Кен Фолет
Проклятие от рая (14)

13.

В понеделник Дъсти беше болен цял ден.

Мелъни отиде с колата до Силвър Сити да купи още от лекарствата, от които имаше нужда. Остави Дъсти на грижите на Флауър, която бе навлязла в някаква майчинска фаза.

Върна се, изпаднала в паника.

Прийст беше в хамбара с Дейл. Дейл го бе повикал да опита смеската на миналогодишното вино. Реколтата бе богата, бавно отлежаваше, но бе по-дълготрайна. Прийст предлагаше във виното да се слага повече грозде от по-ниските и по-сенчести склонове на лозето, за да добива търговски вкус по-бързо, но Дейл не бе съгласен.

— Не бива да се водим по вкуса на ония, които пазаруват в суперите. Нашите клиенти обичат да поддържат виното в избите си няколко години, преди да го пият.

Прийст знаеше, че не това е истинската причина, поради която Дейл го бе извикал тук, но вземаше участие в спора.

— Недей да отхвърляш тези от суперите. Едно време те спасиха живота ни.

— Е, ама сега няма да могат — възрази Дейл. — Прийст, защо, по дяволите, продължаваме да се занимаваме с това? До другата събота вече трябва да сме се махнали оттук.

Прийст потисна въздишка на отчаяние. За бога, нека опитам! Почти съм го направил — губернаторът не може вечно да не обръща внимание на земетресенията. Просто ми трябва малко време. Защо нямаш мъничко вяра?

Знаеше, че Дейл не може да бъде спечелен с четкане и красиви думи. При него вървеше само логиката. Насили се да говори спокойно, да бъде пример на логичната мисъл.

— Може и да си прав — каза великодушно и след това не се сдържа да добави лека закачка: — Песимистите често са прави.

— Е, и?

— Искам просто да ти кажа да изчакаме да видим какво ще се случи през тези шест дни. Не се отказвай веднага. Остави малко време и за чудо. Може и да не стане. Но може и да стане.

— Не знам — отвърна Дейл.

Точно в този момент Мелъни нахлу в хамбара с вестник в ръка.

— Трябва да поговоря с теб — каза му тя, останала без дъх.

Сърцето на Прийст пропусна един удар. Какво толкова е станало? Сигурно е за земетресението — Дейл не е посветен в тайната. Прийст се ухили и каза:

— Какво понякога им става на тия жени?

После излезе навън подир Мелъни.

— Дейл не знае! — каза той още като се отдалечиха достатъчно. — Какво, по дяволите…

— Виж това! — размаха тя вестника пред очите му.

Видя и дъхът му спря. На снимката бе показан сеизмичен вибратор. Очите му бързо обиколиха околните пристройки, но наоколо нямаше никой. Въпреки това не искаше да води този разговор с Мелъни на открито.

— Не тук! — изсъска й той свирепо. — Тикни тоя проклет вестник под мишница и да отидем в бунгалото ми.

Тя се съвзе.

Отидоха в бунгалото му. Веднага щом влязоха, той дръпна вестника от нея и отново впери поглед в снимката. Нямаше никакво съмнение. Не можеше да прочете какво пише в статията, но снимката беше на камион — същия като този, който той бе откраднал.

— Мамка му! — извика и хвърли вестника на масата.

— Прочети статията! — каза Мелъни.

— Много е тъмно тук — отвърна той. — Кажи за какво става въпрос.

— Полицията търси сеизмичен вибратор.

— Да пукнат дано!

— Нищо не пише за земетресения — продължи Мелъни. — Историята е описана като забавна. С една дума — кой ще тръгне да краде такова чудо.

— Не на мен тия! — каза Прийст. — Това не може да бъде съвпадение. Цялата история е за нас, въпреки че не споменават нищо конкретно. Знаят как сме предизвикали земетресението, но още не са казали на пресата. Страх ги е да не събудят паника.

— Тогава защо са публикували снимката?

— За да затруднят работата ни. След като тази снимка е по вестниците, с такъв камион не можеш да излезеш на пътя. И последното ченге в Калифорния ще гледа за такъв камион. — Тресна с юмрук по масата. — Мамка им, не могат да ме спрат толкова лесно.

— Ами ако караме през нощта?

Той бе помислил за това и поклати глава:

— Пак е рисковано. През нощта също има ченгета по пътищата.

— Трябва да отида да видя Дъсти. — Мелъни едва сдържаше сълзите си. — О, Прийст, толкова е болен, нали няма да се махаме оттук? Страх ме е. Никога няма да намеря място, където да съм толкова щастлива, знам го.

Прийст я притисна към себе си да й даде малко кураж.

— Далеч съм още от поражението, не бой се. Кажи какво пише още?

Тя взе вестника от масата.

— Имало е демонстрация пред сградата на ФБР в Сан Франциско. — Усмихна се през сълзи. — Група хора, които твърдят, че „Проклятие от рая“ са прави, ФБР трябва да ни остави на мира, а губернаторът Робсън да спре да строи електростанции.

Прийст се зарадва.

— Ето, видя ли! Все още има калифорнийци, мислещи трезво! — Отново стана сериозен. — Това обаче не ми помага да измисля как да карам камиона, без да ме е страх, че първото ченге, което го види, ще го спре.

— Отивам при Дъсти — каза тя.

Прийст я последва. Дъсти лежеше на леглото с рукнали по бузите сълзи, със зачервено лице и дишаше тежко. До него седеше Флауър и му четеше на глас от някаква книжка с нарисувана на корицата гигантска праскова. Прийст докосна дъщеря си по косата. Тя вдигна поглед към него и му се усмихна, без да прекъсва четенето.

Мелъни наля чаша вода и даде на Дъсти някакво хапче. На Прийст му беше жал за хлапето, но непрекъснато си казваше, че именно болестта му е щастливо обстоятелство за комуната. Мелъни бе попаднала в капан. Вярваше, че трябва да живее, където въздухът е чист, но не можеше да си намери работа извън града. Комуната бе единственият й изход. Ако трябваше да се махне оттук, тя може би щеше да намери друга комуна, подобна на тази, но можеше и да не намери, пък и без това бе твърде уморена и обезкуражена, за да поеме отново пътя.

А има и нещо повече, мислеше си той. Дълбоко в нея кипеше гняв. Не знаеше каква е причината за него, но бе достатъчно силна, за да я накара да разтърсва земята, да гори градове, да принуждава хората да търчат по улиците като обезумели. През по-голямата част от времето този гняв се криеше под маската на сексапилна, но неорганизирана млада жена. Но понякога, когато нещо объркваше плановете й и тя се чувстваше отчаяна и безпомощна, гневът си личеше.

Той ги остави в бунгалото и тръгна към Стар, мислейки как да разреши проблема с камиона. Стар може да има някои идеи. Може би имаше начин да се маскира камионът така, че да заприлича на някаква друга машина, например на кран, на бетон помпа или на нещо подобно.

Влезе в бунгалото на Стар. Тя тъкмо поставяше лепенка на коляното на Ринго — нещо, което правеше, кажи-речи, всеки ден. Прийст се усмихна на десетгодишния си син и каза:

— Какво си направил тоя път, каубой?

После забеляза Боунс.

Той лежеше на леглото, напълно облечен, но заспал или — което бе по-вероятно — пиян. На грубата маса имаше празна бутилка шардоне от долината Силвър Ривър. Устата му бе отворена и той тихичко похъркваше.

Ринго започна да разправя някаква дълга история как се опитал да прекоси потока, като се люлеел на дърво, но Прийст едва го слушаше. Гледката на спящия Боунс го бе вдъхновила и в момента умът му трескаво работеше.

След като се погрижиха за раздраното коляно на Ринго и момчето изхвръкна навън, Прийст разказа на Стар за проблема с камиона, а после й каза и как ще го решат.

 

 

Прийст, Стар и Дъбака помагаха на Боунс да свали огромния брезент, с който бе покрил въртележката. Возилото се изправи пред тях в целия си многоцветен блясък — зелен дракон, бълващ жълто-червени пламъци върху три пищящи момичета в люлка, и помпозния надпис, който, както Боунс бе казал на Прийст, гласеше: „Устата на дракона“.

Прийст се обърна към Дъбака:

— Ще закараме този камион нагоре по пътя и ще го спрем до сеизмичния вибратор. След това разглобяваме тези цветни платна, монтираме ги на нашия камион и прикриваме с тях машинарията. Ченгетата търсят сеизмичен вибратор, а не панаирджийска въртележка.

Дъбака, който носеше инструментите си, погледна как са закрепени платната.

— Никакъв проблем — каза той след минута. — Мога да го направя за един ден, ако ми помагат един-двама души.

— А после можеш ли да ги върнеш обратно на въртележката?

— Никакъв проблем — повтори той.

Прийст хвърли поглед на Боунс. Най-уязвимото място в този план бе, че Боунс трябваше да бъде посветен. Едно време Прийст би доверил на Боунс живота си. В края на краищата той беше Оризар. Може би не биваше да се разчита на него кой знае колко, но тайна умееше да пази. Обаче откакто бе станал наркоман, всичко се бе променило. Хероинът убиваше човешкото у хората. Наркоманът би откраднал и венчалния пръстен на майка си.

Но Прийст трябваше да поеме риска. Нямаше накъде да върви. Бе обещал земетресение след четири дни и трябваше да изпълни заплахата. В противен случай всичко би било загубено.

Боунс с готовност се съгласи. Прийст очакваше от него да поиска да му се плати. Обаче вече бе живял четири дни безплатно в комуната и беше късно да поставя отношенията с Прийст на търговска основа. Освен това като комунар Боунс знаеше, че най-големият грях е да оценяваш нещата в пари.

Боунс май бе решил да го работи по-изтънко. След ден-два щеше да помоли Прийст за малко пари, за да иде до града и да си намери малко дрога. Когато опреше до това, Прийст щеше да се съгласи.

— Хайде тогава да го направим — каза той.

Дъбака и Стар влязоха в кабината на въртележката заедно с Боунс. Мелъни и Прийст се качиха на плимута и подкараха към мястото, където бе скрит сеизмичният вибратор.

Прийст се питаше какво ли още знаят от ФБР. Бяха се досетили, че земетресението е предизвикано от сеизмичен вибратор. А по-нататък? Той включи радиото, надявайки се да хване някакви новини. Новини нямаше. Реши да ги изчака.

Плимутът подскачаше по неравния път след камиона. Боунс караше камиона уверено и умело, забеляза Прийст, макар че току-що бе събуден от сън след снощното пиене. По едно време Прийст бе сигурен, че камионът му ще затъне в калното свлачище и ще забуксува, но той се измъкна, без да спира.

Новините започнаха тъкмо когато се приближиха към скривалището на сеизмичния вибратор.

Това, което чу, го накара да пребледнее.

— Федералните агенти, разследващи случая с терористичната група „Проклятие от рая“, разпространиха фотографска прилика на един заподозрян — каза водещият. — Името му е Ричард или Рики Грейнджър, на четиридесет и осем години, бивш жител на Лос Анджелис.

Прийст смаяно викна:

— Боже господи! — И тресна спирачките.

— Освен това Грейнджър се търси за убийство, извършено в Шилоу, Тексас, преди девет дни.

— Какво?

Никой не знаеше, че е убил Марио, дори и Стар.

Оризарите с всички сили се мъчеха да предизвикат земетресение, което може би щеше да убие стотици хора, но щяха да изпаднат в ужас, ако научеха, че е пречукал човек с гаечен ключ. Хората бяха доста непоследователни.

— Това не е вярно — каза Прийст на Мелъни. — Никого не съм убивал.

Мелъни го гледаше втренчено.

— Това истинското ти име ли е? — попита го тя. — Рики Грейнджър.

Прийст бе забравил, че тя не знае.

— Да — отвърна той.

Бързо претърси паметта си да се сети кой още знаеше истинското му име. Не беше го използвал от двадесет и пет години насам, освен в Шилоу. Изведнъж си спомни, че бе ходил до полицейското в Силвър Сити, за да прибере Флауър, и сърцето му замря за миг, после се сети как ченгето прие, че носи същото име като на Стар и се бе обърнало към него, наричайки го господин Хигинс. Слава богу!

Мелъни попита:

— Откъде са намерили твоя снимка?

— Не е снимка — каза той. — Фотографска прилика. Това означава една от онези рисунки, дето ги правят по описание.

— Знам какво искаш да кажеш — отвърна тя. — Само че сега вместо художник, използват компютърна програма.

— Измислили компютърни програми за всяко проклето нещо — промърмори Прийст.

Сега вече изпитваше голямо задоволство, че е променил външността си, преди да започне работа в Шилоу. Значи си е струвало времето да пуска брада, досадата да си връзва косата всеки ден и неприятното задължение да ходи навсякъде с шапка на главата. Ако има късмет, фотографската прилика дори няма да се приближи до вида, в който се намираше сега.

Обаче трябваше да се увери в това.

— Трябва да намерим телевизор — каза той.

След това излезе от колата. Въртележката бе спряна зад скривалището на сеизмичния вибратор и Стар и Дъбака тъкмо слизаха. С няколко думи той им описа ситуацията.

— Вие тук започвайте, а аз ще отида до Силвър Сити — каза им Прийст. — Ще взема и Мелъни с мен. Необходимо ми е и нейното мнение.

В покрайнините на малкия град имаше магазин за битова електроника. Прийст паркира и двамата слязоха. Той се огледа нервно наоколо. Беше все още светло. Ами ако се натъкне на някой, който е виждал лицето му по телевизията? Всичко се крепеше на това дали рисунката прилича на него. Трябваше да го разбере. Трябваше да поеме този риск. Приближи се към магазина.

На витрината бяха изложени няколко телевизора и всички показваха една и съща картина. Програмата бе някаква игра. Водещ със сребристобели коси и син костюм се шегуваше с жена на средна възраст, наклепана с твърде много грим.

Прийст се огледа в двете посоки. Наоколо нямаше никой. Хвърли поглед на часовника си — почти седем. Новините щяха да започнат всеки момент.

Водещият със сребристите коси прегърна жената през рамо и заговори към камерата. Чуха се френетични ръкопляскания и веднага след това започнаха новините. Водещите бяха двама — мъж и жена. Те поприказваха по няколко секунди един след друг.

После на всички екрани се появи черно-бяла рисунка на брадат мъж с каубойска шапка.

Прийст впери поглед в нея.

Рисунката изобщо не приличаше на него.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Дори и аз не бих познала, че това си ти — отвърна Мелъни.

Облекчението го плисна като приливна вълна. Дегизировката бе дала резултат. Брадата бе променила формата на лицето му, а шапката беше скрила най-забележителната му черта — дългата гъста и вълниста коса. Дори той не би познал кой е на рисунката, ако не знаеше, че показват него. Успокои се.

— Благодаря ти, боже на хипитата — промърмори Прийст.

Всички екрани трепнаха едновременно и показаха нова снимка — Прийст с ужас видя, че това е той на деветнадесет години. Беше толкова слаб, че лицето му приличаше на череп. Сега вече бе по-загладен, но в онези дни от непрекъснато друсане, пиене и нередовно хранене бе заприличал на скелет. Лицето му бе изопнато, а изражението — равнодушно. Косата му беше права, с прическа Бийтълс, която сигурно е била демоде още тогава.

Прийст отново попита:

— А тук познаваш ли ме?

— Да — каза тя. — По носа.

Той отново се взря. Права беше — на снимката ясно си личеше тесният му като острие на нож нос.

— Но мисля, че никой друг няма да те познае — добави Мелъни. — Да не говорим пък за хора, които те виждат за пръв път.

— Така си и мислех.

Тя го прегърна през кръста и го притисна с любов към себе си.

— Приличаш на доста лошо момче, когато си бил млад.

— Май че точно такова бях.

— Откъде обаче са взели снимката?

— Предполагам — от полицейското ми досие.

Тя вдигна поглед към него.

— Не знаех, че имаш полицейско досие. Какво си направил?

— Списък ли да ти изготвя?

Мелъни изглеждаше шокирана. Не избивай на морал, маце — спомни си кой ни научи да правим земетресения.

— Скъсах с престъпния живот от деня, в който дойдох в долината — каза той. — Двадесет и пет години не съм извършил нито едно престъпление — до деня, в който те срещнах.

Носът й се сбърчи. Явно не мисли, че върши престъпление, каза си той. В собствените й очи тя изглеждаше като нормална гражданка, принудена на отчаяни действия. Все още мислеше, че е различна от хората, които ограбваха и убиваха.

Мисли си както ти е удобно, сладур — само се придържай към плана.

Двамата водещи отново се появиха, а след това на екраните се показа някакъв небостъргач. В дъното се появи надпис. На Прийст не му бе необходимо четмо и писмо — позна сградата. Беше сградата на ФБР, където се помещаваше клонът в Сан Франциско. Имаше някаква демонстрация пред него и Прийст се сети, че Мелъни му бе прочела нещо по този въпрос. Демонстрирали в подкрепа на „Проклятие от рая“, беше му казала тя.

Камерата фокусира кадъра върху млада жена с нещо азиатско в чертите. Привлече погледа на Прийст, защото бе хубава в екзотичния смисъл на думата, а това винаги го привличаше у жените. Беше стройна, в елегантен костюм с панталон и на лицето й имаше изключително красноречив поглед, който сякаш казваше: „Не обичам да се шегуват с мен“. Жената си пробиваше път през тълпата със спокойна самоувереност.

Мелъни изведнъж възкликна:

— О, боже, тя е!

Прийст се стресна:

— Познаваш ли я?

— Запознах се с нея в неделя!

— Къде?

— В апартамента на Майкъл, когато отидох да прибера Дъсти.

— Коя е тя?

— Майкъл я представи само като Джуди Мадъкс, но нищо не каза за нея.

— А какво прави във ФБР?

— Отдолу на екрана пише: ФБР агент Джуди Мадъкс, водеща разследването по случая „Проклятие от рая“. Тя е тази, която се мъчи да ни хване.

Прийст бе очарован. Това ли е врагът му? Ами че тя е страхотна. Само като я гледаше на екрана, му се искаше да докосне златистата й кожа с връхчетата на пръстите си.

Трябва да ме е страх, а не да се възбуждам. Ама страхотен детектив! Успя да разбере за сеизмичния вибратор, откри откъде идва, разбра как се казвам и намери снимката ми. Умна е и пипа бързо.

— И ти се запозна с нея у Майкъл?

— Да.

Прийст настръхна. Много близо беше. Запознала се е с Мелъни. Интуицията му подсказваше, че се намира в опасност и за това е виновна тази агентка. Самият факт, че му хареса само от един-два кратки кадъра по телевизията, беше достатъчно неприятен. Като че ли е придобила някаква власт над него.

Мелъни продължи:

— Майкъл не каза, че е от ФБР. Помислих си, че му е приятелка, затова се държах малко хладно с нея. Имаше и по-възрастен мъж, каза, че е баща й, но той не приличаше на азиатец.

— Приятелка или не, никак не ми харесва да е толкова близо до нас!

Той бавно се върна в колата. Мислите му препускаха като бесни. Може би нямаше нищо странно в това агент Мадъкс да се консултира с един от най-добрите сеизмолози. Значи е говорила с Майкъл поради същата причина, поради която и той. Майкъл бе вещ в земетресенията. Прийст си каза, че сигурно той й е помогнал да направи връзката със сеизмичния вибратор.

А какво още й е казал?

Двамата седнаха в колата, но Прийст не запали двигателя.

— Това е много лошо за нас — каза той. — Много лошо.

— Кое му е лошото? — опита да се защити Мелъни. — Не ми пука, ако Майкъл е решил да се чука с федерален агент. Може би пъха пистолета си в задника му. Изобщо не ме интересува.

Не беше в неин стил да говори мръсотии. Тя е наистина потресена.

— Лошото е това, че Майкъл може да й даде същата информация, която даде и на нас.

Мелъни се намръщи:

— Нищо не разбирам.

— Ами помисли малко. Какво мисли агент Мадъкс? Сигурен съм, че се пита: „Къде ще удари следващия път «Проклятие от рая»?“ Майкъл може да й помогне. Ще хвърли поглед в данните си и ще види кои са най-вероятните места за предизвикване на земетресение. После ФБР поставя тези места под наблюдение и чака появата на сеизмичен вибратор.

— За това не се сетих. — Мелъни го гледаше втренчено. — Това скапано копеле бившият ми мъж и неговата фльорца ще ни прецакат, това ли искаш да ми кажеш?

Прийст й хвърли бърз поглед. Изглеждаше като че ли готова да пререже гърлото му.

— Спокойно.

— Мамка му!

— Чакай малко. — В главата на Прийст започна да се оформя идея. Мелъни е връзката. Възможно е да успее да разбере какво е казал Майкъл на хубавата агентка. — Може би има начин да заобиколим проблема. Кажи ми сега — какво чувстваш към Майкъл?

— Нищо. Всичко свърши с него и съм доволна. Надявам се само да приключим с развода без много враждебни изпълнения, това е.

Прийст изпитателно я гледаше. Не й вярваше. Това, което тя чувстваше към Майкъл, бе гняв.

— Трябва да разберем дали ФБР е поставило под наблюдение възможните за предизвикване на земетресение зони и ако да, кои точно. Мисля, че той може да ти каже.

— И защо ще ми го каже?

— Мисля си, че той все още има нещо като тръпка към теб.

Тя впери поглед в него.

— Прийст, по дяволите, за какво става въпрос?

Прийст пое дълбоко дъх.

— Ще ти каже всичко, ако си легнеш с него.

— Майната ти, Прийст, няма да го направя! Майната ти!

— Никак не ми е приятно да те моля. — Това беше вярно. Не искаше тя да си ляга с Майкъл. Твърдо бе убеден, че никой не бива да прави секс, щом не иска. От Стар бе научил, че най-неприятното нещо в брака е правото, което той дава на един човек да прави секс с друг. Така че това, за което молеше, бе отстъпление от всичко онова, в което вярваше. — Но нямам избор.

— Забрави — каза Мелъни.

— Добре — отвърна той примирено и запали двигателя. — Съжалявам, че те помолих. Щеше ми се да мога да измисля нещо друго.

Известно време в колата цареше мълчание и всеки гледаше планинския път, погълнат от мислите си.

— Съжалявам, Прийст — каза му тя по едно време. — Просто не мога да го направя.

— Казах ти, не се безпокой повече за това.

Те отбиха и се заспускаха по черния и неравен път към комуната. Въртележката вече не се виждаше от пътя — Прийст си каза, че Дъбака и Стар са я скрили за през нощта.

В края на пътя той паркира колата. Докато вървяха през гората към комуната в спускащия се здрач, Прийст я хвана за ръката. След моментно колебание тя се притисна към него и стисна ръката му с обич.

Работата в лозето бе приключила. Тъй като времето беше топло, голямата маса от готварната бе извадена навън. Две-три деца слагаха чинии и прибори, а Слоу режеше от дългия самун пресен, домашно печен хляб. По масата имаше наредени бутилки вино собствено производство и над цялата тази идилия се носеше апетитна миризма.

Прийст и Мелъни отидоха в бунгалото й, за да видят как е Дъсти. Веднага разбраха, че е по-добре, защото детето кротко спеше. Подпухналите му очи бяха спаднали, носът му не течеше и дишането му се бе нормализирало. Флауър бе заспала до него на стола с книга в ръка.

Прийст стоеше отстрани и гледаше как Мелъни затъква чаршафа под спящото дете и го целува по челото. Тя вдигна поглед към Прийст и каза:

— Това е единственото място, където се е чувствал добре.

— Това е единственото място, където и аз съм се чувствал добре — отвърна Прийст. — Това е единственото място, където светът е бил добре. Точно затова трябва да го спасим.

— Знам — каза тя. — Знам.