Морис Колис
Кортес и Моктесума (24)

Чудотворната битка при Отумба

Когато Кортес се върнал в Такуба заедно с Алварадо, сварил хората си обзети от паника, както сам пише. Настигнали ги мексикански войски и започнали да ги нападат, нападали ги и войниците от гарнизона на града. Някакъв тласкалтек, изглежда, казал на Кортес, че на около четири мили в планинския градец Тотолтепек (Хълма на пуйката) има голям пирамидален храм. Вече знаем, че от тези пирамидални храмове ставали добри укрепления. Кортес решил да тръгне нататък веднага. И хората, и конете били много изтощени, но той се изтеглил толкова умело, че въпреки мъчителното преследване не дали ни една жертва. На разсъмване се появили мексикански войски, които се опитали да влязат в храмовия двор. Продължили да ги нападат през целия ден. Испанците, ранени и гладни, били в окаяно положение и все пак успели да ги отблъснат. Но по всичко изглеждало, че положението ще се влоши. Главните сили на мексиканците досега не се били появили, а когато дойдели, щял да дойде и краят.

Кортес обаче си имал план. До този миг тласкалите им били верни съюзници. Ако испанците смогнели да се доберат до Тласкала, там сигурно щели да намерят подслон. Но Тласкала била на сто мили. Ще издържат ли едно толкова дълго отбранително отстъпление? Нещо повече — не бил сигурен как ще го посрещнат. Той пише: „Не бяхме уверени, че тласкалите ще ни посрещнат дружелюбно. Като ни видеха толкова оредели, можеха да решат да ни убият, за да възвърнат някогашната си независимост.“ Труден въпрос наистина. Тласкалите все още помагали на испанците срещу мексиканците, макар една испанска победа до означавала, че Испания ще завладее цялата страна. Дали сега не са се отказали от този съюз? И все пак Кортес решил, че няма да го изоставят, защото омразата им срещу мексиканците била неукротима. Трябвало само да измисли как да стигнат до тях. Решил да тръгнат още същата нощ.

Оставяйки запалени огньове, за да измамят враговете, испанците напуснали Хълма на пуйката в полунощ. Скоро след зазоряване преследвачите им ги настигнали. Но това не били главните сили. По някаква причина мексиканците не се опитвали да доведат докрай победата на насипния път с помощта на всичките си войски. Какво би могло да означава това?

Най-вероятното обяснение е, че са били заети да принасят пред олтара на Колибрито испанците, заловени в боя. Броят на пленените е неизвестен. Бернал изчислява загубите на шосето и по време на похода към Тласкала на повече от осемстотин души. А тъй като мексиканската тактика била да пленяват вместо да убиват, сигурно неколкостотин души са били отделени за жертвоприношение. Ритуалът на едно подобно голямо жертвоприношение сигурно е изисквал временно прекратяване на сраженията. Трябвало е да присъствуват войниците, отличили се със залавянето на най-много пленници, имало е танци и гощавки с труповете и естествено за това са били нужни поне няколко дни. Бернал е записал заканите, с които ги обсипвали мексиканците ден-два преди битката: „Ще принесем сърцата и кръвта ви на боговете, а пленниците ни ще бъдат толкова много, че те ще се преситят. Ще пируваме с вашите крака и ръце, ще хвърлим труповете ви на змиите и лешоядите, а те са много гладни, защото от два дни нарочно не ги храним.“ Войната в Мексико, както вече обяснихме, била тясно свързана с религията. И ако в случай като този жертвеният ритуал изисквал прекратяване на боя, преследването трябвало да се отложи. На войниците и през ум не им минавало, че религията пречи на стратегията; религиозната причина за отлагането на преследването приемали и за военна. Ако магическото свещенослужение се извършело както му е редът, Колибрито, освежен и задоволен, щял да ги дари с победа. Но пренебрегнел ли се ритуалът, и най-големите военни хитрости, и най-голямата смелост в боя щели да бъдат безполезни.

Ала ако само по тази причина главнокомандуващият (чието име, знаем, било Жената-змия) не е заповядал незабавно преследване с всичките си войски, а е наредил само местните войници да гонят испанците, той се е заблуждавал, че правилно е разтълкувал магическите текстове, защото тъкмо неправилното им разчитане се оказало съдбоносно за него и както ще видим след малко, сам си бил вече подписал смъртната присъда. Единствено Моктесума дал правилното тълкуване: всяко нападение срещу Кортес-Кецалкоатъл ще доведе до унищожаването на страната. Главнокомандуващият като член на съвета, който избрал Ситлауак, бил отчасти виновен за поправките, нанесени в тълкуванието на Моктесума. Оттам и всички непоправими последици. Нито многобройните пленници, нито изрядните жертвоприношения били в състояние да отменят съдбоносните резултати от подобна съществена грешка.

Пътят, по който бягали испанците, минавал по северния бряг на езерото — същият път, изминат от тях неотдавна, когато идвали от Тескоко. На четиринадесет мили от този град обаче те се отклонили и поели направо към Тласкала, през Отумба. Колкото и да били съсипани и изгладнели, смелостта не ги напущала, Бернал ни ги е описал по много вълнуващ начин: „Тласкалите внимателно пристъпваха пред нас като водачи. Вървяхме: ранените в средата, окуцелите се подпираха на тояги, а тежко ранените бяхме натоварили върху ония коне, които куцаха и не бяха годни за сражение. Здравите ездачи пазеха фланговете. По-леко ранените от нас се мъчеха с бодрия си вид да залъгват врага, който постоянно ни задяваше с крясъци и свирки.“ И така, отбранявайки се от камъните, стрелите и копията със своите щитове, отблъсквайки често набезите на мексиканците, те марширували цели шест дни и на 7 юли достигнали равнината пред Отумба, на четиридесет мили от Тласкала.

Главнокомандуващият бил прехвърлил армията си през езерото в Тескоко, а после изминал с нея петнадесетте мили до Отумба. Там останал да чака пристигането на испанците „с най-отбраните войници на Мексико и Тескоко, и на другите крайезерни градове и всички те бяха уверени, че и следа от нас няма да остане. Никога в цяла Западна Индия не са се събирали толкова войници в битка“, обяснява Бернал.

Испанците изведнъж се озовали пред това множество. Когато кривнали зад извивката на един хълм, разузнавачите им ги видели — покривали цялата равнина само на няколко мили пред тях. Кортес, който бил ранен в главата и в лявата ръка, но не се поддавал на болките и умората, спрял хората, куцукащи след него, и им съобщил лошата вест. „Когато чухме това, наистина се уплашихме, но не загубихме самообладание. Готови бяхме да влезем в сражение и да се бием на живот и смърт“ — пише Бернал. Кортес ги строил в бойна формация и им припомнил тактиката, използувана в ония битки, когато почти в същата численост успешно отблъснали армията на тласкалите. Казал им, че кавалеристите трябва да нападат в групи по петима, да се целят в лицето и да се връщат веднага; след тях войниците да се нахвърлят върху неприятеля, смутен вече от кавалеристите, и да мушкат, а не да секат. Основната им задача била да издирват и да убиват командирите, отличаващи се с разкошните си облекла, пера, знамена, прикрепени към гърба мантии с емблеми по тях, лицеви украшения и прически във форми на змии и оцелоти. Призовал войниците си към върховно напрежение на силите, макар че, както по-късно съобщава на Карл, „вече бяхме напълно изтощени и повечето от нас бяха ранени и припадащи от глад“.

И тъй, обхванати от смелостта на отчаянието, те пристъпили към равнината. В Codex Mendoza, един от малкото мексикански ръкописи, достигнал до нас, има рисунки на различните униформи, употребявани по онова време. Представяме си колко красиво е било това струпване на цветове и разкош. Но в онова, което последвало, нямало и следа от този театрален блясък. „Нападаха ни от всички страни тъй свирепо — пише Кортес, — че един друг не можехме да се познаем, така се бяхме счепкали и смесили с тях. Голяма част от деня премина в битка, докато, по волята божия, един от техните, който сигурно е бил голям началник, падна и с неговата смърт битката се прекрати.“ А този началник бил не друг, а Жената-змия. Разказът на Бернал е много по-подробен. След като пише: „О, каква гледка представляваше тази страховита и унищожителна битка! Движехме се смесени с тях, рамо до рамо. А как ги мушкахме! С каква ярост се биеха тези кучета! Как ни раняваха и избиваха с копията и с двуострите си мечове!“, той продължава по-нататък, за да опише едно нападение, организирано от Кортес. С него, изглежда, са били всичките му капитани, тъй страшни в своите брони, върху бронираните си коне, както е страшен танкът, попаднал сред пехотинци в наши дни, „Стигнаха мястото, където беше мексиканският капитан-генерал, с развято знаме, облечен в богатата си златна ризница, украсен с големи златни и сребърни пера. Кортес закова коня си пред него. Но не той, а Хуан де Саламанка, яхнал красива петниста кобила, заби в него своя лансет и отскубна разкошните му пера. След смъртта на този капитан нападенията им секнаха.“

В древните битки смъртта на водача е била такъв морален удар за войските му, че те се обезсърчавали и прекъсвали боя. В тази битка смъртта на Жената-змия била далеч повече от морален удар. Тя означавала, че има грешка в магическо-религиозните изчисления, в резултат на които бил подхванат този бой. Мексиканците не знаели къде се крие грешката. Да се намери това, било много по-трудно, отколкото да се намери неточността в цяла страница съвременни математически изчисления, защото при тях съществувал един неизвестен елемент, а именно магическите контрамерки, които по всяка вероятност бил взел Кортес-Кецалкоатъл. Самият Кортес отдава победата си на божията помощ: „Господ-бог благоволи да ни дари с голямата си сила и милост, защото въпреки нашата немощ ние сразихме тяхната горделивост.“ Бернал е също тъй категоричен и по-многословен: „Бог Исус Христос и света Богородица ни дариха със смелост, а светиите, изглежда, ни помогнаха доста.“ Мексиканците, чиято религиозна система била далеч по-сложна и по-механична, не си помислили, че Кортес е бил спасен с помощта на боговете, а че се е спасил, защото сам той, като божествено превъплъщение, владеел магически тайни, които съумял да приложи в неясното космическо взаимодействие на сили, каквото представлява вселената, и то да ги приложи по такъв начин, че да противодействува на магическите мерки, взети от тях. Ако още е бил жив, Моктесума нямало да се учуди на поражението им. Защото те постъпили противно на убеждението му, че от магическа гледна точка опитът да се надвие Кортес с помощта на силата е погрешен. И понеже разбрали, че са направили грешка по същество, всичките им по-нататъшни изчисления и изводи увисвали във въздуха. Следователно на въпроса, как са успели испанците да победят в Отумба, отговорът е — защото мексиканците предварително са се сметнали за победени.

От Отумба се виждали хълмовете около Тласкала, една наистина приятна гледка. Испанците отново тръгнали на път, като засищали глада си ту с царевица, варена или печена, ту с плодове; хапнали и месото на един кон, убит в сражението. Подире им вървяла войската на неприятеля, но не ги нападала. На следващия ден пресекли границата на Тласкала и си починали спокойно. Бернал ни съобщава, че броят им по това време бил: 440 души с 20 коня, 12 арбалета и 7 мускета. Нямали прашинка барут и били покрити с рани. Все още не знаели дали тласкалската федерация ще ги приеме, макар че войниците им храбро ги подпомагали през цялото това време. Федеративната армия, която, както знаем, била втората по големина в страната след мексиканската, не им се притекла на помощ. Ако от това следвало, че тласкалите не са вече приятелски настроени и смятат да ги нападнат в тяхната безпомощност, вероятността да оцелеят била нищожна. Но на последващия ден, 9 юли, ръководителите на федерацията пристигнали и ги приветствували сърдечно с добре дошли. След като прегърнали Кортес, те се разплакали и казали:

— О, Малинцин, Малинцин! Колко се натъжихме от твоите неволи и от големия брой наши войници, паднали в боя заедно с твоите. Но станалото — станало, сега ще ви нахраним и ще се погрижим за вас. Жилищата ви в Тласкала са готови.

Казали му, че ако преди са се възхищавали от него, сега възторгът им бил още по-голям, защото успял да се измъкне от Мексико, този недостъпен град, и победил при Отумба. А загдето не му се притекли на помощ, нека им прости; нямали време да се мобилизират.

Кортес, който отлично умеел да отвръща на подобни любезности, заплакал с тях, отново ги прегърнал и им раздал дреболии от остатъка на съкровището, които бил успял да опази. След един-два дни тръгнали към Тласкала и в този удобен град, където имало всичко освен сол и памук, превързали раните им и ги нахранили обилно.