Кен Фолет
Проклятие от рая (18)

17.

Дъбака бе свършил страхотна работа, за да заприлича сеизмичният вибратор на панаирна въртележка. Боядисаните във весели тонове платна на „Устата на дракона“ скриваха напълно масивната стоманена плоча, огромния двигател на вибратора, както и всички спомагателни резервоари, клапани и лостове, с които се управляваше машината.

Подкарал съоръжението по пътищата в петък следобед към бреговата ивица, на Прийст непрекъснато му се налагаше да отвръща на закачливите подсвирквания на другите участници в движението, на усмивките им, на приятелските помахвалия.

Пътната полиция не му обърна внимание.

Мелъни седеше в кабината до него. Стар и Дъбака ги следваха в плимута. Рано вечерта пристигнаха във Фелиситас. Сеизмичният прозорец щеше да се отвори в седем и няколко минути. Времето бе подходящо — Прийст щеше да се измъква под прикритието на здрача. Освен това ФБР и полицията бяха под тревога вече осемнадесет часа — щяха да бъдат уморени, със забавени реакции. А можеше вече да си мислят, че всичко това е било напразно и земетресение няма да има.

Той излезе от магистралата и спря. В края на изхода имаше бензиностанция и ресторант, където няколко семейства вечеряха. Хлапетата веднага се залепиха за прозорците, вперили погледи във въртележката. До ресторанта имаше малка ливадка и на нея пасяха пет-шест коня, а малко по-нататък — ниска стъклена сграда, вероятно някакъв офис. Пътят оттук до градчето бе обрамчен с къщи и освен тях, Прийст виждаше училище, както и още някаква малка дървена постройка, приличаща на баптистка църква.

Мелъни каза:

— Линията на разседа минава точно през главната им улица.

— Как позна?

— Погледни дърветата по тротоара. — От другата страна на улицата растяха големи и стари борове. — Боровете от западния край на улицата са с около метър и половина по-навътре, отколкото тия от източния.

И наистина беше така — Прийст видя, че правата линия борове е прекъсната някъде към средата на улицата. На запад от разседа дърветата растяха в средата на тротоара, вместо на около метър и половина по към бордюра, както беше откъм източната му страна.

Прийст включи радиото в камиона. Предаването на Джон Трут тъкмо започваше.

— Идеално — каза Прийст.

Водещият започна:

— Вчера в Сакраменто бе отвлечен висш помощник на губернатора Майк Робсън. Похитителят причакал секретаря на кабинета Ал Хънимун в гаража на Капитол Билдинг, принудил го да излязат с колата извън града, където го изоставил на I-80.

Прийст каза:

— Забеляза ли, че не споменават „Проклятие от рая“? Знаят, че аз го направих. Обаче се опитват да го представят така, сякаш няма нищо общо с нас. Мислят си, че по този начин ще избегнат масовата паника. Губят си времето. След двадесет минути ще започне най-голямата паника, която Калифорния е виждала.

— Чудесно! — отвърна Мелъни.

Беше развълнувана, но стегната, зачервена, с блеснали от надежда и страх очи.

Вътре в себе си обаче Прийст изпитваше съмнение. Ще стане ли този път? Има само един начин да се разбере.

Включи на скорост и заспуска камиона надолу.

Отсечката от магистралата към града се виеше надолу по възвишението и се съединяваше със стария междуградски път, идващ от изток. Прийст сви по главната улица. Точно върху разседната линия имаше кафене и той спря на паркинга пред него. Плимутът закова до тях.

— Иди да купиш нещо за хапване — каза Прийст на Мелъни — и се дръж естествено.

Тя скочи от кабината и се запъти към кафенето.

Прийст дръпна ръчната спирачка и щракна копчето, спускащо металната плоча на земята.

Точно тогава от кафенето излезе униформено ченге.

— Мамка му! — изруга Прийст.

Ченгето носеше книжна кесия и бавно тръгна по паркинга. Сигурно бе спрял да вземе нещо за себе си и за колегата си, но къде им е колата? Прийст се огледа и видя покрива на полицейския автомобил, почти изцяло скрит зад един микробус. Затова не я бе видял веднага. Наруга се наум за невниманието си.

Обаче бе твърде късно за самообвинения. Ченгето забеляза камиона, рязко смени посоката и спря под прозореца на Прийст.

— Здравейте, как върви работата днес? — попита дружелюбно то. Беше високо и слабо момче малко над двадесет години, с русолява, късо подстригана коса.

— Добре — отвърна Прийст. Провинциални ченгета, те всички се държат така, сякаш са ти съседи. — А при вас как е?

— Знаете, че не можете да работите тук с тази въртележка без разрешение, нали?

— Навсякъде едно и също — отвърна с безразличие Прийст. — Ние обаче сме тръгнали към Пизмо Бийч. Спряхме просто да пием по едно кафе като вас.

— Добре. Приятен ден.

— На вас също.

Ченгето се отдалечи и Прийст поклати глава озадачено. Ако знаеше кой съм, друже, щеше да се задавиш с това твое кафе.

Той погледна през задното стъкло към датчиците на вибрационния механизъм отзад. Всичко светеше в зелено.

Мелъни се върна.

— Иди в колата при другите — каза й Прийст. — Идвам веднага.

Той нагласи машината да включи вибратора по сигнал от дистанционното и скочи от кабината, оставяйки двигателя да работи.

Мелъни и Стар седяха на задната седалка, колкото е възможно по-далеч една от друга. Държаха се вежливо, но не криеха враждебността си. Дъбака бе на волана. Прийст се настани до него и каза:

— Карай горе на мястото, където спряхме преди малко.

Дъбака потегли.

Прийст включи радиото и го настрои на Джон Трут.

— Седем и двадесет и пет вечерта, петък, а земетресението, с което ни заплаши терористичната група „Проклятие от рая“, не успя, слава богу. А кое е най-страшното нещо, случило се с вас? Обадете се веднага на Джон Трут и ни разкажете. Може да е нещо тъпо, като например мишка в хладилника, но може и да сте били жертва на обир. Споделете вашите мисли със света по предаването Джон Трут на живо тази вечер.

Прийст се обърна към Мелъни:

— Обади му се по твоя мобифон.

— Ами ако проследят разговора?

— Това е радиостанция, а не шибаното ФБР. Не могат да проследяват разговори. Хайде, действай!

— Добре. — Мелъни набра номера, който Джон Трут диктуваше в момента. — Дава заето.

— Опитвай непрекъснато.

— Този телефон може да набира автоматично.

Дъбака спря колата горе и четиримата се вторачиха в града под тях. Прийст с тревога разгледа паркинга пред кафенето. Ченгетата още бяха там. Не искаше да включва вибратора, докато те са наблизо — някой от тях можеше да прояви присъствие на духа, да скочи в кабината и да угаси двигателя.

— Тия скапани ченгета! — промърмори той под носа си. — Защо не отиват да ловят престъпници, ами се мотаят из кафенетата.

— Не говори така — пошегува се Дъбака. — Да не тръгнат да ловят нас.

— Ние не сме престъпници! — обърна се разярено Стар към него. — Ние спасяваме страната си.

— Абсолютно права си — усмихна се Прийст.

— Аз говоря сериозно — продължи тя. — След сто години хората ще кажат, че ние сме били разумните, а правителството е позволило Америка да бъде съсипана от замърсяването. Като дезертьорите от Първата световна война. Тогава са ги мразели, обаче днес всички твърдят, че са единствените, които не са били луди.

— Това е истина — обади се Дъбака.

Полицейската кола излезе от паркинга.

— Свързах се! — възкликна Мелъни. — Свързах се с… Ало? Да, ще изчакам за Джон Трут?… Момчето, казва да изключите радиото… — Прийст се пресегна и го изключи. — Искам да говоря за земетресението — продължи Мелъни, отговаряйки на въпросите. — Обажда се… Мелинда… О, изчезна. Мамка му, малко остана да му кажа името си!

— Нямаше да има никакво значение, сигурно има милиони Мелъни — отвърна Прийст. — Дай ми телефона.

Тя му го подаде и Прийст го доближи до ухото си. Вървеше реклама на някакъв магазин в Сан Хосе. Той видя как полицейската кола се изкачи нагоре по пътя, мина покрай тях, излезе на магистралата и изчезна.

Изведнъж в слушалката се чу:

— А пък Мелинда иска да говори за заплахата от земетресение. Здравей, Мелинда, вече си в ефир с Джон Трут на живо.

Прийст отвърна:

— Здравей, Джон, не се обажда Мелинда, а „Проклятие от рая“.

Пауза. Когато Джон Трут проговори отново, в гласа му прозвуча тържествената нотка, с която съобщаваше само суперважни новини:

— Приятелче, дано да не се шегуваш, защото ако се шегуваш, ще отидеш в затвора, нали знаеш?

— Май ще отида в затвора, ако не се шегувам — отвърна Прийст.

Трут не се засмя.

— Защо ми се обаждаш?

— Просто защото искаме този път всеки да разбере, че земетресението е предизвикано именно от нас.

— Кога ще стане?

— В следващите няколко минути.

— Къде?

— Не мога да ти кажа, защото ФБР ще ни хванат, но мога да ти съобщя нещо, което никой не би могъл да отгатне. Ще стане точно на път 101.

 

 

Раджа Хан скочи на една маса в центъра на командния пост.

— Млъкнете и слушайте! — изкрещя той.

Всички усетиха тънката нотка на страх в гласа му и залага мигом утихна.

— Един мъж, който твърди, че е от „Проклятие от рая“, в момента говори по Джон Трут на живо.

Наоколо започнаха да задават въпроси в един глас и Джуди скочи на крака.

— Тихо! — викна тя. — Раджа, какво казва?

Карл Теобалд, който веднага прилепи ухо до едно малко радио, отговори на въпроса й:

— Току-що каза, че след няколко минути на път 101 щяло да има земетресение.

— Браво, Карл! Усили звука. — Джуди рязко се извърна. — Майкъл, това е някое от местата под наблюдение, нали?

— Ами — отвърна той, — изглежда, не съм познал!

— Тогава опитай се да познаеш отново! Виж дали можеш да разбереш къде са!

— Добре, добре — каза Карл. — Само недей да крещиш.

Той седна зад компютъра и хвана мишката.

Откъм Карл Теобалд се чу глас от радиото:

— Ето го отново.

От компютъра на Майкъл долетя някакъв тревожен сигнал.

— Какво е това? Трус ли? — попита напрегнато Джуди.

Майкъл трескаво щракаше с мишката.

— Чакай малко, тъкмо излиза на екрана… Не, не е трус. Сеизмичен вибратор е.

Джуди надникна през рамото му. На екрана се виждаше същата конфигурация от същите линии, които той й бе показал в събота.

— Къде става това? Дай ми бързо мястото?

— Точно това правя! — рязко отвърна той. — С крещенето си няма да накараш компютъра да работи по-бързо.

Как можеше да бъде толкова докачлив в такъв момент?

— Защо тогава няма земетресение? Значи номерът им няма да стане!

— В долината Оуънс също не се е получило от пръв път.

— Не знаех това.

— Добре, стига, ето ти координатите.

Джуди и Чарли Марш се хвърлиха към картата на стената. Майкъл им продиктува координатите.

— Ето! — викна Джуди тържествуващо. — Точно на път 101, на юг от Сан Франциско. Някакво градче на име Фелиситас. Карл, свържи се с местната полиция. Раджа, уведоми пътната полиция. Чарли, идвам с теб в хеликоптера.

— Местоположението не е точно определено — предупреди ги Майкъл. — Вибраторът може да се намира в радиус от километър и половина от тези координати.

— Как можем да стесним този кръг?

— Ако огледам терена, мога да открия разседната линия.

— Тогава идвай с нас на хеликоптера! Сложи си и една бронирана жилетка! Хайде, бързо!

 

 

— Не става! — каза Прийст, мъчейки се да скрие тревогата в гласа си.

Мелъни отвърна:

— И в долината Оуънс не стана от раз, не помниш ли? Трябва да мръднем камиона и отново да опитаме.

— По дяволите, дано да имаме време — каза Прийст. — Карай, Дъбак! Давай бързо при камиона!

Дъбака включи на скорост и подгони старата кола надолу.

Прийст се извърна и надвика шума от двигателя:

— Къде мислиш, че трябва да го закараме?

— Почти точно срещу кафенето има една странична уличка. Влез в нея и мини някъде около триста и петдесет — четиристотин метра. Разседната линия пак ще бъде точно под теб.

— Добре.

Дъбака закова колата пред кафенето. Прийст изхвръкна веднага от нея. Дебела жена на средна възраст се изпречи на пътя му.

— Чухте ли този шум? — попита го тя. — Май че идваше от вашия камион. Направо щеше да ми спука тъпанчетата!

— Махай се от пътя ми или ще спукам тъпата ти тиква! — отвърна й Прийст и скочи в камиона.

Вдигна плочата, включи на скорост и потегли. С рев изхвръкна на улицата, без да се оглежда, и едно комби със свирещи гуми едва успя да закове. Огромните гуми минаха на косъм от бронята му, шофьорът се скова от страх и чак когато камионът вече се бе скрил в уличката, клаксонът му писна възмутено.

Прийст измина около четиристотин метра и спря пред спретната едноетажна къща с ограден двор. През оградата се подаде рошавата муцуна на малък пес и яростно го залая. С трескава бързина той отново свали плочата и провери показанията на уредите. После превключи на дистанционно управление и се върна в плимута.

Със свирещи гуми Дъбака направи обратен завой и бясно подкара нагоре. Докато се носеха по главната, Прийст забеляза, че действията им започнаха да привличат вниманието на хората. Забелязаха ги едно семейство с пазарски чанти в ръка, две хлапета с планински бегачи и трима дебели мъже, излезли от кръчмата да видят какво става.

Стигнаха до края на главната и поеха нагоре.

— Стига, достатъчно сме далеч — каза Прийст.

Дъбака спря, а Прийст натисна копчето на дистанционното.

Шест пресечки по-надолу вибраторът заработи.

С треперещ глас Стар запита:

— Тук в безопасност ли сме?

Всички обаче мълчаха и не помръдваха, очаквайки с трепет земетресението.

Вибраторът работи тридесет секунди и спря.

— В абсолютна безопасност — каза Прийст.

Дъбака изпъшка:

— Не става, Прийст, мамка му!

— Така стана и първия път — отчаяно извика Прийст. — И сега ще стане!

Мелъни каза:

— Знаеш ли какво мисля? Земята тук е твърде мека. Градът е твърде близо до реката. Меките и влажни почви поглъщат вибрациите.

Прийст се обърна разярено към нея:

— А кой ми обясняваше вчера, че най-големите разрушения се получавали във влажни почви?

— Казах, че сгради, построени на влажни почви, са най-лесно уязвими, защото земята под тях се люлее повече. Обаче за разпространението на ударните вълни най-добра е скалата.

— Спести ми проклетата си лекция! — викна Прийст, — по-добре кажи къде да опитаме пак.

Тя посочи нагоре към възвишението.

— Там, където излязохме от магистралата. Не е точно над разседната линия, но отдолу май е скала.

Дъбака погледна въпросително Прийст.

— Карай обратно към камиона! Бързо!

Отново се понесоха по главната и този път ги видяха още хора. С поднасяща задница Дъбака се вмъкна в страничната уличка и секунда след това спирачките на плимута изскърцаха до сеизмичния вибратор. Прийст скочи в кабината, вдигна плочата и потегли с пълна газ.

Камионът се повлече с отчайващо бавна скорост през града и се закатери по завоите.

Прийст още не бе стигнал горе, когато от следващия завой изхвръкна същата полицейска кола, която бяха видели по-рано, и с проблясващи буркани и виеща сирена се понесе стремглаво надолу към града.

Накрая камионът се качи до мястото, където Прийст бе спрял за пръв път и бе казал, че е идеално. Той го паркира точно срещу ресторанта и за трети път свали плочата на вибратора.

Зад себе си видя плимута, а отдолу с бясна скорост се връщаше виещата полицейска кола. Вдигна поглед и далеч в небето забеляза движещия се насам хеликоптер.

Нямаше време да се махне от камиона и да действа с дистанционното. Трябваше да включи вибратора оттук, седнал в кабината.

Сложи ръка на лоста, поколеба се за миг, после го дръпна.

 

 

От хеликоптера Фелиситас приличаше на заспал град.

Вечерта бе чиста и ясна. Джуди виждаше главната улица и уличките около нея, дърветата из дворовете и колите, но не забелязваше никакво движение. Един мъж поливаше цветята си, но бе толкова неподвижен, че приличаше на статуя; една жена с голяма сламена шапка стоеше, без да помръдне, на тротоара; три момиченца на ъгъла между две улици бяха замръзнали по местата си; две момчета бяха спрели велосипедите си в средата на улицата.

Движението по магистралата, минаваща покрай града над елегантен виадукт, обаче не спираше. Освен обичайната бъркотия от автомобили и камиони, тя видя две полицейски коли, носещи се към градчето, откликващи, както предположи, на молбата й.

В градчето обаче никой не помръдваше.

След секунда се досети какво става.

Те се ослушваха.

Ревът от хеликоптера й пречеше да долови онова, което те чуваха, но на нея й стана ясно какво е то. Сеизмичният вибратор.

Но къде беше той?

Хеликоптерът летеше достатъчно ниско, за да може да различи марките на колите, паркирани по главната улица, но камион, достатъчно голям, за да бъде сеизмичен вибратор, не се виждаше. А нито едно от дърветата по улиците не можеше да скрие толкова голям камион.

— Виждаш ли линията на разседа? — попита тя Майкъл в слушалките.

— Да. — Той гледаше в една карта и я сравняваше с терена долу. — Пресича железопътната линия, магистралата и газопровода. Боже всемогъщи, доста щети ще има!

— Но къде е вибраторът?

— Това там на склона какво е?

Джуди проследи протегнатия напред показалец. Над града, близо до магистралата, видя малка групичка сгради — някакъв ресторант, административно здание, цялото от стъкло, и някакво дървено съоръжение, вероятно параклис. На пътя до ресторанта бяха спрели ръждивокафява кола от онези мощни чудовища, които се произвеждаха през седемдесетте, полицейска кола, която тъкмо спираше зад нея, и голям камион, боядисан целият в ярки цветове и изрисуван с чудовища и дракони. Успя да различи буквите: „Устата на дракона“.

— Това е панаирджийска въртележка — каза тя.

— Или маскировка — предположи Майкъл. — Размерът му е горе-долу колкото на сеизмичен вибратор.

— Божичко, обзалагам се, че си прав! — каза тя. — Чарли, чуваш ли ме?

Чарли Марш беше до пилота. Зад гърба на Джуди и Майкъл седяха шестима души от екипа му за бързо реагиране, въоръжени с късоцевни автомати МР-5. Останалата част от групата бързаха насам по магистралата, натоварени в брониран камион — техния подвижен оперативен център.

— Чувам те — отвърна Чарли. — Пилот, можеш ли да ни свалиш там, до оная въртележка?

— Малко неудобно е — отвърна пилотът. — Склоновете са стръмни и пътят не е достатъчно широк. Най-добре е да кацна на паркинга на ресторанта.

— Давай! — каза Чарли.

— Няма да има земетресение, нали? — попита пилотът.

Никой не му отговори.

Докато хеликоптерът бавно слизаше надолу, от кабината на камиона изскочи човешка фигура и Джуди впери поглед в нея. Видя висок слаб мъж с дълга тъмна коса и моментално разбра, че това е врагът й. Той вдигна поглед към хеликоптера и на Джуди й се стори, че се взира в нея. Беше твърде далеч, за да може да види лицето му, но бе сигурна, че това е Грейнджър.

Стой там, кучи сине, идвам да те пипна.

Хеликоптерът слизаше.

Джуди разбра, че в следващите няколко секунди тя и всички останали може да умрат.

Точно когато хеликоптерът докосна земята, се чу шум, като че ли предвещаваш края на света.

 

 

Грохотът бе толкова силен, че заглуши трясъка от вибратора и чаткането на хеликоптерните витла.

Земята сякаш се вдигна нагоре и удари Прийст като с юмрук. Беше слязъл от камиона и гледаше кацането на хеликоптера, мислейки, че вибраторът бие земята напразно, че планът му е пропаднал, че сега ще го арестуват и ще го хвърлят в затвора. В следващата секунда вече лежеше на земята по корем, ударен сякаш от Майк Тайсън.

Претърколи се по гръб, мъчейки се да поеме дъх, и видя как дърветата се огъват наляво и надясно, духани сякаш от ураган.

Веднага след това дойде просветлението — номерът пак стана! Той отново бе предизвикал земетресение!

Да!

И бе посред него.

После се уплаши за живота си.

Въздухът звънтеше от пронизителен грохот, сякаш друсаха камъни в метална кофа. Той успя да се вдигне на колене, но земята под него не мируваше и когато се опита да застане на крака, пак падна по корем.

Ох, мамка му, ще си отида като едното чудо!

Пак се претърколи и успя да се задържи седнал.

Чу звук, сякаш се чупеха хиляди стъкла. Извръщайки поглед надясно, видя, че всъщност точно това става. Стъклените стени на административната сграда се чупеха едновременно и към земята сякаш изведнъж рукна блестящ водопад от милиони парчета стъкла.

А̀ така!

Баптистката църква малко по-нататък бе паднала на една страна. Беше паянтова дървена конструкция и тънките й стени бяха паднали на земята, вдигайки облаци прах, а в средата на руините остана да стърчи само масивният дъбов олтар.

Успях! Успях!

Прозорците на ресторанта също се счупиха и пронизителните писъци на ужасените деца процепиха въздуха. Единият ъгъл на покрива хлътна, задържа се за миг и падна върху пет-шест деца, смазвайки ги заедно с масата им. Останалите посетители се надигнаха като вълна и се втурнаха към вече обезстъклената витрина, а зад тях започна да се срутва и останалата част от покрива.

Въздухът се изпълни с характерната миризма на бензин. Трусът е разкъсал резервоарите на бензиностанцията, помисли си Прийст. Той погледна натам и видя, че целият плац на бензиностанцията е залят в море от бензин. Откъм пътя се носеше мотоциклетист, който едва удържаше мотора, залитайки на една, ту на друга страна — накрая като че ли се отказа, падна от него, а машината се хлъзна по бетона, от желязото изхвръкнаха искри, бензинът пламна с гръмко буф и само след част от секундата целият плац бе в пламъци.

Исусе Христе!

Пожарът бе застрашително близо до плимута. Виждаше как колата се люлее нагоре-надолу и ужасеното лице на Дъбака, седнал зад волана.

Никога не бе виждал Дъбака изплашен.

Конете от поляната до ресторанта изхвръкнаха през счупената ограда и с отворени уста и ужасени очи се спуснаха в галоп по пътя право към Прийст. Той нямаше време да се отмести и само покри главата си с ръце. Животните профучаха от двете му страни.

Долу, в града, камбаната отчаяно биеше.

 

 

Хеликоптерът се вдигна секунда след като бе докоснал земята. Джуди видя как теренът долу се разлюля като желе по торта. После изведнъж потъна надолу, тъй като машината бързо набираше височина. Погледът й попадна на стъклената сграда, която в миг, пред очите й, се превърна в нещо като блестяща вълна, разливаща се в кръг около конструкцията. Видя мотоциклета да се разбива в бензиностанцията и ахна, когато горивото се подпали и пламъците погълнаха падналия човек.

Хеликоптерът се изви и гледката пред нея се промени. Сега гледаше към равна като тепсия долина. Далеч нататък през полето се носеше товарен влак. Отначало си помисли, че нищо му няма, но после забеляза, че скоростта му стремглаво намалява. Бе излязъл от релсите и докато Джуди с ужас се взираше нататък, локомотивът заора в нивите около линията. Натоварените вагони се извиха зад него като змия, блъскайки се и катерейки се един върху друг. После хеликоптерът отново се изви, продължавайки да набира височина.

Сега Джуди виждаше цялото градче. Гледката бе ужасяваща. Изпаднали в паника хора търчаха из улиците с отворена уста, опитвайки се да избягат, докато къщите се рушаха, стените се разцепваха, прозорците избухваха в дъжд от стъкла, покривите се килваха на една страна и се стоварваха върху спретнати дворове или смазваха колите в алеите. Главната улица бе в пламъци и в същото време наводнена. По улиците бяха спрели наблъскани една в друга коли. Проблесна нещо като светкавица, после още една и Джуди разбра, че електропроводите се късат.

Машината продължаваше да набира височина и пред погледа им се появи магистралата. Джуди притисна устата си с ръка, като видя, че една от колоните на виадукта се е пречупила, пътното платно виси надолу и част от него стърчи във въздуха. Поне по десетина коли бяха спрели от двете страни на скъсаното платно и някои от тях горяха. Но касапницата далеч не бе свършила. Докато Джуди гледаше натам, към пропастта се понесе голям стар шевролет, плъзна се встрани, докато водачът напразно се опитваше да спре. Чак в хеликоптера се чу отчаяният писък на шофьора му, млад мъж, като разбра, че му предстои да умре. Колата се запремята във въздуха неестествено бавно, описа идеална дъга и накрая се стовари в една къща, избухна в пламъци и подпали цялата сграда.

Джуди се наведе и зарови лице в шепите си. Беше ужасно за гледане. Спомни си, че е агент от ФБР и си наложи отново да отвори очи.

Забеляза, че колите вече започват да намаляват по-отдалеч и не падаха. Обаче двата полицейски автомобила и групата за бързо реагиране не можеха да дойдат по магистралата.

Внезапен порив на вятъра издуха встрани черния дим, издигащ се над бензиностанцията, и Джуди видя мъжа, за когото смяташе, че е Рики Грейнджър.

Ти направи това. Ти изби тези хора. Ти, лайно такова! Ще те тикна в пандиза, пък ако ще това да е последното нещо, което ще направя в живота си!

Грейнджър с усилие се задържа на крака и хукна към кафявата кола, викайки и жестикулирайки на хората в нея.

Полицейският автомобил бе спрял точно зад тях, но ченгетата много бавно действаха.

Джуди разбра, че терористите ще избягат.

Чарли, изглежда, стигна до същото заключение, защото ревна на пилота:

— Слизай долу, пилот!

— Ти да не си полудял? — викна оня в отговор.

— Ей онези хора сториха всичко това! — извика Джуди, сочейки през рамото му. — Те предизвикаха тази касапница и сега се опитват да се измъкнат!

— Мамка му! — изсъска пилотът и започна да снижава машината.

 

 

С два скока Прийст се озова до плимута и викна през отворения прозорец:

— Да се махаме оттук!

— Добре, но накъде да карам? — извика Дъбака в отговор.

Прийст посочи към пътя, водещ в градчето.

— Хващаш по тази отсечка, но вместо да поемеш към главната, ще свърнеш надясно по стария междуградски път. Той води към Сан Франциско, проверил съм.

— Добре!

Прийст видя ченгетата да излизат бавно от полицейската кола.

Скочи в камиона, бързо вдигна плочата и потегли, яростно въртейки огромния волан. Дъбака зад него направи стремителен обратен завой и се стрелна надолу по пътя. Прийст обръщаше големия камион по-бавно.

Едно от ченгетата бе застанало в средата на пътя и бе насочило пистолета си към камиона. Беше слабият младеж, който бе пожелал на Прийст приятен ден. Сега хлапето извика:

— Полиция! Спрете!

Прийст караше право към него.

Ченгето стреля напосоки и се хвърли встрани от пътя на камиона.

Пътят пред него заобикаляше градчето откъм изток, избягвайки най-големите разрушения, които бяха по към центъра. Само веднъж на Прийст му се наложи да заобикаля един-два смачкани автомобила пред разрушената административна сграда, но след това пътят се изчисти. Камионът набра скорост.

Ще успеем!

Тогава хеликоптерът на ФБР кацна на пътя на около половин километър по-нататък.

Мамка му!

Прийст видя как плимутът рязко спира.

Окей, задници, изпросихте си го!

Прийст настъпи газта до дупка.

От хеликоптера започнаха бързо да излизат агенти в бронирани жилетки и въоръжени до зъби, се пръскаха около пътя.

Камионът се спускаше надолу по наклона и набирайки бързо скорост, профуча покрай спрелия плимут. Прийст махна от отворения прозорец и викна:

— Карай след мен! — надявайки се, че Дъбака ще схване какво се иска от него.

Видя от хеликоптера да слиза Джуди Мадъкс. Стройното й тяло бе скрито от бронирана жилетка, а в ръцете си държеше пушка. Тя изтича встрани и се скри зад един телеграфен стълб. След нея излезе някакъв мъж и Прийст позна съпруга на Мелъни — Майкъл.

Хвърли поглед в огледалото. Дъбака караше плътно зад него и не можеше да бъде улучен. Не бе забравил всичко, откакто бе избягал от морската пехота.

На около стотина метра зад плимута, бързо набирайки скорост като синя светкавица, летеше полицейската кола.

Камионът на Прийст бе на около двадесет метра от агентите, насочен право към хеликоптера.

Един от агентите се изправи и насочи късоцевния си автомат в камиона.

Исусе Христе, дано само да нямат гранатомети.

Хеликоптерът започна да се вдига от земята.

 

 

Джуди изруга. Пилотът, не разбрал или не пожелал да се подчини, бе кацнал твърде близо до приближаващите се коли. Нямаше никакво време агентите да се изсипят навън и да заемат позиции, преди камионът да връхлети върху тях.

Майкъл притичваше отстрани на пътя.

— Лягай долу! — викна му Джуди.

Видя как шофьорът на камиона навежда глава зад таблото, тъй като един от агентите откри огън по него с автомата си. Предното стъкло стана на паяжина и по калниците се появиха дупки, но камионът не спря.

Тя припряно вдигна своята М870 с пет патрона и стреля, мъчейки се да улучи гумите, но от бързане не можа да се прицели и изстрелът отиде нахалост.

В следващата секунда камионът се изравни с нея. Огънят веднага бе прекратен — агентите се страхуваха да не се улучат едни други.

Хеликоптерът вече очистваше пътя, но за свой ужас Джуди разбра, че пилотът е закъснял със стотна от секундата. Таванът на кабината перна единия плаз на шейната. Машината се килна на една страна.

Камионът отфуча нататък незасегнат, следван плътно от кафявия плимут.

Джуди стреля напосоки след отдалечаващите се коли.

Изтървахме ги!

Хеликоптерът като че ли се поколеба, килнат силно на една страна, увисна нерешително във въздуха за миг, докато пилотът трескаво се опитваше да възстанови равновесието, после едното му витло докосна земята.

— О, не! — извика Джуди отчаяно. — О, не-е!

Опашката на машината рязко отскочи встрани и нагоре. Джуди за миг зърна изкривеното от напрежение лице на пилота, отчаяно борещ се да изправи машината. После изведнъж хеликоптерът килна нос надолу и с все сила го заби в средата на пътя. Чу се силен трясък на разкъсващ се метал, последван веднага от звъна на счупено стъкло. За миг машината застина, опряна на носа си, после бавно започна да пада настрани.

Хвърчащата насам полицейска кола, носеща се най-малко със сто и шестдесет километра в час, отчаяно се опита да спре, не можа, извъртя се и се заби право в току-що падналия хеликоптер.

Разнесе се оглушителен взрив и двете машини пламнаха.

 

 

Прийст видя катастрофата в огледалата и нададе победен вик. Сега ФБР не можеше да му направи нищо — нямаха хеликоптер, нямаха кола. Следващите няколко минути щяха да се опитват трескаво да спасят ченгетата и пилота, в случай, разбира се, че още са живи. Докато някой от тях се сети да вземе кола от някоя къща, Прийст щеше да бъде на километри оттук. Без да вдига крак от газта, той изби напуканото като паяжина стъкло навън.

Боже господи, май успяхме!

Зад него плимутът се носеше малко странно и след миг той се сети, че вероятно имат спукана гума. Колата все още следваше плътно камиона, затова гумата сигурно бе задна. Дъбака можеше да изкара още някой и друг километър така.

Стигнаха кръстопътя. Тук се бяха сблъскали три коли — малък микробус тойота със седалка за бебе отзад, очукан пикап додж и стар бял кадилак. Прийст ги огледа отдалеч. Нито един от тях май не бе пострадал много, а двигателят на микробуса още работеше. Шофьорите не се виждаха никакви. Сигурно са хукнали да търсят телефон.

Той ги заобиколи и свърна надясно, обръщайки гръб на града. Бяха вече най-малко на два километра от групата на ФБР. Мина му през ума, че могат да се позабавят за минута-две. Спря и слезе от камиона.

Плимутът закова зад него и Дъбака изхвръкна навън.

— Акцията е успешно завършена, генерале! — стегнато рапортува той. — В армията никога не съм виждал такова нещо!

Прийст го плесна по козируващата длан.

— Трябва да се омитаме от бойното поле.

Стар и Мелъни също излязоха от колата. Бузите на Мелъни пламтяха, сякаш бе сексуално възбудена.

— Божичко, направихме го, успяхме! — развика се тя.

Стар се наведе и повърна на банкета.

 

 

Чарли Марш говореше в мобифона:

— Пилотът е мъртъв, а също и двама от местните полицаи. На път 101 е адска бъркотия, трябва да се затвори. Тук, във Фелиситас, има катастрофи, пожари, наводнения, спукан газопровод и дерайлирал влак. Трябва да се обадите в отдел „Борба с кризисни ситуации“.

Джуди му подсказа с жест, че иска да говори.

Той кимна и каза:

— Дай някой от хората на Джуди.

После й подаде телефона.

— Джуди се обажда, с кого говоря? — каза припряно тя.

— С Карл. Как си, по дяволите?

— Добре съм, но се изяждам от яд, че изтървахме ония типове. Предупреди всички да търсят две превозни средства. Едното от тях е камион с изрисувани по него червени и жълти дракони, прилича на панаирджийска въртележка. Другото е кафяв плимут баракуда, двадесет и пет — тридесет годишен. Изпрати друг хеликоптер и му кажи да ги търси над всички пътища, излизащи от Фелиситас. — Вдигна поглед към небето. — Почти е тъмно, но въпреки това направи го. Всяко от гореописаните превозни средства трябва да бъде спряно, а водачите му — разпитани.

— И ако някой от тях съвпада с описанието на Грейнджър?…

— Вкарваш го вътре и го заковаваш за пода, докато се върна.

— А ти какво ще правиш?

— Сигурно ще взема някоя кола оттук и ще се върна в офиса. Трябва някак си… — Млъкна за миг, потискайки вълната на умора и отчаяние. — Трябва някак си да спрем това.

 

 

— Още нищо не е свършено — каза Прийст. — След по-малко от час всяко ченге в Калифорния ще гледа за панаирджийска въртележка, наречена „Устата на дракона“. — Той се обърна към Дъбака: — За колко време можем да свалим тези платна?

— За няколко минути, ако имаме подръка здрави чукове.

— В камиона има комплект инструменти.

Двамата с него се заеха да свалят панаирджийските платна и да ти хвърлят през една ограда.

— Какво, по дяволите, смяташ да кажеш на Боунс? — попита Дъбака, без да прекъсва работата си.

— Ще измисля нещо.

Мелъни помагаше, но Стар стоеше с гръб към тях, облегната на багажника на плимута. Плачеше. Ще ми създаде проблеми, каза си Прийст, но нямаше време да я утешава.

Свършили с камиона, те се отдръпнаха назад и го огледаха.

— Това проклето нещо изглежда пак като сеизмичен вибратор — каза Дъбака.

— Знам — отвърна Прийст. — Нищо повече не можем да направим. Стъмва се, нямаме много път и всеки полицай в радиус от петдесет километра ще бъде мобилизиран в спасителните работи. Просто се надявам на късмет. Хайде да се измитаме. Викай Стар.

— Първо трябва да сменя гумата.

— Не се мъчи — каза Прийст. — Трябва и без това да се отървем от плимута. ФБР го видя и ще го търсят. — Той посочи към кръстопътя. — Там видях три коли. Иди и си избери една.

Дъбака се спусна натам.

Стар погледна Прийст с укор в очите.

— Не мога да повярвам, че ние го направихме — каза тя скръбно. — Колко народ избихме?

— Нямахме избор — каза той сърдито. — Ти сама си ми казвала, че би направила всичко, за да спасиш комуната, не си ли спомняш?

— Но ти си така спокоен! Толкова хора загинали, толкова хора без дом и семейства, не те ли боли?

— Естествено, че ме боли.

— А тя — кимна Стар към Мелъни. — Виж лицето й. Цъфти. Божичко, на нея май й харесва!

— Стар, ще говорим по-късно за това, става ли?

Тя поклати глава изумено.

— Прекарала съм двадесет и пет години с теб и пак не съм могла да те опозная.

Дъбака се върна — зад волана на тойотата.

— Нищо й няма, само дето е малко поочукана.

Прийст каза на Стар:

— Отивай с него.

Тя дълго се колеба, после влезе в колата.

Дъбака потегли, заобиколи камиона и изчезна напред.

— Качвай се — подкани Прийст Мелъни.

Седна зад волана на сеизмичния вибратор и върна назад до кръстопътя. Слязоха да огледат останалите две коли. На Прийст му хареса кадилакът. Багажникът му бе смачкан малко, но предницата му бе съвсем здрава и ключовете бяха на контакта.

— Карай подир мен с кадилака! — нареди той.

Тя влезе в колата и врътна ключа. Колата запали от раз. Мелъни вдигна поглед към Прийст.

— Къде да карам?

— Склада на „Млечни продукти Пърпетуа“.

— Окей.

— Дай ми телефона си.

— На кого ще се обаждаш? Не на ФБР, надявам се?

— Не, на радиостанцията.

Тя му го подаде.

Тъкмо се канеха да тръгват, когато отдалеч долетя силна експлозия. Прийст се обърна назад и видя как в небето над Фелиситас се издига оранжевочервен огнен език.

Мелъни прошепна:

— Леле-е! Какво беше това?

— Май газопроводът току-що пламна — отвърна Прийст. — Ето на това му викам аз хубав фойерверк.

 

 

Майкъл Куъркъс седеше на туфа трева встрани от пътя с безпомощен вид.

Джуди се приближи до него.

— Стани — каза тя. — Стегни се. Всеки ден умират хора.

— Знам — отвърна той. — Не е от смъртта, макар че имаше много от нея. Нещо друго ме тревожи.

— Какво е то?

— Видя ли кой беше в колата?

— В плимута ли? Караше го някакъв чернокож.

— А отзад?

— Никого не видях.

— Аз пък видях. Имаше една жена.

— Позна ли я?

— И още как — отвърна той. — Беше жена ми.

 

 

Минаха двадесет минути, докато Прийст успее да се свърже с Джон Трут. Когато най-накрая чу, че телефонът от другата страна звъни, той вече влизаше в покрайнините на Сан Франциско.

Предаването още продължаваше. Прийст каза, че е от „Проклятие от рая“ и веднага го свързаха.

— Направихте ужасно нещо — каза Трут.

Говореше с най-тържествения си глас, но Прийст усети, че зад сериозните нотки човекът едва сдържа възбудата си. Земетресението бе станало по време на предаването му. Това щеше да го превърне в най-известния радиоводещ в Америка.

— Грешиш — отвърна Прийст. — Хората, превърнали Калифорния в сметище, направиха ужасно нещо. Аз просто се опитвам да ги спра.

— Като убивате невинни хора?

— Замърсяването убива невинни хора. Автомобилите убиват невинни хора. Кажи му на този търговец на автомобили, чиито реклами вървят във вашето предаване, че днес е извършил ужасно нещо, продавайки пет автомобила.

Последва кратка тишина. Прийст се ухили. Трут не знаеше какво да му отговори. Не можеше да обсъжда етиката на спонсорите си я! Бързо смени темата:

— Предлагам ти веднага да се предадеш.

— Искам да кажа още нещо на теб и на народа на Калифорния — продължи Прийст, без да му обръща внимание. — Губернаторът Майк Робсън трябва да обяви замразяване строежа на нови електростанции по целия щат. В противен случай пак ще има земетресение.

— Ще го направите отново? — В гласа на Трут прозвуча неподправено изумление.

— И още как. И…

Трут се опита да го прекъсне:

— Как можете да…

Прийст го надвиха:

— … следващото земетресение ще бъде още по-лошо от това.

— Къде?

— Това не мога да кажа.

— А можеш ли да кажеш кога?

— Разбира се. Ако губернаторът не промени намерението си, ще има още едно земетресение точно след два дни. — Направи пауза за драматичен ефект и повтори: — Точно след два дни.

После затвори.

— А сега, господин губернатор — каза високо, — кажете на хората да не изпадат в паника.