Морис Колис
Кортес и Моктесума (4)

Кортес потегля

Новината за откриването на Мексико — страна, очевидно по-богата на злато, отколкото Западна Индия, зарадвала всички в Куба. Животът на острова и тъй бил приятен за испанците с имения, роби и златни залежи. И все пак имало липса на работна ръка, защото туземците бягали, самоубивали се или измирали от мъка и преумора вследствие нетърпимия начин, по който се отнасяли с тях. А и златото не било кой знае колко много. Затова вестта за една нова страна, където огромни количества злато се получавали срещу някакви си нищожни дрънкулки, била извънредно примамлива. А за по-бедните новината естествено била още по-вълнуваща.

От деня на идването си в Новия свят испанците заграбвали със сила всичко каквото могли. Правото им за това почивало върху Борджианската вула, която им давала власт над цяла Америка. А дори и да се съмнявали в правото си да обсебват земята на другите, съвестта им си оставала чиста при мисълта, че с въвеждането на християнската религия те носят спасение за душата. И още нещо — уверени били, че европейският начин на живот, който налагат, превъзхожда местната култура, която разрушават. Същото си мислят по-късно британците по отношение на Индия и Африка. Поради това естествено е да разберем нетърпението им да измъкнат всичко каквото могат от това ново, чудесно кралство Мексико.

Но как да го сторят? Испанците в Куба били малко на брой. Мексико била държава, очевидно далеч по-могъща от всички останали, с които се били сблъсквали дотогава. Многобройно население, каменни градове, велик владетел в планините, добре въоръжена войска. Голяма плячка, но трудна за достигане. Най-смелите и авантюристично настроени хора в страната били уверени, че Кортес може да изпълни успешно подобно мъчно начинание — това е и обяснението за неговото внезапно проявяване като водач в този момент.

Бернал Диас ни го е обрисувал и макар че книгата му е писана, след като Кортес е станал вече видна личност, цитатите, които давам тук, го показват такъв, какъвто е бил през 1518 година:

„Той беше строен, добре сложен и як. Лицето му беше бледо, почти сивкаво на цвят. Очите му бяха строги, но в тях се таеше доброта. Косата и брадата му бяха черни и доста редки. Имаше голям гръден кош и широки рамене, беше жилест и малко кривокрак. Сръчен беше и в ездата, и във въртенето на меча. Но от всичко най-много беше смел и непреклонен, а най-главното е то. Като младеж в Еспаньола обичал доста да походва с жени, та неведнъж вдигал нож срещу силни и ловки мъже, но винаги побеждавал. Под долната си устна имаше белег от нож и ако някой се позагледаше в него, той се опитваше да го прикрие с брадата си. С другарите си се носеше любезно, знаеше латински и пописваше стихове. Всяка сутрин четеше молитви от един часослов и с благоговение присъствуваше на литургията. Влечаха го много картите и зарът и беше луд по жените.“

Този жизнерадостен и смел млад мъж бил трийсет и две годишен, когато пратеникът на Грихалва Педро де Алварадо донесъл голямата вест за Мексико. „Алварадо — пише Бернал — не беше глупав и тъй добре разказал новината, че, както разправят, на Диего Веласкес не оставало друго, освен да го прегърне от сърце и да устрои народни празненства и веселби за цели осем дни.“ Веласкес решил този път да изпрати експедиция, достатъчно голяма, за да може да основе колония. Да се запази тайната от вицекраля в Еспаньола не било възможно, но експедицията можела да бъде представена като нов опит за изследване на крайбрежието. А в това време той щял да проводи втори пратеник до испанския двор с подновена молба да го направят губернатор на новите земи и независим от Еспаньола. Това щяло да му даде право, според съществуващия обичай, на една пета от цялата плячка или печалба след изплащането на едната пета, полагаща се на краля. Така той щял да стане страхотно богат и след около пет години можел да се върне в родината с всички изгледи за удостояване с благородническа титла и за висок пост в двореца. Но както ще видим, Кортес имал нещо друго на ум — сметнал, че богатството и почестите би могъл да си присвои сам той.

За да си осигури успеха, Веласкес би трябвало сам да предвожда експедицията. Но той не бил добър войник и не обичал несгодите. А знаел, че предприятието е твърде рисковано. Най-добре да изпрати някой доверен командир да свърши черната работа и да поеме рисковете, а той да си седи в Куба и ако всичко мине както трябва, да пожъне печалбата. Също така, изглежда, че бил и доста внимателен по отношение на парите, които влагал. Нужна била твърде голяма сума, защото трябвало да се изпрати по-многобройна войска, отколкото на предишните две експедиции. Най-добре да избере командир, който да е и богат, та да може и да желае да отпусне повечко средства. С всичко това на ум той се обърнал за съвет към своите помощници и приближени.

Предложили няколко имена. Преди всичко трима от роднините на Веласкес искали да поемат командуването. „А защо пък не Грихалва?“ — питали неговите приятели от последното пътуване, които го одобрявали като капитан. Но Кортес знаел как да спечели играта. Веласкес имал двама любимци — секретаря си и своя счетоводител. Кортес сключил с тях следната сделка: „Издействувайте ми командирското място и ще делим печалбите.“ Те хитро склонили Веласкес да промени лошото си отношение към Кортес, защото — макар и да се бил сдобрил с него и да бил станал кръстник на дъщеря му — Веласкес не бил забравил, че няколко години преди това Кортес се опитал да го надиграе. Но въпреки това, подтикнат от любимците си, го назначил. Писмените указания, които дал на Кортес, били тъй широко очертани, че всъщност той получавал правото да прави онова, което сметне за най-добро. Но все пак Веласкес изпратил заедно с него някои от своите привърженици, за да го държат под око.

Щом получил командуването, Кортес се заел да събира хора и запаси в столицата Сантяго. И дал ясно да се разбере, че целта му далеч не е само да разузнава и да събира плячка. Това било експедиция за покоряване на Мексико. Стръвта на такова едно чудесно и доходно приключение подмамила най-решителните и смели мъже в Куба. Бернал пише: „Той издаде прокламация, че който тръгне с него към новооткритите страни, за да ги покори и да се засели там, ще получи своя дял от златото, среброто и богатствата, намерени в тях.“ За да финансира предприятието, той ипотекирал имението си за осем хиляди златни монети. По негова молба приятелите му продали своите стопанства, купили оръжия и коне, приготвили питки от тапиока^[1], солено свинско месо и бойно облекло, подплатено с памук. Тъй като нямало пшеница, заместили я с брашно от смлени корени на маниока. Подплатени ризници направили по съветите на ония, които били видели майте да си служат с тях, защото стоманените брони не достигали. Започнали да издирват топове, пушки и барут, арбалети и най-вече коне, каквито почти не се срещали. Нито Кордоба, нито Грихалва водели коне, но Кортес, знаейки, че тези животни са непознати в Америка, предвидил огромното предимство, което щял да има с един малък брониран кавалерийски отряд.

И тъй приготовленията продължили. Кортес, както ни казва Бернал, „започна да се докарва и да се грижи за външния си вид — сложи на шапката си кичур от пера, окачи си златна верига и тръгна с кадифена наметка, поръбена със злато“. Поръчал да му изтъкал знамена, на които, избродирани със злато, личали кралският герб и кръстът с надпис: „Ще победим под знака на кръста“. И ги окачил пред своя дом.

Всичко това започнало да тревожи Веласкес: дали наистина би могъл да вярва на Кортес? Защото начело на своята войска, когато бъдела напълно готова, той щял да стане най-силният човек на острова. А след като било трудно да го контролира в Куба, как изобщо би могъл да го удържи в Мексико? Кортес наистина можел да запази завоюваното за себе си. Дали все още не е късно да отмени назначението му?

Кортес, щом чул за тези слухове, ускорил подготовката и в същото време хвърлил целия си чар, за да разпръсне съмненията на губернатора. Започнал често да посещава двореца и да уверява Веласкес, че в скоро време ще го направи много богат. И все пак станало ясно, че губернаторът, подтикван от приближените си да се отърве от Кортес, наистина се готвел да го стори. Като научил за това, макар приготовленията да не били завършени, Кортес изпратил тайно войските си на корабите през една тъмна нощ и рано на другата сутрин отплувал от Сантяго.

Съществуват две версии за прощалната сцена. Бернал казва, че Кортес, придружен от приятелите си, отишъл последната вечер в дома на Веласкес, да се сбогува с него, и че на следното утро Веласкес дошъл на кея да го изпрати, но и при двете срещи не станало и дума да се отмени назначението. Другата версия е, че преди отплуването не е имало никакво прощаване и Веласкес изобщо не подозирал за тръгването на Кортес. На сутринта, щом чул, че флотата се готви да отплува, той изтичал на пристанището, да я спре. Кортес вече бил на борда на командирския кораб, но като видял Веласкес на брега, сметнал за благоразумно да се качи на една лодка и да доплува достатъчно близо, за да се чуват. Веласкес го упрекнал, загдето се измъква тайно, а Кортес извикал през водата: „В живота има мигове, когато трябва първо да се действува, а след това да се приказва.“ И тъй като Веласкес бил безпомощен да го възпре, пуснал го да върви. Някои видни историци предпочитат тази забавна история пред разказа на Бернал, но аргументът срещу нея е, че докато Бернал е бил очевидец, защото участвувал в експедицията, Лас Касас, доминиканският свещеник, автор на историята, бил далеч от Куба по това време. Лично аз предпочитам разказа на Бернал, понеже ми се струва по-близък до характера на Кортес: той се е стремял да се държи прилично до последната възможност. А да се опълчи срещу Веласкес в този миг би означавало да изложи себе си и да възмути една част от хората си, които не са искали да ги смятат за бунтовници. А пък и привържениците на Веласкес не биха отплували с него. Много по-вероятно е, както сам Бернал съобщава, Кортес да е бил достатъчно умен, за да знае как, прощавайки се с Веласкес — с помощта на личното си очарование, на ласкателството и на клетвите във верноподаничество, — да го накара да се разколебае и да не отмени назначението.

Така Кортес заминал от Сантяго. Но понеже не бил завършил приготовленията за пътуването, спрял в Тринидад, град, разположен на около 3500 мили на запад от Сантяго по кубинското крайбрежие. Там той значително допълнил силите си. От околните имения са и най-видните му паладини^[2]: Педро де Алварадо с братята си, Хуан де Ескаланте, Кристобал де Олид, Алонсо Пуертокареро и Гонсало де Сандовал. Тези мъже, повечето по на тридесет, тридесет и пет години (връстници на Кортес), били все от благороден произход. За званията и титлите им не знаем нищо. Но не били користолюбиви; дошли със собствени оръжия и екипировка и представлявали по-скоро братство от авантюристи, отколкото войници в днешния смисъл на тази дума. Не били и като пиратите от по-късно време, защото се смятали за хора на испанския крал и най-добросъвестно отделяли настрана полагаемата му се част от плячката — кралската петина.

Веласкес, щом чул, че Кортес е в Тринидад, изпратил нареждане до тамошния градски магистрат да го задържи и да го върне обратно в Сантяго. Изглежда, най-сетне се решил да предприеме тази рязка мярка, защото се уверил, че Кортес заминава като независим изследовател. Но Кортес, заобиколен от своите чудесни помощници, лесно успял да разубеди магистрата. Отговорът, изпратен в Сантяго, гласял, че Кортес говори и действува като верен слуга на Веласкес и че да се закача, би било твърде неблагоразумно, защото войниците му можели да си отмъстят за него, оплячкосвайки града. Самият Кортес написал едно много верноподаническо и ласкателско писмо (а той едва ли би го сторил, ако наистина се е бил скарал с Веласкес на пристанището в Сантяго).

Десет дни по-късно корабите се придвижили по-нататък край брега до Хавана, където местните благородници приели Кортес с акламации и към групата се присъединили още хора. „Тук, в Хавана — пише Бернал, — Кортес започна да събира около себе си свита и започнахме да се отнасяме към него като към повелител.“ Веласкес направил още един опит да препречи пътя му, изпращайки нова заповед за арестуване. Но кой би могъл да арестува човека, в когото цяла Куба вече вярвала, че ще обогати острова с плячката от Мексико? Бернал обобщава: „И братя Алварадо, и Пуертокареро, Олид, Ескаланте, и всеки от нас бе готов да даде живота си за Кортес.“

Когато експедицията напуща Хавана на 10 февруари 1519 година, тя се състои от 11 кораба, най-големият от които стотонен,

508 мечоносци.

100 моряка,

32 стрелци с арбалети,

13 мускетари;

и носи със себе си 10 пиринчени топа,

4 малки топа,

16 коня

и запаси от барут, гюлета, стрели за арбалети, резервни части и няколко кучета.