Кен Фолет
Проклятие от рая (16)

15.

Рано сутринта в сряда Прийст стоеше на брега на Силвър Ривър. Ведрото утринно небе се отразяваше в начупената водна повърхност и той се любуваше на сините и яркобели отблясъци в светлината на настъпващия ден. Всички останали спяха. Само кучето стоеше до него, изплезило език, и чакаше нещо да се случи.

Беше час на върховно спокойствие, но в душата на Прийст нямаше покой.

Крайният срок бе само след два дни, а от губернатора Робсън все още нямаше нито дума за отговор.

Това го подлудяваше. Не искаше да предизвиква още едно земетресение. Защото то трябваше да бъде по-осезаемо — разрушени пътища и мостове, срутени небостъргачи. Загинали хора.

Прийст не бе като Мелъни, не искаше да отмъщава на останалия свят. Той просто желаеше да го оставят на мира. Бе готов да направи каквото и да е, само и само да запази комуната, но знаеше, че ще е по-умно от негова страна да избегне жертвите, ако може. След като всичко това свършеше и проектът за язовир бъдеше отменен, той и цялата комуна искаха да живеят в мир. Ето затова бе цялата работа. А шансовете им да останат тук, необезпокоявани от никого, биха били далеч по-големи, ако можеха да победят, без да убиват невинни граждани. Това, което бе станало досега, щеше да бъде забравено. Постепенно щеше да отпадне от новините и на никого нямаше да му пука какво е станало с ония откачалки, които разправяха, че могат да предизвикват земетресения.

Докато стоеше така и мислеше, до него застана Стар. Тя съблече пурпурната си роба и пристъпи в студената вода да се измие. Прийст жадно впи поглед в пищното й тяло, познато, но все още желано. Снощи бе спал сам. Стар все още прекарваше нощите си с Боунс, а Мелъни бе с мъжа си в Баркли. Значи великият тъпкач спи сам.

Докато Стар се бършеше с хавлията, Прийст каза:

— Хайде да отидем за вестници. Искам да разбера дали губернаторът не е казал нещо снощи.

Облякоха се и подкараха към една бензиностанция. Прийст напълни резервоара на плимута, докато Стар отиде да купи Сан Франциско Кроникъл.

Върна се пребледняла.

— Погледни — каза тя, показвайки му първа страница.

Беше отпечатана снимка на момиче, което му се стори странно познато. След секунда с ужас разбра, че е Флауър. Потресен, грабна вестника от ръцете на Стар.

До снимката на Флауър бе поместена и негова. И двете бяха изображение от компютър. Това на Прийст бе базирано на външния му вид по време на пресконференцията на ФБР, когато се дегизира като Питър Шубъри — сложил големите му очила и вързал косата си отзад в опашка. Според него от този образ никой не можеше да го познае.

Флауър обаче не бе дегизирана. Компютърното й изображение приличаше на лошо нарисуван портрет — не съвсем тя, но приличаше на нея. Прийст изстина. Не бе привикнал на чувството за страх. Винаги е бил лудетина, наслаждаващ се на риска. Обаче тук не ставаше въпрос за него. Беше изложил дъщеря си на опасност.

Стар го подхвана със сърдит глас:

— Защо, по дяволите, ти трябваше да ходиш на тая пресконференция?

— Трябваше да разбера какво мислят.

— Толкова тъпо беше!

— Винаги съм си бил луд.

— Знам. — Гласът й омекна и тя го докосна по бузата. — Ако беше плах, никога нямаше да бъдеш мъжа, когото обичам.

Преди около месец това не би имало никакво значение — никой извън комуната не познаваше Флауър и никой от комуната не четеше вестници. Обаче тя бе ходила тайно до Силвър Сити, за да се среща с момчета, бе арестувана и бе прекарала цяла нощ под арест. Дали хората, които я бяха виждали, нямаше да си спомнят за нея? И ако да, щяха ли да я познаят на снимката? Онова ченге от участъка в Силвър Сити сигурно си я спомняше, но за щастие то още беше в отпуск на Бахамите, където едва ли получават Сан Франциско Кроникъл. Ами жената, в чийто дом е прекарала ареста? Учителка, която освен това била и сестра на шерифа, спомни си Прийст. Сети се и за името й — госпожица Уотърлоу. Сигурно вижда стотици момичета на ден, но може да си спомня лицата им. Може пък да няма добра памет. Може би също е излязла в отпуск. Може би не е чела днешния Кроникъл.

И може би Прийст е свършен.

Нищо не можеше да направи. Ако учителката видеше снимката, познаеше Флауър и се обадеше във ФБР, комуната ще бъде нападната от стотици агенти и всичко ще свърши.

Той се взираше във вестника, докато Стар четеше текста.

— Ако не я познаваше, щеше ли да разбереш, че е тя?

Стар поклати глава:

— Не мисля.

— Аз също. Но ми се иска да съм по-сигурен.

— Не знаех, че федералните са толкова находчиви — каза Стар.

— Някои са, а някои не са. Безпокои ме само това азиатче, Джуди Мадъкс. — Прийст си спомни как я бе видял по телевизията, стройна и грациозна, да си проправя път през враждебно настроената тълпа с твърдо изражение на финото си лице. Той продължи: — Не ми харесва. Ама никак не ми харесва. Тя непрекъснато вади нови и нови нишки — най-напред сеизмичния вибратор, после портрета ми от Шилоу, сега Флауър. Може би именно затова губернаторът мълчи. Тя му е дала повод да се надява, че ще ни хване. Има ли някакво изявление от губернатора?

— Не. Според статията има много хора, които мислят, че губернаторът трябва да се предаде и да преговаря с „Проклятие от рая“, но той отказва да коментира.

— Така нищо няма да стане — промълви той. — Трябва да намеря начин да говоря с него.

 

 

Когато Джуди се събуди, отначало не можа да се сети защо се чувства толкова зле. После изведнъж отвратителната сцена я заля като мътен порой.

Снощи бе направо парализирана от смущение. Бе промърморила някакво извинение към Майкъл и хукна навън, пламнала от срам. Тази сутрин обаче срамът й бе заменен от друго чувство. Сега изпитваше просто тъга и нищо повече. Бе мислила, че Майкъл може да стане част от живота й. Бе очаквала с нетърпение да го опознае, да се привърже още повече към него, да се люби с него. Бе си представяла, че той държи на нея. Връзката обаче се бе разпаднала за нула време.

Седеше в леглото си и разглеждаше колекцията от виетнамски водни кукли, наследени от майка й и подредени по лавицата над библиотеката. Никога не бе присъствала на куклено шоу, не беше ходила и във Виетнам, обаче майка й й бе разказвала как кукловодите нагазват до кръста в някой вир, скриват се зад опъната завеска и използват повърхността на водата като сцена. Такива боядисани дървени играчки бяха правени стотици години наред, за да създават настроение и смях. Винаги й бяха напомнили за майчиното й спокойствие. Какво би казала тя сега? Джуди сякаш чуваше гласа й — нисък и спокоен: „Грешката си е грешка. Нормално е да се сгреши. Но ако два пъти повтаряш една и съща грешка, значи си глупак“.

Това, което направи снощи, си беше чиста грешка. Майкъл беше грешка. Трябваше да остави всичко зад себе си. Имаше на разположение два дни, за да предпази хората от земетресение. Ето това наистина бе важно нещо.

В новините по телевизията хората спореха дали „Проклятие от рая“ могат наистина да предизвикат земетресение. Вярващите в това бяха сформирали групичка за оказване на натиск върху губернатора да се предаде.

Джуди стана и се заоблича, мислейки за Майкъл. Би й се искало да поговори малко с майка си за това. Чу как Бо се размърдва, но такива неща на баща не се казват. Вместо да направи закуска, тя се обади на приятелката си Вирджиния.

— Искам да си поприказвам с някого — каза й. — Закусвала ли си?

Двете се срещнаха в едно кафене близо до „Президио“. Джини бе дребничка блондинка, забавна и искрена. Винаги казваше на Джуди това, което мисли.

Джуди поръча два шоколадови кроасана, за да се почувства по-добре, после разказа случката от предната нощ.

Когато стигна до мястото, където се втурва с пистолет в ръка и ги вижда как се чукат, Джини вече припадаше от смях.

— Съжалявам — каза тя най-сетне през сълзи и изплю парчето кроасан, с което замалко не се задави.

— Сигурно отстрани е много смешно — усмихна се и Джуди. — Но казвам ти, снощи съвсем не изглеждаше така.

Джини се изкашля за последен път, съвземайки се окончателно, и преглътна.

— Не исках да бъда толкова жестока — каза тя. — Знам, че тогава никак не ти е било весело. Това, което е направил, е било наистина гадно. Да се среща с теб, а да спи с жена си.

— За мен това означава, че още не е приключил окончателно с нея — каза Джуди. — Което пък значи, че не е готов за нова връзка.

Джини я изгледа със съмнение:

— Не е задължително да е така.

— Да не би да искаш да кажеш, че е било нещо като вземане на довиждане, последна прегръдка преди раздялата?

— Може би дори нещо още по-просто. Знаеш, че мъжете почти никога не отказват чукане, ако им падне, нали? Останах с впечатление, че откакто го е напуснала, той е живял като монах и хормоните му вероятно са го побърквали. Привлекателна ли е, казваш?

— Много.

— Така че — влиза тя с впита по тялото блуза, започва да му се натиска и на него вероятно му става. А щом това стане, мозъкът на мъжа престава да функционира и управлението се поема от автопилота на долната му глава.

— Така ли мислиш?

— Виж какво, никога не съм виждала Майкъл, но все пак съм виждала мъже — някои добри, някои лоши — и мисля, че сценарият е бил горе-долу такъв.

— Какво би направила?

— Бих говорила с него. Ще го попитам защо го е направил. Ще видя какво ще каже. Ако започне да ме премята, давам му пътя. Но ако реши да бъде искрен, ще се опитам да намеря разумно обяснение на този инцидент.

— Аз и без това трябва да му се обадя — каза Джуди. — Все още не ми е изпратил този списък.

— Ами обади му се. Искай си списъка. После го попитай какви ги върши. Ти си смутена, но той също трябва да се извини за някои работи.

— Може и да си права.

Още нямаше осем часът, но и двете бързаха да отидат на работа. Джуди плати сметката и тръгнаха към колите.

— Вече се чувствам по-добре — каза Джуди. — Благодаря ти.

Джини сви рамене:

— За какво са приятелките? Обади ми се и ми кажи какво е отвърнал.

Джуди влезе в колата си и набра номера на Майкъл. Страхуваше се, да не би да спи още и че ще се наложи да разговаря с нея, легнал до жена си. Обаче гласът му прозвуча бодро, сякаш отдавна е станал.

— Съжалявам за вратата ти — каза тя.

— Защо го направи? — Прозвуча й повече като заинтригуван, отколкото ядосан.

— Не можах да разбера защо не отговаряш. После чух писък и си помислих, че си изпаднал в беда.

— А за какво ме търсеше толкова късно?

— За списъка с най-удобните за земетресение места.

— О, да, вярно! На бюрото ми е. Просто съм забравил. Ей сега ще ти го пратя по факса.

— Благодаря. — Даде му номера на факса в новия оперативен център. — Майкъл, има още нещо, за което искам да те питам.

Джуди пое дълбоко дъх. Задаването на този въпрос щеше да бъде по-трудно, отколкото си бе представяла. Не бе срамежлива, но не беше и така откровено директна като Джини. Преглътна с усилие и продължи:

— Ти се държеше така, че останах с впечатление, че гледаш сериозно на мен. Защо тогава легна с жена си?

Най-сетне. Каза го.

От другата страна последва дълго мълчание. После той отвърна:

— Сега не е удобно да разговаряме.

— Добре. — Опита се да не прозвучи разочаровано.

— Веднага ти изпращам списъка.

— Благодаря.

Тя затвори и врътна ключа на двигателя. В края на краищата идеята на Джини не бе кой знае каква. За разговор бяха необходими двама души, а засега Майкъл не искаше да разговаря.

Когато влезе в офицерския клуб, факсът му я чакаше на бюрото й. Тя го показа на Карл Теобалд.

— На тези места веднага трябва да изпратим екипи за наблюдение, които да чакат да се появи сеизмичен вибратор — каза му тя. — Надявах се да използвам полицията, но мисля, че няма да успеем. Могат да се разприказват. Освен това, ако местните жители разберат, че според нас те ще са следващата цел, ще се получи масова паника. Затова трябва да използваме персонала на ФБР.

— Добре — отвърна Карл, взирайки се в списъка. — Знаеш ли, тези места са ужасно големи. Един екип едва ли може да наблюдава площ от близо три квадратни километра. Да разставим екипи в разширен състав? Или да видим дали твоят сеизмолог не може да ги постесни малко?

— Ще го питам. — Джуди отново набра номера на Майкъл. — Благодаря за факса — каза тя и му обясни проблема.

— Трябва сам да видя тези места — отвърна той. — Следи от минала земетръсна дейност, като например пресъхнали корита или шкарпове на разседи, ще ми помогнат много и ще мога да ви кажа съвсем точно къде да гледате.

— Можеш ли да направиш това днес? — каза тя веднага. — Ще вземем един хеликоптер и ще те разведа по всички места.

— Ами… да — отвърна той. — Искам да кажа, да, разбира се.

— Може би спасяваш стотици хора от смърт.

— Точно така.

— Знаеш ли как да стигнеш до офицерския клуб в „Президио“?

— Разбира се.

— Като дойдеш тук, хеликоптерът ще те чака.

— Добре.

— Високо ценя това, Майкъл.

— Няма за какво.

Но въпреки това искам да знам защо спа с жена си.

Тя затвори.

Беше дълъг и тежък ден. Джуди, Майкъл и Карл Теобалд изминаха хиляда и шестстотин километра с хеликоптера. До мръкване вече бяха разставили екипи за денонощно наблюдение по всичките пет места, посочени в списъка на Майкъл.

Върнаха се в „Президио“. Хеликоптерът се приземи на пустия плац. Базата, със запуснатите си административни сгради и смълчани къщи, приличаше на призрачен град.

Джуди трябваше да иде в оперативния център и да докладва на голямата клечка от щаба на ФБР във Вашингтон, който тази сутрин бе пристигнал в девет часа с вида на човек, поемащ нещата в свои ръце. Но преди това отиде да изпрати Майкъл до колата му на тъмния паркинг.

— Ами ако се промъкнат покрай наблюдаващия екип? — каза тя.

— Мислех, че хората ви са добри — отвърна Майкъл.

— Най-добрите. Но все пак. Има ли възможност да бъда уведомена по най-бързия начин, ако някъде из Калифорния стане трус?

— Разбира се — отвърна той. — Мога да ви направя компютърен терминал тук, на място, свързан със сеизмографската служба. Трябва ми само компютър и цифрова телефонна линия за директно включване.

— Нямаш проблем. Ще го направиш ли утре?

— Добре. По този начин моментално ще можеш да разбереш, когато задействат сеизмичния вибратор на някое място, невключено в списъка.

— Възможно ли е това?

— Не мисля. Ако техният сеизмолог е компетентен, ще избере същите места, които избрах и аз. А ако не е компетентен, тогава може би няма да успеят да предизвикат земетресение.

— Добре — каза тя. — Добре.

Щеше да запомни това. Сега вече би могла да каже на голямата клечка от Вашингтон, че ситуацията е под контрол.

Тя вдигна поглед към потъналото в сянка лице на Майкъл:

— Защо спа с жена си?

— Мислих за това цял ден.

— Аз също.

— Май ти дължа някакъв вид обяснение.

— Така мисля.

— До вчера смятах, че всичко е свършено. И ето че снощи тя ми напомни за някои хубави неща в нашия брак. Красива е, забавна, любвеобилна и сексапилна. Нещо повече — тя ме накара да забравя всички лоши неща в брака ни.

— Като например?

Той въздъхна:

— Според мен Мелъни лесно изпада под влияние на властни личности. Аз й бях преподавател. Тя търси сигурността в това да й казват какво да прави. А аз очаквах равностоен партньор, способен да взема решения и да споделя отговорност. Тя обаче просто не е такава.

— Схващам картинката.

— Освен това има и още нещо. Някъде дълбоко в себе си тя е адски сърдита на целия свят. През цялото време успява да го скрие, но когато е ядосана, може да прояви насилие. Хвърляше по мен разни тежки неща. Веднъж замалко не ме умери с една тенджера. Никога не ме е удряла, не беше толкова силна, но ако вкъщи имаше пистолет, сигурно щях да се притеснявам. А с такава злоба е трудно да се живее.

— И снощи?

— Забравих всичко това. Тя, изглежда, искаше да започнем отначало и аз си помислих, че може би трябва да го направя заради Дъсти, ако не за друго. Освен това…

Искаше й се да види изражението на лицето му, но бе много тъмно.

— Какво?

— Искам да ти кажа истината, Джуди, макар че от нея може би ще те заболи. Затова трябва да си призная, че не съм толкова рационален и почтен, колкото ти изглеждам. Част от истината е, че тя е хубава жена и на мен ми се прииска да я чукам. Ето, казах го.

Джуди се усмихна в тъмното. Джини се оказа права в края на краищата.

— Знаех, че е така — отвърна тя тихо. — Но се радвам, че ми го каза. Лека нощ.

Обърна се и си тръгна.

— Лека нощ — каза той малко озадачено. — Сърдиш ли се?

— Не — отвърна тя през рамо. — Вече не.

 

 

Прийст очакваше Мелъни да се върне в комуната по някое време следобед. Когато стана време за вечеря, изпита леко безпокойство.

Започна да се стъмва, нея още я нямаше и Прийст изпадна в паника. Какво, по дяволите, е станало с нея? Да не би да е решила отново да се събере с мъжа си? Да не би да му е признала всичко? Дали точно в този момент не пее като славейче в някоя стая на ФБР на агент Джуди Мадъкс?

Не го свърташе на едно място. Взе фенер, мина през лозето, после през гората и излезе на паркинга, където остана да я чака, изпълнен с лоши предчувствия. Напрягаше слух да долови шума от старото й субару… или отчетливото чаткане на хеликоптерни витла, които щяха да провъзгласят края на всичко.

Спирит я чу пръв. Наостри уши, скочи на крака и хукна по черния път с лай. Прийст се изправи и се ослуша. Беше субаруто. Обхвана го облекчение. Гледаше как светлините се приближават през дърветата. Започваше да го боли глава, а такова нещо не му се бе случвало от години.

Мелъни стремително паркира, излезе и тръшна вратата.

— Мразя те! — викна тя на Прийст. — Мразя те за това, което ме караш да правя!

— Прав ли бях? — попита я той. — Беше ли направил Майкъл списък за ФБР?

— Майната ти!

Прийст разбра, че е сбъркал. Трябваше да прояви малко разбиране и съчувствие. За миг се бе оставил тревогата да вземе надмощие над трезвата преценка. Сега щеше да се наложи да губи време да я успокоява.

— Накарах те да го направиш, защото те обичам, не можеш ли да го разбереш?

— Не, не мога. Вече нищо не разбирам. — Тя скръсти ръце на гърдите си и му обърна гръб, отправяйки поглед към потъналата в мрак гора. — Разбирам само, че се чувствам като проститутка.

Прийст си наложи да бъде търпелив.

— Къде беше толкова време? — попита я той.

— Разхождах се с колата. Спрях на едно място да пийна.

Той помълча малко и каза:

— Проститутката го прави за пари, които после харчи за глупави парцали и дрога. А ти го направи, за да спасиш детето си. Знам, че се чувстваш така, сякаш си сторила нещо лошо, но не си. Ти си добра.

Най-сетне тя се обърна към него. В очите й имаше сълзи.

— Не просто защото правихме секс — каза тя. — По-лошо. На мен ми хареса. Ето затова изпитвам срам. Дори свърших. Наистина. И даже виках.

Прийст усети как го залива горещата вълна на ревността и се помъчи да я потисне. Някой ден Майкъл Куъркъс щеше да си плати за това. Но сега не биваше да го казва. Трябваше малко да я поохлади.

— Всичко е наред — прошепна той. — Всичко е наред. Разбирам. Понякога стават странни неща.

Прегърна я и я притисна към себе си.

Малко по малко Мелъни се отпусна. Усещаше как напрежението постепенно я оставя.

— Не се ли сърдиш? — попита го тя с треперлив глас.

— Ни най-малко — излъга я той, галейки я по дългата коса.

Хайде, хайде!

— Беше прав за списъка — каза тя.

Най-сетне!

— Онази жена от ФБР го беше накарала да й направи списък на най-удобните за земетресение места, точно така, както ти си бе представял.

Разбира се. Аз съм толкова умен!

Мелъни продължи:

— Когато влязох при него, той работеше на компютъра и тъкмо го бе привършил.

— И какво стана?

— Ами… сготвих му вечеря и… изобщо такива работи.

Можеше да си представи. Когато Мелъни реши да бъде прелъстителна, бе неустоима. А най-добре се представяше, когато искаше нещо. Вероятно е взела душ, после си е облякла халата и е започнала да се разкарва наоколо, пръскайки аромат на сапун и цветя, да налива вино или да прави кафе, оставяйки от време на време халата да се отвори и да му даде възможност да зърне дългите й бедра или изпъкналите тежки гърди. Сигурно е задавала въпроси на Майкъл и внимателно е изслушвала отговорите, усмихвайки му се по начин, който сякаш казва: „Толкова много те харесвам, че можеш да правиш с мен каквото си поискаш“.

— Когато телефонът иззвъня, аз му казах да не отговаря, а после свалих слушалката от вилката. Но тази проклета жена въпреки това дойде и когато Майкъл не й отвори, разби вратата. Обаче как се стъписа, като ни видя. — Прийст разбра, че иска да се отърве от всичко това, затова не я подкани. — Едва не умря от срам.

— Той даде ли й списъка?

— Не точно тогава. Сигурно е била твърде шашната, за да пита за него. Но му се обади на сутринта и той й го изпрати по факса.

— А ти взе ли го?

— Докато той беше в банята, отидох до компютъра и си разпечатах едно копие.

И къде е то, по дяволите?

Тя бръкна в задния джоб на дънките си, извади лист, сгънат на четири, и му го подаде.

Слава богу!

Прийст го разгърна и се загледа в него на светлината на фенера. Напечатаните букви и цифри вътре не означаваха нищо за него.

— Това ли са местата, които той й е казал да държи под наблюдение?

— Да, ще поставят всяко от тези места под наблюдение и ще чакат да се появи сеизмичен вибратор. Точно както ти беше казал.

Джуди Мадъкс бе умна. Наблюдателните екипи щяха да му създадат големи трудности при работата със сеизмичния вибратор, особено ако трябва да пробва на няколко места, както се случи в долината Оуънс.

Но той бе по-умен от Джуди. Беше очаквал този й ход. И бе измислил начин да го заобиколи.

— Знаеш по какъв признак Майкъл е избрал тези места, нали? — попита я той.

— Разбира се. Това са места, където напрежението в разседа е най-високо.

— Значи и ти би могла да направиш същото?

— Вече съм го направила. И избрах същите места като него.

Той сгъна листа и й го върна.

— А сега слушай много внимателно. Важно е. Можеш ли отново да прегледаш данните и да определиш следващите пет най-удобни места?

— Да.

— И бихме ли могли да предизвикаме земетресение там?

— Вероятно — отвърна тя. — Може би няма да бъде толкова сигурно, но шансовете са добри.

— Тогава точно това ще направим. Утре ще огледаме новите места. Веднага след това ще отида да си поговоря малко с господин Хънимун.