Кен Фолет
Проклятие от рая (1)

Когато заспи, винаги сънува този пейзаж.

Гъста като козината по меча гърбина борова гора покрива възвишенията. Небето е толкова синьо в чистия планински въздух, че те заболяват очите. На километри навътре от пътя има закътана долина със стръмни склонове й студена река между тях. Тук, скрит от окото на чужди хора, слънчевият южен склон е почистен и засаден със стройни редици лози.

При спомена за това колко хубаво е било го заболява сърцето.

В редовете работят мъже, жени и деца, бавно движейки се от лоза на лоза. Това са неговите приятели, жените, които обича, неговото семейство. Една от жените се смее. Едра жена с дълга черна коса, към която той изпитва особена топлота. Тя отмята глава назад, отваря уста и ясният й глас се разнася над лозята като птича песен. Някои от мъжете разговарят полугласно, молейки се на боговете на долината за добра реколта. В краката им са останали няколко пъна, за да им напомнят за убийствената работа, създала това място преди двадесет и пет години. Почвата е камениста, но добра, защото камъните задържат слънчевата топлина и стоплят корените на лозите, предпазвайки ги от смъртоносното измръзване.

Отвъд лозята има групичка дървени постройки — простички, но добре направени и устойчиви на стихиите. От готварницата се издига тънка струйка дим. На поляната отпред жена учи едно момче как да прави бъчви.

Това е свято място.

Защитено от тайнственост и молитви, то се бе запазило чисто, жителите му бяха свободни, докато светът отвъд долината бе потънал в корупция и лицемерие, алчност и мръсотия.

Но изведнъж картината се променя.

Нещо е станало със студения поток, виещ се през долината. Бодрото му ромолене е затихнало и бързият му бяг — рязко спрян. На мястото на пенливата, бързаща надолу вода се появява тъмен вир, тих и неподвижен. Краищата на вира сякаш не помръдват, но ако погледне за малко встрани и после пак към вира, той вижда, че е станал по-голям. Скоро е принуден да отстъпи нагоре по склона.

Не може да разбере защо останалите не забелязват покачващата се вода. Корените на първия ред лози вече са залети и хората работят до глезените във вода. Сградите отначало са обградени, а малко по-късно — наводнени. Огнището в готварницата е загасено и празните бъчви бавно се поклащат в черната вода на покачващото се езеро. Защо не бягат, пита се той и в гърлото му се надига задавяща го паника.

Сега вече небето е покрито с оловносиви облаци и дрехите на работещите се веят от нахлулия студен вятър, но те продължават да се движат между лозите, навеждайки и изправяйки се, разговаряйки помежду си спокойно. Единствен той вижда опасността и си казва, че трябва да вземе едно, две, че дори и три деца и да ги спаси от удавяне. Опитва да се спусне към дъщеря си, но установява, че краката му са затънали в тинята и не може да се движи — сърцето му се изпълва със страх.

В лозята водата се вдига до коленете на работещите, после до кръста, до шията. Опитва се да извика на хората, които обича, да им каже, че трябва веднага — в близките няколко секунди — да направят нещо или ще умрат, но въпреки че отваря устата си и напряга гърло, никакъв глас не се чува. Обхваща го ужас.

Водата навлиза в отворената му уста и го задавя.

И винаги на това място се събужда.