Кен Фолет
Проклятие от рая (12)

11.

В бледата светлина на ранната утрин Прийст отби стария плимут от пътя и спря. Хвана Мелъни за ръката и я поведе към гората. Планинският въздух бе хладен и те се разтрепериха в тънките си тениски, докато усилието от ходенето не стопли телата им. След няколко минути двамата излязоха на една издатина, от която се виждаше цялата ширина на долината Силвър Ривър.

— Ето къде искат да построят стената — каза Прийст.

На това място долината се стесняваше като гърло на бутилка, така че отсрещната страна бе на не повече от четиристотин — четиристотин и петдесет метра. Беше твърде тъмно, за да могат да видят реката, но в утринното безмълвие ясно я чуваха как бълбука под тях. Светлината бавно избутваше мрака и долу постепенно започнаха да се оформят силуетите на кранове и огромни земекопни машини, неподвижни и безмълвни като заспали динозаври.

Прийст почти бе загубил надежда за преговори с губернатора Робсън. Започваше вторият ден след земетресението в долината Оуънс, а от него нито дума. Прийст не можеше да разбере каква е стратегията на губернатора, но тя със сигурност не беше капитулация.

Трябваше да се предизвика още едно земетресение.

Това обаче го тревожеше. Мелъни и Стар може да проявят неохота, особено след като знаят, че вторият трус ще трябва да нанесе повече щети от първия. Трябваше да укрепи вярата им. Започваше с Мелъни.

— Преграждането ще създаде езеро, дълго шестнадесет километра, и ще стигне чак до ръба на долината — каза й той. Виждаше как овалното й бледо лице започва да се изопва от гняв. — Оттук нагоре, докъдето ти стига погледът, всичко ще бъде под вода.

Отвъд гърловината долината се разширяваше и докато мракът продължаваше да се разрежда, двамата ясно започнаха да различават разпръснатите долу къщички, градини и нивя, свързани помежду си с черни пътища.

Мелъни се обади:

— Но някой сигурно се е опитал да попречи на строежа.

Прийст кимна.

— Имало е голяма съдебна битка. Ние не взехме участие в нея, защото не вярваме на съдилища и на адвокати. И не искахме да ни безпокоят с репортери и телевизионни камери — твърде много от нас имат какво да крият. Точно затова не казваме на хората, че сме комуна. Повечето от съседите ни не знаят, че изобщо съществуваме, а останалите мислят, че лозето е собственост на някой от Напа и се обработва от сезонни работници. Така че не взехме участие в протестното движение. Обаче някои от по-богатите жители наеха адвокати, а организациите за защита на околната среда се присъединиха към останалите. Нищо не стана.

— Как така?

— Губернаторът Робсън подкрепи проекта и назначи тоя тип Ал Хънимун да се погрижи за случая. — Прийст мразеше Хънимун, защото той бе мамил, лъгал и манипулирал пресата по най-безскрупулен начин. — Той извъртя нещата така, че медиите започнаха да представят хората от долината като шепа егоисти, които искат да прекъснат тока на всяка болница и на всяко училище в Калифорния.

— Като че ли е твоя вината, че в Лос Анджелис хората си слагат подводно осветление в басейните и си дърпат завесите на прозорците с електромотори.

— Точно така. Обаче „Коустъл Илектрик“ получи разрешение да построи язовира.

— И сега всички тези хора ще изгубят домовете си.

— Плюс център за езда, резерват за диви животни, няколко летни вили и военизирана група откачайки, наречена „Лос Аламос“. Всички получават компенсация — с изключение на нас, защото не сме собственици на земята, а я наемаме за срок от една година. Няма да вземем нищо… за най-доброто лозе между Напа и Бордо.

— И единственото място, където намерих покой.

Прийст изхъмка съчувствено. Точно натам искаше да тласне посоката на разговора.

— Дъсти винаги ли е имал тези алергии?

— Откакто се е родил. Той беше даже алергичен към млякото. Краве мляко, хумана, дори и човешко мляко. Оцеля благодарение на козето мляко. Точно тогава се замислих. Човешкият вид сигурно прави нещо не както трябва, щом като светът е толкова замърсен, че дори и собственото ми мляко е отровно за детето ми.

— Но нали си го водила на доктори?

— По настояване на Майкъл. Аз знаех, че те не могат нищо да направят. Тъпчеха го с лекарства и се опитваха да притъпят чувствителността на имунната му система, за да смекчат реакцията й към алергени. Как може да се лекува по този начин? Той имаше нужда от чиста вода, чист въздух и здравословен начин на живот. И като че ли през целия си живот съм търсила именно такова място… като това.

— Трудно ти е било.

— Нямаш представа колко трудно. Сама жена с болно дете на ръце не може да си намери работа, не може да си намери прилично жилище, не може да живее. Всеки мисли, че Америка е страхотно място за живот, но и тя е като навсякъде.

— Беше много зле, когато те видях за пръв път.

— Бях готова да се самоубия, а преди това да убия и Дъсти. — Очите й се напълниха.

— Да, но намери това място.

Лицето й потъмня от гняв:

— А сега те искат да ми го отнемат!

— ФБР казва, че не ние сме предизвикали земетресението, а губернаторът мълчи.

— Да вървят по дяволите, тогава ще им устроим още едно! Само че този път ще гледаме да не го пренебрегнат толкова лесно.

Точно това очакваше да чуе от нея.

— Ще се наложи да предизвикаме щети, някои сгради ще се срутят. Могат да пострадат и хора.

— Но ние нямаме избор!

— Можем да се махнем от долината, да развалим комуната и да се върнем към стария начин на живот. Редовна работа, пари, отровен въздух, завист и омраза.

Беше я изплашил.

— Не! — кресна тя. — Не искам да чувам такива работи!

— Мисля, че си права. Вече не можем да се върнем назад.

— Лично аз не мога.

Той отново зарея поглед нагоре и надолу по долината.

— Ще се постараем всичко това да остане така, както бог го е сътворил.

Тя затвори очи от облекчение и прошепна:

— Амин.

Прийст отново я хвана за ръката и я отведе в колата.

Карайки по тесния черен път, я попита:

— Ще ходиш ли днес да вземеш Дъсти от Сан Франциско?

— Да, тръгвам веднага след закуска.

През астматичните звуци, издавани от допотопния осемцилиндров двигател, Прийст долови някакъв нов и странен звук. Хвърли поглед през страничното стъкло и видя хеликоптер.

— Мамка му! — извика и рязко натисна спирачката.

Мелъни едва не се удари в предното стъкло.

— Какво има? — попита изплашено.

Прийст изскочи от колата. Хеликоптерът изчезваше на север.

Мелъни също излезе.

— Какво има?

— Какво прави този хеликоптер тук?

— О, боже! — промълви тя с треперещ глас. — Мислиш, че търсят нас?

Шумът заглъхна и след това отново се появи. Хеликоптерът изведнъж изскочи над дърветата, летейки съвсем ниско.

— Това са май федералните — каза Прийст. — По дяволите!

След вчерашната вяла пресконференция той се бе почувствал в безопасност поне за няколко дни. Кинсайд и Хейс имаха още много хляб да ядат, докато го хванат. А сега ето ги изведнъж тук, в долината.

Мелъни тревожно попита:

— А сега какво ще правим?

— Ще запазим спокойствие. Не са дошли за нас.

— Откъде знаеш?

— Погрижих се за това.

Тя бе на ръба на сълзите.

— Прийст, защо винаги говориш с гатанки?

— Съжалявам. — Спомни си, че му е много необходима за това, което искаше да направи, а то означаваше, че трябва да й обясни някои работи. Събра мислите си и продължи: — Не би трябвало да идват за нас, защото не знаят за съществуването ни. Комуната не съществува в никакви правителствени документи. Собственик на земята ни е Стар. Няма я също така в полицейските архиви и в тези на ФБР, защото никога не сме привличали вниманието им. За нас не е написана нито една статия и не е излъчено нито едно предаване по телевизията. Не сме данъчно регистрирани. Лозето ни не е обозначено на никоя карта.

— Тогава защо са дошли?

— Мисля, че са дошли заради „Лос Аламос“. Тия откачалки са сигурно в досиетата на всяка институция на изпълнителната власт в континентална Америка. За бога, те даже стоят пред вратата си, въоръжени с пушки и автомати, така че всеки да знае, че тук има банда превъртели побърканяци.

— А откъде си сигурен, че ФБР идва за тях?

— Погрижих се за това. Когато Стар се обади в предаването на Джон Трут, казах й да цитира лозунга на „Лос Аламос“: „Ние не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати“. Подхвърлих им лъжлива следа.

— Значи сме в безопасност, така ли?

— Не съвсем. След като изтеглят празна карта при „Лос Аламос“, федералните сигурно ще започнат да се оглеждат и по другите жители на долината. Ще видят лозето от хеликоптера и ще ни удостоят с посещението си. Затова по-добре да се прибираме вкъщи и да предупредим останалите.

Той скочи в колата. Веднага щом и Мелъни влезе, настъпи педала докрай. Колата обаче бе на двадесет и пет години и съвсем не бе създадена за виещи се планински пътища. Прийст започна да ругае астматичния карбуратор и рахитичното окачване.

Докато се бореше със завоите, мина му мисълта кой ли от ФБР е издал заповед за тази хайка. От Кинсайд и Хейс не очакваше да направят такъв интуитивен скок, затова сигурно имаше още някой. Но кой?

Зад тях изведнъж се появи черна кола и с блеснали фарове, макар че вече бе съвсем светло, започна бързо да ги настига. Наближаваха завой, но шофьорът отзад свирна с клаксона и тръгна да изпреварва. Докато минаваха край тях, Прийст видя човека зад волана и пътника до него — двама мрачни млади мъже, облечени в обикновени костюми, гладко избръснати и късо подстригани.

Веднага след това се появи и втора кола, пак със светещи фарове и виещ клаксон.

— Аман! — каза Прийст.

Когато ФБР бързаше за някъде, по-добре беше да се махне от пътя им. Той натисна спирачката и отби. Десните колелета на плимута вдигнаха прах по банкета. Втората кола профуча покрай тях и веднага след нея се появи трета. Прийст спря плимута напълно.

Двамата с Мелъни седяха и гледаха профучаващите край тях коли. Освен тях имаше още две бронирани машини и три микробуса, пълни с мъже със сериозни лица. Имаше и няколко жени.

— Това е хайка — промълви Мелъни със страхопочитание.

— А стига бе, вярно ли? — каза Прийст, станал ироничен от напрежение.

Тя обаче не забеляза иронията.

От колоната се отдели една кола и спря зад плимута.

Прийст се изплаши и впери поглед в огледалото. Беше тъмносин буик ригъл. Шофьорът говореше нещо по микрофон. На дясната седалка седеше още един човек. Лицата им не се виждаха добре.

Сега от все сърце му се прииска да не бе ходил на тази шибана пресконференция. Някой от тия типове в буика може да е бил вчера на нея. Ако е така, тогава със сигурност щяха да го питат какво прави един адвокат от Оукланд в долината Силвър Ривър. Едва ли щяха да си помислят, че е случайност. Всеки агент с малко мозък в главата щеше да сложи Прийст начело в списъка на заподозрените.

Изнизваха се последните коли от колоната. Отзад в буика шофьорът прибра микрофона. Всеки момент можеха да излязат от колата. Прийст отчаяно се мъчеше да измисли убедителна версия. Този случай ме заинтересува и от едно телевизионно предаване си спомних за тази военизирана организация и техния девиз за това, че не признавали правителството — същото нещо, което каза и жената от предаването на Джон Трут, и затова си помислих… ъ-ъ… такова… да се направя малко на детектив и да ги проверя сам… Да, ама тия нямаше да повярват на нито една дума. Независимо колко убедително звучеше версията му, федералните щяха така основно да го продухат, че нямаше изобщо да успее да ги изработи.

Двамата агенти излязоха от колата. Прийст впери поглед в тях. Не ги позна. Това малко го отпусна. По лицето му се стичаше пот и с опакото на дланта си той я избърса.

Мелъни изпъшка:

— О, боже, какво пък искат тия сега?

— Запази спокойствие — каза Прийст. — Не давай вид, че бързаш. Ще се престоря, че те ме интересуват много, ама наистина много. Това ще ги накара да ни оставят на мира по възможно най-бързия начин. Обратна психология.

Той изхвръкна от колата.

— Хей, вие от полицията ли сте? — викна ентусиазирано. — Да няма нещо интересно?

Шофьорът, слаб мъж с очила в черни рамки, каза:

— Ние сме федерални агенти. Сър, проверихме номера на колата ви и установихме, че колата ви е регистрирана на името на компания за бутилиране в Напа.

Пол Бийл се грижеше за застраховката и всичката останала документация за колата.

— Това са работодателите ми.

— Мога ли да видя книжката ви?

— О, разбира се. — Прийст извади книжката от вътрешния си джоб. — Оня хеликоптер преди малко ваш ли беше?

— Да, сър, наш. — Агентът провери книжката и му я върна. — А накъде сте тръгнали толкова рано?

— Работим във винарната малко по-нататък. Хей, дано да сте дошли за ония проклети военизирани тъпаци. Изпоплашили са всичко живо наоколо и…

— А откъде идвате?

— Снощи бяхме на купон в Силвър Сити и позакъсняхме малко. Но съм трезвен, не се безпокойте!

— Това е добре.

— Слушайте, аз понякога пиша по някой и друг ред за местния вестник, знаете го, Силвър Сити Кроникъл. Бихте ли могли да ми кажете нещо за тази хайка? Години наред това ще си остане най-голямата новина в окръг Сиера! — Още докато изричаше думите, му дойде наум, че това е доста рискован ход за човек, който не умее нито да чете, нито да пише. Потупа се по джобовете. — Пфу, да му се не види! Нямам нищо за писане.

— Не можем да ви кажем нищо — каза агентът. — Трябва да се обадите на пресаташето ни в офиса на Бюрото в Сакраменто.

Прийст се престори на разочарован.

— О! О, да, разбирам…

— Казахте, че се прибирате към къщи.

— Да. Да, май ще е най-добре да си тръгваме. Успех с ония тъпанари там!

— Благодаря.

Агентите тръгнаха към колата си.

Те изобщо не записаха името ми.

Прийст влезе в колата и вперил поглед в огледалото, загледа как двамата агенти влизат в своята. Нито един от двамата не посегна да запише нещо.

— Исусе Христе! — въздъхна с благодарност. — Тия ми повярваха.

Той тръгна и буикът го последва.

Приближавайки портата към фермата на „Лос Аламос“ няколко минути по-късно, Прийст свали стъклото си и се ослуша за стрелба. Такава нямаше. Изглежда, ФБР бе пипнала „Лос Аламос“ в леглата им.

Излезе от последния завой и видя, че до портата на фермата са паркирани две коли. Масивната дървена врата, затваряща достъпа навътре, бе разбита на трески. ФБР са минали през тях с бронираните си коли, без да спират, каза си той. Обикновено вратата се пазеше — къде е бил часовият? После видя един мъж в камуфлажни панталони, легнал по лице на тревата, с хванати в белезници ръце на гърба, пазен от четирима агенти. Федералните не се шегуваха.

Прийст бавно премина край тях като любопитен минувач.

Зад тях буикът отби и спря край разбитата врата.

Веднага щом се скри зад завоя, Прийст настъпи газта.

 

 

Когато се върна в комуната, отиде право в бунгалото на Стар, за да й каже за ФБР.

Свари я в леглото с Боунс.

Той я докосна по рамото, за да я събуди и каза:

— Трябва да поговорим. Ще те чакам отвън.

Тя кимна. Боунс не помръдна.

Прийст излезе отвън и я изчака да се облече. Нямаше нищо против Стар да поднови връзката си с Боунс, разбира се. Прийст редовно си лягаше с Мелъни, така че Стар беше в правото си да се забавлява със старата си любов. Въпреки това изпитваше някаква смесица от любопитство и леко недоволство. Как бяха в леглото — страстни и жадни един за друг или отпуснати и игриви? Мислеше ли си Стар за Прийст, докато правеше любов с Боунс, или забравяше всички и мислеше само за този, с когото бе в момента? Сравняваше ли ги мислено и отбелязваше ли, че единият е например по-енергичен, по-нежен или по-изкусен? Тези въпроси не бяха нещо ново. Спомни си, че винаги си ги бе задавал, когато за Стар се появеше нов приятел. Беше също като едно време, само че сега бяха много по-възрастни.

Знаеше, че неговата комуна не е като другите. Пол Бийл бе обиколил доста комуни. Всички започвали с едни и същи идеи, но повечето от тях правели компромиси с тях. Молели се заедно, следвайки напътствията на някой гуру или религиозна дисциплина, но често се връщали към частната собственост, парите и не прилагали напълно принципите на свободната любов. Сигурно защото са били слаби, помисли си Прийст. Не са намирали сили да се придържат към идеите си и да ги прилагат на практика. В някои моменти на самомнително откровение той си казваше, че това е сигурно въпрос на водачество.

Стар излезе навън, обула дънките и нахлузила яркосиньото горнище на анцуга си. За жена, току-що станала от леглото, изглеждаше страхотно и той й го каза.

— Едно добро чукане върши чудеса с външния ми вид — отвърна тя и Прийст усети едва доловима нотка, която го накара да си помисли, че Боунс е своего рода отмъщение заради Мелъни. Можеше ли това да се окаже дестабилизиращ фактор? Той вече имаше на главата си достатъчно грижи.

Засега реши да остави тази мисъл настрана. Повел Стар към готварната, разказа й набързо за хайката.

— Може да решат да проверят и останалите жители на долината и ако е така, вероятно ще намерят пътя за насам. Няма да заподозрат нищо, ако не им дадем повод да разберат, че сме комуна. Трябва просто да се придържаме към обичайната версия. След като сме сезонни работници без никакви дълготрайни интереси в долината, няма причина да ни пука за язовира.

Тя кимна.

— Ти по-добре им припомни това на закуска. Оризарите ще разберат за какво става въпрос, а останалите ще помислят, че това е нормална практика да не се казва нищо, което може да привлече вниманието върху нас. Ами децата?

— Няма да разпитват и децата. Те са ФБР, а не Гестапо.

— Добре.

Влязоха в кухнята и започнаха да приготвят кафето.

Вече минаваше десет часа, когато двама агенти се запътиха надолу, слизайки в селището, изплескани с кал и с полепени по панталоните репеи. Прийст ги наблюдаваше от хамбара. Ако познаеше някого от вчера, тихомълком щеше да се измъкне и да се скрие в гората. Но не, никой от двамата не му изглеждаше познат. Единият бе висок, слабоват мъж на около четиридесет и пет години, с късо подстригана тъмна коса, а другият — малко по-дребен, но с яко телосложение, също тъмнокос, с азиатски очи. И двамата бяха облечени в еднакви сиви костюми.

Прийст се отправи с престорено ленива крачка към лозето и се захвана да плеви. През това време двамата се приближиха откъм другия край на лозето и се обърнаха към най-близо намиращия се до тях Дейл. Сърцето на Прийст лудо заблъска в гърдите и той се напрегна да чуе разговора.

— Добър ден — поздрави по-възрастният.

Дейл бавно изправи гръб и ги огледа. Ха така. Дейл.

— Добър ден — отвърна той.

— Ние сме агенти от ФБР — продължи по-възрастният. — Аз съм специален агент Олдрич, а това е специален агент Хо. Вие тук ли живеете?

— Да — отвърна Дейл. — Тук живея и тук работя. Повечето от нас са сезонни работници — продължи той, следвайки предварително съгласувания с Прийст сценарий. — Фирмата ни осигурява временно настаняване, защото мястото е много отдалечено.

Олдрич забеляза:

— Странно място за овощна ферма.

— Това не е овощна ферма, това е винарна. Искате ли да опитате една чаша от миналогодишната ни реколта? Наистина е много добро.

— Не, благодаря. Освен ако произвеждате и нещо безалкохолно.

— Не, съжалявам. Само истинско вино.

— Кой е собственик на мястото?

— Бутилираща компания в Напа.

Хо хвърли поглед към къщичките, струпани откъм другия край на лозето.

— Имате ли нещо против да поогледаме малко наоколо?

Дейл сви рамене.

— Не, разбира се, оглеждайте си.

Прийст гледаше разтревожено агентите, докато се отдалечаваха. На пръв поглед версията им бе много убедителна — тия хора са лошо платени работници, живеещи в занемарени условия, осигурявани им от неособено заинтересувано ръководство. Но все пак имаше някои неща, които биха накарали един по-умен агент да започне да задава повече въпроси. Най-очебийното бе храмът. Стар бе прибрала плаката с Петте парадокса, но въпреки това някой с по-мислещ мозък пак би запитал защо класната им стая е кръгла, без прозорци и мебелировка.

Освен това в гората наблизо отглеждаха марихуана. ФБР не се интересуваше от дребни количества, но отглеждането не се вписваше в поминъка на кратко трайно пребиваващ работник. Безплатният магазин изглеждаше като всички останали магазини, само дето по стоката нямаше цени, а на тезгяха — касов апарат.

Имаше сигурно още стотици начини да разбият версията им, ако се вгледаха по-отблизо, но Прийст се надяваше ФБР да е насочило вниманието си единствено към „Лос Аламос“, а проверката на съседите да е само рутинна.

С усилие потисна желанието си да последва агентите. Много му се искаше да види какво гледаха и какво обсъждаха, докато навират глави в неговото бунгало. Но продължаваше работата си, вдигайки от време на време глава да проследи къде са и какво правят.

Двамата влязоха в готварната. В момента там бяха Гардън и Слоу, правеха лазаня за обед. Какво им казваха агентите? Дали Гардън не бърбореше прекалено нервно, издавайки се по този начин? Дали Слоу не е забравил инструкциите и не е започнал да дрънка възторжено за всекидневната медитация?

Агентите излязоха от готварната. Прийст втренчи поглед в тях, мъчейки се да разбере какво мислят, но бяха твърде далеч, за да отсъди по изразите на лицата и от движенията им.

Те тръгнаха между бунгалата и занадничаха в тях.

Разгледаха пресата за гроздето, линовете, където виното ферментираше, и бъчвите, в които миналогодишната реколта очакваше да бъде бутилирана. Дали нямаше да им направи впечатление, че нищо не работи на ток?

Отвориха вратата и на храма. Дали нямаше да започнат да разпитват децата, напук на предвижданията на Прийст? Дали Стар нямаше да захвърли маската на хладнокръвието и да ги нарече фашистки свини? Прийст затаи дъх.

Агентите затвориха вратата, без да влизат вътре.

После се спряха да разговарят с Дъбака, който режеше дървен материал за дъги. Той само вдигна поглед към тях, отговаряйки едносрично на въпросите им, без да спира работата си. Може би смяташе, че ако е приятелски настроен, това можеше да им се стори подозрително.

Двамата се натъкнаха на Анет, която тъкмо бе излязла да простира пелени. Вероятно в момента започваше да им обяснява: „Няма достатъчно дървета по света, за да може всяко дете да има пелени за еднократна употреба“.

Двамата слязоха до потока и започнаха да оглеждат камъните, мъчейки се вероятно да разберат как да минат от другата страна. Всичката марихуана беше от другата страна. Обаче на агентите вероятно не им се искаше да си мокрят краката, защото се обърнаха и закрачиха обратно.

Накрая отново се върнаха в лозето. Прийст се помъчи да познае нещо по лицата им, без да ги гледа втренчено. Бяха ли видели нещо, разпалило подозренията им? Олдрич бе враждебно настроен, Хо — приятелски, но това бе само театър.

Олдрич отново заговори на Дейл:

— Някои от тези бунгала сте ги обзавели доста добре за „временно настаняване“, а?

Прийст изстина. Въпросът бе зададен със скептичен тон, което предполагаше, че Олдрич не вярва на версията им. Прийст започна да се пита дали няма начин да убие и двамата агенти и да му се размине.

— Да — отвърна Дейл. — Някои от нас се връщат почти всяка година. — В момента импровизираше, това не бе по сценария. — А някои от нас живеят тук през цялата година.

Дейл не го биваше да лъже. Ако това продължеше още малко, можеше да се издаде.

Олдрич каза:

— Искам списък на всички, които живеят или работят тук.

Мислите на Прийст бясно запрепускаха. Дейл не би могъл да даде комуналните им имена, защото по този начин щеше да издаде всичко, а и без това агентите щяха да искат само истински имена. Да, но някои от комунарите имаха полицейски досиета, включително и самият Прийст. Щеше ли Дейл да измисли имена за всеки един от тях, щяха ли да му издържат нервите на това натоварване?

Хо добави:

— Ще ни трябват също възраст и постоянен адрес.

Мамка му! Започва да става от лошо по-лошо.

Дейл отвърна:

— Можете да вземете тези неща от документите на фирмата.

Не, не могат.

Хо продължи:

— Съжалявам, но ни трябват веднага.

Дейл като че ли се стъписа.

— Хей, ама вие трябва да обиколите всички и да ги попитате. Да не съм бабувал на хората, че да знам рождените им дати. Аз съм им бригадир, а не дядо.

Прийст мислеше трескаво. Работата ставаше опасна. Не можеше да позволи агентите да разпитват всеки един поотделно. Щяха да се издадат.

Взе решение за миг и пристъпи напред.

— Господин Арнълд — подвикна той, измисляйки на момента име на Дейл, — може би бих могъл да помогна на тези господа.

Без да го бе планирал, той бе възприел тона на приятелски настроен, готов да помогне, но неособено умен тип. Обърна се към агентите:

— От години насам непрекъснато идвам тук и мисля, че познавам всички. Знам и на колко години са.

Дейл с облекчение прехвърли отговорността обратно на Прийст.

— Добре, давай — каза му той.

— Защо не отидем в готварната? — предложи Прийст на агентите. — Щом не пиете вино, сигурно няма да откажете по едно кафе.

Хо се усмихна и каза:

— Така наистина е по-добре.

Прийст ги поведе към готварната и тримата влязоха вътре.

— Ние имаме малко работа тук — обясни той на Гардън и Слоу. — Вие просто се опитайте да не ни забелязвате и продължавайте с тая убийствено миришеща паста.

Хо предложи на Прийст бележника си.

— Защо просто не напишете имената, годините и адресите в този бележник?

Прийст не посегна изобщо към бележника и каза непринудено:

— О, почеркът ми е най-ужасното нещо на този свят. Вие седнете на масата и пишете, а през това време аз ще ви направя кафе.

Той сложи водата на огъня, а агентите се настаниха на дългата чамова маса.

— Бригадирът се казва Дейл Арнълд, той е на четиридесет и две години.

Тия момчета никога нямаше да успеят да проверят дали това е така. Нито един оттук не бе вписан в телефонен указател или в какъвто и да е друг вид регистрация.

— Постоянен адрес?

— Той живее тук. Всички са така.

— Мислех, че сте сезонни работници.

— Точно така. Повечето от тях ще си тръгнат, като дойде ноември, реколтата е прибрана и гроздето е намачкано, но те не са от онзи вид хора, които поддържат две къщи. Защо да се плаща наем някъде си, когато живееш някъде другаде?

— Значи постоянният адрес за всички тук е?…

— Винарната в долината Силвър Ривър, Силвър Сити, Калифорния. Обаче хората искат пощата им да се получава във фирмата в Напа, така е по-безопасно.

Олдрич изглеждаше нещо нервен и леко отегчен, както Прийст се бе надявал. Сприхавите хора обикновено нямаха търпение да се оправят с дребните неудобства.

Той им наля кафе и продължи с имената. За да помни кой, кой е и да не ги обърка, използва комбинация от комуналните им имена — Дейл Арнолд, Пеги Стар, Ричард Прийстли, Холи Голдман. Мелъни и Дъсти не ги спомена, тъй като те не бяха тук — Дъсти бе при баща си, а Мелъни бе отишла да си го вземе.

Олдрич го прекъсна:

— От личен опит знам, че повечето сезонни селскостопански работници тук са мексиканци или поне испаноезични.

— Да, така е, а тая банда тук е всичко друго, но не и мексиканска — съгласи се Прийст. — Фирмата има няколко лозя и според мен шефът държи испаноезичните заедно на едно място, с испански говорещ ръководител, а всички останали ги праща при нас. Няма нищо общо с расизма, просто така е по-практично.

Те като че ли се съгласиха.

Прийст продължи бавно, разтягайки разговора колкото може повече. Седнали в готварната, агентите не бяха опасни. Ако се отегчат и си тръгнат, още по-добре.

Докато той им приказваше, Гардън и Слоу продължиха да готвят. Гардън бе мълчалива и с каменно лице разбъркваше манджите по печката. Слоу обаче бе нервен и страхливо се озърташе към агентите, но тях като че ли това не ги засягаше. Може би бяха свикнали хората да се страхуват от тях. А може би им харесваше.

За петнадесет-двадесет минути Прийст им даде имената и годините на всички двадесет и шестима възрастни в комуната. Хо тъкмо затваряше бележника си, когато Прийст каза:

— А сега децата. Чакайте малко да помисля. Брей, като си помисли човек колко бързо растат, нали?

Олдрич изпъшка отчаяно.

— Мисля, че имената на децата няма да ни трябват — каза той.

— Добре — съгласи се Прийст равнодушно. — Искате ли още кафе, момчета?

— Не, благодаря. — Олдрич погледна към Хо. — Мисля, че приключихме работата си тук.

Хо каза:

— Значи тази земя тук е притежание на бутилиращата компания в Напа?

Прийст видя възможност да замаже грешката на Дейл.

— Не, не е точно така — отвърна той. — Компанията притежава винарната, а земята, доколкото знам, принадлежи на правителството.

— Значи името в договора за наем би трябвало да е на компанията в Напа.

Прийст се поколеба. Хо, приятелски настроеният агент, задаваше истинските въпроси. Как да му отговори сега? Беше много рисковано да излъже. Биха могли да го проверят за секунди. Отвърна с неохота:

— Всъщност мисля, че договорът е на името на Стела Хигинс. — Никак не му се искаше да дава истинското име на Стар на ФБР. — Това май беше името на жената, която започна да се занимава с това лозе преди много години.

Надяваше се, че няма да им свърши кой знае каква работа, пък и не виждаше каква нишка би им дало то.

Хо си записа името.

— Това май е всичко — каза той и затвори бележника.

Прийст майсторски скри облекчението си.

— Е, добре, приятен ден тогава и успех — каза им и тръгна пред тях навън.

Поведе ги през лозето и двамата спряха да благодарят на Дейл за отзивчивостта му.

— Кого се мъчите да хванете, момчета? — попита ги той.

— Група терористи, които се опитват да изнудват губернатора на Калифорния — каза му Хо.

— Е, дано да ги хванете тогава — пожела им искрено Дейл.

Не, дано да не ги хванат.

Най-сетне двамата агенти си тръгнаха, препъвайки се от време на време по неравната земя.

— Е, май се справихме много добре — каза Дейл на Прийст, доволен от себе си.

Исусе Христе, само ако знаеше!