Морис Колис
Кортес и Моктесума (6)

Моктесума

Казах, че Моктесума ги наблюдавал, защото той очаквал пристигането на един бог. Такова необикновено изявление се нуждае от обяснения. Трябва първо да се запитаме кой е бил този Моктесума, кои са били мексиканците, какво ги е карало да очакват — подобно на евреите — пристигането на този месия и защо също така са мислели, че Кортес е (или би могъл да бъде) същият този бог.

Що се отнася до мексиканците, струва ми се не ще е прекалено опростенческо, ако кажа, че те са били индианско племе, което много отдавна, но неизвестно кога, напуснало Северна Америка заедно с други племена, говорещи същия език (наречен науатъл — приятен звук) и бавно тръгнало на юг към Централна Америка — обетованата земя, където много други племена ги били вече изпреварили. Първоначалната родина на всички тези племена била Североизточна Азия. В късния палеолит и по време на неолита вълна след вълна от народи-ловци прекосявали Беринговия проток и се заселвали в Северна Америка. В продължение на хиляди години те непрестанно се придвижвали на юг, едни след други. Около петия век пр.н.е. онези, които били вече достигнали Централна Америка, създали цивилизовани земеделски общини. Ранната култура на Централна Америка от своя страна била унищожена от ловците, които непрестанно прииждали от север. Но тези ловци, щом стигнели в Централна Америка, се цивилизовали и развивали своя собствена култура. Седем основни вида култури се били развили, преди мексиканците да се появят в тринадесети век. Културата на олмеките, за които вече споменахме, е съществувала едновременно с културата на древните гърци. Културата на маите възникнала около 300 година пр.н.е. Съществували и племената теотиуакани и толтеки. Групи от тях оцелели, други изчезнали, предавайки знанията си на своите приемници. Културата, създадена от мексиканците, била последната от всички, но тя включвала много от идеите, заварени от тях в страната. Те започнали да строят град Мексико през 1324 г., само около двеста години преди идването на испанците. Към 1400 година са вече най-мощната нация в тази част на Америка. Били много по-суров и свиреп народ от всички свои предшественици, както и от съвременните си съперници. Религията им била по-жестока и фанатична, администрацията им — по-строга. Били постоянно на военна нога и успели да подчинят голяма част от онова, което днес се нарича Централно и Южно Мексико. Търговците им прониквали отвъд границите на държавата, в Юкатан и чак до Коста Рика на тихоокеанския бряг. Тежки данъци наложили на покорените племена, данъци, които включвали всякакъв вид дрехи, военни униформи, царевица, злато, хартия, шоколад, рогозки, мед, тамян, нефрит, грънци, накити, стрели, пера, памук, каучук и лули за тютюн.

Мексиканският императорски двор и благородниците, военна каста, наподобяваща рицарите от ордена на Тамплиерите^[1], живеели в охолство благодарение на притока от тези стоки, събирани от бирници от около 371 подвластни града, но в същото време не познавали много от обикновените неща, с които си служели съвременниците им в Европа. Нямали добитък, затова нямали и млечни продукти. Тъй като нямали коне, нямали и коли. Могли са да употребяват ръчната количка и двуколката, ако са използували колелото, но то се слагало само на детските играчки, макар че, както изглежда, са си служели с плъзгачи на колела за пренасянето на големи блокове строителен камък. Вероятно са имали религиозни причини, поради които не са го прилагали в ежедневния живот. В резултат на това всичко се носело от носачи. Важните личности се пренасяли с носилки. Желязна руда имали в изобилие, но не знаели как да я претопяват, затова оръжията им били направени от дърво, а остриетата — от камък или бронз. Но да ги наречем хора от каменния век, би означавало да си послужим с неверен термин. Били напреднали в много отношения. Имали наказателен кодекс и независимо съдопроизводство. От образното писмо, наследено от някой по-древен народ, започнали да оформят идеографично писмо, подобно на китайското. Водели подробна хроника на събитията, били астрономи и имали съвършен календар. Инженерите им умеели да строят пътища, мостове и акведукти. А скулптурата им била извънредно художествена.

Начело на управлението стоял монарх, избиран от Съвета на шестимата, съставен от членовете на семейството на неговия предшественик, като изборът падал върху човека с най-големи способности. Той обаче не се зовял крал, а Пръв говорител. Настоящият монарх, Моктесума, бил вторият с това име. В правилния му изговор на езика науатъл Мотекусума означава Смелия Господар. Моктесума бил предводител на войската и духовен глава и управлявал чрез Съвета на тримата, състоящ се от Главнокомандуващия с титлата Жената-змия, Първия жрец и Градоначалника. Бил стъпил на престола през 1502, тридесет и пет годишен, а когато испанците пристигнали, бил на петдесет и две и управлявал вече седемнадесет години. Преди възкачването си на престола бил видна личност и изпълнявал длъжностите пълководец в армията и първожрец. В мексиканската хроника, включена в Codex Mendoza, е описан като „учен, астролог, философ и вещ във всички изкуства“.

Това описание на Моктесума и неговото правителство, необходимо ни, за да оценим проблемите на Кортес, звучи тъй обикновено, че би могло да се отнася за всяка друга страна. Но управлението на Мексико съдържа един необикновен елемент, неговия съществен елемент, а именно — религията, над която то бди. Макар да има държавен глава, съвет, армия, съдопроизводство, държавни чиновници, съкровищница и бирници, и макар че задължението на всички тия лица е да направляват политиката, да разширяват империята, да прилагат законността и пазят реда, да раздават благоволения и да заплащат разходите, те имат и друго едно задължение, задължение над всички други, задължение, към което са насочени всичките останали дейности: задължението да отклоняват свръхестествените сили от стремежа им да разрушат страната, нещо повече дори — да унищожат целия останал свят. Според схващането на мексиканците, а и според схващанията на всички раси, които живеели или са живели някога в Централна Америка, човечеството зависело от благоволението на невидими сили, които не били добре разположени към него. Тези сили, ако бъдели умилостивявани, раздавали благодат. Слънцето изгрявало, вятърът разчиствал пътя за дъждоносните облаци и земята раждала обилно. Но ако не бъдели умилостивявани, тяхната злокобна враждебност можела да се развихри и те оттегляли благоволенията, които били раздали. Дори слънцето можело да откаже да изгрее след края на нощта. Мексиканското правителство било дълбоко убедено, че неговият пръв дълг е да предотврати опасността от разгневяването на небето. Не се знаело защо боговете са неблагоразположени, въпреки всички усилия да се изясни това. Но че било така, личало от честите земетръси, наводнения, гръмотевични бури и суши. За да се усмирят, трябвало да им се дава онова, което най-много искат — не празни молитви, не благопристойно поведение, нито пък тъй леснопостижимите възхвали и любов: нужна им била засищаща храна, за да се подкрепят. И тази храна не била царевицата, нито плодовете, какаото или птиците, с които се хранят хората; боговете искали човешка кръв и човешки сърца, изтръгнати от гръдта на жертвата и поднесени пресни, топли, все още туптящи.

Не ще преувелича, ако кажа, че правителството на Мексико било организирано от върха си до основата тъй, че да е в състояние да задоволява и следователно — да успокоява невидимите сили с колкото е възможно повече човешки сърца. В древни времена много народи са принасяли човешки жертви на боговете. Но макар че в шестнадесети век този ритуал бил отдавна изчезнал в цивилизованите части на света, мексиканците го продължавали въпреки почти еднаквото равнище на тяхната цивилизация. И те го прилагали със страховито усърдие, на каквото не бил способен никой народ нито в Централна Америка, нито където и да е другаде.

Правителството естествено не могло да очаква от своите собствени поданици да се принасят в жертва. Да иска това, би означавало да стигне до икономическа криза, като се имат предвид огромният брой необходими сърца. Войната била единственият начин за събирането на сърца. По тази причина мексиканците постоянно воювали с независимите държави около техните граници. При тези войни главната цел на пълководците била да не се убива неприятелят. Тактиката била насочена единствено към залавянето на пленници и битката преставала, щом се събирало необходимото количество. (Тази тяхна грижа към пленниците давала огромни предимства на противната страна, която не била обременена с подобно задължение. Кортес ще дължи успешното си измъкване от битките в случаите, когато неприятелят го надвишава, както и крайната си победа, на тази военна грешка на своите противници.) Залавянето на пленници се смятало за най-голямата заслуга на войника към неговото отечество и той автоматично бил награждаван с повишение и ордени според количеството, което е заловил и довел.

Резултатът бил парадоксален. Тъй като благоволението на небето можело да се запази само при постоянни битки, мирът се превърнал в опасност. Продължителният мир означавал недостатъчна и дори никаква храна за боговете — а това водело до пълно унищожение на човечеството. Само войната носела спокойствие. Ужасно наистина, но човечеството нямало избор.

Човек се пита как са стигнали мексиканците до подобна песимистична теория за света. Отговорът отчасти би могъл да бъде, че от най-древни времена в този край на земята небето се смята за зло и отмъстително. Никоя от тези култури не е родила мислител, достатъчно убедителен, за да смекчи тази представа. И все пак, както ще разберем по-нататък, съществувала легенда, че в стари времена един велик учител заявил, че небето не се нуждае от човешки жертви, макар накрая да престанали да вярват в учението му. С две думи, жителите на Централна Америка не били интелектуално дораснали до равнището на народите от Средиземноморието и другаде.

Умилостивяването на боговете с човешки жертви не се състояло, както бихме могли да си го представим от горния разказ, само в клането на пленени жертви. Около жертвоприношението се бил създал един много сложен ритуал. Така например денят и часът, в който всеки бог трябва да получи кръвното си дарение, били уточнени с най-големи подробности. Свещенослужителите в Централна Америка не са си направили труда да създадат календар, по-съвършен от всеки друг в Европа, само за да знаят точната дата. Те са го сторили, защото според тях било въпрос на живот и смърт да се доближиш до боговете в най-благоприятния момент. А връзката между боговете и календара се крие във вярването, че боговете (или поне някои от тях) са небесните тела, слънцето, луната, планетите и звездите. Те обхващали и други неща, като например вятъра и дъжда, но изявата им като астрономически феномени била много важна. Жертвоприношението трябвало да се съгласува с тяхното положение на небосвода. Астрономията не само давала тези познания, но във формата на астрология пък се използувала, за да се разберат намеренията на боговете и — ако са враждебни — да се вземат предпазни мерки срещу това. Един много подробен магически ритуал, който обгръщал акта на убийството на жертвата, бил съставен на тази основа. Религията се превърнала в такъв оплетен възел от обреди и контраобреди, че дори мексиканците я разбирали трудно и сами не знаели как да стъпват в моменти на опасност.

По-нататък в нашия разказ ще имаме възможност да покажем как е действувала тази система на практика. Сега е достатъчно само да споменем, че Моктесума бил заобиколен с цяла свита от астролози, гадатели, магьосници и ясновидци; че се опитвал с всички средства на пророкуването — разчитане на знаци и символи, наблюдаване на знаменията, пресмятане на числата — да проникне в бъдещето и да попречи на окултните заплахи. Застрашаващите ги беди нямали край. Човечеството можело да загине не само когато боговете се разсърдят на самото него, но и когато боговете се сърдят един на друг. Науката казвала, че небесни войни са ставали и могат отново да станат на някои от злокобните дати, отбелязани в календара. В резултат на всичко това мексиканското правителство и неговите свещенослужители живеели в голямо напрежение. Техните теолози и учени били достигнали до ужасяващи заключения и не виждали никакъв друг начин да посрещнат въображаемите опасности, освен като хранят невидимите сили с все повече човешки сърца и използуват магията, за да отблъснат тяхната злоба.

Сред многобройните божества имало две, по-значителни от останалите. Тескатлипока (Димящото огледало) бил царят на боговете и те го свързвали с нощното небе. Той имал и друг образ, когато мислели за него като за Уицилопочтли (Колибрите отляво). В този свой образ бил богът на войната, бог много по-ужасен, отколкото римският Марс, който изисквал хекатомби от човешки жертви, за да продължи да дарява победа. Този пръв бог в двете си изяви бил главният покровител на мексиканското племе. Той бдял над него от самото му зараждане и той го превърнал във велика нация. Мексиканският разцвет и бъдеще били неразривно свързани с него. Вторият по значение бог бил Кецалкоатъл (Пернатата змия). Той е същият бог, когото малко по-напред споменахме като великия пророк, обявил се срещу човешките жертви. Поверието казвало, че в далечното минало бил слязъл от небето и вземайки човешки образ на крал проповедник, се обявил против големия племенен бог. Ала Тескатлипока (Димящото огледало) успял да го пропъди. Тогава Кецалкоатъл се качил на един вълшебен сал някъде край брега на Табаско и отпътувал на изток към неизвестна страна. Но преди да си отиде, изрекъл предсказанието: „Ще се върна през годината Една тръстика и ще възстановя царствуването си. Тогава ще настане време на големи изпитания за народа.“ Тези думи се тълкували така; когато се завърне, той щял да унищожи бога закрилник и да накаже хората, загдето са позволили да бъде изпъден. Годината, наречена Една тръстика, се случвала през неравни интервали. Годината 1363 била Една тръстика; такава била и 1467. Кецалкоатъл не се появил през нито една от тях. Следващата година Една тръстика била 1519, годината, до която стигаме сега в нашия разказ.

Моктесума и неговите съветници не знаели как точно ще се завърне Кецалкоатъл, но предполагали, че щом като е потеглил с вълшебния си сал от някакво пристанище в Мексиканския залив на изток, той ще се върне пак по същия начин и ще пристигне с някаква странна лодка от източна посока. Легендата описвала много ясно външния му вид. Имал бяла кожа и голяма черна брада, външност съвсем необикновена за този край. А колко ли страшно ще бъде завръщането му? Как да го посрещнат и какво да му кажат? Ако се върне, за да поеме управлението, ще трябва ли Моктесума да се оттегли, или ще трябва да му даде отпор с помощта на магията и на военната сила? И все пак да се опълчиш срещу един бог, и то втория от двамата най-големи, бог, комуто са посветени многобройни храмове и чийто празник е голямо тържество, ще бъде опасно.

Истинска дилема.

Много ли им е сърдит? Трудно било да се разбере, при все че не би могъл да ги обвини в немара, защото макар и пропъден, той бил боготворен. Наистина предпочитали небесното господство на Тескатлипока. Но празникът на Кецалкоатъл се чествувал тъй тържествено, както и на другия. Тържествата ставали в Чолула, отвъд вулканите, и търговците имали задължението да ги направят колкото е възможно по-пищни. В този град, който наистина не бил столица, но бил много богат, голямата площадка на храма се издигала над всичко друго, а цялата й основа била украсена с пернати змии. Това била най-високата пирамида в държавата, над двеста и петдесет стъпки. Образът му стоял над олтара. Носел птича маска, знак, че е бог на вятъра, с червена човка, лицето оградено с гребен от пера, самото то жълто на цвят, с изплезен език. На шията му имало скъпоценен камък във форма на пеперуда, обвит бил, в пелерина от червени, бели и черни пера. Чорапите златни, златни и сандалите върху тях. Четиридесет дни преди празника му търговците купували един роб, най-красивия младеж, който успявали да намерят, обличали го като Кецалкоатъл с пеперуденото украшение, перушинена пелерина и диадема на главата. Носели му цветя и най-вкусна храна. Той се разхождал из града, пеел и свирел. В продължение на четиридесет дни богът бил той и хората се тълпели да го славят. Девет дни преди края на четиридесетте двама стари жреци идвали при него, покланяли се и казвали: „Танците и песните си имат край. След девет дни от днес ти трябва да умреш.“ И ако той се натъжавал и танцувал без радост, давали му питие, приготвено от шоколад и човешка кръв, в което имало разтворен някакъв опиат — вероятно пейотъл — и от него той ставал безчувствен към скръбта, като омагьосан. Защото, бъдел ли тъжен, това щяло да намали силата на магическия ритуал. Четиридесетте дни свършвали, извеждали го среднощ и на най-горната площадка, пред образа на Кецалкоатъл, го слагали върху жертвения камък, разрязвали му гърдите и изтръгвали сърцето му. Сърцето поднасяли върху блюдо на божеството, което опръсквали с неговата кръв. Магическият ритуал превръщал плътта на жертвата в божествена плът и през тази нощ тя била изяждана от търговците — свещена закуска, която ги приобщавала с Кецалкоатъл. На разсъмване танцували и възпявали тайнството; убивайки Кецалкоатъл в лицето на неговия заместник, те му давали нов живот. Това било всъщност възкресение, той умирал и възкръсвал от мъртвите.

Ами ако този тъй много почитан бог се върне, както е дал дума, и поиска престола, възможно ли е да му се откаже? Но нали, от друга страна, върховният дълг на Моктесума е към стария бог — закрилник на племето? Ужасно затруднение!

На всичкото отгоре в загадката се криела друга загадка. Докато бил още на земята, Кецалкоатъл проповядвал срещу човешкото жертвоприношение; обаче в своето богослужение към него мексиканците използували същото това жертвоприношение (не тъй често, разбира се!) и му предлагали за храна същото онова сърце, което той бил анатемосал. Как да обяснят, че според тях съществуват два аспекта на неговата божественост — зловещ и човеколюбив!

Моктесума бил почти уверен, че Кецалкоатъл ще се върне на следващата година Една тръстика (1519), защото предсказанията за предстоящи изпитания били многобройни. Известно време нощното небе се озарявало от северно сияние; вулканическа дейност развълнувала водите на езеро Мексико и те залели улиците на града: храмът на бога-слънце изгорял; някакъв дух с женски глас проплаквал нощем по улиците: „Деца мои, деца мои, очаква ни разруха.“ Той поискал от магьосниците да разгадаят тези знамения. Те не скрили, че значението им не е добро. Моктесума ги удушил, защото в областта на магията, като премахнеш вестителя на зла прокоба, омаломощаваш самата злина.

Прокоба следвала прокобата: появила се комета, станало земетресение. Моктесума усещал как губи контрол над нервите си. Вече не се съмнявал, че бедствието наближава. Сестра му Папанцин, след като прекарала четири дни в дълбоко безсъзнание — състояние, което сметнали за смърт, се събудила в гроба си и когато я отвели в двореца, разказала, че видяла непознати същества да нахлуват в страната и да я разрушават. Това го разтърсило дълбоко, но още по-дълбоко го смутило онова, което след няколко дни видял със собствените си очи. Седял на своята императорска рогозка в сградата, наречена Мрачния дом на въжето — манастирският университет в двора на големия храм на Колибрито, както се наричал военният образ на Димящото огледало. „Слънцето клоняло на залез, но още било светло“ — пише Саагун, францисканският монах, който няколко години по-късно записал случката от хора, които вероятно са били очевидци. Някакви селяни, които изкарвали прехраната си с лов на водни птици, уловили една птица, пепелявосива като жерав, и я донесли, да я покажат на Моктесума. „Като се втренчил в нея, той, изглежда, изпаднал в транс и видял на главата на птицата едно магическо огледало, в което се отразявало зловещо съзвездие. Това го уплашило и взирайки се по-внимателно в огледалото, се ужасил, защото «видял да настъпват тръстики, подобни на хора, въоръжени като за бой и възседнали на сърни». Сторило му се, че вижда завръщането на Кецалкоатъл.“

Разтърсен от видението, той наредил по бреговете на Мексиканския залив да се изпратят стражи, които да очакват завръщането на бога. През май 1518 година му изпратили вест, че при Чампотон и Табаско са слезли някакви необикновени хора. През юни била забелязана флотата на Грихалва, малко преди да достигне до Реката на знамената. Към столицата забързал пратеник с новината. Той се изправил пред Моктесума и, според думите на летописеца Тесосомок, казал:

— Господарю и кралю, прости смелостта ми. Като вървях край брега, видях в морето да се движи нещо като хълм, какъвто ние, морските стражи, не сме виждали никога досега.

Моктесума наредил да убият пратеника и веднага изпратил хора на самия бряг да проверят съобщението. Те се върнали и разказали, че видели две кули да се носят из морето. Този път били изпратени по-отговорни разследвачи и техните обяснения звучали малко по-ясно:

— Не знаем какви са хората, слезли на брега. Видяхме ги да ловят риба от едно кану, а после да се връщат към две големи кули, на които се покачиха. Плътта им е по-бяла от нашата и имат дълги бради и коси.

Това потвърдило предчувствието на Моктесума. Но макар че бил безкрайно разтревожен, решил да влезе в по-близка връзка с брадатите бели същества и издал заповеди, от които последвало развяването на знамената към корабите на Грихалва. Посетителите трябвало да бъдат посрещнати любезно, да бъдат окадени и да получат всичко, каквото желаят. По време на шестдневния престой на Грихалва хората му били внимателно огледани от пратениците на Моктесума, които изпратили на господаря си подробно описание чрез мексиканското писмо — нещо като йероглифи от рисунки и идеографични знаци. На тръгване Грихалва успял да обясни, макар и да нямал мексикански преводач, че следващата година ще дойдат още повече испанци.

Когато Моктесума разучил внимателно образното писмо, което давало много по-ясна представа за вида на чужденците, отколкото би дало едно азбучно писмо, у него не останало никакво съмнение, че това са разузнавачите на Кецалкоатъл. Следващата година била злокобната Една тръстика (1519), когато, както те самите казали, щели отново да се върнат. Не са ни известни подробностите за онова, което е било съобщено на Моктесума. Грихалва не е имал коне, а може да не е имал и топове, но съобщението сигурно е съдържало описание на големината на корабите, далеч по-грамадни и по-съвършени и от най-голямото мексиканско кану, на оръжието, мускетите, арбалетите и стоманените мечове, все новости от подобен род, каквито едва ли биха могли да съществуват в света на хората. За разлика от испанците, предвождани от Колумб, които потеглили на запад с надеждата да открият нови земи, ако Моктесума би имал възможност да отплува на изток, би очаквал да намери не нови земи, а източния рай, обитаван от Кецалкоатъл — тъй старите ирландци вярвали, че раят се намира някъде на запад, в Атлантическия океан. А това, че испанците пристигат от този рай, му се струвало единственото разумно обяснение.

Моктесума си блъскал главата над мрачното бъдеще и се питал как да избегне предопределението на съдбата. Къде би могъл да се скрие? Може би в някоя пещера? Но в която и пещера да отиде такъв велик владетел като него, веднага ще се разчуе. Посъветвал се с Върховния жрец и с обитателите на Мрачния дом. Някои от светите мъже, казали му те, биха могли да му обяснят как да стигне до едно от Четирите убежища: Миктлан — на север, където отивали мъртвите, Златния дом на слънцето — на изток, Обиталището на Слънчевия бог — на юг, и Двореца на Царевичната богиня — на запад. „Но — заявява Саагун, който е записал този странен разговор между монарха и духовните му съветници — Моктесума решил да не отива никъде, макар че светите мъже обещавали да го заведат. Решил да чака Кецалкоатъл. Окуражил се, овладял се. Да става каквото ще, той ще го посрещне смело.“

Ала въпреки това не се успокоил. Отдавал се на аскетизъм, с кактусови тръни дупчел до кръв меките части на ушите си и посипвал с кръвта изображенията на боговете. Със собствените си ръце принасял човешки жертви пред олтара на Кецалкоатъл, надявайки се, че богът ще изрече някоя окуражителна думичка чрез устата на изпадналите в транс медиуми, присъствуващи наоколо. Издал заповед управителите на провинциите да му съобщават за всички необикновени сънища. Ония, чиито сънища били злокобни, осъждал на смърт. Може би всичко това е сън и по този начин ще може да го заличи. Или пък нареждал да му подадат мънистата, раздадени от Грихалва и донесени му от съгледвачите, и като ги опипвал, казвал:

— Тези сини камъни безкрайно ни учудват. Да бъдат пазени добре. Защото, ако някой от тях отскочи и побегне, земите ни и нашите бременни жени ще бъдат в голяма опасност.

Тъй благочестиво прекарвал той дните на очакването.

На стражите по брега наредили да удвоят бдителността си. И наистина, в годината Една тръстика страшните гости дошли. А което е още по-необикновено, Кортес акостирал в самия ден на същата тази година, в който бил очакван. Според магическо-астрологичните изчисления излизало, че Кецалкоатъл ще слезе на брега на собствения си имен ден, деня 9 Вятър. Кортес, който стигнал до Сан Хуан де Улуа на Велики четвъртък (21 април) 1519 година, слязъл на брега на другия ден, а това бил денят 9 Вятър. Външният му вид (бяла кожа, черна брада) бил очакваният. Нещо повече — той носел шапка, подобна на онази, с която ходел Кецалкоатъл, и бил облечен с черен костюм, защото било Велики петък — още едно съвпадение, тъй като според картините в магическите книги дрехите на Кецалкоатъл били черни.