Кен Фолет
Проклятие от рая (13)

12.

В неделя следобед Джуди заведе Бо да видят новия филм на Клинт Истууд в кино „Александрия“ на ъгъла на „Гиъри“ и „Осемнадесета“. За своя изненада, два часа тя не се сети за никакви земетресения и прекара много добре. След това двамата отидоха да хапнат по един сандвич и да пийнат по една бира в едно от любимите заведения на Бо — кръчма, в която се събираха ченгета, с телевизор над бара и надпис над вратата: „Мамим туристите“.

Бо приключи с чийзбургера си и отпи от халбата „Гинес“.

— Клинт Истууд трябва да играе главната роля във филм за моя живот — каза той.

— Хайде, хайде — отвърна Джуди. — Всички детективи по света си мислят така.

— Да, ама аз приличам на Клинт.

Джуди се засмя. Лицето на Бо бе кръгло, с леко чип нос.

— Мики Рурк ще е по-подходящ — каза тя.

— Според мен хората трябва да измислят някакъв начин да се развеждат с децата си — засмя се Бо.

По телевизията започнаха новините. Джуди видя репортажа за хайката върху „Лос Аламос“ и се усмихна кисело. Брайън Кинсайд й бе крещял като луд, а накрая бе възприел нейния план.

Нямаше никакво победно интервю с Брайън. Показаха кадри от разбита на трески врата, надпис, на който пишеше: „Не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати“, и отряд за бързо реагиране с бронирани жилетки, завръщащи се от мястото на действие.

Бо каза:

— Май не са намерили нищо.

Тона озадачи Джуди.

— Странно — каза тя. — „Лос Аламос“ ми приличаха на най-вероятните извършители.

Тя изпита разочарование. Изглежда, инстинктът й бе напълно погрешен.

Водещият каза, че не са арестували никого.

— Дори не казват дали са намерили някакви улики — коментира Бо. — Чудя се какво ли всъщност е станало.

— Ако тук си приключил, можем да ставаме и да се опитаме да разберем — предложи му Джуди.

Двамата излязоха от бара и седнаха в колата на Джуди. Тя вдигна телефона и набра домашния номер на Саймън Спароу.

— Какво се чува за хайката? — попита го.

— Нищо не са направили.

— Разбрах това.

— Нямат никакви компютри, затова е трудно да си представи човек, че са могли да изпратят съобщение по Интернет. От техните хора няма нито един завършил дори гимназия и се съмнявам дали някой от тях може да напише правилно думата „сеизмолог“. В групата им има четири жени, но нито една от тях не съвпада с описанието на двата ни женски профила — момичетата са малко под и малко над двадесетте. Освен това тяхната организация няма нищо против язовира. С удоволствие са готови да получат компенсацията на „Коустъл Илектрик“ и се готвят да се местят на новото си място. А, да… в петък в два и двадесет следобед шестима от седмината мъже са били в магазина за спортни оръжия на Франк в Силвър Сити и са купували боеприпаси.

Джуди поклати глава.

— Е, тогава чия е била тъпата идея да им се устройва хайка?

Беше нейна, разбира се. Саймън отвърна:

— Тази сутрин на инструктажа Марвин каза, че е негова.

— Пада му се. — Джуди се намръщи. — Само че не мога да разбера. Струваше ми се много добра нишка.

— Утре следобед Брайън има втора среща с Хънимун в Сакраменто. Май ще отиде на нея с празни ръце.

— На господин Хънимун никак няма да му хареса.

— Чувам, че нищо не можело да го трогне.

Джуди се усмихна мрачно. Не изпитваше и капчица съчувствие към Кинсайд, но пък не изпитваше и никакво удоволствие от неуспешната хайка. Това означаваше, че „Проклятие от рая“ са все още на свобода и готвят второ земетресение.

— Благодаря ти, Саймън. Утре ще се видим.

Още като затвори, телефонът започна да звъни. Обаждаше се операторът на централата в службата й.

— Някой си професор Куъркъс позвъни и каза, че е много спешно. Имал много важни новини.

Джуди се запита дали да не препрати съобщението към, Марвин, но бе много любопитна да разбере какво толкова е научил Майкъл. Набра домашния му номер.

Когато той вдигна слушалката, Джуди чу на заден фон звуци от анимационен филм. Дъсти е още там, каза си тя.

— Обажда се Джуди Мадъкс — каза тя.

— Здрасти, как си?

Тя изненадано вдигна вежди. Само един уикенд с Дъсти и той вече се бе размекнал.

— Аз съм добре, но ме отстраниха от случая — отвърна тя.

— Знам. Опитах се да се свържа с човека, който го е поел, някакъв тип с име на соулпевец…

— Марвин Хейс.

— А, да. Като Dancin’ in the Grapevine на Марвин Хейс енд дъ Хейстекс.

Джуди се засмя.

Майкъл продължи:

— Той обаче никакъв не се обажда, затова реших да се свържа с теб.

Е, това вече бе по в неговия стил.

— Добре, какво имаш?

— Можеш ли да дойдеш насам? Наистина трябва да го видиш?

Усети, че това я зарадва, дори малко я развълнува.

— Имате ли още юфка?

— Мисля, че има още малко.

— Добре, след петнадесет-двадесет минути ще дойда. — Тя затвори. — Трябва да се видя с моя сеизмолог — каза на Бо. — Да те оставя ли на автобусната спирка?

— Какво, да се возя в автобус като Джим Рокфорд! Аз съм детектив от Сан Франциско!

— Е, та? Освен това си и човек.

— Да, но уличниците не знаят това.

— Не знаят, че си човек?

— За тях аз съм полубог.

Той естествено се шегуваше, но Джуди знаеше, че в думите му има известна доза истина. Почти от тридесет години насам бе вкарвал хулиганчета из улиците на този град зад решетките. Всяко улично хлапе с шишенце дрога в джоба на якето си познаваше Бо Мадъкс и се страхуваше от него.

— Значи искаш да дойдеш до Баркли с мен?

— Да, защо не? Много съм любопитен да се запозная с твоя хубав сеизмолог.

Тя направи обратен завой и се отправи към Бей Бридж.

— Какво те кара да мислиш, че е хубав?

Той се ухили.

— Начинът, по който говори с него — отвърна Бо самодоволно.

— Не бива да прилагаш навиците си на ченге върху член от семейството.

— Ченге-менге, глупости. Ти си ми дъщеря и аз знам какво мислиш.

— Е, добре тогава, прав си. Готин е. Но не го харесвам особено.

— Така ли? — скептично я попита той.

— Арогантен е и труден. Но е по-добър, когато хлапето му е с него, тогава се размеква.

— Женен ли е?

— Не живее с жена си.

— Значи е женен.

Джуди усети, че Бо загуби интерес към Майкъл. Тя се усмихна вътрешно. Все още много му се искаше да я омъжи, но страдаше от старомодни скрупули.

Стигнаха до Баркли и Джуди подкара по Юклид стрийт. На мястото й под магнолията бе паркирано едно оранжево субару. Тя паркира на друго място.

Когато Майкъл отвори вратата на апартамента, на Джуди й се стори, че е малко напрегнат.

— Здрасти, Майкъл — каза тя бодро. — Това е баща ми, Бо Мадъкс.

— Влезте — отвърна Майкъл рязко.

Настроението му се бе променило за краткото време, необходимо да се стигне дотук. Когато влязоха в хола, Джуди разбра защо.

Дъсти седеше на дивана в ужасен вид. Очите му бяха почервенели, подпухнали и пълни със сълзи. Носът му течеше и той дишаше шумно. По телевизията даваха някакво анимационно филмче, но той почти не му обръщаше внимание.

Джуди коленичи до него и докосна косата му.

— Бедният Дъсти! — промълви тя. — Какво е станало?

— Алергичен пристъп — обясни Майкъл кратко.

— Повика ли доктор?

— Няма нужда. Дадох му лекарството, необходимо за потискането на реакцията.

— И след колко време ще даде резултат?

— То вече дава. Най-лошото мина. Но може да бъде така дни наред.

— Ще ми се да можех да ти помогна с нещо, малък мъж — каза Джуди на Дъсти.

Някакъв женски глас каза:

— Аз ще се погрижа за него, благодаря.

Джуди се изправи и се обърна. Жената, която влизаше в хола, сякаш току-що слизаше от подиума на модно ревю. Имаше бледо овално лице и права червена коса, падаща свободно до под раменете. Въпреки че бе стройна и висока, бе щедро надарена с бюст и прекрасно извит ханш. Дългите й крака бяха обути в плътно прилепнали тъмни джинси, а над тях си бе сложила пастелнозелена блуза с дълбоко деколте.

До този момент Джуди си мислеше, че е добре облечена в къси панталони, тъмни обувки, оставящи на показ тънките й глезени, и бяло поло, приятно контрастиращо със златистата й кожа. Сега обаче се почувства внезапно като остаряла и старомодна повлекана в сравнение с това видение на съвременен уличен шик. Освен това Майкъл нямаше начин да не забележи големия задник и малките й цици, за разлика от тези на червенокосата жена.

— Това е Мелъни, майката на Дъсти — каза Майкъл. — Мелъни, запознай се с приятелката ми Джуди Мадъкс.

Мелъни само кимна.

Значи това е жена му.

Майкъл не бе споменал нищо за ФБР. Да не би да искаше Мелъни да си помисли, че Джуди му е гадже?

— Това е баща ми, Бо Мадъкс — каза Джуди.

Мелъни не си даде труд да каже обичайните за такива случаи любезности.

— Тъкмо си тръгвах — каза вместо това тя.

Бе понесла в ръка чанта с образа на Доналд Дък, очевидно чантата на Дъсти.

Джуди се почувства смачкана пред високата и шикозна жена на Майкъл и това я раздразни. Какво, по дяволите, ме интересува?

Мелъни се огледа из стаята и попита:

— Майкъл, къде е заекът?

— Ето го.

Той вдигна рошавата играчка от бюрото си и й я подаде.

Жената хвърли поглед към детето на дивана.

— Това никога не се случва, когато е в планината — каза тя студено.

Майкъл се разстрои.

— Добре де, какво да правя сега? Да не го виждам ли?

— Трябва да се виждате някъде извън града.

— Но аз искам да ми идва на гости. Не е едно и също, искам да остава с преспиване.

— Ако не преспива, няма да му се случват такива неща.

— Знам, знам.

Сърцето на Джуди се изпълни с жал към Майкъл. На него явно му бе много неприятно, а жена му се държеше толкова студено.

Мелъни натъпка заека в чантата и дръпна ципа.

— Трябва да тръгваме.

— Аз ще го занеса до колата ти. — Майкъл вдигна Дъсти от дивана. — Хайде, тигре, да вървим.

Двамата излязоха и Бо вдигна вежди към Джуди:

— Брей! Нещастно семейство!

Тя кимна. Обаче сега харесваше Майкъл повече отпреди. Искаше й се да го прегърне и да му каже: „Правиш каквото можеш, никой не би се справил по-добре“.

— Обаче е твой тип — продължи Бо.

— Не знаех, че имам тип.

— Обичаш трудните хора.

— Защото израснах с такъв.

— Аз? — извика той с престорено възмущение. — Аз те разглезих до неузнаваемост!

Тя го потупа по бузата:

— Вярно е.

Когато Майкъл се върна, беше мрачен и замислен. Не предложи на Джуди и Бо кафе и, изглежда, бе напълно забравил за юфката. Седна пред компютъра и без всякакви предисловия каза:

— Вижте това.

Джуди и Бо застанаха зад него.

На екрана излезе някаква графика.

— Това е сеизмограмата на труса в долината Оуънс заедно с мистериозните предвибрации, които тогава не можах да разбера, спомняш ли си?

— Разбира се — отвърна Джуди.

— Ето и сеизмограмата на обикновено земетресение с горе-долу същия магнитуд. Виждате ли разликата?

— Да.

И наистина, нормалните предвибрации бяха неравномерни и спорадични, докато тези на труса в долината Оуънс имаха някакъв ритъм, който изглеждаше твърде равномерен, за да е естествен.

— А сега вижте това.

На екрана се появи трета диаграма. На нея се виждаха подредени в точен ритъм вибрации, приличащи точно на тези в долината Оуънс.

— От какво са тази вибрации? — попита Джуди.

— От сеизмичен вибратор — заяви Майкъл тържествуващо.

Бо попита:

— Това пък какво е, по дяволите?

Малко остана Джуди да се изтърве и да каже: „Не знам, но ужасно ми се иска да го имам“. С усилие потисна усмивката си.

— Това е машина — обясни Майкъл, — използвана в петролната индустрия, за да се изследва земята отдолу, най-общо казано, това е огромен чук, монтиран на камион. Изпраща ударни вълни в земната кора.

— И тези вибрации са предизвикали земетресението?

— Не мисля, че са просто съвпадение.

Джуди кимна сериозно.

— В такъв случай точно те са. Те наистина могат да предизвикат земетресение.

Премисляйки получената информация, тя усети, че по гърба й плъзват хладни тръпки.

Бо възкликна:

— Божичко, дано да не дойдат в Сан Франциско!

— Или пък в Баркли — добави Майкъл. — Знаеш ли, въпреки че ти казах, че е възможно, аз много не го вярвах. До днес обаче.

Джуди каза:

— Но трусът в долината Оуънс не бе много голям.

Майкъл поклати глава:

— Това не бива да ни успокоява. Магнитудът на земетресението няма никаква връзка със силата на това, което го е предизвикало. Той зависи от натрупаното в разседа напрежение. Сеизмичният вибратор може да предизвика всякакво земетресение — между едва забележим трус до втора Лома Прита.

Джуди си спомняше земетресението от 1989 година в Лома Прита с такава яснота, сякаш беше снощният й кошмар.

— Мамка му! — прошепна тя. — Какво ще правим тогава?

Бо каза:

— Ти си свалена от случая.

Майкъл сви озадачено вежди.

— Ти ми каза за това — обърна се той към Джуди. — Но не ми каза защо.

— Политика — отвърна Джуди. — Имаме нов шеф, който не ме обича и пренасочи случая към друг, с когото се имат.

— Не мога да повярвам! — извика Майкъл. — Терористична група друса хората със земетресения, а във ФБР се плюят един друг и не могат да се разберат кой да ги хване!

— Какво мога да ти кажа? При учените личните предпочитания не влизат ли в схемата при търсенето на истината?

Майкъл изведнъж се засмя с една от внезапните си широки усмивки.

— И още как! Обаче чуй какво ще ти кажа. Сигурно можеш да прехвърлиш тази информация на оня Марвин Не-знам-си-кой.

— Когато казах на шефа си за „Лос Аламос“, той ме предупреди повече да не се меся.

— Но това направо не е за вярване! — кипна накрая Майкъл. — Ти просто не можеш да пренебрегнеш това, което ти казах.

— Не се притеснявай, няма да го пренебрегна — сопна се и Джуди. — Нека засега не се караме и да помислим малко. Какво е първото нещо, което трябва да направим с тази информация? Ако открием откъде са намерили този сеизмичен вибратор, може би ще успеем да стигнем до „Проклятие от рая“.

— Точно така — каза Бо. — Или са го купили, или са го откраднали, което е по-вероятно.

Джуди попита Майкъл:

— Колко такива машини има в континентална Америка? Сто? Хиляда?

— Някъде там — отвърна той.

— Няма значение, не са много. Така че фирмите, които ги произвеждат, вероятно пазят досие от всяка продажба. Довечера мога да издиря всичките и да ги помоля да ми направят списък. Ако ли пък камионът е откраднат, сигурно го има в списъка на Националния център за криминална информация.

До НЦКИ, управляван от щаба на ФБР във Вашингтон, можеше да получи достъп всяка организация от изпълнителната власт.

Бо каза:

— НЦКИ може да ти даде информацията, ако разполагаш с номера на откраднатото возило, а ние го нямаме и не знаем под какво име е въведена нашата машина в компютъра, за да му дадем заповед да я търси. Бих могъл да накарам Полицейското управление в Сан Франциско да въведе общонационално запитване в компютъра ТКСИВК. — ТКСИВК означаваше Телекомуникационна система на изпълнителната власт в Калифорния. — Освен това бих могъл да хвана вестниците да публикуват снимка на тоя камион и да видим дали някой няма да го забележи.

— Чакай малко — каза Джуди. — Ако направиш това, Кинсайд ще разбере, че зад цялата работа стоя аз.

Майкъл изви очи към тавана в отчаяние.

Бо възрази:

— Не непременно. Няма да кажа на вестниците, че това е свързано със случая „Проклятие от рая“. Просто ще им кажа, че търсим откраднат сеизмичен вибратор. Малко необичайна автокражба е, ще им се стори интересно.

— Чудесно — отвърна Джуди. — Майкъл, може ли да ми направиш по една разпечатка и от трите диаграми?

— Разбира се. — Той натисна един клавиш и принтерът тихо забръмча.

Джуди сложи ръка на рамото му. Топлината на тялото му се чувстваше през памучната риза.

— Искрено се надявам Дъсти да се оправи — каза тя.

Той покри ръката й със своята:

— Благодаря.

Докосването му бе леко, а дланта — суха. Стана й много приятно. После той дръпна ръката си и й каза:

— Ъ-ъ, може би няма да е зле да ми дадеш и номера на пейджъра си, за да се свързвам с теб по-бързо, ако се наложи.

Тя извади една визитка. След кратко колебание я обърна обратно и написа домашния си номер.

Майкъл каза:

— След като проведете тези разговори… — Поколеба се. — … не бихте ли искали да се видим някъде и да пийнем по нещо или може би да вечеряме? Наистина ми се иска да видя докъде сте стигнали?

— Без мен — отвърна Бо. — Ще ходим да играем боулинг с един приятел.

— Джуди, а ти?

Среща ли ми определя?

— Канех се да отида до болницата да видя един приятел — отвърна тя.

Майкъл помръкна.

Джуди си даде сметка, че нищо не би направила с по-голямо удоволствие от това да излезе тази вечер с Майкъл Куъркъс.

— Но това не означава, че ще бъда заета цяла вечер — добави тя. — Добре, дадено.

 

 

Беше минала само седмица, откакто Милтън Лестрейндж бе получил диагноза рак, но вече изглеждаше по-слаб и по-стар. Може би това бе ефект от болничната среда — блестящите инструменти, леглата, белите чаршафи. Или пък синята пижама, откриваща блед триъгълник от гърдите под брадичката му. Бе изгубил всички символи на властта — огромното си бюро, писалката си „Монблан“, копринената връзка.

Джуди се стъписа, като го видя в този вид.

— По дяволите, Милт, не изглеждаш много добре — изрече тя, без да иска.

Той се усмихна.

— Знаех си, че няма да ме излъжеш, Джуди.

Тя се сконфузи.

— О, извинявай, Милт, изпуснах се.

— Не се изчервявай. Права си. Зле съм.

— Какво ти правят?

— Тази седмица ще ме оперират, не са ми казали кой ден точно. Но те само ще направят байпас на поразеното място. Изходът не е много обнадеждващ.

— Какво значи това?

— Деветдесет процента от случаите са с фатален край.

Джуди преглътна сухо.

— Божичко, Милт.

— Може би ми е останала година време. — Той обаче не се задържа много на мрачната прогноза. — Вчера идва Санди, първата ми жена. Каза ми, че ти си й се обадила.

— Да. Нямах представа дали ще иска да те види, но си помислих, че няма да е зле поне да знае, че си в болницата.

Той взе ръката на Джуди и я стисна.

— Благодаря ти. Доста хора не биха се сетили да направят това. Не знам как си успяла да помъдрееш толкова за възрастта си.

— Радвам се, че е дошла.

Милт промени темата на разговора:

— Хайде да не мислим за лоши работи, разкажи какво става в службата.

— Не бива да се притесняваш за такива…

— И не се притеснявам, по дяволите! Работата не те притеснява кой знае колко, когато знаеш, че умираш. Просто ми е интересно.

— Е, спечелих делото си. Братята Фунг ще прекарат по-голямата част от следващото десетилетие в пандиза.

— Браво!

— Ти винаги си ми вярвал.

— Защото знам, че можеш.

— Да, ама Брайън Кинсайд препоръча Марвин Хейс за нов супервайзър.

— Марвин? По дяволите! Брайън знаеше, че ти беше определена за това място.

— Кажи ми нещо, което да не знам.

— Марвин е сериозен тип, само че малко безцеремонен. Обича да цепи направо.

— Просто съм като убита — каза Джуди. — Защо Брайън го цени толкова много? Какво им става на тия двамата, любовници ли са, що ли?

Милт се засмя.

— Не, не са любовници. Но преди много години Марвин спаси живота на Брайън.

— Без майтап?

— При една престрелка. Бях там и видях. Устроихме засада на една лодка, разтоварваща хероин на Сонома Бийч в окръг Марин. Беше едно февруарско утро и беше толкова студено, че направо болеше. Лошите момчета разтоварваха стоката в гумени лодки и така ги караха до брега. Оставихме ги да свалят целия товар и тогава им скочихме.

Милт въздъхна и в очите му се появи отнесено изражение. На Джуди й мина мисълта, че той никога вече няма да види такива неща като предутринна засада. След малко той продължи:

— Брайън допусна грешка — остави един от ония да се приближи твърде много до него. И италианчето го награби, насочвайки в главата му дулото на пищова си. Всички вече бяхме извадили оръжията си, но ако застреляхме италианеца, той сигурно щеше да натисне спусъка, преди да умре. Брайън наистина се бе изплашил. — Милт сниши глас: — Напика се, всички видяхме петното отпред на панталона му. Обаче Марвин бе хладнокръвен като самия сатана. Тръгва той към италианеца и вика: „Застреляй мен бе, човек. Няма никаква разлика.“. Никога не бях виждал такова нещо. Оня италианец се подлъга. Бързо дръпна пищова от главата на Брайън и в тази нищожна част от секундата петима от нашите стреляха и го оставиха на място.

Джуди кимна. Това бе типична история — като ония, които агентите си разказваха след една-две бири в „Евъртън“. Тя обаче не ги отхвърляше като празни мъжки хвалби. Агентите на ФБР влизаха много рядко в престрелки. И никога не забравяха натрупания опит. Сега пече можеше да си обясни защо Кинсайд се чувства толкова привързан към Марвин.

— Е, тогава е ясно защо съм изпаднала в това положение — каза тя. — Брайън ми даде един случай, който изглеждаше ужасно шибан, но после, когато се оказа много важен, ми го отне и го даде на Марвин.

Милт въздъхна.

— Сигурно бих могъл да се намеся. Технически погледнато, все още съм ГСА. Обаче Кинсайд е изпечен политикан и знае, че вече няма да се върна. Ще се бори с мен. А аз не съм сигурен, че имам сили за това.

Джуди поклати глава:

— Не искам да се месиш. Ще се оправя сама.

— Какъв е тоя случай, дето го е дал на Марвин?

— „Проклятие от рая“, ония, дето правят земетресения.

— Дето казват, че могат да правят земетресения.

— Така мисли и Марвин. Но греши.

Милт я загледа смаяно.

— Ти сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— И какво ще правиш?

— Ще работя по случая зад гърба на Брайън.

Милт като че ли се обезпокои:

— Това е опасно.

— Да — отвърна Джуди. — Но не толкова, колкото земетресение.

 

 

Майкъл бе облечен в син костюм с бяла риза, отворена на гърдите, и без връзка. Дали се бе облякъл така, без да се замисли, запита се Джуди, или знае, че изглежда направо готов да го изядеш. Тя се бе облякла в дълга бяла рокля на червени точки. Беше горе-долу добре за майска вечер и освен това знаеше, че мъжете се извръщат след нея, когато я облича.

Майкъл я заведе в малък ресторант в центъра, в който сервираха вегетариански индийски ястия. Никога не бе яла индийско ядене, затова го остави той да поръчва. Тя сложи мобифона си на масата и каза:

— Знам, че това са лоши маниери, но Бо ме предупреди, че ще ми се обади, ако разбере нещо за откраднат сеизмичен вибратор.

— Нямам нищо против — отвърна Майкъл. — Ти обажда ли се на производителите?

— Да. Хванах един директор по продажбите. Тъкмо бе седнал у тях да гледа футбол по телевизора. Обеща, че утре ще ми изпрати списък с продажбите. Опитах се да го склоня за тази вечер, но каза, че е невъзможно. — Намръщи се. Нямаме много време, пет дни остават. — Но ми прати снимка по факса.

Тя извади сгънат на две лист от чантичката си и му го подаде.

Той сви рамене:

— Ами то си е просто камион, с малко странна машинария отзад.

— Обаче, след като Бо разпространи тази снимка, всяко ченге в Калифорния ще гледа за такъв камион. А ако утре излезе по вестниците и по телевизията, тогава и половината население ще се включи.

Донесоха поръчката им. Беше много пикантна, но вкусна. Джуди си хапна с удоволствие. По едно време улови Майкъл да я гледа с лека усмивка. Тя вдигна вежди.

— Да не съм казала нещо смешно?

— Радвам се, че кухнята ти харесва.

Тя се усмихна.

— Личи ли ми?

— Аха.

— Ще се опитам да бъда по-въздържана.

— Моля те, недей. Цяло удоволствие е да те гледа човек. Освен това…

— Какво?

— Харесвам, че не си затворена. Това е едно от нещата, които ме привличат у теб. Ти като че ли имаш голям апетит за живот. Харесваш Дъсти, прекарваш чудесно времето си с баща си, гордееш се, че работиш във ФБР, очевидно обичаш хубави дрехи… на теб ти харесва даже и юфка.

Джуди усети, че се изчервява, но й стана приятно. Хареса й картината, която той нарисува за нея с няколко думи. После се запита какво я привлича към него. Силата, реши тя. Можеше да бъде дразнещо инатлив, обаче в кризисни моменти бе като скала. Днес следобед, когато жена му показа такова безсърдечие, повечето мъже биха избухнали. Той обаче бе загрижех единствено за Дъсти.

Освен това с истинско удоволствие бих бръкнала в шортите му.

Джуди! Я се дръж прилично!

Тя отпи от виното и смени темата:

— Приемаме, че „Проклятие от рая“ имат данни, подобни на твоите, за точките под напрежение по разседа Сан Андреас.

— Трябва да ги имат, за да разберат къде сеизмичният вибратор може да предизвика земетресение.

— Би ли могъл да направиш същото? Да проучиш данните и да намериш най-доброто място?

— Мисля, че мога. Може би има пет-шест възможни места. — Той усети накъде бие тя. — И в такъв случай, предполагам. ФБР ще постави под наблюдение местата и ще гледа за сеизмичен вибратор.

— Да… ако аз отговарях за случая.

— Въпреки това ще направя списък и ще го пратя по факса на губернатора Робсън.

— Гледай да не го видят много хора. Ще предизвикаш паника.

— Обаче ако прогнозата ми излезе вярна, знаеш ли какъв тласък ще даде това на бизнеса ми?

— А нужен ли му е такъв тласък?

— И още как. Имам само един голям договор, с който горе-долу покривам наема и плащам сметката за мобифона на бившата ми жена. Парите за бизнеса заех от родителите ми и все още не съм започнал да им ги връщам. Надявах се да спечеля още един голям клиент — Общоамериканска застраховка.

— Едно време работех там. Продължавай.

— Мислех си, че договорът ми е в кърпа вързан, но те нещо го отлагат. Ако рекат да се отдръпнат, ще я загазя. Но ако предскажа земетресение и изляза прав, мисля, че ще подпишат и тогава мога да поотдъхна малко.

— Въпреки това гледай да бъдеш дискретен. Ако всички решат едновременно да напуснат Сан Франциско, ще избухнат улични безредици.

Той се ухили в смисъл на „много важно“. Широката му усмивка бе наистина неудържимо привлекателна.

— Май те стреснах малко, а?

Тя вдигна рамене:

— Признавам си го. Положението ми в Бюрото е много нестабилно. Ако свържат името ми с настъпила масова истерия, не вярвам да успея да се задържа.

— Толкова ли е важно за теб?

— И да, и не. Рано или късно ще се оттегля и ще си имам деца. Но искам да напусна, когато аз реша, а не някой друг.

— Имаш ли някого предвид, от когото да имаш деца?

— Не. — Погледът, отправен към него, бе искрен. — Трудно се намира подходящ мъж.

— Сигурно има опашка.

— Какъв приятен комплимент!

Питам се дали не би се включил в опашката. Питам се дали бих искала да го сториш.

Той й предложи още вино.

— Не, благодаря. Едно кафе, ако може.

Майкъл махна на сервитьора.

— Трудно е да си родител, но никога не съжаляваш.

— Разкажи ми за Дъсти.

Той въздъхна.

— Вкъщи не гледам животни, нямам цветя, прахът е много малко заради компютрите. Всички прозорци са, кажи-речи, херметически затворени и апартаментът е климатизиран. Да, обаче отидохме до книжарницата и на връщане той погали една котка. Час по-късно беше във вида, в който го завари.

— Лошо. Бедното хлапе!

— Неотдавна майка му се премести в планината, близо до границата с Орегон, и оттогава той е добре. До днес, искам да кажа. Ако не можем да се виждаме без пристъпи, не знам какво да правя. Не мога да отида да живея в тоя шибан Орегон, там няма достатъчно земетресения.

Изглеждаше толкова покрусен, че тя се пресегна през масата и стисна леко ръката му.

— Ще измислиш нещо. Обичаш го, това е ясно.

Майкъл се усмихна.

— Да, обичам го.

Изпиха кафето си и той плати. После я изпрати до колата.

— Тази вечер мина много бързо — каза й.

Мисля, че ме харесва.

Добре.

— Искаш ли да отидем на кино някой път?

Време за определяне на срещи. То никога не се променя.

— Да, би ми било приятно.

— Някоя вечер през тази седмица?

— Може.

— Ще ти се обадя.

— Добре.

— А може ли да те целуна за лека нощ?

— Да. — Тя се усмихна. — Да, моля.

Той наведе лице към нея. Беше нежна и плаха целувка. Устните му леко се размърдаха върху нейните, но не отвори уста. Тя отвърна на целувката по същия начин. Гърдите й повишиха чувствителността си. Без да се усети, Джуди прилепи тяло към неговото. Майкъл я притисна за миг, после се отдръпна.

— Лека нощ — каза той.

Стоеше и я гледаше как се качва в колата и й махна, когато потегли.

Тя сви зад ъгъла и спря пред един светофар.

— Брей! — възкликна.

 

 

В понеделник сутринта Джуди бе прикрепена към екип, разследващ една мюсюлманска военизирана група в Станфордския университет. Първата й работа бе да прегледа компютърните файлове за разрешения за оръжие, търсейки в тях арабски имена. Трудно й бе да се концентрира върху относително безобидна банда религиозни фанатици, като знаеше, че „Проклятие от рая“ в същото време планира следващото земетресение.

Майкъл й се обади в девет и пет.

— Как си, агент Джуди?

Гласът му я накара да се почувства щастлива.

— Добре съм. Наистина.

— Много ми беше приятно снощи.

Тя се сети за целувката и в ъгълчетата на устата й потрепна усмивка. По всяко време бих приела още една.

— На мен също.

— Утре вечер свободна ли си?

— Май да. — Нещо много бързо се съгласи. — Искам да кажа, ако не излезе нещо ново с този случай.

— Знаеш ли къде е „Мортън“?

— Да.

— Хайде да се видим в бара там в шест. После ще отидем на едно кино.

— Ще бъда там.

Това обаче си остана най-приятният й момент през цялата сутрин. Към обед вече не можеше да се сдържа и телефонира на Бо да провери дали няма нещо ново, но нямаше. Обади се на производителите на сеизмични вибратори и те я увериха, че почти довършват списъка и до края на работния ден ще бъдат на факса й. Това означава още един пропилян ден! Значи имаме само четири дни да ги хванем.

Бе твърде разстроена, за да яде, затова вместо да отиде да хапне нещо, мръдна до кабинета на Саймън Спароу. Беше облечен в безупречно изгладена риза по английски фасон, синя на розови райета. Не зачиташе неписания закон за неофициално облекло във ФБР и му се разминаваше, вероятно защото бе много добър в работата си.

Той говореше по телефона и в същото време не сваляше погледа си от екрана на вълновия анализатор.

— Въпросът ми може да ви се стори малко странен, госпожо Горки, но какво виждате през вашия прозорец в момента?

Заслушан в отговора, той гледаше спектъра на гласа на госпожа Горки, сравнявайки го с разпечатка, залепена отстрани на монитора. След няколко секунди посегна с молива и зачерта едно от имената в списъка там.

— Благодаря ви много за отзивчивостта, госпожо Горки. Повече няма да се наложи да ви безпокоя. Довиждане.

Джуди каза:

— Въпросът ми може да ви се стори малко странен, господин Спароу, но защо ви интересува какво вижда госпожа Горки от прозореца си?

— Изобщо не ме интересува — отвърна Саймън. — Обикновено този въпрос предизвиква отговор, дълъг горе-долу точно толкова, колкото ми трябва, за да анализирам гласа. И докато приключи с отговора си, знам дали това е жената, която търся.

— И коя е тя?

— Ами тази, която се обади на Джон Трут, разбира се. — Той потупа папката на бюрото си. — Досега на Бюрото, полицията и радиостанциите, излъчващи предаването, са се обадили общо хиляда двеста двадесет и девет души, твърдящи, че знаят коя е тя.

Джуди взе папката и я прелисти. Дали от това нямаше да излезе някоя жизненоважна улика? Секретарката на Саймън сравняваше обажданията. В повечето случаи обаждащите се даваха адреса и телефонния си номер, както и тези на заподозряната. В някои случаи разговорът бе записан:

Винаги съм подозирал, че е свързана с Мафията.

Тя е от ония типове. Изобщо не съм изненадана, че се е замесила в такова нещо.

Има вид на съвсем нормална майка, но гласът й… мога да се закълна над Библията.

В едно от особено безполезните безименни обаждания се казваше:

Знам, че съм чувал гласа й по радиото или нещо такова. Беше толкова секси, че го запомних. Но беше много отдавна. Може да съм го чул на плоча.

Гласът беше секси, спомни си Джуди. И тя го бе забелязала, като го чу. Жената би могла да направи цяло състояние, ако се захване да продава по телефона на търговците рекламно пространство, от което нямат нужда.

Саймън продължи:

— Досега съм елиминирал сто от тях. И започвам да си мисля, че ми трябва помощ.

Джуди продължи да прелиства папката.

— Бих ти помогнала, но ме предупредиха да не се меся в случая.

— Брей, много ти благодаря, зарадва ме.

— Знаеш ли как върви?

— Екипът на Марвин се обажда на всеки, който си е кореспондирал с кампанията „Зелена Калифорния“. Двамата с Брайън току-що тръгнаха за Сакраменто, но нямам представа какво ще кажат на известния господин Хънимун.

— Това не са проклетите Зелени и ние всички го знаем.

— Да, но други идеи той няма.

Джуди смръщи вежди, загледана в папката. Беше попаднала на още едно обаждане, споменаващо за плоча.

Чувал съм гласа й на плоча, абсолютно съм сигурен. Нещо от много отдавна, някъде към шейсетте.

Джуди вдигна поглед към Саймън.

— Забелязал ли си, че в две от обажданията се споменава за някакъв албум?

— Така ли? Пропуснал съм.

— Твърдят, че са чували гласа й на някаква стара плоча.

— Така ли? — Саймън веднага се оживи. — Може да е запис на говор — например приказки, Шекспир или пък нещо подобно. Гласът на хората, когато говорят, е доста различен от този, когато пеят.

По коридора мина Раджа Хан и я видя.

— О, Джуди, обади се баща ти, но аз мислех, че си отишла да обядваш.

Изведнъж тя се задъха. Без да каже дума на Саймън, излезе от кабинета му и изтича в своя. Без да сяда на стола, с трескави пръсти набра телефона на Бо.

Той вдигна още на първото позвъняване:

— Лейтенант Мадъкс.

— Какво имаш?

— Заподозрян.

— Божичко! Ти си велик!

— Слушай сега. Преди две седмици, някъде между Шилоу, Тексас, и Кловис, Ню Мексико, е изчезнал сеизмичен вибратор. По същото време изчезнал и шофьорът титуляр, а изгорялата му кола била намерена в местното сметище и в нея имало нещо, което приличало на пепелта му.

— Убили са го заради този смрадлив камион?! Тези хора май не вземат пленници, а?

— Заподозрян номер едно е някой си Ричард Грейнджър, на четиридесет и осем години. Викали му Рики и мислели, че е испаноезичен, но с такова име би могъл да бъде всякакъв, с малко тен. И гледай сега какво става. Има досие!

— Ти си гений, Бо!

— В този момент копие от него трябва да излиза от факса ти. Голяма гадина е бил през шейсетте и в началото на седемдесетте в Лос Анджелис. Присъди за нападение, обири по къщи, кражби на автомобили. Разпитван е във връзка с три убийства и продажба на дрога. Но през 1972 година изчезва от сцената. Мислят, че е очистен от Мафията, дължал им пари, но трупът му не е намерен, затова не са пратили делото му в архива.

— Работата е ясна. Рики е избягал от Мафията, намерил е нова религия и е създал секта.

— За нещастие не знаем къде.

— Освен че не е в долината Силвър Ривър.

— Могат да проверят на последния му известен адрес. Вероятно ще е чиста загуба на време, но ще ги помоля да го направят. Един приятел от отдел „Убийства“ ми дължи услуга.

— А разполагаме ли с някаква снимка на Рики?

— Има една в досието му, но на нея той е на деветнадесет години. Сега гони петдесетака и сигурно изглежда напълно променен. За щастие шерифът от Шилоу направи един портрет на компютъра. Обеща да ми го изпрати, но още не е пристигнал.

— Прати ми го веднага по факса, като пристигне, моля те.

— Дадено. Какво смяташ да правиш?

— Отивам в Сакраменто.

 

 

Беше четири и петнадесет, когато Джуди мина през вратата, над която бе изписано ГУБЕРНАТОР.

Зад голямото бюро седеше същата секретарка. Тя позна Джуди и на лицето й се изписа изненада.

— Вие бяхте от ФБР, нали? Срещата с господин Хънимун започна преди десет минути.

— Няма значение — отвърна Джуди. — Донесох много важна информация, която пристигна в последния момент. Но преди да вляза, бихте ли ми казали дали тук за мен не е получен някакъв факс?

Тъй като беше тръгнала от службата, преди да пристигне факсът с портрета на Рики Грейнджър, тя бе позвънила от колата на баща си и му бе казала да й го прати в губернаторството.

— Ще проверя — отвърна секретарката и вдигна една слушалка. — Да, факсът ви е тук.

След минутка страничната врата се отвори и едно младо момиче й донесе факса.

Джуди впери поглед в лицето. Това бе човекът, който можеше да избие хиляди хора. Нейният враг.

Видя хубав мъж, който явно е имал някакви проблеми, за да крие лицето си по този начин, предчувствайки като че ли какво ще му се случи. На главата си имаше каубойска шапка. Това предполагаше, че свидетелите, помогнали на шерифа да състави портрета, никога не са виждали заподозрения без нея. И като че ли нямаше никакъв намек за цвета на косата. Ако беше плешив, подстриган, къдрав или с дълга коса, той щеше да изглежда различно от този портрет. А и долната част на лицето му бе добре скрита от рунтавата брада и мустаците. Под нея челюстта би могла да бъде във всякаква форма. А досега, помисли си тя, той отдавна сигурно се е обръснал.

Човекът имаше дълбоко хлътнали в орбитите очи, взиращи се хипнотизиращо в нея. Но за обикновените хора всички престъпници имаха втренчен поглед.

Въпреки това портретът й каза някои неща. Рики Грейнджър не носи очила, явно не беше африкански американец, нито пък от азиатски произход, и тъй като брадата му е тъмна и гъста, косата му вероятно има същия цвят. От приложеното описание тя разбра, че мъжът е метър и осемдесет висок, строен, в добра форма, без забележим акцент. Не беше много, но все пак по-добре от нищо.

И нямаше нищо общо с това, с което разполагаха Брайън и Марвин.

Помощникът на Хънимун се появи и я въведе в Подковата, където работеха всички сътрудници на губернатора.

Джуди прехапа устни. Щеше да наруши първото правило на бюрокрацията и да направи шефа си на глупак. Това вероятно щеше да бъде краят на кариерата й.

Майната й.

В момента искаше само да накара шефа си да вземе „Проклятие от рая“ на сериозно, и то преди ония да започнат да избиват хората. Направи ли го, ако иска — да я уволнява.

Минаха покрай личния кабинет на губернатора и след това помощникът отвори вратата към стаята на Хънимун.

Джуди влезе.

За миг се наслади на изненадата и неприязънта, изписани по лицата на Кинсайд и Хейс.

После отправи поглед към Хънимун.

Секретарят на кабинета бе облечен в бледосива риза с убитосиня връзка на бели точици и тъмносиви тиранти. Той вдигна вежди, като видя Джуди, и каза:

— Агент Мадъкс! Господин Кинсайд току-що ми каза, че сте били отстранена от случая заради неадекватно поведение.

Джуди бе като убита. Очакваше, че тя ще контролира ситуацията, защото сама предизвикваше фурора. Хънимун обаче я бе изпреварил. Не можеше да позволи някой да го слага на втори план в собствения му кабинет.

Джуди се съвзе бързо. Добре, господин Хънимун, щом искате да играем твърдо, аз ще бъда с бухалката.

Тя се обърна към него:

— Брайън е пълен лайнар.

Кинсайд зяпна, но Хънимун съвсем леко вдигна вежди.

Джуди продължи:

— Аз съм най-добрия агент, с когото той разполага, и току-що го доказах.

— Така ли? — рече Хънимун.

— Докато Марвин си седеше, наврял палци в задника си, преструвайки се, че няма за какво да се притесняваме, аз разреших случая.

Кинсайд скочи на крака с почервеняло лице:

— Мадъкс, какво, по дяволите, правиш тук?

Тя не му обърна внимание.

— Знам кой изпраща заплахи за тероризъм на губернатора Робсън — каза тя на Хънимун. — А Марвин и Брайън не знаят. Вие сам ще направите заключение кой е имал неадекватно поведение.

Пламнал целият, Хейс избухна:

— За какво, по дяволите, говориш?

Хънимун каза:

— Хайде всички да седнем. След като госпожица Мадъкс така и така ни прекъсна, няма да е зле да чуем какво има да ни казва. — Кимна към помощника си. — Затвори вратата, Джон. А сега, агент Мадъкс, правилно ли чух да казвате, че знаете кой стои зад тези заплахи към губернатора?

— Правилно. — Тя сложи факса на бюрото на Хънимун. — Това е Ричард Грейнджър, престъпник от Лос Анджелис, който погрешно е бил смятан за убит от Мафията през 1972 година.

— А откъде знаете, че той е извършителят?

— Вижте това. — Подаде му друг лист хартия. — Ето ви сеизмограмата на типично земетресение. Вижте вибрациите, предшестващи труса. Серии от неравномерни леки трусове с различен магнитуд. Това са типични предтрусове. — Джуди извади още един лист. — А тук това е сеизмограмата на земетресението в долината Оуънс. Тук няма нищо неравномерно. Вместо естествената бъркотия, имаме серии равномерни вибрации.

Хейс я прекъсна:

— Никой не можа да каже от какво са тези вибрации.

Джуди се извърна към него:

— Ти не можа, но аз можах. — Извади следващия лист. — Погледнете тази диаграма.

Хънимун разгледа внимателно третата диаграма, сравнявайки я с втората.

— Равномерни вибрации, също като в Оуънс. От какво са предизвикани тези вибрации?

— От една машина, наречена сеизмичен вибратор.

Хейс изхъмка подигравателно, но Хънимун остана напълно сериозен.

— Какво е това?

— Ето го. — Тя му подаде снимката, изпратена й от производителите. — Използват го в геоложките проучвания за петрол.

Хънимун изглеждаше скептично настроен.

— Да не искате да кажете, че земетресението е било предизвикано от човек?

— Аз не теоретизирам. Аз ви давам факти. Непосредствено преди земетресението на същото място е бил използван сеизмичен вибратор. Вие сам направете изводите си.

Той я загледа втренчено, преценявайки дали не го будалка. Без да трепне, тя също впери поглед в него. Накрая той каза:

— Добре. Как стана така, че свързвате всичко това с брадатия от портрета?

— Преди седмица в Шилоу, Тексас, е бил откраднат един сеизмичен вибратор.

Чу зад гърба си реакцията на Хейс:

— О-о, идиотщина!

Хънимун каза:

— И човекът от портрета?…

— Ричард Грейнджър е заподозрян номер едно в тази кражба, както и в убийството на шофьора на камиона. Грейнджър е работил с бригадата, към която е бил прикрепен вибраторът. Компютърният портрет с направен по описание на бившите му колеги.

Хънимун кимна.

— Това ли е всичко?

— А не е ли достатъчно? — парира го тя.

Хънимун не отговори и се обърна към Кинсайд:

— Какво ще кажете за всичко това?

Кинсайд му се усмихна снизходително.

— Не мисля, че трябва да ви безпокоим с вътрешните ни проблеми…

— О, но аз искам да ме безпокоите — отвърна Хънимун. В гласа му звънна опасна нотка и температурата в стаята изведнъж сякаш падна. — Поставете се на мое място. Идвате тук и ми казвате, че земетресението не е предизвикано от човек. — Гласът му се повиши: — А както излиза от тези сведения, то е било точно такова. Значи имаме срещу себе си група, способна да предизвика истинско бедствие.

Заля я вълна на облекчение, когато разбра, че Хънимун й е повярвал. Страшно го беше яд на Кинсайд. Изправи се и насочи показалец към него:

— Вие ми казвате, че не можете да намерите извършителите, а после изведнъж влиза агент Мадъкс с име, полицейско досие и дори една шибана снимка.

— Мисля, че трябва…

— Мисля, че ти си се подпичквал с мен, специален агент Кинсайд — каза Хънимун, прекъсвайки го. Лицето му бе посивяло от яд. — А когато хората се подпичкват с мен, ставам особено раздразнителен.

Джуди седеше, мълчаливо гледайки как Хънимун разбива Кинсайд отвсякъде. Ако раздразнителността ти е такава, Ал, никак не ми се ще да те видя, когато си истински побеснял.

Кинсайд опита отново:

— Съжалявам, ако…

— Мразя също така хора, които се извиняват — отново го прекъсна Хънимун. — Извинението се прави с цел извиняващият се да се почувства по-добре, за да може да повтори отново същото. Не съжалявайте.

Кинсайд се опита да събере малкото, което бе останало от достойнството му.

— Какво искате тогава да ви кажа?

— Че връщате на агент Мадъкс случая.

Джуди го изгледа с невярващ поглед. Получи се даже по-добре, отколкото се бе надявала.

Кинсайд се огледа така, сякаш му бяха казали да мине гол по Юниън Скуеър, и преглътна с усилие.

Хънимун продължи:

— Ако имате някакви проблеми да го направите, просто ми кажете. Веднага ще помоля губернатора Робсън да се обади на директора на ФБР във Вашингтон и да му обясни причините защо трябва да изпълните тази молба.

— Няма да е необходимо — каза Кинсайд.

— Тогава върнете Мадъкс.

— Добре.

— Не, не е „добре“. Искам да й го кажете тук, и то веднага.

Брайън не вдигна поглед към Джуди, но каза:

— Агент Мадъкс, поемате случая с разследването на „Проклятие от рая“.

— Благодаря — отвърна Джуди.

Спасена!

— А сега се махайте оттук! — изрече Хънимун.

Всички станаха.

Хънимун каза:

— Мадъкс.

Тя се извърна от вратата:

— Да?

— Докладвайте ми всеки ден по веднъж.

Това означаваше, че ще продължи да я подкрепя. Можеше да говори с Хънимун винаги когато пожелаеше. И Кинсайд го знаеше.

— Нямате проблем — отвърна тя.

Излязоха.

Докато напускаха Подковата, Джуди се усмихна сладко на Кинсайд и повтори думите, които той й бе казал в същата сграда преди четири дни:

— Ти се справи чудесно, Брайън. Не се безпокой за нищо.