Кен Фолет
Проклятие от рая (19)

18.

Джуди и Майкъл се върнаха в оперативния център няколко минути преди полунощ.

Не беше спала четиридесет часа, но не й се спеше. Преживеният ужас от земетресението не беше я напуснал. Съзнанието й непрекъснато се връщаше към кошмарните сцени, видени в рамките на няколко секунди — катастрофата с влака, пищящите хора, избухването на хеликоптера, безкрайното премятане на стария шевролет във въздуха. Бе нервна и възбудена, когато влезе в офицерския клуб.

Но откритието на Майкъл й бе дало нови надежди. Беше ужасно неприятно за него да разбере, че жена му е терористка, но пък бе и най-обещаващата нишка, откакто бе започнало разследването. Ако Джуди намереше Мелъни, щеше да открие и „Проклятие от рая“.

И ако успееше да го направи за два дни, щеше да избегне още едно земетресение.

Тя отиде право в балната зала, която се бе превърнала в команден пост. Стюърт Клийвър, голямата клечка от Вашингтон, който бе поел командването, стоеше пред масата на главния пункт. Беше спретнат и подреден човек, облечен в безупречен син костюм, бяла риза и вратовръзка на райета.

До него стоеше Брайън Кинсайд.

Копелето отново е пропълзяло до случая. Иска сигурно да впечатли този от Вашингтон.

Брайън я подхвана още като я видя.

— Какво, по дяволите, се обърка? — попита я той.

— Закъсняхме с няколко секунди — отвърна уморено.

— А пък ни увери, че всички възможни обекти са под наблюдение — рязко каза той.

— Наблюдавахме най-вероятните обекти. Но те са узнали това. Затова са избрали друг, по-малко възможен. Рискували са, възможността за неуспех е била по-голяма, но рискът им даде резултат.

Кинсайд се извърна към Клийвър и сви рамене, като че ли искаше да му каже: „Приказки от хиляда и една нощ“.

Клийвър се обърна към Джуди:

— Веднага след като изготвиш подробен доклад, искам да си идеш вкъщи и да си починеш. Брайън ще поеме хората ти тук.

Знаех си го. Кинсайд е настроил Клийвър срещу мен.

Време е да изиграл коза.

— С удоволствие бих си починала, но има още малко работа. Мисля, че за дванадесет часа ще успея да арестувам терористите.

Брайън изтърва възклицание на изненада.

Клийвър попита:

— Как?

— Току-що намерих нова нишка. Знам кой е сеизмологът им.

— Кой е?

— Името й е Мелъни Куъркъс. Това е жената на Майкъл, с която са разделени, а той работи с нас. Информацията за това къде линията на разседа е под напрежение тя е взела от мъжа си, по-точно откраднала я е от компютъра му. Подозирам, че е откраднала и списъка с обектите, които поставихме под наблюдение.

Кинсайд каза:

— И Куъркъс трябва да е в списъка на заподозрените! Може да е работил в тясно сътрудничество с нея!

Джуди бе очаквала това.

— Сигурна съм, че не е така — отвърна тя. — Но в момента се подлага на тест с детектора на лъжата, за да сме съвсем сигурни.

— Добре — успокои се Клийвър. — Можеш ли да намериш съпругата?

— Казала на Майкъл, че живее в някаква комуна в окръг Дел Норте. Хората ми вече търсят в компютрите данни за такава комуна. В едно градче на име Юрика двама агенти вече влизат във връзка с местната полиция.

Клийвър кимна и измери Джуди с одобрителен поглед:

— Какво искаш да правиш сега?

— Искам да отида дотам, а по пътя ще поспя малко. Докато стигна, нашите хора сигурно вече ще имат адресите на всички комуни в околността. На зазоряване ще устроя хайка.

Кинсайд се намеси:

— Нямаш достатъчно улики за разрешение.

Беше прав. Но Джуди познаваше законите по-добре от Брайън.

— След две земетресения мисля, че имаме извънредни обстоятелства, какво ще кажеш?

Това означаваше, че е застрашен животът на хора.

Брайън я гледаше неразбиращо, но Клийвър веднага включи.

— Съдебният екип ще разреши този проблем. Точно затова е тук. — Той помълча малко. — Този план ми харесва. Мисля да го осъществим. Ти какво ще кажеш, Брайън?

Брайън намръщено отвърна:

— Какво да кажа? Дано да е права.

 

 

Джуди пое на север. Колата се управляваше от агентка, която не познаваше — една от многото, привлечени от клоновете на ФБР в Сан Франциско и Лос Анджелис да помагат в разрешаването на кризата.

Майкъл седеше до Джуди на задната седалка. Беше я молил едва ли не на колене да я придружи. Беше се побъркал от тревога за Дъсти. След като Мелъни беше член на терористична банда, предизвикваща земетресения, в каква ли опасност можеше да бъде още детето? Джуди бе издействала разрешение от Клийвър с мотива, че някой трябва да се погрижи за Дъсти, след като Мелъни бъде арестувана.

Малко след като минаха по моста Голдън Гейт Джуди говори по телефона с Карл Теобалд. Майкъл им бе казал кой от петстотинте мобифон оператори в Америка обслужва мобифона на жена му и Карл се сдоби с разпечатка от разговорите й. Съдейки по сметките на отделните разговори, телефонната компания успя да им каже откъде горе-долу е направен всеки от тях.

Джуди се бе надявала, че по-голямата част ще са от окръг Дел Норте, но остана разочарована.

— Не се забелязва никакъв модел на повторяемост — обясни й уморено Карл. — Тя се е обаждала от долината Оуънс, от Сан Франциско, от Фелиситас и от други места, но това само ни подсказва, че пътува из целия щат — нещо, което ние и без това вече знаем. Няма никакви обаждания само оттам, накъдето ти си се запътила.

— Това предполага, че там разполага с нормален телефон.

— Или пък че е много предпазлива.

— Благодаря, Карл. Струваше си да опитаме. А сега иди да поспиш малко.

— Искаш да кажеш, че това не е сън ли? Мамка му!

Джуди се засмя и затвори.

Жената на волана настрои радиото на станция с лека музика и в носещата се през мрака кола Нат Кинг Кол запя Let There Be Love. Джуди и Майкъл можеха да си поговорят, без да ги слушат.

— Най-ужасното нещо е, че не съм изненадан — каза Майкъл, след като помълча замислено. — Струва ми се, че през цялото време съм знаел, че Мелъни си е малко луда. Изобщо не трябваше да й позволявам да го взима, но тя му с майка.

Джуди се пресегна в тъмното и го хвана за ръката.

— Направил си, каквото си могъл — каза му тя.

Той стисна ръката й с благодарност.

— Дано да е добре.

— Дано.

Отпускайки се в прегръдките на съня, Джуди продължи да го държи за ръката.

 

 

Срещнаха се в пет часа сутринта в клона на ФБР в Юрика. Освен местните агенти, там присъстваха представители от градското полицейско управление, както и от шерифството на окръга. Когато предстоеше хайка, ФБР обичаха винаги да привличат и местни представители на изпълнителната власт — това бе начин да поддържат добри отношения с хора, от чиято помощ често се нуждаеха.

В окръг Дел Норте, според телефонния указател, имаше четири комуни. От базата данни ФБР бяха измъкнали пета, а местните бяха добавили още две.

Един от местните агенти посочи, че комуната на име „Финикс Вилидж“ е само на тринадесет километра от мястото, предложено за АЕЦ. Сърцето на Джуди бързо заби, като чу това, и тя лично оглави групата, предназначена за „Финикс“.

Докато се приближаваше към мястото, седнала в полицейската кола на шерифството, оглавяваща колоната от четири коли, умората й сякаш се изпари. Отново усети прилив на енергия. Не бе успяла да предотврати земетресението във Фелиситас, но щеше да се постарае да няма друго.

Входът към „Финикс“ представляваше отбивка от междуселски път, белязан с добре изрисувана табела, на която се виждаше птица, издигаща се от пламъците. Нямаше портал, нямаше пазачи. Колите влязоха в поселището по добре поддържания път и спряха на централния плац. Агентите изхвърчаха от колите и се пръснаха по къщите. Всеки носеше в себе си копие от снимката на Мелъни, фотографирана с Дъсти, която Майкъл държеше на бюрото си.

Тя е някъде тук, вероятно в леглото с Рики Грейнджър, и спят, изтощени от вчерашния напрегнат ден. Дано да сънуват лоши сънища!

Селището изглеждаше мирно и тихо в предутринния здрач. Имаше няколко прилични на хамбари сгради плюс една със странен купол. Преди да почукат на вратата, агентите покриха и задния вход. Близо до централния плац Джуди откри друга табела, на която бе изобразена карта на поселището с всичките основни и спомагателни сгради. Имаха магазин, център за масажи, нещо като поща и работилница за ремонт на автомобили. Освен петнадесетте къщи, на картата бяха показани и пасбище, овощна градина, спортна площадка и малко игрище.

През сутрините толкова високо на север вече бе студено и Джуди съжали, че не е облякла нещо по-дебело от тънкия си костюм.

Тя крачеше нервно наоколо и с нетърпение чакаше да чуе тържествуващия вик, който щеше да й подскаже, че някой от агентите току-що е идентифицирал Мелъни. Майкъл също не можеше да си намери място — тялото му се бе вдървило от напрежение. Какъв шок да научиш, че жена ти е станала терористка — изобщо такъв човек, когото всяко ченге можеше да застреля и всеки щеше да го похвали за това. Нищо чудно, че е напрегнат. Цяло чудо е, че още не е започнал да си блъска главата в стената!

До табелата с картата имаше пано за обяви. Джуди прочете за някакво представление на народни танци, организирано с цел набиране на средства за някакъв фонд. Тия хора внушаваха чувство за безобидност.

Агентите влизаха във всяка сграда, във всяка стая, бързо прехвърляйки се от дом в дом. След малко от една от по-големите къщи излезе мъж и се приближи към плаца. Бе на около петдесет, с рошава коса и брада, обул домашно направени сандали и наметнал грубо одеяло около раменете си. Той се обърна към Майкъл:

— Вие ли сте главният тук?

Джуди се обади:

— Аз съм главният.

Той обърна гръб на Майкъл.

— Бихте ли ми казали какво, по дяволите, става?

— С удоволствие — остро му отвърна тя и тикна снимката под носа му. — Търсим ето тази жена.

Мъжът изобщо не погледна снимката.

— Вече я видях — каза той. — Такъв човек тук няма.

Джуди изпита неприятното чувство, че човекът казва истината.

— Това тук е религиозна общност — продължи той с растящо възмущение. — Ние сме почитащи закона граждани. Не използваме наркотици. Плащаме си данъците и съблюдаваме установения ред. Не заслужаваме да се държите с нас като с престъпници.

— Ние просто трябва да се убедим, че тази жена не се крие тук.

— Коя е тя и защо смятате, че се крие тук? Или вие просто си мислите, че щом живеем в комуна, това автоматично ни прави заподозрени, а?

— Не, не мислим така — търпеливо отговори Джуди. Бе решила да му се сопне, но се сети, че тя е събудила него в шест часа сутринта, а не обратното. — Тази жена е член на терористична група. Съобщила е на мъжа си, с когото не живеят заедно, че живее в някаква комуна в окръг Дел Норте. Съжаляваме, че трябва да събудим всеки един човек от всички комуни в окръга, но сам разбирате, че това е много важно. Ако не беше, не бихме ви безпокоили, пък и честно казано, не бихме си направили труда да дойдем чак дотук.

Той я загледа втренчено, после кимна, променяйки отношението си:

— Добре. Вярвам ви. Мога ли да направя нещо за вас и да улесня работата ви?

Тя помисли.

— На тази карта всички сгради в комуната ли са отразени?

— Не — отвърна той. — Отвъд овощната градина, на запад оттук, има три нови къщи. Но моля ви, опитайте се да пипате по-тихо. В едната имат новородено.

— Добре.

Сади Доброу, агентка на средна възраст, се приближи.

— Мисля, че проверихме всички сгради — каза тя. — От нашите заподозрени няма и следа.

Джуди й каза:

— Там, на запад от овощната градина, има още три къщи. Тях видяхте ли ги?

— Не — отвърна Сали. — Съжалявам. Ей сега ще ги проверим.

— И по-тихичко — добави Джуди. — В едната от тях имало новородено.

— Добре.

Сали се отдалечи, а човекът в одеялото кимна удовлетворено.

Мобифонът на Джуди иззвъня. В слушалката гласът на агент Фредрик Тан каза:

— Току-що приключихме с проверката на всички сгради в комуната в Меджик Хил. Нула.

— Благодаря, Фреди.

В следващите десет минути й се обадиха и останалите отговорници на групи.

Съобщението от всички бе едно и също.

Мелъни Куъркъс я нямаше.

Джуди се отчая.

— По дяволите! — изруга тя. — Издъних се.

Майкъл също бе разочарован:

— Мислиш ли, че не сме пропуснали някоя комуна?

— Или сме пропуснали, или тя е излъгала за мястото.

Той и загледа замислено.

— Спомням си разговора — промълви той. — Аз попитах нея къде живее, но отговори той.

Джуди кимна:

— Излъгал е. Хитър тип е.

— Току-що си спомних и името му — продължи Майкъл. — Тя го нарече Прийст.