Морис Колис
Кортес и Моктесума (22)

Смъртта на Моктесума

Веднага щом настанил войниците си, Кортес започнал да разпитва Алварадо за избиването на танцьорите. Капитанът се оправдал с някакъв си слух, който гласял, че се готви нападение срещу испанците в края на празненството. Сметнал бил за благоразумно пръв да нанесе удар. „Сторил си голяма беля и голяма грешка“, ядосано отвърнал Кортес, защото не вярвал, че е било замислено нападение. Поставил се и въпросът, дали Моктесума е замесен в тази история. Войниците от гарнизона, които присъствували на разпита, отвърнали натъртено: „Ако Моктесума имаше пръст в тази работа, всички да сме мъртви досега. Напротив — той успокои хората си и те ни оставиха на мира.“

От разследването станало ясно, че Алварадо, вместо да предотврати едно въображаемо нападение, е ускорил назряващия конфликт. Трудно било да се определи какви са размерите на нанесеното от него зло. Доколкото Кортес успял да разбере, мексиканците, участвували в битката, не се числели към групата на жреците, които били съобщили за заплахата на боговете, но вероятно били свързани с тази група. Ала които и да били те, очевидно силата им не била чак толкова голяма, щото да си позволят да не послушат Моктесума. По всичко изглеждало, че все още го смятали за пълноправния монарх на страната; и въпреки това, макар и да спасил гарнизона, той вече ясно бил дал на испанците да разберат, че трябва да си отидат веднага, щом си осигурят кораби; сега те имали кораби и нищо чудно, ако мексиканците ги подканели да напуснат час по-скоро страната.

Такива били общите заключения, до които стигнал Кортес след разпита на 24 юни. Но той не знаел нищичко за онова, което ставало зад кулисите. Опозицията срещу Моктесума в действителност била назряла дотам, че вече била в състояние да се опълчи срещу него. Кортес се върнал в Мексико точно когато негодуващите били готови да ударят. Преди малко споменах, че той се вмъкнал в клопка. Пуснали го да влезе в града, защото щяло да им е по-лесно да пленят испанците вътре. Но шестмесечната неприкосновеност и новата армия приспали бдителността на Кортес и той без страх пристъпил в отворения капан.

Бернал ни дава някои подробности за поведението на Кортес в следобеда и вечерта на неговото завръщане. Макар че забелязал признаци на неспокойствие, не се разтревожил. Смятал се достатъчно силен, да може да противостои на поканата да си върви, ако Моктесума реши да я повтори. Щом малкият му гарнизон от осемдесет души успял да отбие нападенията (е, наистина, с помощта на Моктесума), войската му от хиляда души щяла да се справи с всичко. Победата над Нарваес била разрешила и последния му проблем. Бил в състояние да остане, все едно дали Моктесума ще му помага, или не, защото сега имал зад гърба си свои собствени войници. Тази самонадеяност се отразила и в отношението му към Моктесума. Видяхме колко груб бе към него при пристигането си. През следобеда той отново го нагрубил. Моктесума изпратил вест по своите придворни, че иска да поговори с него. Кортес бил в лошо настроение. Завръщането му не се превърнало в победоносния марш, който бил обещал на новите си капитани — не го посрещнали почетни делегации, не получил подаръци от злато и наметки както първия път. Дори обедът бил оскъден. Те му се присмели за това, а той почувствувал, че се е изложил. И сега, за да покаже на капитаните, че Моктесума е играчка в ръцете му, грубо креснал на пратениците: „Защо ми е куче, което позволява да затворят пазаря и не може да ни нахрани както трябва?!“. Бернал, който, както знаем, обичал и се възхищавал от Моктесума, сметнал това за позорно, така си помислили още Де Леон и някои от капитаните, останали в Мексико. Те казали: „Господине, моля, не забравяйте, че ако Моктесума не беше тъй добър към нас, досега всички да сме мъртви и изядени от тях“. Това вбесило Кортес. Бернал обяснява: „Той беше вече толкова самонадеян с голямата си испанска войска, че нищо не можеше да го стресне, и с обиден тон заяви на пратениците да кажат на Моктесума веднага да нареди да се отвори пазарът, иначе зло ще го сполети“.

Както изглежда, представял си е, че влиянието на Моктесума над поданиците му е същото, както в началото. Ала с надигащата се мощ на опозицията силата на Моктесума намалявала. Сега опозицията контролирала пазарите и нарочно затруднявала снабдяването. Войниците се принуждавали да купуват храна от отделни селяни, които искали скъпо и нямали достатъчно продукти. Този въпрос сигурно е бил зачекнат в разговора, състоял се между Кортес и Моктесума през същия следобед, защото въпреки грубия отговор, двамата все пак се срещнали. По време на разговора Моктесума вероятно е подметнал, че затрудненията със снабдяването ще се оправят най-добре, ако неговият брат Ситлауак, управителят на Истапалапа (който заедно с Господаря Царевичен кочан и другите управители на езерните градове бил вързан за веригата) бъде освободен и изпратен да уреди въпроса. Кортес се съгласил. Освободили Ситлауак и той напуснал двореца. Но бунтовникът отишъл направо при водачите на опозицията. Начело на тях, както се разбрало, стоял един много влиятелен мъж, наречен Куаутемокцин (Господаря Стрелкащ се орел), пръв братовчед на Моктесума и син на неговия предшественик Господаря Воден опосум. Той изпълнявал длъжността управител на Тлателолко, северната част на града, където се намирал големият пазар. И той, и неговите съмишленици много се зарадвали на Ситлауак, който по ранг бил първият благородник след Моктесума. Свикан бил държавен съвет и се решило да го провъзгласят за действуващ монарх, който да проведе решението на опозицията, а именно — унищожението на испанците. И така от този миг нататък Моктесума, лишен от своите законни права и от магическия авторитет, тясно свързан с тях, преставал да има каквото и да е влияние. Теологическото тълкувание, което той направил на испанското нашествие и което направлявало всяко негово действие, не обвързвало новото правителство.

Някои читатели вероятно ще поискат от мен да изясня това малко по-подробно. Трябва ли да се разбира, че държавният съвет, който до неотдавна бил единодушен с Моктесума по космическото тълкувание за личността на Кортес-Кецалкоатъл, както и по всички подробности на магическите изводи от горното, и поради всичко това бил дал съгласието си за извънредните мерки, които монархът бил принуден да предприеме, включително и за предаването на властта в ръцете на Кортес, сега, по някакви други съображения, изведнъж е решил да обяви изчисленията му за неверни? Споменах, че предвид на огромната сложност на мексиканските науки, предвид на вещината, необходима за извеждането на подобно важно заключение и предвид продължителното и основно обмисляне на проблема, не е вероятно уравнението, ако можем тъй да го наречем, да се е оказало основно погрешно. Кортес си оставал божественото превъплъщение, предречено от предсказанието. Опозицията противоречала на Моктесума само по въпроса за мерките, които трябвало да се предприемат. Кецалкоатъл трябвало да си отиде, защото тъй заповядвали другите божества. Ако бил готов сам да напусне страната, както се бе надявал Моктесума, опозиционната партия не би стигнала до крайности. Ала понеже не искал да се оттегли, а боговете отново нареждали да бъде изпъден, повторно щял да бъде изгонен от страната и дори убит, все едно какви са небесните заплахи. Смятам следователно, че по-правилно би било да разглеждаме опозицията не като тяло, отхвърлящо тълкуванието на Моктесума, а като група, готова да рискува приложението на едно по-различно решение. Освен това тяхното тълкувание не се различавало в основите си от неговото. Целта на Моктесума от рамото начало била да склони Кортес да си отиде; неотдавна той пак му бил казал, че вече трябва да си тръгва, тъй като мексиканците по повеля на небето изисквали това от него и притежавали сили, с които да го принудят да се подчини. Разликата лежи само във факта, че според магическите изчисления на Моктесума въоръженият сблъсък щял да доведе до разруха, докато опозицията била убедена, че ще доведе до спасение. Както ще видим, Моктесума се оказал прав. Въоръжената съпротива срещу Кортес довела до разруха. Но междувременно Кортес щял да понесе голямо поражение.

Веднага след избирането на Ситлауак, което трябва да е станало същата нощ, на 24 юни, се взело решение да нападнат на другия ден. Оръжия, хора, планове — всичко било готово. Да се отлага, означавало да се изгуби предимството на изненадата, тъй като Кортес все още бил в неведение. За да разберем истинската същност на бунта, ние трябва да се пазим, както вече споменах, да не мислим за него като за национално въстание, а като за една разновидност в схващането на астромагическия конфликт, започнал още с появата на Кортес в страната.

Рано на другата сутрин, 25 юни, един испански войник бил изпратен по насипния път в Такуба да доведе някои жени от домакинството на Кортес, сред тях и една от дъщерите на Моктесума, която той по-преди бил дал на Кортес за съпруга. През време на отсъствието му жените останали при управителя на Такуба. Като се връщал с тях, войникът видял, че пътят е препречен от мексикански войници. Те взели жените, а него ранили. Той успял да се измъкне и побягнал към двореца на испанците. Разтреперан, войникът извикал: „Ако не бях пуснал жените, щяха да ме пленят, да ме хвърлят в някое кану и да ме принесат в жертва.“ И разправил, че едни от мостовете по насипния път бил вдигнат. Всички насипни пътища се пресичали от мостове; вдигането на моста по пътя за Такуба означавало, че отстъплението нататък е невъзможно, а това било застрашителен знак. Кортес веднага наредил на един старши капитан, Де Ордас, да вземе голяма група войници (400 души, и то предимно мускетари и стрелци с арбалети) и да отиде да разузнае пътя. Едва стигнали до главната улица и изведнъж „тълпи от мексикански войници се нахвърлили върху него и още при първата схватка убиха осем войници и раниха останалите“. Де Ордас, ранен на три места, едва успял да се оттегли. Докато това ставало отпред, мексиканската армия с напор се опитала да превземе двореца от другите му страни с помощта на копия, камъни, мятани с прашки, и стрели. Испанците след големи загуби съумели някак си да отблъснат нападението с топове и мускети, макар че мексиканците направили пробив на няколко места и там се завързали тежки ръкопашни боеве. Битката продължила през целия ден и — съвсем неочаквано — не престанала и през нощта.

На следната сутрин Кортес се опитал да направи пробив. „Не знам как да опиша мексиканската твърдост — казва Бернал. — Ни топовете, ни арбалетите, нито мускетите успяха да ги стреснат, нито пък ръкопашният бой, а още по-малко това, че при всеки наш напор падаха по тридесет-четиридесет от техните хора. Защото те продължаваха да се бият в сплотени редици още по-енергично, отколкото в началото… През този ден те убиха още десетина-дванадесет от нашите, а всички ние се прибрахме тежко ранени.“

През нощта започнали да строят дървени кули, за да ги изтеглят на улицата и с тяхна помощ да се справят с мексиканците, обстрелващи ги с камъни от плоските покриви. На четвъртия ден потеглили с кулите. Но теренът бил много неравен. Градът бил прорязан от многобройни канали, които испанците не могли да прекосят, защото мостовете били вдигнати. И освен това нямали определени прицелни точки. Единствената надежда на Кортес била да успее да пречупи бойния дух на мексиканците. Но в това той изцяло се провалил. „Те бяха много по-жизнени и хвърлиха много повече войска, отколкото в предишните дни“, оплаква се Бернал. Испанците извършили набег върху божествата, чиито светилища били на площадката на големия пирамидален храм, но макар че достигнали до върха и подпалили светилищата (изображението на Светата дева било изчезнало), отблъснали ги надолу и след като дали шестнадесет убити, едва успели да се скрият зад стените на своя дворец. Всички дървени кули били разрушени.

На петото утро, когато мексиканците подновили атаките с предишната ярост, Кортес разбрал, че още няколко дни, прекарани в такива усилени боеве, ще изморят войниците му и редиците им тъй ще оредеят, че мексиканците наистина ще ги пленят. Войниците от армията на Нарваес вече били паднали духом. Решил да предложи примирие и ако приемат, да обещае да напусне веднага града. Защото дори и да успеели да отблъснат нападенията, не можели да издържат на обсада, тъй като нямали храна.

Вместо да поиска среща със Ситлауак, Кортес решил да накара Моктесума да преговаря от негово име. Понеже приемал най-важното — да си отиде, вярвал, че ще се съгласят на примирие. Наистина на няколко пъти все обещавал да си тръгне и не сдържал обещанието си. Но въпреки това смятал, че Моктесума ще успее да оправи нещата. Както изглежда, още не бил научил за избирането на Ситлауак. Ала Моктесума знаел, че са го сменили само защото не е съумял да изпъди испанците от страната. Той съдбоносно се бил изложил пред своите със завръщането на Кортес и с очевидното му намерение да не отплува с корабите, пленени от Нарваес. И за пръв път Моктесума се отчаял дълбоко.

Бернал, който има инстинктивно чувство към съществените подробности, макар да не му стигат сили да намери най-точните думи, за да опише подробно страхотната вътрешна драма, разиграла се пред очите му, е записал отговора, даден от Моктесума на молбата на Кортес. Той казва: „Когато предали съобщението на Кортес на Великия Моктесума, той казал с дълбока скръб: «Какво още желае от мен Малинцин? Аз вече нито искам да живея, нито да слушам думите му, такава участ ми отсъди съдбата заради него.» Отказал да отиде, а казват дори, че не искал нито да го чуе, нито да го види, нито да слуша повече лъжливите му думи, обещания и лъжи.“

Тогава Кортес пратил падре Де ла Мерсед, лукавия свещеник, който бе успял да подхлъзне Нарваес. Той успял да склони Моктесума да поговори на обсаждащите ги войски, които с викове се нахвърляли върху оградата на двореца и чиито стрели и копия валели в двора. Ала макар и да се съгласил да говори, Моктесума заявил, че това ще бъде безполезно. Казал: „Не съм в състояние да им попреча да ви нападат, защото те са си избрали друг крал и са решени да не ви пуснат живи от града.“

Съществува предание, че Моктесума, преди да излезе да произнесе пред народа си речта, която било съдено да бъде последна, облякъл най-тържествените си одежди. Ако действително е сторил това, тези му дрехи се състояли от пищен набедреник с дълги краища, бродирана мантия, поръбена с ресни, сандали със златни подметки, диадема с голямо перо, гривни от злато, пера и нефрит, златна огърлица, тюркоазни обеци, нефритено украшение, мушнато през двете ноздри, и кристална тръбичка — с перо от синьо рибарче в нея, — която пробождала долната му устна и стърчала над брадата му. Лицето му също било боядисано. Едно тъй шарено тържествено облекло на нас би ни се сторило чудновато, но всъщност то сигурно е било безкрайно красиво, защото всяка негова съставна част е била истинско произведение на изкуството, цветовете са били чисти и съчетани до съвършенство. Испанците много се възхищавали на подобни облекла.

И тъй, ако не в същите, то в подобни одежди Моктесума напуснал покоите си и се покачил на стената. Камъни, копия и стрели профучавали през въздуха и за да го запазят, испански войници вървели до него и го прикривали със своите щитове. Когато мексиканските главатари разпознали видната личност, която до преди няколко дни не смеели да погледнат в лицето, заповядали на войниците си да прекратят нападението, а те самите пристъпили напред, за да могат да чуват. Моктесума се обърнал към тях с вълнуващи думи, помолил ги да не се бият повече, защото сега вече испанците наистина били готови да напуснат страната. Като го гледали пред себе си тъй сериозен, тъй достоен в старостта си и толкова тъжен, мексиканците започнали да плачат и през сълзи казали: „Велики господарю наш, дълбоко ти съчувствуваме в твоето голямо нещастие. Но длъжни бяхме да си изберем друг за наш господар. Прости ни. Всеки ден се молим за тебе. Когато всичко свърши и вече ще сме унищожили ония, които боговете ни повеляват да унищожим, ще се прекланяме пред тебе по-дълбоко и от преди.“

Бернал разказва, че по време на този разговор от стената, войниците около Моктесума свалили щитовете си, защото си мислели, че вече няма опасност. Внезапно порой от камъни полетял към него. Кои са били нападателите, дали са се целили в него, или не, дали са действували по заповед, или сами, не се знае, макар предположенията да са най-различни. Три камъка засегнали Моктесума, един го ударил в главата. Отнесли го в покоите му. В началото не разбрали, че раната е смъртоносна. Но той бил разсипан; не само от физическия удар, а от психическия удар на собственото си нещастие. Бернал описва как отблъсквал всякаква храна и не позволил да превържат раните му. На следващия ден проличало, че започва да гасне. Падре Де ла Мерсед положил големи усилия да го покръсти в Христовата вяра, усилия, които испанците следели със затаен дъх, защото го обичали и искали да го спасят от вечните мъки на ада. Но напразно. Бяхме споменали, че той си е представял християнството като нещо свързано с онова, което Кецалкоатъл е проповядвал по време на предишното си посещение на земята. Ала, изричайки това предположение, ние напълно съзнаваме колко оскъдни са нашите знания. Нужно ни е много по-голямо прозрение в мислите на Моктесума, за да кажем какво точно го е възпирало да приеме религията, донесена от съществото, което според науката и астрологията, гадателството и магията било равноправен член на мексиканския пантеон. Твърде възможно е и той самият да не е могъл да си обясни.

Кортес посетил Моктесума в предсмъртния му час и обещал да се грижи за трите му законни дъщери, обещание, което спазил, защото след време наистина ги омъжил, и то с богати зестри, за испански благородници. Смъртта настъпила на петия ден от обсадата, 29 юни. „Когато най-малко очаквахме, дойдоха да ни съобщят, че е починал — пише Бернал. — Кортес плака за него, плакахме и всички ние — капитани и войници. Всеки от нас, който го познаваше отблизо, го оплакваше, сякаш му е бил баща. И това не е чудно, като знаем колко беше добър.“ Такъв е простичкият епитаф на Бернал.

Съзнаваме, че не сме успели да разрешим напълно загадката около живота и смъртта на Моктесума, но все пак съумяхме да си го представим поне като човек „учен, астролог и астроном“, описание, вече цитирано от Codex Mendoza, като човек, който, сблъскал се със събития, водещи, според предсказанията на науките му, неизбежно до разрухата на цялото му племе, не губи надежда и въпреки униженията и обхваналото го отчаяние, се мъчи да намери изход.

Погрешно е да го мислим за побъркан само защото с помощта на думи и понятия, продиктувани от магическите книги и митологията, си е съставил невярна представа за появата на Кортес. Ако бе погледнал на съдбоносното акостиране като на нашествие в обикновения смисъл на думата и ако бе взел обикновените мерки, за да го отблъсне, за известно време щеше да отложи събитията. Ала идването на Кортес е било нещо повече от обикновено нашествие. То е било световно събитие, което щяло да се окаже неизбежно в историческия развой на нещата. Моктесума не би съумял да предотврати нахлуването на Европа, както не би могъл да попречи на хода на времето. Това, че неговите божества и независимостта на неговата родина са били осъдени да загинат, е неделима част от едно световно събитие — европейското надмощие над света, започнало с откритията на Христофор Колумб и Васко да Гама и продължило цели четири века. Нищо чудно подобно събитие да е било почувствувано от мистичния ум на мексиканците и да е приело формата на свръхестествен катаклизъм.

Ако Моктесума бе възприел появяването на Кортес като едно най-обикновено нашествие, тогава щяхме с основание да наречем окултните му занимания заблуда и суеверие; ала тъй като те правилно определят естеството на нашествието, а това е далеч повече, отколкото би могло да се очаква от каквато и да е идеология, популярна в Европа по онова време, не бива да ги отхвърляме като някакви си халюцинации. Погледнато реалистично, Моктесума е имал по-голямо прозрение в естеството на събитията, отколкото Кортес. И това проницание в същността на онова, което му готви съдбата, го прави главен герой на тази драма. Ала човешките му жертвоприношения тъй ни отвращават, че ни е трудно да признаем неговото величие. Тъй дълбоко лишен е бил той от милосърдие, когато умилостивявал и подхранвал боговете си, че не успяхме да сдържим възклицанието „чудовище“. И все пак колко незадоволително го характеризира това прозвище! Ритуалните жестокости са били всъщност религиозни тайнства. Моктесума сякаш се откъсва от човешкото и пристъпва в митологията. Извисява се в свръхреалното като символ на безжалостната вселена. Погледнат от тази страна, той напомня шедьоврите на мексиканското изкуство.

„Великият Моктесума“, зове го непрекъснато Бернал. А той го е срещал всеки ден в продължение на шест месеца, виждал го е как постепенно изпада в дълбоко отчаяние, видял го е, като умира. Сред мнозинството от образи в книгата на стария испанец никой друг не е наречен „велик“, никой друг не е оставил подобно впечатление. И защото ние никога не бихме могли да го опознаем тъй отблизо, както Бернал, най-добре ще бъде да му повярваме, че Моктесума наистина е бил велик човек. Сега, след неговата смърт, разказът загубва своята красота. Това не значи, че му липсват драматични събития. Тепърва следват най-вълнуващите приключения. Ала мексиканските главатари ни се струват като наперени хлапета след този странен крал, който тъй целенасочено и търпеливо се бе опитвал да намери изход от дилемата, която бе неразрешима.