Оттук нататък се включиха инстинктите му. Със силен страничен ритник в краката той свали часовия на земята. Човекът падна по гръб, а автоматът излетя от ръцете му. Прийст го срита три-четири пъти в ребрата — бързо и силно, — опитвайки се да ги счупи. После го ритна в лицето и главата. Часовият се сви на топка, захленчи и от страх не можа да окаже никаква съпротива.

Прийст спря, дишайки тежко. Беше толкова лесно да изплашиш човек, стига да знаеш как. Наведе се и взе оръжието от кобура му. Точно за него бе дошъл.

Огледа го с отвращение. Беше репродукция на дългоцевен 44-калибров револвер „Ремингтън“, чийто оригинал се произвеждаше още по времето на Дивия запад. Бе глупаво, непрактично оръжие, от оня вид, който притежават колекционерите и в подплатени с кадифе калъфи го оставят на показ в кабинетите си. Не бе за стрелба по хора.

Той го отвори. Револверът беше зареден. Точно това го интересуваше.

Прийст се върна и седна до Мелъни, която бе на волана. Беше бледа, с блестящи очи и дишаше тежко, сякаш току-що се бе насмъркала с кокаин. Според него никога в живота си не бе ставала свидетел на насилие.

— Ще се оправи ли? — попита тя с възбуден глас.

Прийст хвърли поглед към часовия. Той лежеше на земята, обхванал лицето си с длани, и леко се клатеше.

— Разбира се, че ще се оправи — отвърна й.

— Брей!

— Хайде, карай към Сакраменто.

Мелъни подкара.

След малко попита:

— Мислиш ли, че наистина можем да убедим оня тип Хънимун?

— Трябва да се вслуша в разума — отвърна Прийст с по-голямо убеждение, отколкото всъщност чувстваше. — Виж само какъв избор има. Първият. Земетресение, което ще причини щети за милиони долари. Или вторият. Разумно предложение за намаляване замърсяването на околната среда. И освен това, ако избере първото, след два дни ще му се наложи да прави същия избор. Би трябвало да вземе лесното решение.

— Дано — каза Мелъни.

Пристигнаха в Сакраменто малко преди седем. В този ранен час столицата на щата бе тиха. По широките булеварди само от време на време минаваше по някой камион или кола. Мелъни паркира близо до Капитол Билдинг. Прийст си сложи бейзболна шапка и натика косата си под нея. После прибави и слънчеви очила.

— Ще ме чакаш тук — каза той. — Може би ще се забавя около два часа.

Прийст заобиколи пресечката на Капитол Билдинг. Беше се надявал да намери наземен паркинг, но бе разочарован. Земята наоколо представляваше добре поддържана градина с прекрасни дървета. От двете страни на сградата имаше входове към подземен гараж. И на двата входа дежуреха пазачи в стъклени будки.

Прийст се приближи към една от внушителните врати. Сградата бе отворена и на входа не пазеше никой. Той пристъпи навътре и влезе в огромно фоайе с мозаечен под.

Свали очилата, които вътре изглеждаха подозрително, и слезе по стълбите в подземния етаж. Долу имаше кафе, където неколцина подранили работници се зареждаха с кофеин за деня. Мина покрай тях, придавайки си вид, сякаш тук му е мястото, и пое по коридор, който според него водеше към подземния гараж. Вече наближаваше края на коридора, когато вратата в дъното се отвори и вътре влезе дебел мъж в син блейзър. Зад него Прийст видя покривите на коли.

Бинго!

Той се вмъкна в гаража и се огледа. Беше почти празен. Имаше само няколко коли и вниманието на Прийст се насочи към една спортна и една полицейска. Не се виждаше жив човек.

Той се скри зад спортната кола — оказа се додж дуранго. Оттук, надничайки през стъклата на колата, можеше да наблюдава входа за гаража. Другите коли, паркирани от двете страни на доджа, щяха да го пазят от погледите на новопристигащите.

Зачака. Това е последният им шанс. Все още има време да се преговаря и да се избегне катастрофата. Но ако сега нищо не стане… бу-ум.

Ал Хънимун сигурно е работохолик, мислеше си Прийст, и ще дойде рано на работа. Обаче много неща можеха да се объркат. Хънимун можеше да реши да прекара работния си ден в резиденцията на губернатора. Може да се е разболял и днес да не дойде. Може да има работа във Вашингтон, може да пътува за Европа, жена му може да ражда.

Прийст обаче не мислеше, че с него ще има и телохранител. Длъжността му не бе избирателна, той просто се назначаваше от губернатора. А дали не беше и с шофьор? Прийст нямаше представа. Това би могло да развали всичко.

Всяка минута пристигаше по една кола. От скривалището си Прийст виждаше шофьорите им много добре. Не му се наложи да чака дълго. В седем и половина бавно влезе тъмносин линкълн континентал. Зад волана седеше чернокож мъж с бяла риза и вратовръзка. Беше Хънимун — Прийст го позна от снимките във вестниците.

Линкълнът паркира близо до доджа. Прийст сложи очилата си, прекоси бързо гаража, отвори дясната врата на линкълна и седна на седалката, преди още Хънимун да си бе разкопчал колана. Насочи револвера към него и каза:

— Излез от гаража.

Хънимун втренчи поглед в него.

— Кой, по дяволите, си ти?

Нафукан кучи син такъв, със скъп костюм, с игла на вратовръзката, въпросите тук задавам аз.

Прийст опъна ударника с палец.

— Аз съм оня откачалник, който ще ти пусне един куршум в главата, ако не направиш каквото ти казва. Карай!

— Мамка му! — изруга Хънимун с чувство. — Мамка му!

После отново запали двигателя и потегли.

— Усмихни се на пазачите, като минават край тях, и карай бавно! — заповяда Прийст. — Само да се опиташ да му кажеш нещо, ще го убия.

Хънимун не отговори. Намали, когато приближиха към будката, и за момент Прийст си помисли, че се кани да направи нещо. После видя часовия — чернокож мъж на средна възраст, с побеляла коса — и каза:

— Ако искаш този брат да умре, карай, прави каквото си намислил.

Хънимун изпсува с половин уста и мина покрай будката, без да спира.

— Карай извън града! — каза му Прийст.

Хънимун заобиколи Капитол Билдинг и се насочи на запад по широкия булевард, водещ към река Сакраменто.

— Какво искаш? — попита той.

Не се страхуваше, в гласа му само прозвуча нетърпелива нотка.

Прийст с удоволствие би го застрелял. Това бе оня задник, прокарал проекта за язовира. Бе направил всичко възможно да съсипе живота на Прийст. И не чувстваше и капка съжаление. Изобщо не му пукаше. Един куршум в главата едва ли можеше да се смята за достатъчно наказание.

Потискайки гнева си обаче, отвърна:

— Искам да спася много хора от смърт.

— Ти си от „Проклятие от рая“, нали?

Прийст не отговори. Хънимун бе втренчил поглед в него. Иска да запомни чертите ми, каза си Прийст. Умник такъв.

— Гледай си шибания път — отвърна му той спокойно.

Хънимун насочи поглед напред.

Пресякоха моста. Прийст отново се обади:

— Карай по I-80 за Сан Франциско.

— Къде отиваме?

— Ти специално не отиваш никъде.

Хънимун излезе на магистралата.

— Карай с осемдесет километра по дясната лента. Защо, по дяволите, не ни дадеш това, което искаме? — Прийст бе имал намерение да запази спокойствие, но арогантното поведение на Хънимун го вбесяваше. — Да не би да искаш земетресение, мамка му?

Хънимун бе непробиваем.

— Губернаторът не може да се поддава на изнудвания, това би трябвало да ти е ясно.

— Можете да заобиколите този проблем — възрази Прийст. — Да си придадете вид, че и без това сте искали да замразите строителството.

— Никой няма да ни повярва. Това би било политическо самоубийство за губернатора.

— Друг път! Можете да премятате хората, както си искате. За какво са ви специалистите по тия неща тогава?

— Аз съм най-добрият от тях, но не мога да правя чудеса. Работата стигна много високо. Не трябваше да въвличате Джон Трут в нея.

Прийст гневно възрази:

— Да, но никой не пожела да ни чуе, докато Джон Трут не се зае със случая!

— Е, каквато и да е била причината, случаят е публично достояние и губернаторът не може да се поддаде. Ако го направи, Калифорния ще стане обект на изнудване от всеки откачалник с пушка в ръката и сачма в главата. Обаче ти можеш да се измъкнеш.

Копелето се опитва да ме убеди да се откажа!

Прийст каза:

— Излез от първия изход и поемай обратно към града.

Хънимун даде десен мигач и продължи да говори:

— Никой не знае кои сте и къде живеете. Ако се откажете веднага, ще ви се размине. Нищо лошо не е станало. Но ако предизвикате още едно земетресение, всички институции на изпълнителната власт в Съединените щати ще се втурнат по петите ви и няма да се откажат, докато не ви намерят. Никой не може да се крие вечно.

Прийст кипна.

— Не ме заплашвай! — кресна той. — Аз съм този, у когото е шибаният пищов!

— Не съм забравил. Опитвам се да измъкна и двама ни, преди да е пострадал, който и да било.

По някакъв начин Хънимун бе взел инициативата в свои ръце. На Прийст му прилоша от отвращение.

— Чуй ме хубавичко — каза му той. — От това има само един изход. Още днес излез с изявление. Повече никакви строежи на електростанции в Калифорния.

— Не мога да го направя.

— Спри колата.

— На магистрала сме.

— Спри колата, мамка ти!

Хънимун намали и спря в банкета. Изкушението да стреля бе голямо, но Прийст го потисна.

— Излез от колата!

Хънимун се подчини.

Прийст се настани зад волана.

— Имаш време до полунощ да се вслушаш в гласа на разума — каза той и потегли.

В огледалото видя как Хънимун се мъчи да спре минаващата кола, но тя продължи. Опита и на следващата, но пак не успя. Никой няма да му спре, каза си Прийст.

Гледката на този едър мъж в скъп костюм и лъснати обувки, застанал в праха на банкета, мъчещ се да спре някоя кола, накара Прийст да изпита задоволство.

Хънимун се отказа да маха на колите и тръгна пеш.

Прийст се усмихна и навлезе в града.

Мелъни го чакаше, където я бе оставил. Той спря линкълна до плимута, остави ключовете на контакта и седна до нея.

— Какво стана? — попита го тя.

Прийст поклати глава с отвращение.

— Нищо — отвърна ядосано. — Само си загубих времето. Да се махаме оттук.

Тя запали двигателя и потегли.

Прийст отхвърли първото място, където го заведе Мелъни.

Беше малко градче на брега на морето, на около осемдесет километра от Сан Франциско. Двамата спряха на ръба на скала, надвесила се над морето. Силният вятър разклати стария плимут. Прийст свали стъклото, за да улови мириса на море. Искаше му се да свали тежките си кубинки и да походи бос по плажа, усещайки влажния пясък между пръстите, но нямаше време.

Мястото беше много открито. Камионът щеше да изпъква. Разстоянието до магистралата бе доста голямо, значи нямаше да могат да се изтеглят бързо. И най-важното — нямаше какво толкова да се разрушава. Само няколко къщи, скупчени около малко пристанище.

Мелъни каза:

— Понякога земетресението нанася най-големи щети на много километри от епицентъра.

— Да, но не можеш да бъдеш сигурна в това — възрази Прийст.

— Така е. Не можеш да бъдеш сигурен в нищо.

— И все пак, за да срутиш един небостъргач, трябва да предизвикаш земетресение под него, прав ли съм?

— Ако всички останали условия са равни, да.

Продължиха на юг покрай зелените хълмове на окръг Марин и минаха по моста Голдън Гейт. Второто място на Мелъни се намираше в сърцето на града. Минаха покрай „Президио“ и парка Голдън Гейт и спряха недалеч от студентското градче на Калифорнийския университет.

— Това е по-добре — каза Прийст веднага.

Бяха заобиколени отвсякъде от административни сгради, домове, магазини и ресторанти.

— Трус, чийто епицентър е тук, ще предизвика най-големи щети в пристанището за яхти — каза Мелъни.

— Е как така? Че това е на километри оттук.

— Цялата земя около морето е леко наклонена. Разположените отдолу утаечни наноси са накиснати във вода. Това усилва друсането. Докато земята тук вероятно е плътна и здрава. Освен това сградите наоколо изглеждат здрави. А повечето сгради оцеляват след земетресение. Тия, които се срутват, са правени от обикновена зидария без никаква арматура — това обикновено са евтини жилища за хора с ниски доходи — или бетонни съоръжения без противоземетръсни шайби.

Това са само дрънканици, реши Прийст. Тя просто преиграва. Земетресението си е земетресение, за бога! Никой не знае кое ще падне и кое не. А мен това изобщо не ме интересува, стига само нещо да пада.

— Дай да видим някое друго място — каза той.

Мелъни го насочи на юг по междущатски път 280.

— Точно на мястото, където разседът Сан Андреас пресича път 101, има едно малко градче, наречено Фелиситас — каза тя.

Пътуваха около двадесет минути. Малко остана да подминат изхода за Фелиситас.

— Тука, тука — развика се Мелъни. — Не виждаш ли надписите?

Прийст завъртя волана надясно и едва успя да влезе в изхода.

— Не гледах — отвърна той.

Изходът ги изведе на едно уширение, откъдето се виждаше целият град. Прийст спря колата и излезе. Фелиситас бе нарисуван в краката му като пощенска картичка. Главната им улица вървеше отляво надясно спрямо мястото, откъдето гледаше, обрамчена от ниски дървени магазини и офиси, а малкото коли бяха паркирани под наклон. Виждаше се и малка дървена църква с камбанария. На север и на юг от главната се простираше стройна мрежа от трилентови улици. Всички къщи бяха едноетажни. И от двете страни на града изходните улици се превръщаха в предмагистрални пътища и потъваха в полята извън него. Теренът на север от града бе разделен от чупките на рекичка, извиваща се през долината като пукнатина в стъкло. Далеч нататък, от изток на запад, вървеше идеално права, нанесена сякаш от ръката на чертожник, железопътна линия. Зад Прийст магистралата продължаваше нататък през виадукт, поддържан от високи бетонни колони.

По склона на възвишението се спускаха шест наредени една до друга огромни яркосини тръби. Мушкаха се под магистралата, подминаваха града откъм западната му страна и изчезваха отвъд хоризонта, приличащи на гигантски ксилофон.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Прийст.

Мелъни помисли малко и каза:

— Мисля, че е газопровод.

След това спираха още на едно място.

След земетресението Прийст трябваше веднага да скрие вибратора. Единственото му оръжие бе заплахата за още земетресения. Трябваше да накара Хънимун и губернатора Робсън да разберат, че може да прави това дотогава, докато не ги накара да се съгласят. Затова най-важното нещо бе да скрие камиона много добре.

Щеше да става все по-трудно и по-трудно да прекарва сеизмичния вибратор по пътищата, затова трябваше да го скрие на такова място, откъдето би могъл да предизвика трето земетресение, без да пътува надалеч.

Мелъни го насочи към Трета улица, която вървеше успоредно с брега на огромното естествено пристанище, наречено залива Сан Франциско. Беше запусната индустриална зона. По улиците имаше ръждясали релси, фабрики с изпочупени прозорци и разкъртени врати, празни складови помещения и мрачни дворове, пълни с изхвърлени гуми, палети и изпочупени коли.

— Това е добре — каза Прийст. — Само на половин час път е от Фелиситас и ми прилича на място, където никой не занича в работите на съседа си.

По някои от сградите висяха надписи, оптимистично провъзгласяващи, че руината се продава. Мелъни, представяща се за секретарка на Прийст, позвъни на един от номерата от надписите и попита дали не могат да наемат някой от складовете, но да е евтино — да речем, не повече от петстотин долара на квадратен метър.

Час по-късно при тях дотърча млад и енергичен агент по недвижимите имоти. Показа им порутен склад със стени от бетонови блокчета и пробит ламаринен покрив. Над него имаше потрошена табела, на която, както Мелъни прочете на глас, пишеше: „Млечни продукти Пърпетуа“. Мястото бе огромно и сеизмичният вибратор можеше спокойно да се вкара. Имаше също баня и малък офис с котлон, както и голям стар телевизор „Зенит“, оставен вероятно от предишния собственик.

Прийст обясни на агента, че му трябва място, където да складира бъчви с вино за около месец. На човека обаче не му пукаше за какво Прийст се кани да използва мястото. Умираше от удоволствие, че ще вземе някой и друг долар от практически непродаваем имот. Обеща, че още утре ще се погрижи да пуснат тока и водата. Прийст му плати за четири седмици напред, използвайки част от скритите в старата китара резерви.

Агентът изглеждаше така, сякаш лично е бил посетен от Дядо Коледа. Той даде ключовете на Мелъни, стисна ръцете им и хукна навън, преди Прийст да е променил решението си.

Прийст и Мелъни се прибраха в долината Силвър Ривър.

В четвъртък вечерта Джуди Мадъкс лежеше във ваната и си спомняше земетресението в Санта Роза, изплашило я толкова много, когато бе в първи клас. Спомените бяха така живи и ясни, сякаш всичко се бе случило вчера. Нямаше нищо по-ужасно от това изведнъж да разбереш, че земята под краката ти вече не е така здрава и непоклатима, а предателски смъртоносна. Понякога в моменти на спокойствие тя си представяше верижни автомобилни катастрофи, срутени мостове и сгради, пожари и наводнения, но нито едно от тези видения не бе толкова страшно, колкото споменът от собственото й изживяване, когато бе на шест години.

Тя изми косата си и прати спомена дълбоко в съзнанието си. После събра една чанта багаж и в десет вечерта се върна в офицерския клуб.

Командният пост беше тих, но атмосферата бе напрегната. Все още никой не знаеше със сигурност къде „Проклятие от рая“ се кани да предизвика земетресение. Но след като Рики Грейнджър отвлече Ал Хънимун от гаража, размахвайки пистолет под носа му, и го остави на I-80 извън града, всекиму стана ясно, че тези терористи са адски сериозни.

В балната зала вече имаше над сто души. Командир беше Стюърт Клийвър — голямата клечка, която бе долетяла от Вашингтон във вторник вечерта. Въпреки заповедите на Хънимун, нямаше начин Бюрото да повери толкова важен случай на агент с по-нисък ранг. Джуди не искаше пълен контрол и не бе възразила нищо по въпроса. Но бе успяла да разбере, че нито Брайън Кинсайд, нито Марвин Хейс имат нещо общо с това.

Титлата на Джуди беше оперативен координатор. Тя й осигуряваше необходимия й контрол. До нея бе Чарли Марш, оперативен координатор по извънредните положения, който командваше екипа за бързо реагиране, разположен в пълна бойна готовност в съседната стая. Чарли бе около четиридесет и пет годишен мъж с ниско подстригана от двете страни коса. Беше бивш военен, в превъзходна форма, колекционер на оръжие и не точно от типа на Джуди, но затова пък бе праволинеен и надежден и с него можеше да се работи.

Между масите на тези два екипа бяха дали място на Майкъл Куъркъс и младите му сеизмолози, които седяха пред екраните и следяха за признаци на земетръсна дейност. Майкъл си бе отишъл у дома за около два часа — също както Джуди бе направила. Той се върна, облечен в чисти панталони в пясъчен цвят и черно поло, понесъл в ръка спортна чанта, явно готвейки се за дълъг престой.

Докато разполагаше апаратурата и ги запознаваше с помощниците си, двамата размениха по някоя дума на общи теми. Отначало се държаха неловко един с друг, но скоро Джуди разбра, че той бързо превъзмогва чувството за вина от случката във вторник. Усещаше, че може би се налага да се поцупи ден-два, но бе много заета. Затова остави цялата тази работа дълбоко в съзнанието си. Сега се радваше, че Майкъл е около нея.

Тъкмо се чудеше каква причина да измисли, за да го заговори, когато телефонът иззвъня. Тя го вдигна.

— Джуди Мадъкс.

Телефонистката каза:

— Рики Грейнджър те търси.

— Проследете разговора! — заповяда тя рязко.

Само секунда щеше да отнеме на телефонистката да се обади на двадесет и четири часовата служба за сигурност към компанията „Пасифик Бел“. Махна към Клийвър и Марш, че и те трябва да слушат.

— Готово — отвърна телефонистката. — Да те свържа ли или да го помоля да почака малко?

— Свържи ме и запиши разговора. — Чу се изщракване. — Джуди Мадъкс — повтори тя.

Мъжки глас каза:

— Ти си умна, агент Мадъкс. Но дали си достатъчно умна, за да накараш губернатора да се вслуша в гласа на разума?

Прозвуча й ядно, разочаровано. Джуди си представи мъж на около петдесет, слаб, лошо облечен, но който е свикнал да го слушат. Губи контрол над живота си и се опитва да си го изкара на нас, помисли тя. После каза:

— С Рики Грейнджър ли разговарям?

— Много добре знаеш с кого разговаряш. Защо ме принуждавате да правя още едно земетресение?

— Да те принуждаваме? Искаш да заблудиш себе си, че това е нечия чужда грешка?

Това като че ли го ядоса още повече.

— Не съм аз този, който с всяка изминала година ползва все повече и повече електроенергия, — отвърна той. — На мен електростанции не ми трябват. Аз не ползвам електричество.

— Така ли? Наистина? Тогава телефонът ти с какво работи? С пара?

Секта, която не използва електричество. Това може да се окаже някаква нишка. Докато го дразнеше, се мъчеше да разбере какво означава това. Но къде ли се намират?

— Не се ебавай с мен, Джуди. Ти си тази, която е загазила.

До нея телефонът на Чарли иззвъня. Той грабна веднага слушалката и написа в бележника си с големи букви: „Обществен телефон — Оукланд — I-980 — I-580 — Тексако“.

— Всички сме я загазили, Рики — каза тя, вече по-примирено.

Чарли се приближи към картата, окачена на стената. Чу го да казва думата „пътни бариери“.

— Гласът ти нещо се промени — каза с подозрение Грейнджър. — Какво стана?

Джуди се почувства безпомощна. Не бе получавала специално обучение по водене на преговори. Всичко, което в момента я вълнуваше, бе как да го задържи по-дълго на телефона.

— Изведнъж си представих каква катастрофа ще бъде, ако двамата с теб не стигнем до някакво споразумение — каза тя.

Чуваше как Чарли дава заповеди с нисък, напрегнат глас:

— Свържете се с Оукландския полицейски участък, шерифството на окръг Аламида и Калифорнийската пътна полиция.

— Ти ме пързаляш нещо — каза Грейнджър. — Да не би вече да сте проследили разговора? Брей, много бързо! Опитваш се да ме задържиш на телефона, докато отрядът ви за бързо реагиране не ме спипа, нали? Имате много здраве! Имам сто и петдесет начина да се измъкна оттук.

— Обаче само един от кашата, в която си се забъркал.

— Минава полунощ — каза той. — Времето ви свърши. Сега ще ви друсна още едно земетресение и никой не може да ме спре.

И затвори.

Джуди тръшна слушалката на вилката.

— Хайде да вървим, Чарли!

Тя откачи портрета на Грейнджър от таблото в движение и изхвръкна навън. Хеликоптерът ги чакаше на плаца и витлата му вече се въртяха. Джуди скочи вътре, следвана плътно от Чарли.

Докато излитаха, той си сложи слушалките и я подкани с жест да го последва.

— Ще им отнеме не повече от двадесет минути да разположат бариерите — каза той. — Ако предположим, че кара с около деветдесет и пет, за да не го спрат за превишена скорост, той ще бъде някъде на около тридесет километра от мястото, откъдето се е обадил. Затова заповядах главните магистрали и пътища да се блокират в радиус от тридесет и пет километра.

— Ами другите пътища?

— Надяваме се, че му предстои дълъг път. Ако слезе от магистралата, губим го. Тук е една от най-натоварените пътни мрежи в Калифорния. Не можеш да я запушиш отвсякъде, та ако ще и цялата армия да ти дойде на помощ.

Поемайки по I-80, Прийст чу чаткането на хеликоптерни витла и вдигна глава тъкмо навреме, за да го види как минава над тях по посока Оукланд.

— Мамка му! — каза той. — Едва ли са за нас, а?

— Казах ти — отвърна Мелъни. — Могат да проследят телефонен разговор почти мигновено.

— Добре де, а какво могат да направят? Те не знаят накъде сме поели, след като сме излезли от бензиностанцията.

— Сигурно ще блокират магистралата.

— Коя по-точно? Деветстотин и осемдесета, осемстотин и осемдесета, петстотин и осемдесета или осемдесета? На север или на юг?

— Може би всички. Знаеш какви са ченгетата, правят каквото си искат.

— Мамка им! — изруга Прийст и настъпи педала.

— Гледай да не те спрат за превишена скорост.

— Добре де, добре. — Той отново вдигна крак от газта.

— Не можем ли да слезем от магистралата?

Той поклати глава.

— Друг път за вкъщи няма. Има странични пътища, но те не могат да минат през залива. Най-многото, което можем да направим, е да се покрием някъде в Баркли и да спим в колата. Обаче нямаме време, трябва да се доберем до вкъщи, за да вземем сеизмичния вибратор. — Отново поклати глава. — Няма начин, трябва да рискуваме.

Движението отслабна, щом оставиха Оукланд и Баркли зад себе си. Прийст се взираше в тъмнината отпред, готов да реагира на въртящи се светлини. Въздъхна от облекчение, когато се приближи към моста Каркинес. Минеха ли залива, вече можеха да използват второстепенни пътища. Може би щяха да пътуват цяла нощ, но щяха да бъдат извън опасност.

Той бавно навлезе в разширението на плаца, където бяха подредени будките за плащане на таксата, търсейки някакви признаци от полицейска дейност. Работеше само една будка, но това бе нещо обичайно за късния час. Никакви сини светлини, никакви полицейски коли и никакви ченгета. Той спря до нея и бръкна в джобовете си за дребни.

Когато вдигна поглед да плати, видя полицая.

Сърцето му сякаш спря.

Ченгето беше в будката, седнало зад касиера, и изненадано се взираше в Прийст.

Касиерът взе парите на Прийст, но не включи зелената лампа.

Полицаят бързо излезе от будката.

— Мамка му! Ами сега?

Прийст помисли дали да не се опита да избяга, но се отказа бързо. С това щеше просто да предизвика преследване, а неговият стар плимут не можеше да се надбягва с полицейските коли.

— Добър вечер, господине — каза полицаят. — Моля ви, отбийте в дясната страна на пътя.

Полицейската кола бе паркирана от другата страна на будките и затова не я бе видял. Той спря зад нея.

Мелъни прошепна:

— Какво ще правиш?

— Опитай се да запазиш спокойствие.

В колата чакаше още едно ченге. Когато видя, че Прийст спира зад него, то също излезе. И той бе облечен в бронирана жилетка. Първият полицай бавно се приближаваше откъм будката.

Прийст отвори жабката и извади револвера, който тази сутрин бе откраднал от „Лос Аламос“.

После излезе от колата.

Само за няколко минути Джуди стигна до бензиностанцията, от която Грейнджър се бе обадил. Оукландската полиция реагира много бързо. Празното място в средата на паркинга бе обградено от четири коли, спрели с предниците навътре, с проблясващи сини и червени светлини, осветяващи пространството между тях. Хеликоптерът меко се приземи.

Джуди изскочи навън. Посрещна я полицейски сержант.

— Заведете ме при телефона.

Той я откара вътре. Телефонът бе монтиран в един ъгъл близо до входа на тоалетната. Зад щанда имаше двама продавачи — чернокожа жена на средна възраст и бял млад мъж с обица на ухото. И двамата като че ли бяха изплашени. Джуди се обърна към сержанта:

— Разпитахте ли ги?

— Ами — отвърна той. — Само им казахме, че провеждаме рутинно претърсване.

Трябва да са ужасно тъпи, за да повярват, помисли си Джуди, с тези четири коли и хеликоптер на ФБР на паркинга. Тя се представи и каза:

— Забелязали ли сте някой да използва ей онзи телефон там — погледна часовника си — преди около петнадесет минути?

Жената каза:

— Много хора използват телефона.

Джуди веднага разбра, че не обича ченгета.

Обърна се към младия мъж:

— Става въпрос за висок бял мъж, на около петдесет години.

— Имаше такъв човек, да — отвърна той и се обърна към жената: — Не го ли видя? Приличаше на старо хипи.

— Не съм го виждала — повтори тя упорито.

Джуди извади компютърния портрет.

— Този ли беше?

Младият мъж разгледа снимката със съмнение.

— Нямаше очила. Освен това косата му бе много дълга. Именно затова си помислих, че може да е хипи. — Погледна снимката още по-отблизо. — Но може все пак да е той.

Жената впери немигащ поглед в портрета.

— Чак сега си спомних — каза тя. — Май е той. Мургав тип, облечен в дънкова риза.

— Наистина много ми помогнахте — каза Джуди с благодарност. — А сега един много важен въпрос. С каква кола беше?

— Не погледнах — каза мъжът. — Знаете ли колко коли на ден минават оттук? А на това отгоре сега е тъмно.

Джуди премести поглед върху жената, която тъжно поклати глава:

— Скъпа, питаш не когото трябва. Не мога да различа форд от кадилак.

Джуди не успя да скрие разочарованието си.

— По дяволите! — изпусна се тя, но бързо се съвзе. — Благодаря ви много.

Излезе навън.

— Други свидетели? — попита тя сержанта.

— Ами! Може би някои от клиентите вътре да са го видели, но отдавна вече са си отишли. Само тези двамата работят тук.

Към нея се втурна Чарли Марш, притиснал мобифон към ухото си.

— Открили са Грейнджър — каза той на Джуди. — Две ченгета от Калифорнийската пътна полиция са го спрели на касата при моста Каркинес.

— Невероятно! — подскочи от радост Джуди. Тогава нещо в израза му й подсказа, че новината може да не е толкова добра, колкото й се стори. — Задържан ли е?

— Не — каза Чарли. — Застрелял ги е. Били са с жилетки, но той ги е гръмнал в главата и е избягал.

— Знаем ли каква марка е колата му?

— Не. Касиерът в будката не е забелязал.

Джуди не си даде труд да скрие отчаянието в гласа си:

— Значи се е измъкнал по живо, по здраво?

— Да.

— А двамата полицаи?

— Мъртви са.

Полицейският сержант пребледня.

— Бог да се смили над душите им — прошепна той.

Джуди се извърна, побесняла от безсилен гняв.

— И бог да ни помага да хванем Рики Грейнджър — каза тя с ясен глас. — Преди да е убил още някого.

Към следващата част или към съдържанието

Кен Фолет Проклятие от рая (17)

Метаданни

Данни

Проклятие от рая

Информация

История

Сваляне / Връзки

16.

Кен Фолет
Проклятие от рая (17)