Морис Колис
Кортес и Моктесума (8)

Кортес изиграва Веласкес

Изминали три месеца, преди Кортес да тръгне към Мексико. През това време (от 15 май до 15 август 1519) той направил едно политическо откритие, което променило военното положение. В този период също така се извършило превращението на Кортес от водач на експедиция, изпратена от губернатора на Куба, в генерал-капитан^[1] на „най-великия и могъщ и най-католическия принц, най-непобедимия император, нашия господар“, както се обръща в писмата си Кортес до Карл Пети. А това, че Карл не бил и чувал за него, нямало никакво значение, както ще видим след малко.

В началото бяхме споменали, че Веласкес изпратил с експедицията някои от приятелите си, за да държат Кортес в правия път. Тези хора, заедно със своите войници, съставлявали доста голяма част от войската. До този миг Кортес все някак си съумявал да ги залъгва. Нека си припомним, че преди да напусне Куба, Веласкес се бе опитал да го арестува. Въпреки това приятелите на Веласкес останали в експедицията. Кортес успял да ги убеди, че Веласкес го подозира неоснователно. Освен това той се отнасял с тях много хитро, обсипвал ги с подкупи и щедри обещания. Те желаели да продължават напред и вярвали, че могат да осигурят вярна служба към Веласкес. Но сега вече дошъл моментът, в който трябвало да се изпитат силите на двете групи. Кортес разбрал, че ако иска да поеме пътя към Мексико, трябва да бъде безусловен господар.

Ето как се стигнало до сблъсъка. Приятелите на Веласкес сметнали, че е дошъл часът да се връщат в Куба. Експедицията според тях била завършила много щастливо. По причини, не съвсем разбираеми, но очевидно свързани с неговата религия, Моктесума разрешил на експедицията да слезе на брега и им подарил голямо количество златни предмети. Но той отказал да се срещне с Кортес и ясно дал да се разбере — първо, като намалил храната, а после, като я спрял съвсем, — че очаква скоро да си тръгнат. Някъде наблизо във вътрешността имало струпани големи войски. Най-разумното било веднага да заминат със съкровището и да докладват на Веласкес. Какво друго биха могли да сторят? Да останат вечно сред дюните, било немислимо. А да се придвижат в по-добра местност и да се установят там, би означавало цялата мексиканска войска да се втурне отгоре им. Що се отнася до поход към Мексико, това било направо налудничава идея. Досега всичко минало отлично, затуй по-добре да си тръгнат безболезнено, докато е все още възможно.

Такива били доводите, изтъкнати от приятелите на Веласкес. Но да се върне обратно, за Кортес било толкова катастрофално, колкото било и рисковано да продължи напред. Цялото злато трябвало да се предаде на Веласкес, който, след като задели кралската петина, щял да задържи всичко останало за себе си. Да го подели честно, било невероятно. А тъй като бил зле настроен към Кортес, възможно било да не му изплати дори и разноските. Веласкес можел да стори и нещо повече; въпреки голямата златна плячка можел да каже — както било в действителност, че Кортес е отплувал, нарушавайки нарежданията му, и да го обвини в бунтарство. В този случай Кортес не само щял да загуби всичко, каквото бил спечелил (и славата, и богатството), но щял да бъде депортиран в Испания, а именията му в Куба — конфискувани. Да се завърне в родината разорен и обеднял след петнадесетгодишен труд в Западна Индия, му се струвало по-страшно и от най-страшния риск при превземането на Мексико.

Какво да стори? Успее ли да се отърве от опозицията, ще има на свое разположение дружина от войници, малка, но единна, храбра и смела, която ще го следва навсякъде. Той вече бил стъпил здрав и читав по някаква чудесна случайност на мексиканска почва. Съвсем не било сигурно, че Моктесума се готви да го напада; спирането на храната все още не означавало нищо. (Както знаем, тази оценка на намеренията на Моктесума била съвсем вярна.) Правилният, единственият му избор бил да продължава да стои, да разузнава околността, да допълва информацията си и рано или късно щяла да му се представи някаква възможност да тръгне към столицата.

И тъй първата стъпка била да надхитри опозицията и да се освободи от контрола на Веласкес. Юридическият му опит в Куба му подсказал как да го стори. Това, че един от най-големите заговори в живота му е постигнат със законна шмекерия, ни подсказва колко необикновено надарен е бил Кортес в сравнение с другите хора на действието. Освен способен военачалник, той бил и макиавелиански интригант.

Според испанския закон разрешавало се на група испанци, независимо дали се намират в Испания или в някои от доминионите й, да основат селище и да изберат управляващо тяло, ако имат разрешение от краля. Управителите на това селище били пряко подчинени на короната и никой друг нямал право да им заповядва. Сега Кортес предложил на своите съмишленици — братята Алварадо, Сандовал, Пуертокареро, Ескаланте и останалите — да нарекат лагера град, а войниците — негови граждани. След като по този начин ръководството на експедицията престане да бъде в сила, той ще си подаде оставката като командир и ще предложи на градския съвет да го избере. Тогава те ще го направят главен съдия и командир на градските войски. Санкцията на Карл Пети не могла да бъде получена предварително, тъй като се намирали твърде далеч, но щели да го уведомят незабавно с писмо за основаването на този негов нов град, който кралят от своя страна щял да признае, ако му съобщят за това както подобава. Докато очакват пристигането на кралската санкция, законът разрешавал да се смята, че вече са отговорни само пред короната. Веласкес преставал да им е началник. Правото му върху златото отпадало, а привържениците му в лагера можели да бъдат усмирени, ако надигнели глас.

Такъв бил планът, който Кортес разкрил пред своите съюзници. Допълнил, че могат да го изведат докрай с всички необходими формалности, тъй като с тях имало и нотариус.

Алварадо и другите му приятели били във възторг. За да убедят войниците, позовали се на тяхната вярност към краля. Обяснили им, че ако се върнат в Куба, негово величество ще загуби кралство Мексико, което Кортес възнамерявал да му спечели. А тъй като войниците вярвали, че Кортес може да покори Мексико, лесно било да ги накарат да видят в лицето на Веласкес човек, чиято недалновидност може да лиши краля от нови земи. Те били уверени освен това, че ако се върнат в Куба, златото няма да се подели с тях, докато, ако последват Кортес, ще забогатеят.

Два-три дни били достатъчни, за да се превърне армията в гражданство, чийто изборен глава бил Кортес. Лагерът бил същият, войниците — същите, но все пак не били същите, както скоро установили приятелите на Веласкес. Изненадани и негодуващи, те се възпротивили на промяната, ала незабавно били сложени в окови за неподчинение. Объркването от ареста, видът на документите и печатите, на позорния стълб и бесилката ги укротили. Кортес успял да ги придума и дори техният предводител Монтехо приел длъжността главен магистрат на поселището.

Сега трябвало да се напише писмото до Карл Пети. И съответно градските власти на Виля Рика де ла Вера Крус (Богатият град на честния кръст), както се зовял сега лагерът от колиби, писали на императора, запознавайки го с приключенията на експедицията и обяснявайки как, за още по-голяма слава на негово величество, са основали град в новата му империя. Умолявали го да признае извършеното от тях и за доказателство на своята преданост му изпратили цялото съкровище, дадено им от Моктесума, макар че, както сами изтъкнали, му дължали само кралската петина. Кортес сметнал тази жертва за извънредно необходима. Веласкес имал в двореца свои хора, които били готови да изразходват огромни суми. Но златото на Моктесума било по-примамливо от всичко друго. Тъй бедните войници не получили повече, отколкото би им дал Веласкес, но ги убедили да се съгласят, обещавайки им бъдеща плячка. Освен това Кортес изпратил на Карл писмо, първото от цяла поредица. Това писмо не е запазено. Капитан Пуертокареро бил натоварен с предаването на съкровището и на писмата. Той тръгнал за Испания с бързоходен кораб.

Интересно е да се знае, че някои от златните съкровища, изпратени в родината, предизвикали възхищение като произведения на изкуството. Разказва се, че Албрехт Дюрер високо оценил майсторската им изработка. Част от предметите по-късно стигнали до Британския музей. Смята се, че маската на Кецалкоатъл, която може да се види там и днес, е един от тези предмети.

Осигурил законното си положение с помощта на тази хитроумна комедия, Кортес сега направил онова политическо откритие, което променило военното положение и се оказало от основно значение за плановете му.

Пясъчните дюни срещу Сан Хуан де Улуа, където бил разположен лагерът, се намирали в страната на тотонаките, народ, различен от мексиканците, чиято култура, подобна на табасконската, била много по-древна. Те са построили големия град Тахин, прочут с богато орнаментираните си здания. Били невероятно сръчни каменоделци. Мексиканците ги били покорили само няколко години преди това. До този момент испанците не били срещали нито един човек от този народ, тъй като при тях идвали само мексиканци. Но веднъж Бернал и един друг войник, докато били на пост сред пясъчните дюни, видели петима души да идват по брега. Те се приближили усмихнати и със знаци поискали да бъдат заведени в лагера. Повикали доня Марина и Агилар да превеждат, но те заявили, че хората говорят на някакъв друг език. Двама от тях обаче знаели науатъл (мексикански език), заговорили на него и съобщили, че управителят на Семпоала, голям тотонакски град на двадесетина мили в северозападна посока, ги е изпратил да разузнаят кои са чужденците и да им предложат услугите си. От думите им Кортес разбрал, че и Моктесума има врагове. Новината го зарадвала и след като поласкал и наградил двамата пратеници, помолил ги да съобщят на господаря си, че скоро ще го посети. Понеже тотонаките се държали дружелюбно, Кортес решил да се премести в тяхна територия. Там, където бил сега, храната била оскъдна; войниците се хранели само с уловената от тях риба. Една сутрин вдигнал лагера и войската тръгнала по брега, а корабите я последвали, докато стигнали Семпоала. Знатните граждани, понесли конусообразни букети, изплетени от рози, ги посрещнали на градската порта и ги поканили да влязат. Обяснили, че господарят им бил много едър и тежък мъж, затова не излязъл сам да ги посрещне. „Като навлязохме сред къщите и като видяхме колко голям е градът, по-голям от всички, видени от нас дотогава, обхванати бяхме от възторг — пише Бернал. — Приличаше на град-градина, а пък улиците бяха тъй претъпкани с мъже и жени, излезли да ни видят, че ние отдадохме благодарност на бога, задето ни помогна да открием тази страна.“ Скоро стигнали до голям площад, ограден с варосани къщи. Дебелият управител ги очаквал там. Кортес го прегърнал. Той наистина бил много дебел. След размяна на любезности ги поканил в едно голямо помещение, където ги оставил да се нахранят с пуйки, сладкиши и сливи.

След обяда той се появил отново, придружен от помощниците си, наметнати с пищни мантии. Кортес отново „го прегърнал с любов и ласкателство“ и получил подаръци от злато, скъпоценности и дрехи. Управителят казал:

— Моля, приемете това с добро сърце. Да имах повече, бих ви го дал.

И той горчиво се оплакал от Моктесума и неговите управители, като обяснил, че Семпоала отскоро е паднала под мексиканско иго. Всичките й златни скъпоценности били отнесени, а населението — тежко поробено. В тотонакската конфедерация имало тридесет града, обяснил управителят. Моктесума искал от тях не само тежки данъци, но и човешки жертви. Всяка година много от техните младежи и девойки трябвало да се изпращат в Мексико за жертвоприношения. Съпротива била немислима, защото мексиканската войска била огромна. Неведнъж, докато разказвал за нещастията на народа си, дебелият благородник се натъжавал и започвал да плаче. Бернал непрестанно го нарича „дебелият благородник“, защото очевидно е забравил името му.

Новината, че някои от поданиците на Моктесума негодуват, зарадвала Кортес. Очевидно тотонаките търсели неговото приятелство с надежда да си осигурят помощта му. А истината е, че вече били научили за поражението на табаските от испанците. Сега със собствените си очи видели топовете и конете. Били научили за пратениците на мексиканците и за това, че Кортес получил символите на Кецалкоатъл. Всички знаели за предсказанието, че този бог ще се завърне и ще победи. Ако им станел съюзник, освобождението им било осигурено.

Няколко дни по-късно се случило нещо, което разкрило колко страшно е наистина мексиканското робство. Управниците на тотонаките разговаряли с Кортес, когато забързани пратеници пристигнали да съобщят, че петима мексикански бирници наближават града. Управителят и съветниците му пребледнели. Едни изтичали навън да посрещнат посетителите, други отишли да им приготвят стая, украсили я с цветя и започнали да готвят обяд. Скоро пристигнали петима мексиканци, придружени от слуги, които размахвали метлички за пропъждане на мухите. Мантиите и набедрениците им били богато украсени, а косите — красиво нагласени. Всеки носел бастун и букет от рози. Те се направили, че не забелязват Кортес, и отминали по пътя си, нахално вдъхвайки аромата на розите. След като изяли обяда и изпили своя шоколад (възбудително питие, по начина, по който го приготвяли в тези места), те строго смъмрили тотонаките, загдето са приели испанците, като казали, че Моктесума е забранил да им се дава храна. За наказание тотонаките трябвало веднага да дадат двайсет момчета и момичета за жертвоприношение.

Последствията илюстрират смелостта и оная изтънчена хитрост, привична на Кортес. Той решил да се възползува от случая, за да сложи здраво ръка върху тотонаките. Те трябвало да се разбунтуват веднага и впоследствие, застрашени от наказанието на Моктесума, да бъдат принудени да действуват в съгласие с неговите собствени планове, вместо Кортес да се съобразява с техните. Той пък от своя страна щял да подведе бунта им по такъв начин, че да спечели благоволението на Моктесума. Затова, когато дебелият управител го попитал как да постъпи, той го подтикнал да арестува бирниците.

— Не смея да сторя това — заекнал управителят.

— Аз ще те подкрепя с моите войници — отвърнал Кортес.

— Твоя милост сигурно е теотъл (бог) — извикал развълнувано управителят.

И макар че все още се колебаел, накрая го убедили да ги арестува.

Новината светкавично се разпространила из всички тотонакски градове и хвърлила населението в бурна радост. Кълнели се, че вече няма да плащат данъци. А дебелият управител заявил, че сега пък той ще принесе бирниците в жертва. (Религията на тотонаките била като мексиканската, макар жертвоприношенията да не били тъй многобройни.) Същата тази нощ Кортес уредил бягството на двама от мексиканците и те тайно били доведени при него.

— Свободни сте — им казал той. — Върнете се при Моктесума и му кажете, че аз съм ви спасил и ще спася тримата ви другари.

На другия ден обвинил дебелия благородник в небрежност, прибрал останалите трима бирници и ги прехвърлил на своите кораби.

Нагласеното бягство на двамата бирници ужасило тотонаките. Моктесума сега щял да научи всички подробности и да изпрати срещу тях наказателен отряд. Но Кортес ги успокоил.

— Всеки, който се осмели да ви закачи, ще бъде убит от нас — казал той с уверена усмивка.

От този миг нататък тотонаките станали негови покорни и верни слуги. Моктесума, макар и разгневен, решил да не ги наказва, докато испанците са там. Той все още хранел надежда, че те ще си отидат, макар магьосниците да му съобщили, че Кортес е недосегаем: за тяхното изкуство. Не знаем какви други мерки е предприел. Но би могло да се предположи, че всеки ден е принасял жертви и се е съветвал с оракулите. Вероятно е техните отговори да са му давали надежда, че Кортес скоро ще си тръгне. По същото това време Моктесума изпратил на брега двамата си племенника, да разберат какво става там. Те донесли още ценни подаръци. Кортес им предал останалите трима бирници, обяснил, че ги е спасил само от приятелски чувства към Моктесума. И му изпратил следното съобщение: „Аз и моите хора се готвим да те посетим.“

Тези думи, повторени от племенниците му, прозвучали на обезумелия монарх като гласа на самата съдба. Ако Кортес настъпи, ако настъпи нагоре неудържимо, както е предсказано, той ще трябва да го понесе. И все пак ще продължава да опитва с всякакви средства, освен с насилие, да избегне предопределението на съдбата. От всички странни факти в тази драма най-странният е, че само от Моктесума е зависело да унищожи Кортес и неговите петстотин войника, но нямал сили да си наложи да издаде това нареждане. Мексиканската наука и теология го карали да вярва, че Кортес е божествено превъплъщение. Гадателствата, поличбите, астрологическите изчисления, знаменията, предчувствията, календарът, историята — всичко предсказвало ужасното събитие. Дълбоко просветен и опитен в познанието на божественото, той бил убеден, че един бог е слязъл на земята, и то не за да му донесе просветление и спасение, а за да му отнеме кралството заради греховете на неговите праотци, които пропъдили същия този бог от страната. Да нападне бога, да го унищожи, би означавало може би унищожението на вятъра, една от изявите на този бог, самият дъх на живота, защото без него облаците няма да се събират, няма да има дъждове, нито растителност и всичко ще загине. Затуй той ще продължава да умилостивява този превъплътен Кецалкоатъл и така може би ще спаси своята страна. Ако и най-страшното се случи, ако сам той трябва да умре и неговият народ бъде сполетян от беди, дори и тези беди няма да са тъй страшни в сравнение с опасността да разтърси космоса, като осъди един превъплътен бог на смърт. Не бива да се забравя, че мексиканците са се плашели от смъртта на божеството повече от всичко друго.

Като отместим поглед от това обезумяло от суеверие същество и го спрем на Кортес, колко по-естествен и здрав ни се струва той. Блестящ ренесансов авантюрист, без всякакви задръжки и тайни страхове, той е търсел само богатство, слава и власт в рамките на Свещената Римска империя. Но все пак и той си има тъмните страни. Както в деянията си, тъй и в онова, което символизира, той излиза извън рамките на разумното; в деянията си — защото се е наел да извърши нещо, което никой разумен човек не би сторил: да покори цяла една империя само с 500 души; а в онова, което символизира — защото всъщност наистина е бил това, за което Моктесума го е вземал: не бог, преобразен в човешки образ, а човек, посредством когото един бог трябвало да се прояви. Христос пристъпвал след него или по-точно — проправял пътя му, както Кортес си е мислел. Това, че бил оръдие на едно божество, било според него едновременно проява на небесните сили и оправдание на всяка изява на тези сили. Ето защо е трудно да се каже кое от тези две действуващи лица е било по-загадъчното: дали Моктесума, очакващ бога, или Кортес, пристъпващ с кръста в ръка. Никой от тях не е разбирал другия и все пак мислите им са били много подобни.