Морис Колис
Кортес и Моктесума (23)

Бягството на Кортес от град Мексико

Кортес предал тялото на Моктесума на мексиканците да го погребат. „Като го видяха мъртъв, те заплакаха и нададоха скръбни викове“, пише Бернал. Но скоро след това „се нахвърлиха върху нас с още по-голяма сила и гняв, с гръмки викове, освирквания и водопад от стрели, като крещяха: «Сега вече ще си платите за неговата смърт. До два дни ни един от вас не ще оцелее».“

След като не успял да постигне примирие, Кортес решил да опита да си пробие път навън от града. „Броят на войниците ни се стопяваше — жали Бернал, — а мексиканците ставаха все по-многобройни. Мнозина от нашите измряха, останалите до един бяхме ранени. Барутът се свършваше, свършваха се и водата, и храната. А великият Моктесума беше мъртъв. Всъщност гледахме в очите на смъртта.“

Някой си Ботельо обаче ги обнадеждавал. Той бил, казва Бернал, „много почтен човек, който знаеше латински и беше ходил в Рим. Някои разправяха, че бил магьосник, други, че бил обладан от зли духове, трети го наричаха астролог“. Кортес го накарал да му направи хороскоп и Ботельо му казал, че му предстоят сериозни премеждия в скоро време, обаче по-късно щял да стане „велик и славен господар“. Ботельо посъветвал испанците да тръгнат през нощта на 30 юни, уверявайки ги, че ако сторят това, щели, според изчисленията, да имат щастие. Ако се забавели, ни един от тях нямало да остане жив. Спрели се на препоръчаната дата, т.е. на следващия ден, за замисленото изтегляне.

Най-подходящият път за излизане от града бил насипният път към Такуба, защото бил най-къс. По протежението му от две мили имало осем моста, всичките разрушени. Но Кортес намерил разрешение, като измислил да направят подвижен мост. Щели да го носят със себе си по време на бягството към сушата и последователно да го прехвърлят над каналите. Целия 29 юни, деня, в който починал Моктесума, и през цялата следваща сутрин работили над преносимия мост; освен това правели набези, с цел да си осигурят излаза към насипния път и да запълнят някои от каналите с чакъл. Не бива да забравяме, че освен войниците тласкали, испанците разполагали с многобройни слуги, носачи и работници, които сега се оказали извънредно полезни. Като спомагателни войници им помагали тласкали, но не били достатъчно обучени, за да ги включат в испанските формации, които, макар и малки, действували съгласувано и това увеличавало силата им. Тази съгласуваност се дължала на дисциплината и продължителната опитност в боя. По онова време испанците се намирали на върха на военната си слава. Една тяхна военна формация действувала тъй подвижно и съгласувано, както римските легиони или фаланги по време на техния разцвет. Ала и фалангата, и легионът имали предели на съпротивителните си сили, а силата на сегашния неприятел била прекалено голяма за испанците. Освен това само войниците на Кортес били напълно обучени и първокласни; на новите липсвали смелост и увереност.

Преди да тръгнат, трябвало да разделят съкровището. Макар че всеки си бил получил своето, голямата част все още била непокътната. Пазели я в заключена стая. Сега съкровището се състояло предимно от златни кюлчета, но имало и някои златни украшения, които все още не били претопени, както и скъпоценни камъни като нефрит. Дори и след огромните суми, пръснати за подкупване на офицерите и войниците на Нарваес, остатъкът се оценява на 700 000 златни монети. В късния следобед на 30 юни, няколко часа преди времето, определено за битката, всичко било скупчено на пода в голямата зала. Кортес заделил кралската петина в златни кюлчета и я поверил на двама капитани, на които дал осем ранени коня и осемдесет тласкали за носачи. След това казал на войниците: „Не знам какво да правя с останалото. Давам го на вас. Вземете, колкото можете да носите.“

Смъртта дебнела зад най-близкия ъгъл, но съкровището, разпръснато по пода, накарало тези мъже, дошли в Мексико да забогатеят, да забравят за нея. Без да помислят, че тежкият товар на златото ще им попречи да се измъкнат живи от предстоящата съдбоносна битка, мнозина и най-вече хората на Нарваес, които за пръв път виждали такова богатство, натъпкали джобовете си, напълнили дори и шлемовете си. Бернал бил по-предпазлив: „Аз трябва да призная, че единственото ми желание беше да оцелея“ — обяснява той и съобщава, че избрал само няколко късчета нефрит и ги скътал между ризата и ризницата. „По-късно сумите, за които ги продадох, ми помогнаха да излекувам раните си и да си купя храна.“ Какво е отделил за себе си Кортес, не е известно. Не ще и съмнение, че преди съкровището да бъде изнесено в залата, той си е взел толкова, колкото са могли да вдигнат неговите слуги и носачи.

Щом паднала нощта, се приготвили да тръгнат. Редът бил следният: Сандовал и Ордас предвождали авангарда с взвод от копиеносци. Кортес командувал центъра и оказвал помощ там, където била нужна. Алварадо взел най-опасното място — тила. Топовете, които трябвало да бъдат пренасяни, сложили в центъра заедно с императорската петина и пленените благородници, включително и Господаря Царевичен кочан. Взели и няколко жени, сред които най-изтъкнатите били доня Марина, доня Луиса — дъщеря на първия благородник на Тласкала и съпруга на Алварадо, и две от дъщерите на Моктесума, но не същите, споменати на смъртния му одър. Един от синовете му също бил с испанците.

Евакуацията започнала малко преди полунощ. Имало луна, ала превалявало, та все пак било тъмно. Известно време, изглежда, не ги усетили, но когато авангардът стигнал до началото на насипа и поставили преносимия мост над първия канал, „заечаха мексикански тръби и свирки“ и скоро след тях се впуснала многобройна войска. В езерото излезли канута с въоръжени войници и застанали надолу по издигнатия път, за да ги откъснат от сушата.

Макар да били в много неизгодно положение — обградени от всички страни, без да могат да използват топовете, защото ги носели, предимството им се състояло в това, че мексиканците, поради теснотата на пътя, не съумявали да хвърлят в боя многочислените си сили. Опитали с нападения от канутата, наредени край двете страни на насипа, но и там мястото било ограничено. И въпреки това само огромното самообладание и дисциплина били в състояние да спасят малката испанска дружина от нападенията на неуморните мексикански бойци, въоръжени с метателни оръжия.

Случилото се е описано подробно от Бернал и по-накъсо от Кортес в писмото му до императора. Едва авангардът и част от центъра, заедно с Кортес, прекосили подвижния мост, и мексиканците го разрушили. Този удар разкъсал испанската армия на две. Втората половина, заедно с по-голямата част от товара на кралската петина, пленените благородници, всички топове и някои от жените останали на мексиканската част на канала. Кортес трябвало да реши незабавно — да остане и да се опита да измъкне откъснатите или да преведе хората по насипа, преди да е станало твърде късно. Няма съмнение, струва ми се, че ако бе останал, и той, и цялата армия щеше да загине. Вместо това, начело с бронираната кавалерия — като същинска стенобойна машина — си пробил изход, принуждавайки хората и конете да преплуват седемте останали канала, а там, където водата била по-плитка или каналите по-тесни — да скачат и да газят, Бернал, който бил с него, е много категоричен: „Сигурен съм, че ако бяхме почакали, ни един от нас нямаше да остане жив.“ След като превел около петстотин от хората си до Такуба, Кортес се върнал с неколцина кавалеристи и пехотинци да се опита да спаси онези, които останали от другата страна при първия мост. Скоро обаче срещнал Алварадо. Той бил тежко ранен, придружавали го само неколцина войници. Алварадо разказал на Кортес, че всички останали са или убити, или пленени. Топовете до един паднали в ръцете на врага, а също и по-голямата част от съкровището. Пленените благородници загинали в сражението, включително и Господаря Царевичен кочан. Де Леон и много други испански благородници също били убити. Той самият преминал през съдбоносния канал, като се покатерил по труповете, конете и сандъците, които го задръствали. Когато чул ужасяващите новини, Кортес разбрал, че е безсмислено да продължава, върнал се с Алварадо и придружителите му в Такуба. Бернал допълва някои подробности. За Ботельо казва: „Астрологията му не помогна с нищо, защото и той загина там заедно с коня си.“ От осемдесетте коня оцелели само двадесет и три. Подкреплението от тласкали намаляло съвсем; синът и двете дъщери на Моктесума били убити. И Бернал додава: „От хората на Нарваес повечето останаха край моста, смазани под тежестта на златото.“ Имало само едно радостно събитие: „Колко щастливи бяхме да видим, че доня Марина все още е жива, както и доня Луиса, чието спасение се дължеше на неколцина тласкали, а също и друга една жена, наречена Мария де Естрада, единствената испанка в Мексико.“ За тази храбра жена не се знае нищо друго.

Дотук бягството струвало на Кортес половината от неговата армия. „Същинско чудо е, че изобщо някои от нас се спасиха“ — пише той. А били едва в Такуба, град Мексико все още се виждал. Повечето били ранени. Мексиканската армия си оставала непокътната. Преследването било непредотвратимо. Накъде да тръгнат? Цялата страна се вдигнала срещу тях. Струвало им се невъзможно да стигнат до крайбрежието. По всичко личало, че за да успеят поне някои от тях да се спасят, трябва да стане второ чудо. Под чудо Кортес разбирал истинско чудо — личната намеса на господа бога и неговите светци.