Кен Фолет
Проклятие от рая (15)

14.

Отдел „Вътрешен тероризъм“ към клона на ФБР в Сан Франциско работеше в тясна стая, разположена от едната страна на сградата. С бюрата и многобройните си разделителни стени тя приличаше на милиони такива офиси из цялата страна, с изключение на това, че младите мъже и добре облечените жени вътре носеха пистолети в кобури под мишницата или на кръста.

Във вторник в седем сутринта те седяха, облегнати по ъглите на бюрата или на стената, някои с пластмасови чаши кафе в ръка, други с химикалки и бележници, готови да записват. Целият отдел, с изключение на неговия супервайзър, бе поставен под заповедите на Джуди. Носеше се тих шум от приглушени разговори.

Джуди знаеше за какво разговарят. Тя се бе опълчила срещу изпълняващия длъжността ГСА — и бе спечелила. Това не се случваше често. След час целият етаж щеше да бъде залян от слухове и клюки. Нямаше да се изненада, ако до края на работния ден чуеше, че се е наложила, защото е имала любовен роман с Ал Хънимун.

Шумът бавно замря, когато тя се изправи и каза:

— Моля за вниманието на всички.

Джуди бавно огледа цялата група и изпита позната възбуда. Всички бяха добри и упорити работари, безукорно облечени, честни и умни — може би най-умните млади хора в Америка. Беше горда, че работи с тях.

— Ще се разделим на два екипа — започна тя. — Питър, Джек, Сали и Лий ще проверяват обаждания, свързани с изображението на Рики Грейнджър.

Раздаде им списъка с въпросите, който бе подготвила снощи. С този списък в ръка агентите щяха да елиминират по-голямата част от обажданията и да преценят дали някое от останалите следва да се уважи и съответно човекът да бъде посетен от някой агент или кварталния полицай. Много от хората, посочени като „Рики Грейнджър“, бързо щяха да отпаднат — американци от африкански произход, мъже с чуждестранни акценти, двадесетгодишни, ниски. От друга страна, агентите щяха да могат бързо да посещават всеки заподозрян, който съвпада с описанието и е отсъствал от къщи през двете седмици, в които Грейнджър е работил в Шилоу, Тексас.

— Дейв, Луиз, Стив и Ашък ще образуват втория екип. Вие ще действате със Саймън Спароу и ще обработвате обажданията, свързани със записания глас на жената, телефонирала на Джон Трут. А, да — в някои от обажданията, върху които Саймън работи, става дума за грамофонна плоча. Помолихме Джон Трут да наблегне на това на снощното си предаване. — Не беше го направила лично. Агентът, отговарящ за връзките с печата, се бе свързал с продуцента на Джон Трут. — Така че можем да очакваме обаждания.

Джуди им раздаде въпросника.

— Раджа.

Най-младият член на групата се ухили с нахаканата си усмивка.

— Тъкмо бях решил, че си ме забравила.

— Само насън — отвърна тя и всички се засмяха. — Раджа, искам да подготвиш къса инструкция, която да разпратим по всички полицейски подразделения и особено на Калифорнийската пътна полиция и в която да им обясним как да разпознаят един сеизмичен вибратор. — Вдигна ръка. — И да не съм чула никакви майтапи за вибратори, ако обичате.

Отново смях.

— През това време аз ще се опитам да издействам още хора и още пространство. Знам, че ще се постараете. И още нещо.

Тя замълча за момент, подбирайки внимателно думите. Трябваше да им внуши колко е важна работата им, но някак си се страхуваше изведнъж да им изтърси, че „Проклятие от рая“ може да предизвиква земетресения.

— Тези хора се опитват да изнудват губернатора на Калифорния. Казват, че могат да предизвикват земетресения. — Вдигна рамене. — Не твърдя, че могат. Обаче искам да знаете, че това не е толкова невъзможно, колкото ви звучи, и да пукна, ако ви кажа, че не могат. Така или иначе, трябва да разберете, че тази работа е много-много сериозна. — Отново направи пауза, после довърши: — Хайде да се захващаме.

Всички се пръснаха по местата си.

Джуди излезе от стаята и забързано пое по коридора към стаята на ГСА. Официалното начало на работното време беше в осем и петнадесет, но тя бе готова да се обзаложи, че Брайън Кинсайд е подранил. Сигурно е чул, че тя свиква екипа си на инструктаж в седем часа и ще иска да знае какво става. Щеше да му каже.

Секретарката му още не бе дошла на работа. Джуди почука на вътрешната врата и влезе.

Кинсайд седеше на голямото кресло зад бюрото — още не бе съблякъл сакото си и сякаш нямаше какво да прави. Единственото нещо на бюрото му беше една кифла, от която бе отхапано само веднъж, и книжката, в която му я бяха увили. Седеше и пушеше. Пушенето беше забранено в помещенията на ФБР, но Кинсайд бе шефът и нямаше кой да му забрани. Той изгледа Джуди враждебно и изръмжа:

— Ако те помоля да ми донесеш чаша кафе, сигурно ще ме наречеш нагъл самец, а?

Да пукне, ако му направеше кафе. Щеше да го схване като признак, че може да продължава да я тъпче. Но не искаше и да се кара.

— Ще ти намеря кафе — каза тя, вдигна телефона и набра секретарката на своя отдел. — Роза, би ли дошла в офиса на ГСА да заредиш кафеварката му?… Благодаря.

Той продължаваше да я гледа сърдито. Жестът й не бе разтопил леда. Може би усещаше, че след като му е намерила кафе, без да го прави, някак си го е надхитрила.

Заключение — че мога да го победя.

Затова пристъпи към работа.

— Разполагам с хиляди нишки, водещи към жената от касетата. Освен това сигурно всеки момент ще започнат да ни се обаждат за снимката на Рики Грейнджър. Не мога да обработя цялата тази информация до петък само с девет души. Трябват ми още двадесет души.

Той се засмя:

— Няма да губя времето на двадесет души с тия скапани глупости.

Тя не обърна внимание на определението.

— Вече съм уведомила Операционния център за стратегическа информация. — ОЦСИ бе информационна банка, работеща от бомбоустойчиви офиси в Хувър Билдинг във Вашингтон. — Предполагам, че още щом новините стигнат до щаба, те ще изпратят някой и друг човек тук… макар и само за да вземат участие във всеки евентуален наш успех.

— Не съм ти казвал да се обаждаш на ОЦСИ.

— Искам да повикам Обединената група за борба с тероризма, така че ще дойдат и делегати от полицейските отдели, митниците и Федералната служба за защита. И всичките тези хора трябва да бъдат настанени някъде. А като се започне от залез-слънце в четвъртък, искам да поставя под наблюдение най-вероятните места за следващото земетресение.

— Няма да има такова!

— Така че за това също ще ми трябват хора.

— Забрави.

— Тук няма достатъчно голяма стая. Ще се наложи да устроим оперативния си център на друго място. Снощи минах и проверих сградите на „Президио“. — „Президио“ бе изоставена военна база близо до Голдън Гейт Бридж. Офицерският клуб беше все още обитаем, въпреки че там живееше един скункс и мястото миришеше лошо. — Ще използвам балната зала на офицерския клуб.

Кинсайд скочи на крака.

— Ти луда ли си? — кресна той.

Джуди въздъхна. Нямаше начин да свърши тази работа, без да направи Брайън Кинсайд свой враг за цял живот.

— Скоро ще се обаждам на господин Хънимун — каза тя. — Да му съобщя ли, че отказваш да ми осигуриш необходимия персонал?

Кинсайд почервеня. Впери поглед в Джуди, сякаш искаше да извади пистолета си и да я застреля на място. Накрая каза:

— С кариерата ти във ФБР е свършено, знаеш го, нали?

Може би беше прав, но я заболя, като го чу да го казва.

— Никога не съм искала да се карам с теб, Брайън — каза тя, мъчейки се да говори спокойно и разумно. — Обаче ти се подпичкваше с мен. Заслужавах повишение, след като успях да тикна братята Фунг зад решетките. Вместо това обаче ти повиши дружката си, а на мен даде някакъв идиотски случай. Не биваше да го правиш. Много непрофесионално се получи.

— Не ми давай съвети как да…

Тя го надвика:

— Когато този идиотски случай се оказа голяма работа, ти ми го отне и го издъни. Всичко лошо, което ти се случи напоследък, е по твоя вина. И сега се сърдиш. Е, добре. Знам, че гордостта ти е наранена и се чувстваш ужасно, но искам да разбереш, че на мен изобщо не ми пука за това.

Той се взираше в нея с полуотворена уста.

Джуди се спря на вратата.

— В девет и половина ще се обаждам на Хънимун — продължи тя. — Дотогава искам към групата ми да бъде прикрепен опитен в логистиката^[1] човек с пълномощия да организира персонала, който ми трябва, и да пренесе оперативния център в офицерския клуб. Ако това не стане, ще кажа на Хънимун да се обади във Вашингтон. Ти си на ход.

Тя излезе и тресна вратата след себе си. После усети възбудата, която следва всяко безразсъдно действие. Налагаше й се да се бори с Брайън на всяка крачка и затова трябваше да го прави без пощада. Повече никога нямаше да може да работи с него. В такава ситуация шефовете от Бюрото щяха да подкрепят висшестоящия служител. Този случай обаче бе по-важен от кариерата й. Беше поставен на карта животът на стотици хора. Ако успееше да избегне катастрофата и да хване терористите, можеше гордо да се оттегли, а пък те да вървят по дяволите.

Секретарката на отдел „Вътрешен тероризъм“ бе във външния офис и тъкмо зареждаше кафеварката.

— Благодаря ти, Роза — каза тя на минаване покрай нея и се отправи към кабинета си.

Телефонът на бюрото й звънеше. Тя го вдигна.

— Джуди Мадъкс.

— Обажда се Джон Трут.

— Здравейте. — Беше странно да слуша познатия глас не по радиото, а по телефона. — Подранили сте на работа!

— Още съм си вкъщи, но продуцентът ми се обади. Касетата на телефонния ми секретар в радиото е препълнена от обаждания за „Проклятие от рая“.

Джуди не биваше да разговаря лично с представители на медиите. Всички подобни контакти трябваше да се осъществяват от специалиста по медийните въпроси Мадж Кели — млад агент, която бе завършила и журналистика. Трут обаче не я караше да дава информация, а обратното — тя щеше да получава информация от него. Освен това много бързаше, за да препрати Трут към Мадж.

— Има ли нещо, заслужаващо внимание?

— И още как. Имам двама души, които си спомнят името на плочата.

— А стига бе! — възкликна Джуди възбудено.

— Тази жена рецитирала поезия на фона на психеделична музика.

— Брей!

— Да — засмя се той. — Албумът се казвал Raining Fresh Daisies^[2]. Същото име май е носела и бандата или по-точно „групата“, както са ги наричали тогава.

Гласът му звучеше приятелски и дружелюбно, а не като на оня злобар, какъвто ставаше в ефир. Може просто да играе. Затова на хората от медиите не бива много-много да им се вярва. Джуди каза:

— Никога не съм ги чувала.

— Нито пък аз. Май са били преди моето време. И естествено в радиото им нямаме диска.

— А някой от тези двама да ти е съобщил каталожен номер или поне името на звукозаписното студио?

— Ами! Продуцентът ми им се обади, но самите те нямат плочата, само си спомнят за нея.

— Проклятие! Май ще трябва да въртим на всички звукозаписни компании. Но едва ли ще пазят записи от толкова отдавна.

— Албумът може да е издаден от малка компания, която вече да не съществува, и точно на това ми мирише. Знаеш ли какво бих направил на твое място?

— Казвай.

— Кварталът Хай Ашбъри е пълен с магазинчета за продажба на плочи втора ръка и продавачите в тях живеят като че ли още в онова време. Бих ги проверил до един.

— Чудесна идея, благодаря много.

— Няма за какво. А сега, как върви разследването?

— Напредваме по малко. Ще накарам пресаташето ни да ти се обади после.

— Е-е, хайде, хайде! Току-що ти направих услуга, нали?

— И то голяма, и наистина бих искала да ти дам интервю, но на агентите не е разрешено да говорят директно с представители от медиите. Наистина съжалявам.

В гласа му прозвуча агресивна нотка:

— Това ли са благодарностите ти към нашите слушатели за това, че ти дадоха информация?

Изведнъж я полазиха тръпки.

— Да не би да записваш разговора?

— Нямаш нищо против, нали?

Тя веднага затвори. Мамка му! Беше попаднала в капан. Да говориш с медиите, без да си упълномощен за това, е действие, на което във ФБР му казваха „да застанеш на дузпата“, тоест можеш да бъдеш уволнен за него. Ако Джон Трут пуснеше този запис в ефир, Джуди щеше да я оплеска. Би могла да се защити, като каже, че информацията й е трябвала спешно и някой разумен шеф сигурно би я разбрал, но Кинсайд щеше да използва всяка възможност да я дискредитира.

По дяволите, Джуди, ти толкова си я оплескала вече, че още едно петънце няма да е от голямо значение.

Към бюрото й се приближи Раджа Хан с някакъв лист в ръка.

— Би ли искала да хвърлиш едно око на това, преди да го пусна? Инструкция до полицейските подразделения по какво да познаят сеизмичен вибратор.

Ето това се казва бърза работа.

— Защо се забави толкова? — пошегува се тя.

— Трябваше да погледна в речника как се пише „сеизмичен“.

Джуди се усмихна и прегледа набързо черновата. Беше добре.

— Чудесно. Пращай я. — Тя му върна листа. — Имам още една работа за теб. Търсим един албум на име Raining Fresh Daisies. От шейсетте е.

— А стига бе!

Тя се засмя.

— Да, звучи малко като от хипи ерата, а? Гласът от плочата е на жената от „Проклятие от рая“ и разчитам да научим името й оттам. Ако фирмата все още съществува, надявам се да ни кажат последния й известен адрес. Искам да се свържеш с всички големи звукозаписни компании, а след това да се обадиш на всички магазинчета, продаващи редки плочи.

Той хвърли поглед на часовника си.

— Няма още девет, обаче мога да започна с Източния бряг.

— Действай!

Раджа се върна на бюрото си. Джуди вдигна телефона и набра Централното полицейско управление.

— Лейтенант Мадъкс, моля. — След малко чу гласа му и каза: — Здрасти, Бо. Аз съм.

— Здрасти, Джуди.

— Хайде да се върнеш назад във втората половина на шейсетте и да ми кажеш каква музика сте слушали тогава.

— О, трябва да се върна още малко по-назад. Първата половина на шейсетте, втората половина на петдесетте — ето това беше моето време.

— Лошо. Мисля, че жената от „Проклятие от рая“ е записала плоча с банда на име Raining Fresh Daisies.

— Любимите ми групи тогава носеха имена като Frankie Rock and the Rockabilies. Никога не съм обичал групи с цветя в имената. Съжалявам, Джуд, никога не съм я чувал.

— Е, бях длъжна да попитам.

— Слушай, добре че се обади. Мислех си за твоя човек — Рики Грейнджър. Нали той е зад онази жена?

— Така смятаме.

— Та ето какво си помислих. Той е толкова внимателен, така грижливо планира всичко, че сигурно умира да разбере какво смяташ да правиш.

— Има нещо вярно.

— Затова си мисля, че ФБР вече сигурно е разговаряло с него.

— Така ли?

Ако Бо е прав, от това можеше да излезе нещо. Имаше такъв тип извършители, които проникваха в разследването, свързвайки се с полицията като свидетели или като добронамерени съседи, предлагащи им кафе и изобщо гледащи да ги предразположат и да ги накарат да се разприказват за хода на разследването.

— Да, ама този Грейнджър е и супервнимателен.

— Вероятно в него се води жестока вътрешна борба между любопитството и предпазливостта. Виж го само как се държи. Адски дързък с и според мен любопитството му ще победи.

Джуди кимна, притиснала слушалката до ухото си. Струваше си да се вслуша в интуицията на Бо, тя идваше от тридесетгодишен опит в полицията.

— Ще прегледам всички интервюта, дадени по този случай.

— Търси нещо необичайно. Тоя тип не постъпва нормално. Много е изобретателен.

— Добре. Нещо друго?

— Какво искаш за вечеря?

— Вероятно няма да си бъда вкъщи за вечеря.

— Не се престаравай.

— Бо, имам на разположение само три дни, за да хвана тия хора. Ако не успея, ще загинат стотици! Как мога да мисля за ядене?

— Ако се преумориш, може да изтървеш нещо важно. Почивай, обядвай, спи.

— Като теб, а?

Той се засмя:

— Успех!

— Чао.

Тя затвори и се замисли. Трябваше да прегледа всички протоколи от разговорите, които Марвин бе водил с хората от „Зелена Калифорния“, плюс протокола от хайката върху „Лос Аламос“. Всичко това би трябвало да го има във вътрешната компютърна мрежа. Посегна за клавиатурата и зададе нужната директория. Преглеждайки материала, видя, че работата е далеч повече, отколкото бе очаквала. Те бяха разговаряли с всяко домакинство в долината Силвър Ривър, а това означаваше над сто души. Когато й осигурят хората, щеше да възложи работата на малък екип. Отбеляза си това в бележника.

Друго какво? Трябваше да организира наблюдение над всички места, където бе най-вероятно да се предизвика земетресение. Майкъл бе казал, че ще подготви списък. Доволна, че има повод да му се обади, тя набра номера му.

Според нея на него също му бе приятно да я чуе.

— С нетърпение очаквам да се видим тази вечер.

Мамка му, забравих.

— Пак ми дадоха случая „Проклятие от рая“ — каза му тя.

— Означава ли това, че няма да можем да се видим тази вечер? — съкрушено попита той.

Не можеше да си представи как би отделила време за вечеря и за кино.

— Много бих искала да те видя, но нямам почти никакво време. Но можем да пийнем по нещо.

— Чудесно.

— Наистина съжалявам, но действието се развива много бързо. Обаждам ти се да разбера какво стана със списъка за най-вероятните места. Направи ли го?

— Не. Ти се опасяваше, че обществеността може да узнае за това и то да предизвика паника, затова си помислих, че може да се окаже опасно.

— Да, но сега ми трябва.

— Добре. Ще хвърля един поглед на данните.

— Можеш ли да го вземеш със себе си тази вечер?

— Мога. „Мортън“ в шест, нали?

— Ще се видим там.

— Виж какво…

— Слушам те.

— Наистина се радвам, че са те върнали. Съжалявам, че не можем да вечеряме заедно, но се чувствам в по-голяма безопасност, след като знам, че ти си погнала лошите. Сериозно говоря.

— Благодаря.

Затваряйки, Джуди си помисли дали заслужава доверието.

Още три дни.

 

 

Някъде по средата на следобеда оперативният център бе организиран и вече работеше.

Офицерският клуб приличаше на испанска вила. Вътре обстановката представляваше мрачна имитация на клуб, с евтина ламперия, лошо направени фрески и грозни осветителни тела.

Огромната бална зала бе превърната в команден център. В единия ъгъл бе разположен главният оперативен състав — голяма маса с наредени около нея столове за оглавяващите основните институции, вземащи участие в разрешаването на кризата, а именно: полиция, пожарникари, медици, общинска група за извънредни положения и един представител на губернатора. Спецовете от щаба, които в момента летяха от Вашингтон за Сан Франциско със специален самолет на ФБР, също щяха да седнат тук.

Из цялата зала бяха пръснати маси, на които седяха различните екипи — разузнаване и разследване, ядрото на акцията; отрядът за бързо реагиране и хора за водене на преговори, в случай че ония вземат заложници; административна и техническа поддръжка, чийто персонал може би щеше да расте, ако кризата ескалираше; съдебен екип, който трябваше светкавично да осигурява разрешения за обиски, арести или подслушване; и накрая екип по уликите, който щеше да реагира бързо и да посещава първо местопрестъпленията, за да събира улики.

На всяка маса имаше по един преносим компютър и всички бяха свързани в мрежа. ФБР дълго време бе използвало информация, записана на хартия, но сега вече имаше компютърна програма, създадена от Майкрософт. Хартията обаче не бе изчезнала напълно. Двете стени на залата бяха заети от най-различни табла — табло за положението, в което се намираха в момента, от какво имат нужда, табло за обекти, табло за заложници, табло за улики и тъй нататък. По тях щяха да се нанасят важни данни, така че всеки да може да ги види от пръв поглед. В момента на таблото за обекти имаше само едно име — Ричард Грейнджър — и две снимки, а на таблото за улики — снимката на сеизмичен вибратор.

Залата бе достатъчно голяма да побере стотина души, но засега бяха само около четиридесет. Повечето от тях бяха струпани около състава за разузнаване и разследване, говореха по телефоните, тракаха по клавиатурите и четяха файловете на екраните. Джуди ги бе разделила на екипи и начело на всеки екип бе поставила по един старши, така че ако искаше да узнае докъде са стигнали, щеше да й се наложи да разговаря само с трима души.

В залата цареше атмосфера на организирана напрегнатост. Всички бяха спокойни, но пределно съсредоточени и ефективни. Никой не спираше за чаша кафе, не се мотаеше около ксерокса, дори не се измъкваше навън за една цигара. По-късно, на Джуди това й бе ясно, когато ситуацията прераснеше в бързо препускаща към края криза, положението драстично щеше да се промени — хората щяха да крещят в телефоните, интензитетът на неприличните думи щеше рязко да скочи, самообладанието на много от тях щеше да е на ръба, а нейната работа бе здраво да държи юздите на цялата тази неуправляема на пръв поглед лудница.

Спомняйки си какво й бе подсказал Бо, тя се плъзна в стола си към Карл Теобалд, добър млад агент, облякъл модна тъмносиня риза. Той беше старши на групата, преглеждаща файловете на Марвин Хейс.

— Има ли нещо? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Ние всъщност не знаем какво търсим, но каквото и да е то, още не сме го намерили.

Тя кимна. Беше им дала само някаква смътна насока, но повече от това просто нямаше какво. Трябваше да гледат да намерят нещо необичайно. Тук много неща зависеха от индивидуалната интуиция на агента. Някои хора можеха да подушат измама даже през компютъра.

— Сигурни ли сме, че всичко е качено в компютъра? — попита го тя.

Карл сви рамене.

— Би трябвало.

— Провери дали нямат още нещо, записано на хартия.

— Да, ама те знаят…

— Но понякога го правят.

— Добре, добре.

Роза я извика при главния състав. Търсеха я по телефона. Беше Майкъл. Усмихна се, поемайки слушалката.

— Здрасти.

— Здрасти. Изникна един проблем. Няма да мога да дойда.

Тонът му я смая. Звучеше грубо и недружелюбно. През последните няколко дни се бе държал топло и любезно. Обаче сега от телефона звучеше истинският Майкъл, същият, който я бе изгонил от вратата си и я бе накарал да си уреди среща.

— Какво има? — попита тя.

— Изникна едно нещо. Съжалявам, но трябва да го отменим.

— Майкъл, какво, по дяволите, става?

— Сега бързам. Ще ти се обадя.

— Добре — отвърна тя.

Той затвори. Джуди бавно остави слушалката на вилката, чувствайки как гори от обида.

— Какво беше сега това? — промърмори тя на себе си.

Тъкмо бях започнала да се привързвам към него. Какво му става? Защо не може да бъде такъв, какъвто бе те в събота вечерта? Или дори когато ми се обади тази сутрин?

Карл Теобалд прекъсна мислите й. Имаше угрижен вид.

— Марвин Хейс се инати — каза той. — Имали наистина някакви бележки на хартия, но когато му казах, че искам да ги видя, той направо ми рече да си го завра отзад.

— Не се безпокой, Карл — отвърна Джуди. — Аз просто ще отида и ще му откъсна топките.

Агентите наоколо се разкискаха.

— Това ли означава търпение и толерантност? — ухили се и Карл. — Трябва да го запомня.

— Ела с мен, ще ти покажа — извика го тя.

Двамата излязоха вън и седнаха в колата й. За петнадесет минути се озоваха в сградата на ФБР на Голдън Гейт авеню. Докато се качваха с асансьора, Джуди се питаше как да се оправя с Марвин. Да му къса ли топките или да я кара по-кротко? Кроткият подход даваше резултати само ако отсрещната страна бе склонна да сътрудничи. А с Марвин тя май отдавна бе минала точката на сътрудничество.

През вратата на отдел „Организирана престъпност“ Джуди се поколеба за момент. Окей, ще играя злата богиня на отмъщението.

Тя влезе, Карл я последва.

Марвин говореше по телефона, ухилен до уши, и довършваше някакъв виц.

— И барманът вика на тоя тип: „В задната стая има една пикла, дето духа като…“

Джуди се наведе над бюрото и викна:

— Какви са тия лайна, дето ги пробутваш на Карл?

— Тук малко ни прекъсват, Джо — каза Хейс в телефона. — После ще ти се обадя. — Той затвори. — Какво мога да направя за теб, Джуди?

Тя се наведе още напред и почти навря лицето си в неговото:

— Престани да се подпичкваш.

— Ама какво ти става? — каза той, правейки се на съкрушен. — Как така ще ми се ровиш из папките, като че ли съм направил някаква проклета грешка?

Може би не беше направил грешка. Когато извършителят се представеше пред разследването в качеството си на свидетел или случаен минувач, той гледаше върху му да няма и сянка от подозрение. Това не можеше да се нарече грешка на следователя, но ги поставяше в глупаво положение.

— Мисля, че е възможно да си разговарял е извършителя — каза тя. — Къде са тия писмени протоколи?

Той оправи жълтата си вратовръзка.

— Всичко, което е останало, са само няколко листа от пресконференцията, които не можахме да въведем в компютъра.

— Покажи ми ги.

Той посочи шкафа до стената:

— Заповядай.

Джуди отвори шкафа.

— Няма да намериш абсолютно нищо — заяви убедено той.

Можеше и да се окаже прав, но тя бе длъжна да провери и от негова страна бе много глупаво да й пречи. Някой по-умен на негово място би казал: „Хей, ако съм пропуснал нещо, много ще се радвам да го намериш“. Всички правеха грешки. Обаче Марвин бе хвърлил всичките си сили в защита, за да се старае да бъде любезен. Той просто трябваше да убеди Джуди, че тя греши.

Щеше да бъде много неприятно, ако наистина грешеше.

Тя запрелиства страниците. Това бяха факсове от вестници, молещи за подробности относно пресконференцията, доклад колко стола ще са нужни, списък на поканените, формуляр, на който журналистите, присъствали на пресконференцията, вписваха имената си и медията, която представляваха. Джуди прокара пръст по списъка.

— Какво, по дяволите, е това? — каза тя внезапно. — Флорънс Шубъри, прогимназия „Айзенхауер“.

— Искаше да отрази пресконференцията за техния училищен вестник — отвърна Марвин. — Какво трябваше да направим, да й кажем да върви на майната си ли?

— Проверихте ли я?

— Та тя е дете!

— Сама ли беше?

— Баща й я беше довел.

Към списъка имаше защипана с кламер визитка.

— Питър Шубъри, от „Уоткинс, Коулфакс и Браун“. А него провери ли?

Марвин дълго се колеба, разбрал, че е допуснал грешка.

— Не — каза той накрая. — Брайън реши да им позволи да останат, а след това някак си всичко се забрави.

Джуди подаде списъка заедно с визитката на Карл.

— Веднага се обади на този човек — каза тя.

Карл седна на първото попаднало му бюро и придърпа телефона към себе си.

— Добре де — попита Марвин, — откъде си толкова сигурна, че сме говорили с обекта?

— Баща ми мисли така.

Още докато изричаше думите, разбра, че прави грешка.

Марвин моментално се озъби:

— О-о, значи таткото мисли така, а? Дотам ли я докарахме? Ти ме проверяваш, защото татко ти мисли така?

— Престани, Марвин. Баща ми тика лошите зад решетките още от времето, когато ти си се напикавал в пелените.

— И докъде искаш да стигнеш с всичко това? Да има кого да обвиняваш, ако се провалиш, нали?

— Каква страхотна идея! — каза тя. — Защо не се сетих по-рано?

Карл затвори телефона и каза:

— Джуди.

— Да?

— Питър Шубъри никога не с прекрачвал прага на тази сграда и няма дъщеря. Но в събота той бил обран само на две пресечки оттук и портфейлът му е задигнат. В него имало и визитки.

В стаята се възцари мъртва тишина, после Марвин рече:

— Мамка му!

Джуди не обърна внимание на смущението му, защото новината бе страхотна. Отваряше се ново кранче за информация.

— Обзалагам се, че не прилича на портрета, който ни изпратиха от Тексас.

— Ни най-малко — оживи се Марвин. — Никаква брада, никаква шапка. Имаше огромни очила и дълга коса, вързана на опашка.

— Сигурно пак е бил дегизиран. С какво телосложение?

— Висок, строен.

— Тъмнокос, тъмноок, около петдесетте?

— Да, да и да.

Джуди почти изпита съжаление към Марвин.

— Бил е Рики Грейнджър, нали?

Марвин гледаше в пода, като че ли го очакваше да се разтвори и да го погълне.

— Май си права.

— Искам да направиш нов компютърен портрет, моля те.

Той кимна, без да вдига глава.

— Дадено.

— А сега кажи нещо и за Флорънс Шубъри.

— Какво да ти кажа, тя като че ли някак си ни обезоръжи. Искам да кажа, кой терорист ще доведе със себе си момиченце?

— Оня, който е напълно безскрупулен. Как изглежда детето?

— Бяло момиченце на дванадесет-тринадесет години. Тъмнокосо, стройно. Хубаво.

— Няма да е зле да направиш и на нея един компютърен портрет. Мислиш ли, че наистина му е дъщеря?

— О, да. Точно на такива приличаха. Не даде никакви признаци да се намира под нечие давление, ако това имаш предвид.

— Да. Добре, засега ще приема, че са баща и дъщеря. — Тя се извърна към Карл: — Тръгваме.

Двамата излязоха. В коридора Карл каза:

— Брей! Ама ти наистина му откъсна топките.

Настроението на Джуди бе приповдигнато.

— Имаме си и нов обект — хлапето.

— Да. Дано само някога не хванеш мен в крачка.

Тя спря и го погледна в очите:

— Работата не е в това, че го хванах в крачка, Карл. Всеки може да сгреши. Обаче той бе готов да попречи на разследването, само и само да се прикрие. И точно тук сбърка. И точно затова сега ще изглежда като шибан задник. Ако си направил грешка, признай си.

— Така е — каза Карл. — Но за всеки случай в твое присъствие ще държа краката си кръстосани.

 

 

Късно същата вечер Джуди получи първото издание на Сан Франциско Кроникъл с двете нови снимки — компютърния портрет на Флорънс Шубъри и новия на Рики Грейнджър, дегизиран като Питър Шубъри. Преди да бъдат отпечатани, тя им бе хвърлила само бегъл поглед. След това помоли Мадж Кели да ги даде на вестниците и телевизията. Сега, изучавайки ги в светлината на настолната си лампа, бе поразена от приликата между Грейнджър и Флорънс. Те са баща и дъщеря, няма начин да не са. Питам се какво ли ще стане с нея, ако вкарам баща и в затвора.

Прозя се и разтърка очи. Сети се за съвета на Бо. „Почивай, хапвай и спи“. Беше време да се прибира. Нощната смяна вече бе дошла.

Подкарала колата към къщи, Джуди прехвърли през ума си какво бе постигнала през изминалия ден. Изчаквайки зеленото на един светофар, се сети, че Майкъл не й бе изпратил обещания списък по факса.

Набра веднага номера му, но никой не отговори. По неизвестна за нея причина това я обезпокои. На следващия светофар отново опита, но този път телефонът даде заето. Обади се в централата на ФБР и помоли телефонистката да накара телефонната компания „Пасифик Бел“ да провери дали по тази линия се чуват гласове. Телефонистката й звънна след минута и й каза, че няма никакви гласове. Слушалката беше свалена от вилката.

Значи си е вкъщи, а не отговаря.

Когато се обади да отмени срещата им, в гласа му бе прозвучала странна нотка. Но той по принцип си беше такъв — в един момент бе очарователен и любезен, а в следващия — груб и арогантен. Да, но защо телефонът му е оставен отворен? Джуди усети, че се притеснява и хвърли поглед на часовника. Почти единадесет.

Още два дни.

Нямам време за губене.

Обърна колата и се насочи към Баркли.

В единадесет и петнадесет беше на Юклид стрийт. Прозорците на Майкъл светеха. Отвън бе паркирано едно старо оранжево субару. Беше виждала колата и по-рано, но не знаеше чия е. Паркира зад нея и след малко натисна звънеца на Майкъл.

Никакъв отговор.

Джуди се обезпокои. Майкъл разполагаше с ключова информация. Днес, в деня, в който му бе поискала тази информация, той рязко бе отменил срещата им, а след това вече не можа да се свърже с него.

Стори й се подозрително.

Зачуди се какво да прави. Може би трябваше да повика полиция и да влезе насила. Може да са го вързали вътре и да умира.

Върна се в колата и взе микрофона на радиостанцията, но се поколеба. Когато един мъж маха слушалката от телефона в единадесет часа през нощта, това можеше да означава много неща. Може да иска да спи. Може да си е легнал с някоя жена, макар че Майкъл изглеждаше твърде увлечен по Джуди, за да прави тъпи номера, пък и не бе от оня тип мъже, които всяка вечер си лягат с различни жени, мислеше си тя.

Докато се колебаеше, към входа се приближи млада жена с куфарче. Приличаше на асистентка, прибираща се вкъщи след дълги часове в лабораторията. Тя се спря пред вратата и затърси ключовете в чантичката.

Подтикната от внезапен импулс, Джуди излезе от колата и бързо се приближи.

— Добър вечер — каза тя и извади картата на ФБР. — Специален агент Джуди Мадъкс. Трябва да вляза в тази сграда.

— Нещо станало ли е? — попита жената с тревога.

— Надявам се да не е. Ако се качите във вашия апартамент и затворите вратата, всичко ще бъде наред.

Двете влязоха заедно. Жената се прибра в един апартамент на първия етаж, а Джуди се качи по стълбите. Спря се пред вратата на Майкъл и почука.

Никакъв отговор.

Ама какво ставаше тук? Той беше вътре. Трябва да е чул звъненето и тропането. И трябва да се е досетил, че един обикновен гост не би бил толкова настоятелен по това време на нощта. Тук имаше нещо гнило, беше сигурна в това.

Джуди почука отново — този път три пъти поред, по-силно.

Отвътре се чу писък.

Това реши всичко. Тя отстъпи назад и ритна, вратата с всичка сила. Обувките й бяха с плосък ток и стъпалото жестоко я заболя, но дървото около бравата се разхвърча на трески — добре че вратата му не е стоманена, бегло мина през ума й. Отново я ритна. Бравата остана да се крепи едва-едва. Джуди се засили с рамото, тресна я и вратата отхвръкна навътре.

С влизането си в коридора извади пистолета и извика:

— ФБР! Хвърлете оръжието и вдигнете ръце!

Писъкът се повтори. Прилича на женски, мина далечна мисъл в подсъзнанието й, но нямаше време да се чуди какво означава това. С изваден пистолет, тя предпазливо надникна в хола.

Вратата към спалнята на Майкъл бе отворена. Джуди коленичи и насочи пистолета в стаята.

Това, което видя, я смая.

Майкъл бе на леглото, гол и потен. Беше легнал върху някаква слаба жена с червена коса, която дишаше тежко. Това беше жена му, позна я Джуди.

Те се любеха.

И двамата бяха вторачили уплашени погледи в Джуди.

Тогава Майкъл я позна и извика:

— Джуди, какво, по дяволите?…

Тя затвори очи. Никога в живота си не се бе чувствала толкова глупаво.

— О, мамка му! — едва намери сили да каже. — Съжалявам. О, мамка му.