Кен Фолет
Проклятие от рая (11)

10.

Джуди сънуваше, че ходи с Майкъл Куъркъс по плажа и босите му пети оставят ясни, правилно оформени отпечатъци по мокрия пясък.

В събота сутринта тя помогна да се проведе курс по ограмотяване сред малолетни престъпници. Младите я уважаваха, защото носеше пистолет. Седеше в църковната зала до едно седемнадесетгодишно хулиганче и му помагаше да напише датата, надявайки се, че това все пак малко ще намали вероятността да го арестува след десет години.

През следобеда излезе от къщата на Бо и отиде до Гала Фудс на булевард „Гиъри“ и напазарува.

Познатата съботна суетня обаче не успя да я успокои. Беше бясна, че Брайън Кинсайд я отстрани от случая „Проклятие от рая“, но по това не можеше да се направи нищо и тя сърдито крачеше между щандовете, опитвайки да съсредоточи вниманието си върху Чуй Чипс Ахой, Райс-а-Рони. В отдела за закуски си спомни за сина на Майкъл, Дъсти, и купи кутия юфка.

Мислите й обаче непрекъснато се връщаха на случая. Дали наистина някой може да предизвика земетресение? Или почвам вече да откачам?

Като се върна вкъщи, Бо й помогна да разтовари покупките и я попита за хода на разследването.

— Чух, че Марвин Хейс е направил хайка в кампанията „Зелена Калифорния“.

— Едва ли това е успяло да му свърши някаква работа — каза тя. — Всички там са чисти. Раджа беше при тях във вторник. Двама мъже и три жени, всичките над петдесет години. Никакви криминални досиета, дори акт за превишена скорост, и никакви контакти с криминално проявени субекти. Ако те са терористи, аз съм султанът на Бруней.

— По телевизията казаха, че проверявали документациите им.

— Вярно. Това представлява списък с имената на онези, които са им писали за информация, включително и Джейн Фонда. Осемнадесет хиляди имена и адреси. Хората на Мървин въвеждат всяко едно име в компютъра и преценяват дали си струва да го разпитат. Може да мине цял месец, преди да свършат.

Звънецът на входа иззвъня. Джуди отиде и отвори вратата. На прага стоеше Саймън Спароу.

Бе облечен с късо трико на велосипедист, тениска, слънчеви очила с пристягане зад главата, а на краката си бе обул маратонки найк. Въпреки това не бе дошъл с велосипед — зелената му хонда дел сол бе паркирана до тротоара със свален покрив. Джуди се запита какво ли би казала майка й за Саймън. „Приятно момче — може би. — Макар и не много мъжествено“.

Бо се ръкува със Саймън и скришом хвърли поглед на Джуди в смисъл: „Тая птица пък откъде се взе?“ Джуди го изненада с отговора си:

— Саймън е един от най-добрите лингвистични аналитици във ФБР.

С все още изненадан поглед Бо каза:

— Е, Саймън, приятно ми е да се запозная с теб.

Саймън носеше касета за магнетофон и кафяв плик. Вдигайки и двете във въздуха, той каза:

— Донесох ти доклада си върху „Проклятие от рая“.

— Аз съм свалена от този случай — отвърна Джуди.

— Знам, обаче си помислих, че пак те интересува. Гласовете от касетата, за нещастие, не съвпадат с нито един от акустичните ни файлове.

— Значи никакви имена, а?

— Никакви, но доста други любопитни неща.

Интересът на Джуди рязко нарасна.

— Ти каза „гласовете“. Аз чух само един.

— Не, два са. — Саймън се огледа и видя касетофона на Бо на кухненския плот. Обикновено Бо го използваше да слуша на него Най-добрите хитове на Евърли Брадърс. Той пъхна касетата вътре. — Ще ти обяснявам, докато слушаш.

— С удоволствие, но случаят вече е на Марвин Хейс.

— И без това ми се иска да чуя и твоето мнение.

Джуди поклати глава упорито:

— Трябва първо да говориш с Марвин.

— Знам какво искаш да кажеш. Но Марвин е един шибан идиот. Знаеш ли откога не е тиквал лошо момче в пандиза?

— Саймън, ако се мъчиш да ме накараш да работя по случая зад гърба на Кинсайд, забрави!

— Ама чуй само, става ли? Нищо няма да ти струва. — Саймън усили звука и включи касетофона.

Джуди въздъхна. Много й се искаше да разбере какво е открил Саймън за „Проклятие от рая“, но ако Кинсайд разбереше, че Саймън е говорил с нея преди Марвин, здравата щеше да си изпати.

Гласът на жената каза:

— Тук е „Проклятие от рая“ със съобщение за губернатора Майк Робсън.

Саймън спря касетата и се обърна към Бо:

— Какво си представи, като чу тоя глас за първи път?

Бо се ухили.

— Представих си едра жена на около петдесет, с широка усмивка. Секси. Спомням си, че си помислих, че не би било зле да… — Тук замълча малко, погледна към Джуди и довърши: — … се видим.

Саймън кимна.

— Инстинктът ти е доста верен. Нетренираният човек може да разкаже много неща за някой говорещ само като чуе гласа му. Почти винаги разбирате дали говори мъж или жена. Но освен това може да се каже и на колко години е и в общи линии — колко е висок, какво е телосложението му. Понякога дори може да се познае в какво здравословно състояние се намира.

— Прав си — каза Джуди, заинтригувана въпреки желанието си. — Винаги като говоря по телефона, си представям отсрещния човек, дори и ако ми отговори телефонен секретар.

— Това е така, защото гласът идва от тялото. Тембър, сила, резонанс, грапавини и всички останали гласови характеристики си имат физическа причина. Високите хора имат по-дълъг вокален тракт, старите — по-втвърдена тъкан и скърцащи хрущяли, на болните пък гърлото им обикновено е възпалено.

— Има логика в това — каза Джуди. — Просто преди това никога не съм се замисляла.

— Моят компютър долавя същите нюанси, както и хората, но е по-точен. — Саймън извади доклада си от кафявия плик и четейки от него, продължи: — Тази жена е между четиридесет и седем и петдесет и две години. Висока е един и седемдесет и осем — един и осемдесет. Има малко наднормено тегло, но не е дебела, просто с малко по-яко телосложение. Пие и пуши, но въпреки това е здрава.

На Джуди й стана страшно интересно. Въпреки че й се искаше да не бе позволила на Саймън изобщо да започва, беше много вълнуващо да научи нещо за мистериозната притежателка на този глас.

Саймън отново се обърна към Бо:

— А ти си прав за широката усмивка. Има огромна устна кухина и речта й е недолабилизирана, което означава, че не цупи устни, докато говори.

— Тази жена започва да ми харесва — каза Бо. — А компютърът ти може ли да познае дали е добра в леглото?

Саймън се усмихна.

— Това, което те накара да кажеш, че е секси, е, че гласът й има шепнещ ефект. Това би могло да се оцени като сексуален дразнител. Но когато това е вродено, не е задължително да означава сексуалност.

— Мисля, че грешиш — каза Бо. — Секси дамите имат секси гласове.

— Същото е и със заклетите пушачи.

— Добре, това е така.

Саймън превъртя касетата отначало.

— А сега чуйте диалекта й.

Джуди се опита да се възпротиви:

— Саймън, наистина не мисля, че…

— Добре бе. Само чуй, моля те!

— О-о, добре, добре.

Този път той пусна първите две изречения.

— Тук е „Проклятие от рая“ със съобщение за губернатора Майк Робсън. Мамка му, не очаквах, че ще говоря с магнетофон.

Той спря касетата.

— Това си е севернокалифорнийски диалект, разбира се. Но забелязахте ли и друго нещо?

Бо каза:

— Американка от средната класа.

Джуди смръщи вежди.

— На мен пък ми се струва от по-горна класа.

— И двамата сте прави — каза Саймън. — Диалектът й в първото изречение е различен от този във второто.

— Това необичайно ли е? — попита го Джуди.

— Не. Повечето хора придобиват типа говор на социалната среда, в която са възпитани, и по-късно в живота може да го променят. Обикновено хората се мъчат да го подобряват — държавните служители се опитват да звучат, като че ли са по-добре материално, новобогаташите се мъчат да звучат като стари аристократи. Понякога обаче нещата вървят и по обратен път — политик от някое аристократично семейство може да се опита да влоши диалекта си, за да изглежда по-близо до народа, аку мъ ръзбиръти кво искъм да ви кажъ.

Джуди се усмихна:

— И ощи кък.

— По-късно наученият говор се използва при официални ситуации — каза Саймън, пренавивайки касетата. — Това става, когато говорителят се старае да се представи добре. Обаче при стресови ситуации човек винаги се завръща към начина на изразяване от детските си години. Дотук ясно ли е?

Бо отвърна:

— Абсолютно.

— Тази жена е влошила речта си. Тя се мъчи да звучи по̀ като държавен служител, отколкото всъщност е.

Джуди бе очарована.

— Мислиш, че е нещо като Пати Хърст^[1]?

— В този смисъл, да. Тя започва с официално, репетирано изречение, изречено от човек средна ръка. Сега. В американската реч, колкото от по-висока класа човек си, толкова по-често произнасяш буквата „г“. Имайки това предвид, чуйте я как произнася думата „губернатор“.

Джуди се накани да го спре, но бе силно заинтригувана. Жената от касетата каза:

— Тук е „Проклятие от рая“ със съобщение за губернатора Майк Робсън.

— Чухте ли начина, по който каза „гавнъ^[2] Майк“? Това е говор от улицата. Чуйте обаче следващата част. Изведнъж се усеща, че говори на телефонен секретар, това я сварва неподготвена и тя реагира с нормалния си говор. „Мамка му, не очаквах, че ще говоря с магнетофон“. Въпреки че казва „мамка му“, тя произнася думата „recorder“^[3] много правилно. Човек от по-средна ръка би казал „рикодъ“, произнасяйки ясно само първото „г“. Средният човек с висше образование обикновено казва „рикордъ“, ясно произнасяйки и второто „г“. Само човек от горната класа обаче казва „рикордър“, както нея, произнасяйки ясно и трите „г“-та.

Бо каза:

— Кой би помислил, че можете да научите толкова много неща само от две изречения!

Саймън се усмихна поласкан:

— А нещо от речника й да забелязахте?

Бо поклати глава.

— Нищо, което бих могъл да посоча с пръст.

— Какво е това „магнетофон“?

Бо се разсмя.

— Апарат с размерите на малък куфар, с две ролки отгоре. Имах един такъв във Виетнам. „Грундиг“ беше.

Джуди разбра накъде бие Саймън. Терминът „магнетофон“ бе остарял. Сега на този апарат казваха „касетофон“ или „дек“. А гласът на телефонния секретар обикновено се записваше на твърдия диск на компютър.

— Тя живее в друго време — каза Джуди. — Това отново ме навежда на мисълта за Пати Хърст. Между другото какво стана с нея?

Бо отвърна:

— Тя излежа присъдата си, излезе, написа книга и се появи на страниците на Джералдо. Добре дошла в Америка.

Джуди се изправи.

— Всичко това беше много интересно, Саймън, но не се чувствам удобно така. Мисля, че трябва веднага да занесеш доклада си на Марвин.

— Искам да ти покажа още нещо — каза той и натисна бутона за пренавиване напред.

— Ама наистина…

— Само го чуй.

Женският глас каза:

— Това стана в долината Оуънс малко след два часа, можете да проверите.

Чу се някакъв фонов шум и жената се поколеба.

Саймън натисна паузата.

— Увеличих този странен шум отстрани и ето какво се получи.

Той пусна паузата. Джуди чу мъжки глас, силно смущаван от странични шумове, но достатъчно ясен:

— Ние не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати.

Фоновият шум се върна в нормалното си ниво и женският глас повтори:

— Ние не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати. — После продължи: — Сега, след като вече знаете, че държим на думата си, по-добре е да помислите за искането ни.

Саймън спря касетата.

Джуди каза:

— Тя е говорила думи, които той й е внушил да каже, тя е забравила част от тях и той й ги е припомнил.

— Нали казахте — намеси се Бо, — че първото съобщение, появило се в Интернет, е било продиктувано от обикновен човек, може би неграмотен, а е печатано от образована жена?

— Да — отвърна Саймън. — Но тази жена е друга, по-възрастна.

— Значи — обърна се Бо към Джуди — вече започваш да си съставяш профила на трима непознати субекти.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Аз съм свалена от случая. Хайде, Саймън, знаеш, че това може да ми създаде много проблеми.

— Добре. — Той извади касетата от апарата и се изправи. — И без това вече ти казах по-важните неща. Ако разбереш още нещо, обади ми се да го предам на Марвин Тъпанара.

Джуди го изпрати до вратата.

— Вероятно още сега ще му отнеса доклада, Марвин сигурно си е още в офиса — каза той. — После отивам да спя. Сума ти нощи пропилях над това нещо.

Метна се в спортната си кола и потегли с рев.

Когато Джуди се върна, Бо правеше зелен чай със замислен вид.

— Значи този уличник командва цяла банда дамички от класа и им диктува да пишат.

Джуди кимна.

— Мисля, че схващам накъде биеш.

— Това е някаква сектантска история.

— Да. И бях права, като си помислих за Пати Хърст. — Тя потръпна. Мъжът зад цялата тази история сигурно е някаква чаровна фигура, която умее да подчинява жените. Беше необразован, но това за него не бе недостатък, защото караше други хора да му изпълняват заповедите. — Но тук нещо не се връзва. Това искане да се замрази строежът на нови електростанции… просто не е достатъчно фрапираща.

— Съгласен съм — каза Бо. — Никаква показност. Според мен имат някаква далеч по-земна и егоистична причина за такова искане.

— И дали — продължи Джуди мисълта си — тях не ги интересува една-единствена електростанция?

Бо вторачи поглед в нея.

— Джуди, това е блестяща идея! Например да не трови сьомгата в тяхната река или нещо подобно.

— Нещо подобно — каза тя. — Но това ги засяга наистина лошо.

Тя се развълнува. На път бе да открие нещо.

Значи замразяването строежа на всички електростанции е само прикритие. Те се страхуват да споменат името на онази, която всъщност ги интересува, защото се опасяват, че това ще ни отведе право при тях.

— Колко ли са обаче възможностите? Електростанции не се строят всеки ден. И тези неща понякога са противоречиви. Всички предложения би трябвало да са отразени.

— Хайде да проверим.

Двамата влязоха в кабинета. Портативният компютър на Джуди беше на страничната масичка. Понякога пишеше докладите си на него, докато Бо гледаше футбол по телевизията. Телевизорът не я разсейваше — обичаше да чува баща си край себе си. Седна пред машинката и я включи. Изчаквайки го да зареди за работа, тя каза:

— Ако успеем да направим списък на всички обекти, където ще се строят електростанции, компютърът на ФБР пък ще ни каже около кой от тях има секта.

Тя влезе в страниците на Сан Франциско Кроникъл и зададе на компютъра да намери всичко, писано за електростанции през последните три години. Статиите на такава тема бяха 117. Джуди превъртя заглавията им, пренебрегвайки тези, отнасящи се за други щатове и държави.

— Ето тук има проект за атомна електростанция в пустинята Мохаве… — Тя маркира статията и я прехвърли в текстовия си редактор. — Ето още един за ВЕЦ в окръг Сиера… за ДЕЦ чак горе, до границата с Орегон…

Бо я прекъсна:

— Чакай, чакай. Окръг Сиера ли каза? Това ми напомня нещо. Можеш ли да кажеш къде по-точно?

Джуди цъкна с мишката върху статията.

— Да… предложението е да се прегради Силвър Ривър.

Той се намръщи замислено:

— Долината Силвър Ривър…

Джуди изведнъж се извърна към него.

— Чакай малко, това ми звучи познато… там няма ли някаква военизирана организация на откачалници, които?…

— Точно така! — възкликна Бо. — Наричат се „Лос Аламос“. Ръководи ги един откачалник на име Поко Латела, който всъщност идва от Дейли Сити. Оттам ги знам.

— Да. Въоръжени са до зъби и отказват да признаят юрисдикцията на американското правителство… Исусе Христе, ама те даже са цитирали същото изречение в записа: „Не признаваме юрисдикцията на правителството на Съединените щати“. Бо, мисля, че ги пипнахме.

— Какво ще правиш?

Сърцето на Джуди се сви, като се сети, че е отстранена от случая.

— Ако Кинсайд разбере, че работя по този случай, жива ще ме одере.

— Да, но „Лос Аламос“ трябва да бъдат проверени.

— Ще се обадя на Саймън. — Вдигна телефона и набра службата си. На централата бе служител, когото тя познаваше. — Хей, Чарли, обажда се Джуди. Саймън там ли е?

— Дойде за малко и си тръгна — отвърна Чарли. — Да пробвам ли в колата му?

— Да, благодаря.

Тя зачака. След малко Чарли отново се обади:

— Няма го и там. Опитах и у тях, но и оттам никой не се обажда. Да му пусна ли съобщение на пейджъра?

— Да, моля те. — Джуди се сети. Той й бе казал, че отива да спи. — Ама се обзалагам, че го е изключил.

— Ще му оставя съобщение да ти се обади.

— Благодаря. — Тя затвори. — Май ще трябва да се видя с Кинсайд. След като му давам гореща следа, не би трябвало да е много сърдит.

Бо сви рамене:

— Имаш ли друг избор?

Прав беше. Джуди не можеше да си позволи да рискува живота на други хора само защото я е било страх да си признае какво е правила.

— Да, наистина нямам друг избор — каза тя.

Беше облечена с тесни черни джинси и розова тениска. Тениската не бе подходяща за службата, дори и за събота. Тя се качи в стаята си и се преоблече в бяло поло. После се качи в шевролета и слезе в центъра.

Марвин ще трябва да организира хайка, каза си. Ония бяха наистина големи откачалки, можеше да загазят. Хайката трябваше да бъде добре подсигурена с хора и прецизно обмислена. А Бюрото умираше от страх да не му се случи едно ново Уако. Сигурно щяха да бъдат привлечени всички агенти от клона. От Сакраменто навярно също щяха да се включат. И вероятно щяха да ударят утре на зазоряване.

Тя се насочи право към кабинета на Кинсайд. Секретарката му си бе във външния офис, облечена като за събота — червена блуза и бели джинси. Тя вдигна телефона и каза:

— Джуди Мадъкс иска да ви види. — Почти веднага остави слушалката и се обърна към Джуди: — Влизай.

Джуди се поколеба пред вратата. Последните два пъти, когато бе влизала в този кабинет, бе претърпяла само унижение и разочарование.

Все още й правеше неприятно впечатление бичата му фигура в този стол, принадлежал на дребния и строен Милтън Лестрейндж. Още не съм ходила при Милт в болницата, сети се тя. Зарече се да отиде още тази вечер или утре.

Поздравът на Брайън бе хладен.

— Какво мога да направя за теб, Джуди?

— Преди известно време се видях със Саймън Спароу — започна тя. — Донесе ми доклада си, защото не беше чул, че съм свалена от случая. Естествено казах му да го даде на Марвин.

— Естествено.

— Но все пак ми каза някои неща и на мен ми дойде наум, че „Проклятие от рая“ може би е секта, която по някакъв начин се чувства застрашена от заплануван проект за построяването на електростанция.

Това като че ли раздразни Брайън.

— Добре, ще предам всичко това на Марвин — каза той нетърпеливо.

Джуди обаче напористо продължи:

— В момента в Калифорния има проекти за няколко електростанции, проверих. И един от тях е в долината Силвър Ривър, където има дясно екстремистка военизирана организация, наречена „Лос Аламос“. Брайън, мисля, че тези „Лос Аламос“ може да се окажат „Проклятие от рая“. Мисля, че трябва да им устроим хайка.

— Така ли мислиш?

Мамка ти!

— Има ли някакво слабо място в логиката ми? — попита го тя с ледена учтивост.

— И още как. — Той се изправи. — Слабото ти място е там, че ти си свалена от проклетия случай.

— Знам — отвърна тя. — Но си помислих…

Той я прекъсна с насочен като пистолетно дуло показалец към нея:

— Ти си заграбила психолингвистичния доклад и сега се опитваш да се промъкнеш обратно към този случай и аз мога да ти кажа защо. Защото около него се вдигна много шум и ти се опитваш да привлечеш вниманието върху себе си.

— Чие внимание? — попита го тя възмутено.

— На щаба на ФБР, на пресата, на губернатора Робсън.

— Нищо подобно!

— Чуй ме много добре. Ти си свалена от случая. Разбираш ли ме? Свалена, с-в-а-л-е-н-а! Няма да говориш с приятелчето си Саймън за това. Няма да проверяваш никакви проекти за електростанции. И няма да ми предлагаш разни хайки по бърлогите на военизирани организации.

— Исусе Христе!

— Ето какво ще направиш. Отиваш си веднага вкъщи. И оставяш този случай на Марвин и на мен.

— Брайън…

— Довиждане, Джуди. Приятен уикенд.

Тя втренчи поглед в него. Лицето му бе почервеняло и дишаше тежко. Беше бясна, но нищо не можеше да направи. С усилие преглътна думичките, които бяха на езика й. Веднъж вече бе принудена да се извини за това, че го напсува, и не й се искаше да изживява същото унижение още веднъж. Прехапа устни. След дълъг и зареден с емоции момент се извърна и излезе от кабинета му.