Морис Колис
Кортес и Моктесума (27)

Кортес превзема град Мексико

Неуспешният опит на Кортес да превземе града на 30 юни обнадеждил мексиканците и обезсърчил местните съюзни войски. Мексиканците решили, че най-после са сполучили в магическите си изчисления. Нещо повече — тъкмо по това време дошла вест от Колибрито чрез жреците-медиуми. В състояние на транс жреците им съобщили — с оня странен, чуруликащ глас, присъщ на оракулите на Колибрито, — че до осем дни испанците ще бъдат сразени. Това откровение се потвърждавало от заключенията, изведени посредством усложнената система от взаимоотношения, която обуславяха мексиканските поличби. Стрелкащ се орел сметнал, че има съвсем сериозни основания да повярва на предсказанието. Изследователите на мексиканските окултни науки са се опитали да определят причините за тези негови основания и техните предположения заслужават да се отбележат, защото ни помагат да си изясним странното естество на мексиканския начин на мислене. Сред многобройните си преображения Кецалкоатъл се явявал и във вид на планетата Венера. На всеки 584 дни Венера пресича пътя на Слънцето и тогава като звезда Вечерница се скрива веднага след залез. Този период на невидимост трае осем дни. Смятало се, че Венера-Кецалкоатъл изгубва небесните си сили по време на тези осем дни. Поглъщала го земята; а както си го представяли мексиканците — намирал се в ноктите на смъртта. Понеже тогава бил съвсем безпомощен, този бил моментът да го нападнат. Пресметнали, че Венера пресича пътя на Слънцето през юли-август 1521 година. Не ще и съмнение, че оракулът, предрекъл предстоящото унищожение на Кортес, се е обосновавал на този астрономически факт. Интересно е да се отбележи, че ако се върнем назад с 584 дни от август 1521 година, идваме до декември 1519, месец, който Господаря Царевичен кочан бе определил като подходящ за въстанието, предотвратено от Кортес. Трябва да добавим, че обикновено само през тези осем дни на безсилие пред олтара на Кецалкоатъл се принасяли жертви, защото се смятало, че са му нужни човешки сърца, за да го подкрепят.

Щом помощните войски научили за думите на оракула, те също повярвали в тях. До този миг съюзниците на Кортес се доверявали на старото предсказание, че Димящото огледало ще отстъпи пред Кецалкоатъл. Но оракулът разклатил тази вяра. Почти всички напуснали Кортес. Помощната армия от 100 000 души изведнъж намаляла само на неколкостотин.

През следващата седмица Кортес нямал друг изход, освен да поддържа обсадата, като продължава да стои на насипния път и да прочиства езерото със своите платноходки. Обнадеждавали го съобщенията, че градът постепенно остава без храна, а водата в новите кладенци има солен вкус. Мексиканците продължавали да ги нападат яростно по насипите, но били принудени да атакуват фронтално срещу топовете и мускетите, тъй че лесно отбивали набезите им. Хората на Стрелкащ се орел не се и опитвали да използуват огнестрелните оръжия, взети по време на разгрома; пратили само няколко стрели с един от плячкосаните арбалети.

Когато осемте дни изтекли, а испанците все още не били пропъдени, съюзниците започнали да се завръщат под знамената на Кортес. Очевидно древното предсказание си оставало в сила. Димящото огледало не успяло да вземе надмощие дори в периода, когато Кецалкоатъл бил в неблагоприятна фаза. А сега, като звезда Вечерница, той отново бил в пълно владение на силите си. Кортес пак овладял съюзниците си. Те му изпратили дори повече войници, отколкото преди. Освен това в същото време във Вера Крус пристигнал кораб, натоварен с барут и оръжия — голямо щастие, защото барутът бил на привършване.

Стрелкащ се орел отново бил поканен да се предаде. Предложили му добри условия. Кортес обещавал не само да пощади живота му, но да го остави васален управител. Помъчили се да го убедят, че отказът за сключване на мир неминуемо ще доведе до унищожаването на града и до избиване на неговите жители. Според Бернал Стрелкащ се орел бил казал на своите съветници: „Вече опитах всичко, на каквото съм способен, на няколко пъти променях начините на борба, но испанците са от такъв вид, че тъкмо когато ние сметнем, че са ни в ръцете, те още по-яростно се нахвърлят върху нас.“ Това изречение (добър пример за онова интуитивно прозрение, проявявано от Бернал към начина на мислене на мексиканците, макар че невинаги съумява да вникне в скритото значение на техните думи) подсказва в допълнение към очевидния му смисъл, че Стрелкащ се орел никога не се е съмнявал в свръхестествените качества на своите нападатели. Той използувал всички магически средства, които познавал, и особено жертвоприношението, но явно испанците притежавали още по-мощни противодействуващи средства, срещу които не можело да се стори нищо, тъй като никой от мексиканците не знаел в какво точно се проявявали те.

Останалите членове на мексиканския съвет се противопоставили на предложението на Кортес. Защото постепенно се убедили, че каквото и да предприемат, гибелта им е неизбежна. Били осъдени. В такъв случай по-добре да паднат в бой. Стрелкащ се орел се съгласил с тях.

От този миг нататък Кортес решил да срине града постепенно и безжалостно. Намислил да не повтаря атаката към пазарния площад, а да настъпва по насипните пътища, да навлиза в улиците, да разрушава къщите една по една, да използува техните материали за запълване на каналите, над които някога имало мостове, и по този начин да обезопаси града, та да могат кавалерията и артилерията спокойно да се движат из него.

До 25 юли вече бил завзел южната му част чак до главния площад, а на 28 юли Алварадо, който дошъл откъм запад, се срещнал с него на пазарния площад в Тлателолко. На отиване Бернал влязъл в някакъв храм и видял, набучени на колове, „многобройни глави на наши испанци, които бяха принесени в жертва. Косите и брадите им бяха порасли по-дълги, отколкото когато бяха живи. Ако не го бях видял, нямаше да го повярвам“.

Край пазарния площад се намирала голямата пирамида на Димящото огледало, която били посетили преди осемнадесет месеца по време на първото им идване в Мексико. Кортес я подпалил, след като изпочупил идолите. Това деяние накарало мексиканците да си припомнят ония думи, които духът на Димящото огледало казал на пратениците на Моктесума, когато ги накарал да се обърнат към Мексико и да видят как горят храмовете в него.

Сега мексиканците били изтласкани в североизточния край на града. Това била езерната му част; повечето от постройките там се издигали върху талпи, забити в езерното дъно. Населението било наблъскано в този квартал, който имал около хиляда къщи. Броят на жителите на Мексико не е съвсем известен и се изчислява някъде между една трета и две трети от милиона. Като имаме предвид, че няколко хиляди души са били убити, други измрели от глад, побягнали или били прехвърлени на сушата, в града е имало още извънредно много хора. Те гладували. Но духът им бил висок.

Кортес отново изпратил предложение за мир. От страна на Стрелкащ се орел дошло съобщение, че е готов да преговаря. Кортес отишъл, но другият не се явил. Вместо него пристигнали двама благородници, които заявили, че господарят им не дошъл, защото се страхувал за живота си. Когато Кортес се опитал да ги увери в противното, те го погледнали с недоверие и сякаш за да го убедят, че имат храна в изобилие, „измъкнаха от една торба царевични питки, бутче от пуйка и череши и като се разположиха удобно, започнаха да ядат“. Преговорите не довели до нищо.

Най-доброто описание за последните дни на обсадата намираме в писмото на Кортес до Карл. След като обяснява как се провалили преговорите и как решил да предприеме комбинирано нападение срещу североизточния квартал, в което неговата войскова част да щурмува по суша, а лодките под командата на Сандовал да нападат откъм езерото, той пише: „Такова клане беше по суша и по вода, че заедно с пленените загубите на врага наброяват общо над 40 000 души. Писъците и плачът на жените и децата бяха ужасни — чувствувахме как сърцата ни се късат. По-трудно ни беше да възпираме съюзниците си да не убиват и да не мъчат жертвите си, отколкото — да се бием. Никъде другаде по света не могат да се срещнат по-нечовешки жестокости от тия, присъщи на тукашното население.“ По-нататък той се оплаква, че помощните войски (които, тъй като наброявали 150 000 души, не можели да бъдат възпирани от малката испанска войска) заграбили огромна плячка и лишили испанците от нея. Трябва да признаем — една от причините Кортес да предлага мир чрез преговори била и тая, че при сраженията голяма част от богатствата на града щели да бъдат ограбени от съюзниците или пък хвърлени в езерото от отчаяните защитници.

Първият ден на решителния пристъп завършил неясно. На другата сутрин Кортес успял да се срещне с мексиканския главнокомандуващ, приемника на Жената-змия, паднал в сражението при Отумба. Но този офицер повторил, че Стрелкащ се орел е решен да се бие докрай. „Аз му казах — пише Кортес — да се върне при хората си и той, и те да се приготвят, защото съм решил да ги довърша до един. Тези преговори продължиха повече от пет часа. Жителите на града вървяха по трупове. Във водата също плуваха мъртъвци, а други мексиканци се давеха в голямото езеро. Толкова окаяно беше положението им, че просто не можех да разбера как го търпяха. Безброй много мъже, жени и деца непрестанно прииждаха при нас и в бързината се блъскаха един друг във водата и се давеха сред множеството от мъртъвци. Вече 50 000 бяха загинали от солената вода, която пиеха, или от глад и болести. Понеже много хора идваха към нас, наредих испански войници да пазят по всички улици, за да не позволят съюзниците ни да избиват нещастните създания. Но тъй като те бяха безбройни, невъзможно беше да попречим на това през този ден и повече от 15 000 души бяха изклани.“

Стигнало се дотам, че голяма част от оцелелите мексикански войници се били покатерили по покривите на къщите, построени в самото езеро. Положението им било безнадеждно. Разделени били на малки групички, а нямали нито камъни, нито стрели, нито начин да се снабдят с оръжие. Настъпил мигът, в който Сандовал трябвало само да прекара платноходките покрай къщите и да нареди на своите мускетари и стрелци да избият защитниците по покривите. Кортес му дал тази заповед. И той се насочил право към дома, в който се бил укрепил Стрелкащ се орел.

Но Стрелкащ се орел дори и в този миг на всеобщо клане — когато помощните войски, доскоро негови поданици, действували така, сякаш били решили да заличат от лицето на земята целия мексикански народ — не смятал да се предава. Разполагал с петдесет канута. Той, съпругата му — която била дъщеря на Моктесума, жените и придворните му се качили на тях с намерение да избягат на сушата. Взел със себе си и личното си съкровище. Когато Сандовал пристигнал, той бил отплувал. Пуснали платноходки да го преследват. Някой си Гарсия Холкин, който командувал най-бързата платноходка, настигнал канутата. В едно от тях имало балдахин и кралски стол — това очевидно била лодката на Стрелкащ се орел. Холкин му дал знак да спре, а когато той не се подчинил, заплашил, че ще открие стрелба. Стрелкащ се орел, като видял, че и той, и жените му са под обстрела на мускетите, приел съдбата си и се предал. „Пощадете жените ми — казал той — и веднага ме заведете при Малинцин.“

„Холкин, като чул това — пише Бернал, — много се зарадвал и с голямо уважение го прегърнал и го преместил в платноходката. Дал му рогозка да седне и му предложил закуска.“ Скоро след това пристигнал и Сандовал със своята платноходка и поискал благородния пленник. Но Холкин, който очаквал голямо възнаграждение, отказал да го предаде на друг, освен на Кортес.

Кортес се бил покачил на някаква пирамида в Тлателолко и оттам наблюдавал преследването. Като видял, че Стрелкащ се орел е пленен, заповядал да приготвят една стая за гости, да я украсят със завеси и удобни столове и наредил да сложат богата трапеза. Сандовал и Холкин не се забавили; сред тях вървял Стрелкащ се орел. Кортес го прегърнал сърдечно и заговорил приятелски с благородниците, които го придружавали. Но Стрелкащ се орел не бил в състояние да отвърне подобаващо на тези дворцови ласкателства. Случилото се за него било просто последното действие на трагедията. Той заявил: „Моят дълг е изпълнен. Нищо повече не мога да сторя. Не се предадох. Плениха ме насила.“ И като сложил ръка на камата в колана на Кортес, казал с дълбоко вълнение: „Прободи ме!“ Сълзи течали по лицето му. „Кортес отвърна прочувствено с помощта на доня Марина — пише Бернал, — като каза, че се възхищава от смелостта му, че в нищо не го смята за виновен.“ Тук сме длъжни да отбележим, че никой съвременен командир не би се отнесъл тъй учтиво с един победен враг, отредил на пленените му войници толкова жестока смърт. Но в ония времена било прието победителят да демонстрира голямо снизхождение към водача на противниковата страна. А освен това Кортес играел тази роля без усилие. Той бил надарен с чар; развълнуван и успокоен от победата, от него се излъчвало само щастие. Бернал забелязал тази негова черта още по време на победата над Нарваес. Все тъй радостно и величествено Кортес ободрил Стрелкащ се орел. „Когато ме помоли да го пробода, аз го успокоих и му казах да не се страхува“ — пише той на Карлос. Писмото продължава: „Щом този благородник падна в плен, войната незабавно спря, която нашият господар господ-бог благоволи да доведе до нейния край през този ден, 13 август 1521 година, седемдесет и пет дни след като за пръв път обсадихме града.“

Битката престанала така неочаквано, че липсата на всякакъв шум изглеждала съвсем необичайна. Бернал казва, че се чувствувал тъй, сякаш бил в камбанария, в която всички камбани внезапно са спрели да звънят. Войниците се питали дали не са оглушали — толкова продължително време край тях се носели викове, барабанни удари, чукане, свирки от рогове и раковини, топовни гърмежи. „С пленяването на Стрелкащ се орел секна и шумотевицата.“

Драмата на Кортес и Моктесума завършила в мълчание.