Аха — съгласи се Стар, но това като че ли не беше достатъчно. — Просто не искам да те загуби, това е всичко.

Прийст я погали по ръката.

— Това няма да стане.

Стар стисна леко пръстите му.

— Благодаря.

— Трябва да тръгваме — каза той и се изправи.

Малкото им принадлежности бяха прибрани в три пластмасови торбички. Прийст ги взе и ги отнесе навън в хондата. Стар го последва.

Бяха платили сметката си предната нощ. Рецепцията сега бе затворена и никой не видя как Стар се настани зад волана и двамата потеглиха в сивата светлина на настъпващия ден.

Шилоу бе малко градче с две улици и един светофар на мястото, където те се пресичаха. В този ранен съботен час нямаше почти никакво движение. Стар мина край светофара и се насочи извън града. Двамата стигнаха до сметището само няколко минути преди шест часа.

На пътя нямаше никакъв знак, нямаше врата, нямаше даже ограда — само утъпкана от камионите пътека, минаваща направо през мескитовите храсталаци. Стар подкара по нея и изкачи лекото възвишение. Сметището се намираше в малка падина и не се виждаше от пътя. Тя спря до купчина лениво пушещи отпадъци и двамата се огледаха. От Марио и сеизмичния вибратор нямаше и следа.

Прийст усещаше, че Стар все още се притеснява. Трябва да я успокоя, помисли си разстроено. Тъкмо днес не можеше да си позволи да бъде разсеяна. Ако нещо се объркаше, тя трябваше да е готова да реагира бързо и адекватно.

— Флауър няма да ме изгуби — каза той.

— Това е хубаво — отвърна тя предпазливо.

— Тримата ще си останем завинаги заедно. И знаеш ли защо?

— Казвай.

— Защото се обичаме.

Видя как облекчението изтрива безпокойството от лицето й. Тя с усилие сдържа сълзите си.

— Благодаря — промълви.

Прийст се успокои. Беше й дал това, което й трябваше. Сега всичко щеше да е наред с нея.

Целуна я.

— Марио ще пристигне всеки момент. Тръгвай веднага. Трябва да оставиш някой и друг километър зад себе си.

— Не искаш да ме завари тук ли?

— Не бива да те вижда отблизо. Не знаем какво ни готви бъдещето и не искам по-късно да успее да те идентифицира.

— Добре.

Прийст слезе от колата.

— Хей — подвикна му тя, — не забравяй кафето на Марио.

После му подаде хартиената кутия.

— Благодаря.

Той пое торбичката и затръшна вратата на хондата.

Стар направи широк обратен завой и бързо се отдалечи, вдигайки облак пустинен тексаски прах.

Прийст отново се огледа. Стори му се смайващо, че такъв малък град може да събере толкова много боклук. Наоколо се търкаляха изкривени рамки на велосипеди и почти нови бебешки колички, ръждясали кушетки и остарели хладилници, както и поне десетина колички за пазаруване от супермаркети. Имаше и цели планини от опаковки — кашони от стереоуредби и телевизори, бели уплътнения от стиропор, щръкнали тук-там като абстрактни скулптури, книжни кесии, пластмасови торбички и метални флакони, чието съдържание Прийст никога не бе използвал — шампоани, дезодоранти, омекотители, овлажнители, тонери. Виждаше се даже и някакъв приказен замък, направен от розова пластмаса, странно невписващ се в това царство на боклуците.

В долината Силвър Ривър никога не бе имало толкова много боклуци. Те не използваха бебешки колички или хладилници и рядко купуваха неща, продаващи се в опаковка. А децата използваха въображението си, за да си правят замъци от летви и клони.

Иззад ниското възвишение, трептящ в омара, се издигна червеният кръг на слънцето и сянката му се проточи далеч напред. Това му припомни изгревите над заснежените върхове на Сиера Невада и внезапно почувства носталгия по чистия планински въздух.

Скоро, скоро.

Нещо проблесна в краката му. Блестящ метален предмет, полузаровен в земята. С върха на каубойския си ботуш той лениво разрови земята около него, после се наведе и го вдигна. Беше тежък ключ. Изглеждаше нов. Може да влезе в работа на Марио, помисли си Прийст — изглеждаше точно като за тежката машинария на сеизмичния вибратор. Обаче в камиона вероятно имаше пълен комплект инструменти с ключове за всяка гайка по конструкцията. Марио сигурно нямаше да има нужда от някакъв си захвърлен ключ. Това тук явно бе задоволено общество, щом си хвърляше нещата почти нови.

Прийст пусна ключа на земята.

Чу се шум от двигател, но сякаш не бе на камион. Той вдигна поглед. Секунда след това иззад възвишението се показа тъмен пикап и заподскача надолу по неравния път. Беше „Додж Рам“ със спукано предно стъкло — колата на Марио. Нещо преряза Прийст през корема. Какво означаваше това? Марио трябваше да дойде със сеизмичния вибратор. Колата му щеше да бъде откарана на север от един негов приятел, освен ако не беше решил в последния момент да я продаде тук и да си купи друга в Кловис. Нещо бе станало.

— Мамка му! — изсъска. — Мамка му!

Докато Марио спираше до него и излизаше от колата, Прийст потисна надигналия се гняв. Пристъпи и каза:

— Донесъл съм ти кафе. — После му подаде торбичката. — Какво става?

Марио не погледна в нея. Вместо това поклати тъжно глава.

— Не мога да го направя, човече.

Мамка му!

Марио продължи:

— Наистина съм ти благодарен за предложението, но трябва да откажа.

Какво, по дяволите, става?

Прийст изскърца със зъби и си наложи да отговори със спокоен глас:

— Какво те накара да промениш намерението си, приятел?

— Снощи, след като си тръгна от бара, Лени ми дръпна една дълга реч, разправяйки колко струвал камионът, как не трябвало да качвам никого, да не вземам стопаджии, как ми имал доверие и тъй нататък.

Просто си го представям Лени — пиян като задник ревльо, който те е разкиснал до сълзи, Марио, кучи син такъв!

— Знаеш как е, Рики. Това е хубава работа. Много пътуване и много бачкане, но парите са добри. Не искам да я изгубя.

— Хей, нямаш никакъв проблем! — възкликна Прийст с пресилено безгрижие. — Поне ме закарай до Сан Антонио. — Дотам все ще успея да измисля нещо.

Марио поклати глава.

— По-добре да не го правя. Не и след като Лени ми говори така. Няма вече никого да качвам в този камион. Затова и дойдох с моята кола дотук — за да мога да те откарам до града.

А какво трябва да направя аз сега, за бога?

— Така че, ако… ъ-ъ… искаш, да тръгваме.

И после какво?

Прийст си бе построил въздушен дворец и сега го виждаше как потрепва и се разпада заради гузната съвест на Марио. Бе прекарал две седмици в тази гореща и прашна пустиня, работейки глупава и безполезна работа, харчейки стотици долари за самолетни билети, хотелски сметки и отвратителна бърза храна.

Нямаше време да повтори всичките тези неща отново.

Крайният срок беше точно след две седмици и един ден.

Марио се намръщи:

— Хайде, човече, хайде да тръгваме.

„Няма да се откажа от това място — бе казала Стар на Прийст в деня, в който писмото пристигна. Тя седеше до него, на килима борови иглички в края на лозето, по време на следобедната почивка, пиеше студена вода и ядеше стафиди от миналогодишната реколта. — Това не е просто лозарска ферма, не е просто долина, не е просто комуна — това е целият ми живот. Дойдохме тук преди толкова години, защото вярвахме, че нашите родители са изградили едно деградирало, тънещо в корупция и отрови общество. И сме били прави, за бога! — Лицето й бе почервеняло в ярост и Прийст си помисли колко хубава е все още. — Виж какво стана със света навън! — продължи тя, извисила глас. — Насилие и грозотии, замърсяване на околната среда, президенти, сипещи купища лъжи и нарушаващи закона, безредици, престъпност и беднотия. А в това време ние живеехме тук в мир и хармония, година след година, без пари, без сексуална ревност, без примиренчески правила. Говорехме, че всичко, което ни е нужно, е любов, и ни казваха, че сме наивни, но ние бяхме прави, а те грешаха. Знаем, че сме намерили правилния път — ние го доказахме. — Езикът й бе станал много точен, издаващ богаташкия й произход. Баща й беше от богато семейство, но целия си живот бе прекарал като лекар в крайно беден квартал. Стар бе наследила неговия идеализъм. — Бих направила всичко, за да спася нашия дом и нашия начин на живот — продължи тя. — Бих умряла за това нашите деца да продължат да живеят тук. — Гласът й бе станал по-спокоен, но думите й бяха ясни, твърди и недвусмислени: — Дори бих убила за това. Разбираш ли, Прийст? Ще направя всичко!“

— Чуваш ли ме? — попита Марио. — Искаш ли да те закарам до града или не?

— Искам — отвърна Прийст.

Искам, тъпоглаво копеле такова, страхлив кучи син, утайка такава, искам да ме закараш.

Марио се обърна.

Погледът на Прийст падна върху гаечния ключ, който малко преди това бе хвърлил на земята.

В главата му изплува нов и напълно оформен вече план.

Докато Марио правеше трите крачки до пикапа си, Прийст се наведе и вдигна ключа.

Беше около четиридесет и пет сантиметра дълъг и тежеше към две — две и половина кила. По-голямата част от тежестта бе в работния му край с големи, регулируеми челюсти, предназначени за огромни шестограмни гайки. Бе направен от стомана.

Той погледна покрай Марио към пътеката, водеща до пътя. Нямаше никой.

Никакви свидетели.

Прийст направи крачка напред тъкмо в момента, в който Марио протегна ръка да отвори вратата.

В съзнанието му изведнъж проблесна смущаващо видение — снимка на хубава мексиканка в жълта рокля с дете на ръце и още едно до нея — и за част от секундата решимостта му се поразклати, усещайки неизмеримата мъка, в която щеше да тласне живота им.

После обаче дойде още по-лошо видение — черната вода бавно се покачва, за да погълне лозето и да издави мъжете, жените и децата, работещи между лозите.

Той се спусна към Марио с високо вдигнат ключ над главата си.

Марио тъкмо отваряше вратата. Сигурно бе видял нещо с крайчеца на окото си, защото когато Прийст бе вече, кажи-речи, върху него, изведнъж изрева от страх и рязко отвори вратата докрай, скривайки се отчасти зад нея.

Прийст се блъсна във вратата, която отскочи от него и се върна обратно към Марио. Беше голяма и тежка врата и блъсна Марио отстрани. И двамата мъже залитнаха. Марио загуби равновесие и падна на колене с лице към пикапа. Бейзболната му шапка отхвръкна и се търколи на земята. Прийст рухна тежко назад на каменистата земя и изтърва ключа, който се приземи върху празна кутия от кока-кола, издрънча и отхвръкна на метър по-нататък.

Марио ахна:

— Ти полудя…

Той се вдигна на едно коляно и посегна към дръжката на кабината, за да се изправи. Другата му ръка се вдигна и се хвана за рамката на вратата. Докато се надигаше, Прийст — все още по гръб на земята — дръпна крак назад и с всичка сила ритна вратата с пета. Тя се затръшна върху пръстите на Марио и отново отскочи назад. Марио изрева от болка и падна на коляно, след това се свлече отстрани до пикапа.

Прийст скочи на крака.

Ключът хвърляше игриви отблясъци на сутрешното слънце. Той го грабна. После погледна към Марио и сърцето му се изпълни с гняв и омраза към този човек, който бе развалил така внимателно обмисления му план и бе подхвърлил начина му на живот на опасност. Пристъпи към него и вдигна инструмента.

Марио се обърна към него. Лицето му изразяваше безгранична изненада, като че ли и представа си нямаше какво става. Отвори уста и точно когато ключът в ръката на Прийст свистеше надолу, каза:

— Рики…

Тежкият край на ключа се стовари с отвратително тъп звук в главата му. Тъмната му коса беше гъста и лъскава. Скалпът му се разкъса, черепът изпука и ключът потъна в мекия мозък.

Но той не умря.

Прийст се изплаши.

Очите на Марио си стояха отворени и вторачени в Прийст. Смаяното изражение на човек, предаден в последния момент, почти не се бе променило. Той като че ли се опитваше да довърши това, което бе започнал да казва. Вдигна ръка, като че ли да привлече нечие внимание.

Прийст отстъпи изплашено назад.

— Не! — извика той.

Марио каза:

— Човече…

Прийст усещаше как го обзема паника. Отново вдигна ключа.

— Умри, скапаняк такъв! — викна той и го стовари в главата на Марио.

Този път ключът потъна по-дълбоко. Да го издърпаш оттам бе все едно да извадиш нещо от гъста кал. Прийст усети, че му се повдига, като видя сивата субстанция, размазана по челюстите на ключа. Стомахът му се преобърна и той тежко преглътна, чувствайки световъртеж.

Марио бавно падна назад, тялото му се подпря на задната гума и застина неподвижно. Ръцете му се отпуснаха, долната му челюст увисна, но беше още жив. Очите му си останаха приковани в тези на Прийст. От главата му потече кръв, спусна се по лицето и изчезна надолу в отворената яка на карираната му риза. Втренченият му поглед ужаси Прийст.

— Умирай! — замоли го той. — В името на бога, Марио, моля те, умирай!

Нищо.

Прийст отстъпи. Очите на Марио сякаш го молеха да довърши работата си докрай, но той повече не можеше да го удари. Нямаше никаква логика, но бе така — той просто не можеше да вдигне ключа.

Тогава Марио мръдна. Устата му се отвори, тялото му се изпъна и от гърлото му изскочи задавен от ужас, проточен вой.

Това като че ли блъсна Прийст в гърба — той също изрева, спусна се към Марио и отново го удари, после още веднъж и още веднъж, удряйки на едно и също място и едва забелязвайки жертвата през червената мъгла на нахлулия в главата му ужас.

Воят спря и пристъпът премина.

Прийст отново отстъпи, изтървавайки ключа.

Трупът на Марио бавно започна да се хлъзга встрани, докато накрая кашата, която допреди малко беше главата му, допря земята. Мозъкът му закапа по сухата пръст.

Прийст падна на колене и затвори очи.

— Боже Всемогъщи, моля Те, прости ми! — прошепна той.

Стоеше на колене и трепереше. Страхуваше се, че ако отвори очи, ще види душата на Марио да се възнася нагоре.

За да успокои мозъка си, той започна да рецитира мантрата си Лей, тор, пур-дой-кор…

Думичките не значеха нищо, затова съсредоточаването върху нея имаше успокояващ ефект. Беше с ритъма на една детска песничка, останала в главата му от малък:

Едно, две, три, четири, пет,

днес си хванах самолет.

Шест, седем, осем, девет,

взел съм го за лебед.

Когато си скандираше така, често преминаваше от мантрата към песничката, но това пак даваше необходимия резултат.

Докато познатите срички успокояваха мислите му, той си представяше пътя на въздуха вътре в него — дъхът влиза през ноздрите, минава през носоглътката в устата, спуска се по гърлото и навлиза в гърдите му, прониквайки в най-крайните разклонения на дробовете му, след което тръгва по обратен път — дробове, гърло, уста, нос, ноздри и отново в атмосферата. Когато изцяло се концентрираше върху движението на въздуха, тогава нищо не можеше да споходи съзнанието му — никакви видения, кошмари или спомени.

Няколко минути по-късно той се изправи с вледенено сърце и стегнато в решителен израз лице. Бе се прочистил от излишни емоции — не чувстваше нито състрадание, нито съжаление. Убийството бе вече минало, а Марио — боклук, от който трябваше да се отърве.

Вдигна каубойската си шапка от земята, изтупа я и я сложи на главата си.

Зад седалката извади комплекта инструменти. Избра си оттам една отвертка и свали двата номера — и предния, и задния. После отиде до купчината димящ боклук и ги зарови там. След това върна отвертката обратно при инструментите.

Наведе се над тялото и с дясната си ръка го хвана за колана на дънките, а с лявата сграбчи ризата около врата. Вдигна трупа от земята и изпъшка от напрежение — Марио беше тежък.

Вратата на пикапа бе отворена. Прийст залюля Марио напред-назад няколко пъти и после с един последен напън го хвърли в кабината. Трупът се просна на седалката — токовете на ботушите се подаваха от отворената врата, а главата увисна към пода от другата страна. На стелката веднага се образува локвичка кръв.

Прийст хвърли ключа вътре.

Сега трябваше да източи малко бензин от резервоара на пикапа. За тази цел му трябваше парче маркуч.

Отвори капака на двигателя, откри къде е разположено казанчето за чистачките и откъсна маркуча, който вървеше от него до пръскалките за предното стъкло. Взе двулитровата бутилка от кока-кола, която бе забелязал преди това, после се върна до пикапа и разви капачката на резервоара, бутна единия край на маркуча вътре, смукна от другия край и когато усети в устата си вкуса на бензин, мушна края на маркуча в гърлото на бутилката. Прозрачният съд бавно започна да се пълни.

Бензинът продължи да тече и след като той дръпна бутилката и изпразни съдържанието й върху трупа на Марио.

Чу шум от кола.

Прийст хвърли поглед върху подгизналия от бензина труп. Ако някой в момента дойдеше, той просто не можеше да направи нищо, за да прикрие вината си.

Студеното му спокойствие го напусна. Разтрепери се, пластмасовата бутилка се изплъзна от ръцете му и той приклекна като уплашено дете. Треперейки, Прийст не откъсваше поглед от пътеката, водеща към шосето. Ами ако някой ранобудник дойдеше да се отърве от старата си пералня или играчка, за която децата му са вече пораснали? Шумът от двигателя нарастваше и Прийст затвори очи.

Лей, тор, пур-дой-кор…

Шумът започна да заглъхва. Колата бе минала покрай входа и бе продължила по пътя. Просто някой е минавал.

Почувства се като глупак. Изправи се, възвръщайки самообладание. Лей, тор, пур-дой-кор…

Изживяният страх обаче го накара да побърза.

Отново напълни бутилката и заля седалката заедно с цялата вътрешност на кабината с бензин. С остатъка направи вадичка към задния край на автомобила и плисна останалата част в капачката на резервоара. Хвърли празната бутилка в кабината и отстъпи назад.

Погледът му падна върху бейзболната шапка на Марио, търкаляща се на земята. Взе я и също я хвърли в кабината.

От задния джоб на дънките си извади пакетче кибрит, драсна една клечка и с нейна помощ запали останалите. След това хвърли пламтящото пакетче в кабината и бързо се дръпна назад.

Чу се рязко буф, пламъците скочиха нагоре като бесни и за броени секунди кабината се превърна в огнена пещ. Почти веднага след това едно огнено езиче се втурна по вадичката към мястото, където от маркуча продължаваше да тече бензин. Този път експлозията бе много по-силна — пикапът подскочи във въздуха и отново се тръшна на земята на гумите си. Задните гуми се запалиха и пламъците заоблизваха шасито.

Въздухът се изпълни с отвратителна миризма, сякаш някой бе прегорил барбекюто. Прийст преглътна с усилие и се отдръпна още повече.

След няколко секунди страхотната жега намаля. Гумите, седалките и тялото на Марио продължиха да горят кротко и бавно.

Прийст изчака две минути, после се престраши, приближи се и надникна вътре, дишайки съвсем леко, за да избегне отвратителната миризма. Трупът и седалката се бяха слели в някаква отблъскваща черна маса — стопена пластмаса и пепел. Когато изстинеше, колата щеше да се превърне в поредното парче боклук, подпалено от децата.

Знаеше, че не се е отървал от всички следи от Марио. Повърхностният поглед нямаше да разкрие нищо, но ако ченгетата се разровеха из пикапа, щяха вероятно да намерят катарамата от колана му, пломбите в зъбите, а може би и овъглените му кости. Някой ден, помисли си Прийст, Марио може би ще се върне, за да ме преследва. Сега обаче той бе направил всичко възможно да скрие уликите на престъплението си.

Сега трябваше да открадне сеизмичния вибратор.

Той обърна гръб на горящото тяло и тръгна към пътя.

В комуната в долината Силвър Ривър имаше вътрешна групичка, наречена Оризари. Бяха общо седем души — останали от ония, които бяха оцелели след отчаяната зима на 1972–1973 година, когато бяха отрязани от света след жестока буря и цели три седмици бяха яли кафяв ориз, сварен в стопен сняг. В деня, когато писмото пристигна, Оризарите седяха до късно през нощта в готварницата, пиеха вино и пушеха марихуана.

Сонг, която през 1972 година бе просто едно петнадесетгодишно бегълче, свиреше на китара, тихичко изтръгвайки от струните ритмите на блуса. Някои от групичката през зимата правеха акустични китари. Тези, които си харесваха най-много, запазваха за себе си, а Пол Бийл отнасяше останалите в един магазин в Сан Франциско, където ги продаваха на доста висока цена. Стар й пригласяше с леко дрезгав контраалт:

— Няма да се кача на този нещастен влак…

Тя имаше най-секси гласът в света, винаги го бе имала.

Мелъни седеше с тях, макар че не беше Оризарка, защото Прийст не си даде труда да я помоли да си тръгне, а останалите не смееха да оспорят решението му. Тя плачеше безмълвно и по бузите й се търкаляха едри сълзи. Непрекъснато повтаряше:

— Та аз току-що ви намерих.

— Още не сме се отказали — рече й Прийст. — Сигурно има някакъв начин да накараме губернатора на Калифорния да промени шибаните си намерения.

Дъбака, дърводелецът, мускулест чернокож мъж на една възраст с Прийст, каза замислено:

— Знаете ли, че не е чак толкова сложно да се направи ядрена бомба. — Той бе служил в морската пехота, но бе дезертирал оттам, след като по време на учение уби един офицер, и оттогава бе непрекъснато тук. — Бих могъл да я направя за един ден, ако имах малко плутоний. Можем да изнудваме губернатора — ако не направят това, което искаме, ще пратим по дяволите цял Сакраменто.

— Не! — каза Анет. Тя тъкмо кърмеше дете. Момченцето беше на три години и Прийст я бе посъветвал да го отбие, но според Анет то трябваше да суче дотогава, докато му се иска. — Не можем да спасяваме света с бомби.

Стар спря да пее.

— Не се опитваме да спасяваме света. Отказах се от това още през 1969 година, след като световната преса превърна хипи движението в майтап. Сега искам да спася само това, което имаме тук, нашия живот, за да могат децата ни да пораснат в мир и любов.

Прийст, който вече беше обмислил идеята за ядрена бомба, каза:

— Именно намирането на плутоний е най-трудната част.

Анет отдели детето от гърдата си и го потупа по гърба.

— Забрави! — каза тя. — Не искам да имам нищо общо с това. То убива!

Стар отново запя:

— Влак, влак, шибан влак…

Дъбака настоя:

— Бих могъл да си намеря работа в някоя атомна електростанция и след това да открия начин да пробия охранителната система.

Прийст възрази:

— Ще ти искат трудова автобиография. И какво ще кажеш, че си правил през последните двадесет и пет години? Че си се занимавал с ядрени изследвания в Баркли?

— Ще им кажа, че съм живял с банда откачалки, които сега искат да издухат Сакраменто, затова съм дошъл тук да се сдобия с малко радиоактивност, човече.

Останалите се разсмяха. Дъбака се облегна на стола си и заприглася на Стар:

— Не, не, няма да се кача на този шибан влак…

Прийст се намръщи на създалата се атмосфера. Не би могъл да се усмихне. Сърцето му бе изпълнено с ярост. Обаче знаеше, че понякога добрите идеи се раждат и в несериозен разговор, затова не го прекъсна.

Анет целуна момченцето по главата и каза:

— Можем да отвлечем някого.

— Кого? — попита Прийст. — Губернаторът вероятно има шестима телохранители.

— Ами дясната му ръка, оня тип Албърт Хънимун?

Всички замърмориха одобрително — нямаше човек, който да не мрази Хънимун.

— Или пък президента на „Коустъл Илектрик“.

Прийст кимна. Това би могло да стане.

Разбираше от такива работи. Бе минало много време, откакто не бе излизал по улиците, но си спомняше много добре нравилата на играта — внимателно планирай, дръж се хладнокръвно, шокирай целта толкова силно, че да не може да мисли, действай бързо и се омитай светкавично. Обаче нещо все пак го смущаваше.

— Това е някак си… слаба работа — каза той. — Да кажем, че някоя голяма клечка е отвлечена. Е, и какво от това? Ако ще плашиш хората, няма какво да се подпичкваш, а да ги изплашиш така, че да им замръзне лайното.

Въздържа се да се разпростре по-подробно. Когато пред теб е човек на колене, плачещ, подмокрящ гащите и молещ ви да го пощадите, точно в този момент казвате какво искате — тогава той изпитва такава благодарност, толкова ви обича за това, че сте му казали какво да прави, за да си спести болката, че… Но такива неща не биваше да се казват на човек като Анет.

Точно тогава Мелъни проговори отново.

Бе седнала на пода, подпряла гръб в стола на Прийст. Анет й предложи огромния фас, пуснат да обикаля кръга. Мелъни избърса сълзите си, дръпна силно от него и го подаде на Прийст, издухвайки облак дим, след което каза:

— Знаете ли, в Калифорния има десет-петнадесет места, където разседите в земната кора са под такова страхотно налягане, че е необходимо само едно лекичко побутване, за да се плъзнат тектоничните плочи една по друга и тогава… бу-ум! Това е все едно великан да се подхлъзне на камъче. Камъчето е много мъничко, обаче великанът е толкова голям, че като падне, ще разтърси земята.

Дъбака спря да пее само колкото да каже:

— Мелъни, бейби, за какво, по дяволите, става дума?

— Говоря за земетресение — отвърна тя.

Дъбака се разсмя.

— … тоя шибан влак…

Прийст обаче не се засмя. Нещо сякаш му подсказа, че това е важно. Попита я със спокойна съсредоточеност:

— Какво казваш, Мелъни?

— Стига с тези отвличания, стига с тези атомни бомби — отвърна тя. — Защо не заплашите правителството със земетресение?

— Никой не може да предизвика земетресение — каза Прийст. — За да се раздвижи земята, е необходимо колосално количество енергия.

— Точно тук е грешката ти. Ако усилието се прилага точно на подходящото място, необходимото количество енергия е съвсем малко.

Дъбака се намеси:

— Откъде знаеш тия неща?

— Учила съм. Имам научна степен по сеизмология. Сега трябваше да преподавам в университет. Обаче се омъжих за моя професор и това бе краят на кариерата ми. Отказаха ми и докторат.

Тонът й бе горчив. Прийст бе говорил с нея на тази тема и знаеше, че е дълбоко обидена. Съпругът й е бил член на университетската комисия, отказала й докторат. Бил е длъжен да се оттегли от заседанието, когато комисията обсъждала нейния случай, което на Прийст му се струваше съвсем нормално, но според Мелъни той е трябвало да се погрижи по някакъв начин за успеха й. Прийст предполагаше, че не е била достатъчно добра, но тя би повярвала на всичко друго, не и на това. Затова той й бе казал, че според него комисията е била толкова поразена от красотата и ума й, че е решила да й откаже. И тя го обичаше, задето я бе накарал да повярва в това.

Мелъни продължи:

— Съпругът ми, който скоро ще ми стане бивш съпруг, разви теорията на предизвикано освобождаване на напрежението при земетръсите. В някои точки по линията на разседа с течение на времето се натрупва напрежение, което достига колосални стойности. Тогава е необходимо само една относително лека вибрация в земната кора, която да приплъзне плочите и по този начин да освободи натрупаното напрежение, предизвиквайки земетресение.

Прийст бе запленен. Погледът му попадна на Стар, която му кимна сериозно. Стар вярваше в неортодоксалните неща. Бе убедена, че и най-откачената теория може да се окаже истинска, че неконвенционалният начин на живот е най-щастливият и че и най-откаченият план би успял там, където всички разумни предложения са се провалили.

Прийст изпитателно огледа лицето на Мелъни. Целият й вид излъчваше някаква аура на отвъдно. Бледата й кожа, стряскащо зелените очи и червената й коса й придаваха вид на красиво извънземно същество. Първите думи, които й каза, бяха: „Ти да не си от Марс?“

Знаеше ли какво говори? Беше леко дрогирана от марихуаната, но понякога най-добрите идеи идваха под въздействието на този лек наркотик.

— След като е толкова лесно, защо не е правено досега?

— О, не съм казала, че е лесно. Трябва да си сеизмолог, за да знаеш къде разседът се намира под критично напрежение.

Съзнанието на Прийст запрепуска бясно напред. Когато се намираш в беда, понякога единственият изход е да направиш нещо толкова странно, че неприятелят ти да се парализира от изненада. Той се обърна към Мелъни:

— Как може да се предизвика вибрация в земната кора?

— Е, това с най-трудната част — отвърна тя.

Давай, давай, давай,

ще се кача на този шибан влак…

Крачейки обратно към Шилоу, Прийст се улови, че мисли само за убийството — как ключът потъва в мекия мозък на Марио, израза на лицето му, локвичката кръв на пода в кабината.

Това не беше хубаво. Трябваше да запази спокойствие и да бъде нащрек. Още не разполагаше със сеизмичния вибратор, който щеше да спаси комуната. Убийството на Марио бе лесната част от плана, каза си той. Сега трябваше да замаже някак си очите на Лени. Но как?

Шум от кола го върна рязко в действителността.

Идваше зад гърба му и пътуваше към града.

По тия краища никой не ходеше пеша. Повечето от хората биха предположили, че колата му се е повредила. Някои биха спрели и биха предложили да го вземат.

Прийст се опита да измисли причина, накарала го да тръгне пеш за града в шест и половина в събота сутринта. Той се запита кой господ го бе вдъхновил с идеята да убие Марио, но всички богове мълчаха.

В радиус от около осемдесет километра нямаше място, откъдето би могъл да идва. С изключение, разбира се, на единственото място, за което не биваше да споменава — сметището, където пепелта на Марио бе пръсната по седалката на изгорелия му пикап.

Приближавайки се отзад, колата намали.

Прийст потисна желанието си да дръпне шапката над очите си.

Какво съм правил?

Излязох в пустинята да погледам природата.

— Да бе. Мескитов храсталак и тръни.

Колата ми се развали.

— Къде? Не видях никаква кола.

Излязох да се изпикая.

— Чак дотук?

Въпреки че утринният въздух бе хладен, той започна да се поти.

Колата бавно го задмина. Беше последен модел „Крайслер Неон“, зелен металик, с тексаски номер. В него имаше само един човек — мъж. Видя как го изучава в огледалото за обратно виждане. Може да е ченге и да пътува нанякъде извънслужебно…

Обхвана го паника и той едва сподави надигналото се желание да побегне.

Колата спря и даде назад. Шофьорът свали дясното стъкло. Беше млад азиатец в бизнескостюм.

— Хей, приятел, качвай се — подвикна му той.

Какво трябва да кажа? „Не, благодаря, обичам да ходя?“

— Малко съм прашен — каза Прийст, свеждайки поглед към дънките си. Паднах си на задника, докато се опитвах да убия един човек.

— Кой в този край не е?

Прийст се вмъкна в колата. Ръцете му трепереха. За да скрие треперенето, посегна зад гърба си и си сложи колана.

Докато колата потегляше, шофьорът каза:

— Какво е станало, че вървите пеша?

Току-що убих приятеля си Марио с един гаечен ключ.

В последната секунда на Прийст му дойде наум какво да каже.

— Скарахме се с жена ми — отвърна той. — Спрях, слязох от колата и тръгнах. Не очаквах, че ще ме зареже насред пътя.

Благодари на боговете, каквито и да бяха те, че отново му пратиха вдъхновение. Ръцете му веднага спряха да треперят.

— Дали това не беше добре изглеждащата тъмнокоса жена в синята хонда, с която се разминахме преди около тридесетина километра?

Исусе Христе, ти пък кой си, господин Паметливко?

— Не, не е тя — каза Прийст. — Жена ми е със скапания ми пикап.

— Не съм се разминавал с пикап.

— Е, хубаво. Може да не е отишла много далеч.

— Вероятно е отбила в някой черен път и сега плаче като луда, чудейки се как да се върне.

Прийст се ухили облекчено. Тоя му беше повярвал.

Колата стигна края на града.

— А ти? — попита го Прийст. — Как така си станал толкова рано в събота сутринта?

— Аз не съм се карал с жена ми. Отивам при нея. Живея в Лърейдоу. Занимавам се с декоративна керамика — чинии, статуетки, табелки с надпис „Детска“, все хубави неща.

— Така ли? — Какъв начин само да пропилееш живота си.

— Продаваме ги най-вече на магазини.

— Магазинът в Шилоу още не е отворил.

— Днес и без това не съм на работа. Но може би ще спра да закуся. Да ми препоръчате някое място?

Прийст би предпочел търговецът на керамика да мине през града, без да спира, за да няма възможност да разкаже на никого за брадатия мъж, когото е качил близо до сметището. Но така или иначе щеше да види „Мързеливата Сюзън“ на минаване през главната улица, тъй че нямаше никакъв смисъл да лъже.

— Има една закусвалня.

— Как е храната?

— Бива. След светофара веднага вдясно. Тъкмо ще ме оставиш там.

Минута по-късно колата спря на наклонения паркинг пред „Сюзън“. Прийст благодари на търговеца и слезе.

— Приятна закуска — подвикна му той и си тръгна.

И никакви разговори с местните, за бога.

Местният офис на „Риткин Сеизмекс“, малката сеизмопроучвателна фирма, в която работеше той, се намираше на една пресечка от закусвалнята. Всъщност представляваше голям трейлер, поставен сред обширен паркинг. Сеизмичният вибратор на Марио бе спрян на паркинга редом с червения понтиак на Лени.

Прийст спря и огледа камиона. Беше триосен, с десет големи всъдеходни гуми. Под дебелия слой тексаски прах той беше яркосин. Едва се сдържа да не скочи в него и да го подкара. Огледа огромната машинария отзад, мощния двигател, масивната стоманена плоча и всевъзможните резервоари, маркучи, проводи, клапани и датчици. Бих могъл да запаля това чудо за няколко секунди без никакви ключове. Обаче ако го откраднеше сега, пътната полиция щеше да го пипне само за няколко минути. Трябваше да прояви търпение. Ще накарам земята да се разтърси и никой не може да ме спре.

Той влезе в трейлера.

В офиса кипеше трескава работа. Двама от каните се бяха навели над принтера и с интерес следяха бавно излизащата от него цветна карта на района. Днес щяха да започнат да си събират апаратурата и да я местят в Кловис. Един от геодезистите спореше разпалено по телефона на испански, а секретарката на Лени, Даяна, проверяваше някакъв списък.

Прийст пристъпи през вратата към една от стаите. Лени пиеше кафе, прилепил слушалката на телефона до ухото си. Лицето му бе подпухнало и очите — кървясали от снощното пиене. С едва забележимо кимване на главата даде да се разбере, че е забелязал присъствието му.

Прийст стоеше до вратата и чакаше Лени да свърши. Сърцето му сякаш тупаше в гърлото. Знаеше какво трябва да говори само в най-общи линии. Обаче дали Лени щеше да налапа стръвта? Всичко зависеше от това.

След около минута Лени привърши разговора, затвори и каза:

— Хей, Рики, да си виждал Марио тази сутрин? — Гласът му беше раздразнен. — Трябваше да е тръгнал още преди половин час.

— Да, видях го — отвърна Прийст. — Никак не ми е приятно да ти нося лоши новини рано сутринта, но май те провали.

— Защо, какво има?

Прийст му разказа версията, която му мина през ума само за част от секундата, точно в момента, преди да грабне ключа и да се нахвърли върху Марио.

— Толкова му липсваха жената и децата, че се метна на пикапа си и напусна града.

— Мамка му, страхотно! Как разбра?

— Рано сутринта мина покрай мен на улицата на път за Ел Пасо.

— А защо, по дяволите, не ми се е обадил?

— Срам го беше, че те проваля по такъв начин.

— Е, тогава да продължи да кара, но да не спира на границата, а да се хвърли направо в океана.

Лени разтърка очи с юмрук.

Прийст започна да импровизира:

— Виж сега, Лени, жена му е още млада, децата му са малки, не го съди толкова жестоко.

— Да го съдя ли? Ти сериозно ли?… Той е вече история.

— Тази работа наистина му е нужна.

— А пък на мен ми е нужен някой, който да откара проклетия му камион чак до Ню Мексико.

— Той пести, за да им купи къща с басейн.

Тонът на Лени стана саркастичен:

— Стига, Рики, още малко и ще ме разплачеш.

— Ето какво тогава. — Прийст преглътна с усилие и се опита да говори с безразличие: — Аз ще закарам проклетия камион до Кловис, ако обещаеш да върнеш Марио на работа.

Той затаи дъх.

Лени впери поглед в Прийст, без да каже дума.

— Марио не е лошо момче, знаеш го много добре — продължи Прийст. Не преигравай, звучиш нервно, отпусни се.

Лени попита:

— Имаш професионална книжка, категория В, нали?

— От двадесетгодишна възраст.

Прийст извади портфейла си, измъкна книжката и я подхвърли на бюрото. Беше подправена. Стар имаше абсолютно същата. И нейната бе подправена. Пол Бийл знаеше откъде да получи такива неща.

Лени я провери, после вдигна глава и го изгледа подозрително.

— Ти какво всъщност си намислил? Смятах, че не искаш да идваш с нас до Ню Мексико.

Не се ебавай с мен, Лени, просто кажи да или не.

— Изведнъж ми дотрябваха петстотин кинта.

— Не знам…

Кучи син такъв, аз убих човек за това, хайде.

— А ще го направиш ли за двеста?

Да! Благодаря ти! Благодаря ти! Той се престори, че се колебае.

— Двеста долара е малко за три дни работа.

— Не е три, два дни е, най-много два и половина. Ще ти дам двеста и петдесет.

Няма значение! Само ми дай ключовете!

— Виж какво, и без това съм решил да го направя, колкото и да ми дадеш, защото Марио е готино хлапе и искам да му помогна. Затова, моля те, плати ми колкото наистина мислиш, че струва.

— Добре, хитряга такъв, триста.

— Готов си. — Сеизмичният вибратор също ни е готов.

Лени отвърна:

— Слушай, благодаря ти много, че ми помогна. Наистина ценя това.

Прийст отчаяно се мъчеше да не просияе.

— Сигурен съм.

Лени отвори едно чекмедже, извади някакъв лист и го подхвърли на бюрото.

— Само попълни този формуляр за застраховката.

Прийст замръзна.

Не можеше пито да чете, нито да пише.

И сега уплашено се взираше във формуляра.

Лени нетърпеливо каза:

— Хайде, взимай го, за бога, не е гърмяща змия.

Не мога да го прочета, съжалявам, тия чертички и ченгел чета просто подскачат по хартията и не мога да ги умиря!

Лени вдигна очи към стената и проговори с глас на конферансие към невидима публика:

— Преди секунда само можех да се закълна, че човекът бе напълно буден.

Лей, тор, пур-дой-кор…

Прийст бавно се пресегна и взе формуляра.

Лени каза:

— Е, и какво толкова му беше трудното?

Прийст отвърна:

— Ъ-ъ, тъкмо си мислех за Марио. Мислиш ли, че всичко е наред с него?

— Забрави за него. Попълни формуляра и тръгвай. Искам тоя камион да е в Кловис.

— Да — кимна Прийст и се изправи. — Ще го попълня отвън.

— Чудесно, тъкмо да ме оставиш да се оправям с моите петдесет и осем шибани проблема.

Прийст излезе от кабинета на Лени.

Изпадал си в същото положение стотици пъти, успокой се сега, знаеш как да се справиш и с това.

Спря се. Никой не го забелязваше — всички бяха много заети. Той сведе поглед към формуляра. Главните букви стърчат нагоре като дървета сред храсти. Ако стърчат надолу, държиш формуляра обратно.

Той държеше формуляра обратно. Обърна го.

Понякога хората слагаха едно голямо Х на мястото, където трябваше да се подпишеш, но в този формуляр нямаше такова. Прийст горе-долу можеше да напише името си. Бавничко го правеше и драскулките бяха разкривени.

Не можеше да напише абсолютно нищо друго.

Като малък бе много умен и нямаше нужда от четмо и писмо. Събираше и изваждаше наум по-бързо от всички други, макар че не можеше да напише цифрите на хартия. Паметта му бе безупречна. Винаги можеше да накара хората да направят онова, което той искаше, и без да им го пише. В училище все някак успяваше да се измъкне от четене на глас. А когато трябваше да си пише домашните, караше някое друго хлапе да свърши това вместо него. Но дори и да не успееше, намираше хиляди извинения, а учителите свиваха рамене и казваха, че ако някой ученик не иска да работи, не можеш да го принудиш. Спечели си репутацията на мързел и когато се зададеше криза, започваше да се държи нахакано.

По-късно успя да завърти процъфтяващ бизнес с продажба на алкохол на едро. Никога не написа и една буквичка — вършеше всичко по телефона или лично. В главата си имаше цял телефонен указател, докато вече можеше да си позволи секретарка да му води телефонните разговори. Знаеше с точност колко пари има в оборот и колко — в банката. Ако някой търговец му дадеше формуляр за поръчка, Прийст му казваше:

— Аз ще ти обяснявам от какво имам нужда, а ти ще ми го попълваш.

Имаше адвокат и счетоводител, отговарящи за отношенията му с правителството. На двадесет и една години вече бе направил един милион долара. Когато се срещна със Стар, бе загубил всичко и се присъедини към комуната не защото бе неграмотен, а защото бе измамил клиентите си, не бе успял да си плати данъците и бе взел пари назаем от Мафията.

Попълването на формуляр за застраховка не би трябвало да е много трудно.

Седна пред бюрото на секретарката на Лени и й се усмихна.

— Много уморена изглеждаш тази сутрин, скъпа — каза той.

Тя въздъхна. Беше пълничка блондинка на около тридесет, омъжена за работник, с три тийнейджърчета. Бързо отбиваше грубите закачки на мъжете, идващи тук по работа, обаче Прийст знаеше, че е податлива на вежлив чар.

— Рики, имам толкова работа тази сутрин, че ми се иска да съм се родила с две глави.

Той се умърлуши престорено.

— Лоша работа. Тъкмо се канех да те помоля за помощ.

Тя се поколеба, после се усмихна тъжно:

— За какво става въпрос?

— Почеркът ми е толкова отвратителен, че си мислех дали да не те помоля да попълниш формуляра ми. Страшно ми е неприятно да те безпокоя, щом си толкова заета.

— Добре, ще сключим с теб една сделка. — Тя посочи редицата прилежно надписани кашони до стената. — Ще ти помогна с формуляра, ако качиш тези кашони в зеления „Шеви Астро Ван“, паркиран отвън.

— Готова си! — отвърна Прийст с благодарност и й подаде формуляра.

Тя му хвърли един поглед.

— Ти ли ще караш сеизмичния вибратор?

— Аха, на Марио му домъчня за семейството и тръгна за Ел Пасо.

Тя смръщи вежди:

— Не е такъв човек.

— Наистина не е. Дано да се оправи.

Тя сви рамене и щракна химикалката.

— Така… кажи ми сега трите си имена, дата и място на раждане.

Прийст й даде необходимата информация и тя я нанесе на съответните празни места във формуляра. Колко лесно! А той се паникьоса. Сигурно защото не бе очаквал да му тикат разни формуляри в ръцете. Лени го бе изненадал и за момент той се бе поддал на страха.

Бе набрал богат опит в умението да крие този си недостатък. Ходеше даже по библиотеки. И точно от тях разбра за сеизмичния вибратор. Бе отишъл в библиотеката в центъра на Сакраменто — огромна и пълна с хора сграда, където едва ли някой щеше да го забележи. На рецепцията му казаха, че науката е на втория етаж. Качил се там, той за момент се обърка, като видя дългите коридори между претъпканите с книги шкафове и редиците мъже и жени зад компютрите. После погледът, му попадна на една дружелюбна библиотекарка, горе-долу на негова възраст.

— Трябва ми информация за сеизмични проучвания — беше й казал той с топла усмивка. — Бихте ли ми помогнали?

Тя го бе завела до съответната лавица и с малко насърчение от негова страна, бе намерила и съответната глава.

— Интересува ме как могат да се генерират ударни вълни — беше й обяснил той. — Дали в тази книга има такава информация?

Тя прелисти книгата заедно с него.

— Изглежда, има три начина да се направи това — каза му накрая. — Подземна експлозия, пускане на голяма тежест и сеизмичен вибратор.

— Сеизмичен вибратор ли? — бе попитал той с едва забележим проблясък на интерес в очите. — Какво е това?

Тя му посочи една снимка. Прийст впери очарован поглед. Библиотекарката продължи:

— Прилича ми на камион.

На Прийст му приличаше обаче на цяло чудо.

— Мога ли да фотокопирам тези страници? — попита я той.

— Разбира се.

Ако си достатъчно находчив, винаги има начин да накараш другите да четат и пишат вместо теб.

Даяна привърши с попълването на формуляра, драсна едно дебело Х на пунктираната линия, подаде го на Прийст и каза:

— Подпиши тук.

Той взе химикалката от нея и усърдно започна да пише. Голямото „Р“ от Ричард бе като издадения напред бюст на шоугърла, застанала мирно, с прибрани един до друг крака. След това идваше „Г“-то от Грейнджър, прилично на бесилка, а след това вместо „Р“ и „А“, той написа извиваща се като змия вълнообразна линия. Не беше красиво, но хората го приемаха. Подписите на доста народ представляваха най-обикновени драскулки — знаеше това, така че парафът, слава богу, не бе задължително да е четлив.

Ето защо подправената шофьорска книжка трябваше да бъде на истинското му име — това беше единственото нещо, което можеше да напише.

Вдигна глава. Даяна го гледаше с любопитство, изненадана от бавното му писане. Когато се усети, че я гледа, се изчерви и отклони поглед.

Прийст й върна формуляра.

— Благодаря ти за помощта, Даяна, много съм ти задължен.

— Няма за какво. Давам ти ключовете веднага щом Лени се откачи от тоя телефон.

Ключовете стояха в кабинета на шефа.

Прийст си спомни, че трябва да натовари кашоните. Вдигна един и го отнесе навън. Задната врата на зеления ван на паркинга бе широко отворена. Натовари кашона и се върна за следващия.

Всеки път, като се връщаше за кашон, поглеждаше бюрото. Формулярът бе все още там, а ключовете, не се виждаха.

След като натовари всички кашони, той отново седна пред нея. Тя говореше по телефона с някого и в разговора ставаше въпрос за хотелски резервации в Кловис.

Прийст изскърца със зъби. Та той бе готов, ключовете му бяха почти в ръцете, а трябваше сега да седи и да слуша глупости за хотели и резервации! Наложи си да бъде търпелив.

Накрая Даяна затвори.

— Ще ида да видя какво става с тия ключове — каза тя, взе формуляра и влезе във вътрешния офис.

В стаята влезе един дебел булдозерист на име Чу. Трейлерът се разтресе от стъпките на тежките му ботуши.

— Хей, Рики! — възкликна той и се изсмя. — Не знаех, че си женен.

Другите се заслушаха, проявили внезапно интерес.

Мамка му, това пък какво означава сега?

Прийст каза:

— Откъде измисли това?

— Преди малко те видях да слизаш от една кола пред „Сюзън“. А след това закусих с един търговец, който те взел на стоп.

Проклятие, какво може да ти е казал?

Даяна излезе от офиса на Лени с ключове в ръка. На Прийст му се искаше да ги грабне и да изчезне, но се престори на погълнат от разговора с Чу.

Чу продължи:

— Сюзън е страхотна с тия нейни омлети. — Вдигна единия си крак и гръмко пръдна, после видя секретарката на вратата. — Да ’звиняваш, Даян. Както и да е, тоя младеж разправяше как те взел близо до сметището.

Да пукне дано!

— Разправяше как си ходел сам в пустинята в шест и трийсет, как си се сдърпал с жена ти, как си спрял колата и си слязъл от нея. — Чу се огледа наоколо да се увери, че всички го слушат. — Тогава тя седнала на волана и просто подкарала нататък. — Той се ухили широко, а останалите се засмяха.

Прийст се изправи. Не искаше хората да запомнят, че е бил близо до сметището през деня, в който Марио е изчезнал. Трябваше веднага да приключи този разговор. На лицето му се появи обидено изражение.

— Виж какво, Чу, ще ти кажа нещо. Ако някога случайно науча нещо за личния ти живот, особено пък нещо излагащо, обещавам ти да не се разкрещя за него пред всички в офиса. Какво ще кажеш?

— Не се засягай де — каза Чу.

Другите засрамено се огледаха. Вече никой не искаше да говори за това.

Възцари се неловка тишина. Прийст обаче не искаше да оставя зад себе си неприятна атмосфера, затова каза:

— По дяволите, Чу, не се засягам.

Чу сви рамене.

— Не съм искал да те засягам, Рики.

Напрежението отслабна.

Даяна му подаде ключовете на сеизмичния вибратор.

Той ги пое и ги стисна в юмрука си.

— Благодаря — каза и се опита да скрие радостта в гласа си. Нямаше търпение да излезе оттук и да седне зад волана. — Довиждане на всички. Ще се видим в Ню Мексико.

— Карай внимателно, чуваш ли! — подвикна Даяна след него.

— О, разбира се — отвърна Прийст. — Можеш да разчиташ на това.

Излезе навън. Слънцето се бе изкачило още по-нависоко и денят ставате все по-топъл. С усилие се въздържа да не изиграе един победен танц около камиона. Качи се в кабината и запали двигателя. Огледа уредите. Марио сигурно е напълнил резервоарите снощи. Камионът бе готов за път.

Не можа обаче да сдържи широката си усмивка, докато излизаше от паркинга.

Внимателно превключвайки скоростите, той излезе от града и подкара на север, следвайки маршрута, по който бе минала Стар с хондата.

Докато приближаваше отбивката за сметището, започна да изпитва странно чувство. Представи си Марио, проснат до пътя, с изтичащ от дупката в главата му мозък. Беше глупава, суеверна мисъл, но не можа да се отърси от нея. Стомахът му се сви. За миг му се стори, че отмалява, и то толкова, че няма да може да кара. После се съвзе.

Марио не беше първият човек, когото бе убил.

Джек Каснър бе полицай и бе ограбил майката на Прийст. Тя бе проститутка. Била е само на тринадесет години, когато го е родила. Когато Рики стана на петнадесет, майка му работеше заедно с още три жени в апартамент над мръсна книжарница на Седма улица в един от най-занемарените квартали на Лос Анджелис. Джек Каснър бе зам.-детектив, идващ веднъж месечно за рекета си. Обикновено получаваше и безплатно духане. Един ден той видя как майка му вади парите за подкупа от една кутия в спалнята. Същата тази вечер ченгетата нахлуха в апартамента и Каснър открадна хиляда и петстотин долара, които бяха много пари през шейсетте. Майката на Прийст нямаше нищо против да поработи един-два дни безплатно и да си плати рекета, но се поболя, като загуби всичките си спестени пари. Каснър предупреди жените, че ако се оплачат, ще им лепне обвинение в продажба на наркотици и всички щяха да бъдат прибрани за по няколко години.

Каснър си мислеше, че няма защо да се плаши от някакви си три курви и едно дете. Но на следващата вечер, докато беше в тоалетната на бар „Синя светлина“ на Бродуей, изхвърляйки няколкото бири, които бе изпил, малкият Рики заби едно остро като бръснач петнадесетсантиметрово острие в бъбрека му, с лекота преодолявайки съпротивата на сивото мохерно сако и найлоновата риза. Каснър изпита такава болка, че въобще не се сети за пищова си. Докато ченгето се въргаляше по мокрия бетон в тоалетната, Рики го наръга бързо още няколко пъти, изми ножа на мивката и спокойно излезе.

Връщайки се назад в миналото, Прийст не можеше да не се възхити на хладната самоувереност на петнадесетгодишното си аз. Всичко бе станало за петнадесет-двадесет секунди, но през това време в тоалетната спокойно можеше да влезе някой. Така или иначе, той не бе почувствал нито страх, нито срам, нито пък вина.

Оттогава обаче започна да се страхува от тъмното.

Не че в ония дни стоеше на тъмно. В апартамента на майка му лампите обикновено светеха цяла нощ. Но понякога се събуждаше рано преди зазоряване — обикновено понеделниците бяха такива — и виждаше, че всички спят, а лампите са загасени. В такива моменти го обземаше сляп и безпричинен ужас — той ставаше и препъвайки се в някакви космати същества, блъскайки се в странни, лепкави плоскости, треперещ и мокър от страх, намираше лампата, светваше я и задъхан сядаше на ръба на леглото. Съвземаше се бавно и разбираше, че косматото същество всъщност е кожухът на облегалката на стола, а лепкавата плоскост — огледалото.

Бе се страхувал от тъмното, докато не намери Стар.

Сети се за песента, която беше хит през годината, когато я срещна, и започна да си я тананика:

— Smoke on the water…

Групата се казваше „Дийп Пърпъл“, спомни си той. Онова лято всички пееха албума им.

Бе хубава, апокалиптична песен, много подходяща да се пее зад волана на един сеизмичен вибратор.

Smoke on the water

A fire in the sky

Мина покрай отбивката за сметището и продължи нататък.

— Ще го направим довечера — бе казал Прийст. — Ще кажем на губернатора, че точно след четири седмици, броено от днес, ще има земетресение.

Стар се колебаеше.

— Ама ние не знаем дали това изобщо е възможно. Може би най-напред трябва да подготвим всичко и тогава да предявим ултиматума.

— По дяволите, не! — възрази Прийст.

Предложението й го ядоса. Знаеше, че групата трябва да бъде водена от някого. Трябваше да ги убеди да отдадат всичките си сили за това. Трябваше да вземат всичко за чиста монета, да рискуват и да усетят, че връщане назад няма. В противен случай още утре щяха да измислят някаква причина и да се откажат.

Сега нервите им бяха опънати докрай. Писмото бе пристигнало днес и всички бяха бесни. Стар излъчваше мрачна решителност, Мелъни — ярост. Дъбака бе готов да обяви война. Пол Бийл отново навличаше кожата на уличен тарикат. Сонг изобщо не бе проговорила, но тя беше безпомощното дете на групата и щеше да тръгне с останалите. Единствено Анет бе готова да опонира, но възраженията й щяха да бъдат бледи, защото тя бе слаба личност. Бързо измисляше възражения, но ги оттегляше още по-бързо.

Самият Прийст изпитваше хладна увереност, че ако това място престане да съществува, живот за него няма да има.

Анет каза:

— Но земетресението убива хора.

Прийст отвърна:

— Ще ви кажа как смятам да избегнем това. Предполагам, че най-напред ще трябва да предизвикаме малък и безвреден трус може би някъде в пустинята, просто за да докажем, че можем да го направим. И след това, когато заплашим с второ земетресение, губернаторът ще се съгласи да преговаря.

Анет отново насочи вниманието към детето си.

Дъбака се обади:

— Аз съм с Прийст. Да го направим довечера.

Стар се предаде:

— А по какъв път да оповестим заплахата?

— Вероятно чрез анонимно обаждане по телефона или с писмо — отвърна Прийст. — Но така, че да не може да се проследи.

Мелъни каза:

— Можем да го пратим на таблото за съобщения в Интернет. С помощта на моя лаптоп и мобилен телефон никой няма да може да го проследи.

Преди Мелъни да пристигне, Прийст не бе виждал компютър. Той хвърли въпросителен поглед към Пол Бийл, който разбираше от такива неща. Пол кимна и каза:

— Добра идея.

— Добре — каза Прийст. — Иди събери нещата си.

Мелъни тръгна.

— А как ще подпишем съобщението? — попита Стар. — Трябва да имаме някакво име.

— Нещо, което да символизира миролюбива група, принудена от обстоятелствата на извънредни мерки.

— Знам как ще се наречем — каза Прийст. — Ще се подпишем като „Проклятие от рая“.

Беше малко преди полунощ на първи май.

Наближавайки покрайнините на Сан Антонио, Прийст започна да се притеснява. Първоначалният план предвиждаше Марио да откара камиона до летището и там да го остави на Прийст, а той да се качи на самолета за Ел Пасо. Сега обаче Прийст бе сам и плетеницата магистрали и пътища, опасващи града, го объркваше.

Не можеше да чете по карта.

Когато трябваше да кара по някой непознат път, винаги вземаше Стар със себе си, за да го води. Тя и останалите Оризари знаеха, че той не може да чете. Последния път, когато бе карал по непознат път, бе през онзи ден в 1972 година. Беше избягал от Лос Анджелис и случайно попадна в комуната в долината Силвър Ривър. Тогава изобщо не му пукаше къде ще попадне. Даже щеше да се радва да умре. Сега обаче искаше да живее.

Дори и знаците му бяха трудни. Ако спреше и се съсредоточеше известно време, би могъл да долови разликите между „Изток“ и „Запад“ и „Север“ и „Юг“. Въпреки забележителната си способност да смята почти светкавично наум, не можеше да чете цифри, ако не се взираше напрегнато и не мислеше дълго. С усилие би могъл да разпознае знаците за път 10 — една чертичка и до нея кръгче. Но по знаците имаше написани още много неща, които за него нищо не означаваха и само объркваха картината.

Опита се да запази спокойствие. Беше трудно. Обичаше всичко да е под контрол. Полудяваше от чувството за безпомощност, което го обземаше, щом изгубеше пътя. Когато му се стореше, че е сбъркал пътя, спираше на първата бензиностанция и молеше да го упътят. Никак не му се искаше да го прави сега, защото хората забелязваха сеизмичния вибратор — камионът бе голям, машината отзад бе интересна — и имаше опасност да го запомнят. Обаче трябваше да поеме този риск.

А и упътванията невинаги му помагаха. Бензинджиите най-често казваха нещо като: „Никакъв проблем, поемаш по магистралата за Корпъс Кристи и караш по нея, докато видиш знака за Военновъздушната база «Брукс».“

Прийст едва си налагаше да запази спокойствие, задаваше въпроси и се мъчеше да скрие отчаянието и напрежението си. Преструваше се на дружелюбен, но глуповат шофьор, човек, който на другия ден ще бъде забравен. И когато излезе от Сан Антонио по правилната магистрала, отправи благодарствени слова към боговете.

Няколко минути по-късно, минавайки през едно малко градче, с облекчение забеляза синята хонда, спряла на паркинга на един Макдоналдс.

С благодарност прегърна Стар.

— Какво, по дяволите, стана? — попита тя разтревожено. — Очаквах те преди два часа!

Реши да не й казва, че е убил Марио.

— Загубих се из Сан Антонио — отвърна.

— Страхувах се от това. Когато минавах оттам, направи ми впечатление колко сложна пътна мрежа имат.

— Предполагам, че не е и наполовина сложна, колкото в Сан Франциско, ама Сан Франциско ми е познат.

— Е, сега си вече тук. Дай да си поръчаме кафе и да се успокоиш.

Прийст си поръча бийнбъргър и получи безплатно пластмасово клоунче, което грижливо прибра в джоба си за шестгодишния си син Смайлър.

Когато по-късно потеглиха, зад волана седна Стар. Смятаха да карат, без да спират, чак до Калифорния. Щеше да им отнеме поне два дни и две нощи, а може и повече. Единият щеше да спи, а другият — да кара. Бяха се запасили с амфетамини, за да се борят със съня.

Оставиха хондата на паркинга. Докато потегляха. Стар му подаде книжен плик.

— Купила съм ти подарък.

Вътре имаше ножици и електрическа самобръсначка на батерии.

— Сега вече можеш да махнеш тая проклета брада.

Той се ухили. Нагласи огледалото към себе си и започна да кълца с ножицата. Брадата, гъста и рунтава, бе придавала на лицето му известна заобленост. Сега естествените му черти бавно започнаха да излизат изпод ножиците. Щракайки енергично с тях, той окълца брадата почти до кожа, после взе самобръсначката и довърши останалото. Накрая свали каубойската си шапка и развърза косата си. Изхвърли шапката през прозореца и се огледа.

Косата бе изтеглена назад от високо чело и падаше на вълни около изпитото му лице. Имаше нос като острие на нож и хлътнали бузи, но устата му бе чувствена — много жени му го бяха казвали. Обаче най-често му говореха за очите. Бяха тъмнокафяви, почти черни и хората казваха, че имали способността да гледат втренчено и едва ли не да хипнотизират. Прийст обаче знаеше, че не очите му пленяват жените, а интензивността на погледа му — с погледа си той просто им даваше да разберат, че се е съсредоточил само върху тях и върху нищо друго. Прилагаше този трик и на мъже. Сега, гледайки се в огледалото, пак опита да пусне погледа.

— Хубав дявол — подкачи го Стар и се засмя с обич.

— И умен — допълни Прийст.

— Сигурно. Щом успя да отмъкнеш тая машина.

Прийст кимна.

— Още нищо не сте видели.

Бележки

[1] Пътека (исп.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кен Фолет Проклятие от рая (2)

Метаданни

Данни

Проклятие от рая

Информация

История

Сваляне / Връзки

1.

Кен Фолет
Проклятие от рая (2)