Морис Колис
Кортес и Моктесума (16)

Моктесума се прекланя пред съдбата

Сега, когато монархът и придворните му живеели у Господаря Водно лице, испанците можели отблизо да наблюдават разкоша, с който бил заобиколен. Моктесума се хранел много разточително. На всяко хранене му поднасяли тридесет ястия. Подносите се поддържали топли върху глинени мангали на една странична маса. Бернал, като знаел, че Моктесума понякога яде месото на млади момчета, си поставил за цел да наблюдава ястията, за да види дали би могъл да различи някой крак или ръка, но така и не успял, защото храната изобилствувала с пуйки, фазани, пъдпъдъци, яребици, гъски, глигани и зайци. Моктесума седял на нисък мек стол пред маса, покрита с бяла покривка. Винаги употребявал салфетка и когато започвал да се храни, ограждали го с параван, за да не го гледат други освен жените, които му прислужвали, и някои стари благородници, изправени зад стола му. С тях той разговарял и от време на време им подавал по един залък от своята чиния. Пиел шоколад, който се приготвял като възбудително питие. След ядене обикновено обичал да погледа танцувачки или акробати, да изпуши по една лула или пура, да подремне. Харемът му бил голям, жените — красиво облечени. Кортес го насърчавал да прилага пълните церемонии при аудиенциите. Дори най-видните благородници не се допущали пред него, докато не наметнели върху бродираните си памучни мантии груби наметки, изтъкани от кактусови листа. Те влизали боси и не смеели да вдигнат очи; отивали си заднишком и непрестанно се покланяли. „Когато и да минехме край него — обяснява Бернал, — винаги сваляхме шлемовете си. Ласкателството и вниманието, с които го обграждахме, и разговорите, които водеше с нас, постепенно го успокоиха.“ Защото целта на Кортес била да го превърне в марионетен монарх — покрит с кралски блясък, но готов да стори каквото му кажат.

С течение на времето готовността на Моктесума да служи като помощник на Кортес била подложена на голямо изпитание. Нека си припомним, че най-изтъкнатият човек сред придворните бил Какамацин (Господаря Царевичен кочан), управител на Тескоко, град на източния бряг на езерото. Жителите на Тескоко не били мексиканци, а друго племе от същата езикова група. Били се заселили край езерото по-рано от мексиканците и се смятали за по-напреднали от тях, макар че от един век били техни васали. Следователно Господаря Царевичен кочан, макар и син на сестрата на Моктесума, оглавявал население, което невинаги било единодушно с мексиканците. Тескоките имали свои религиозни училища и свое собствено тълкуване на магическите книги. Подбуден без съмнение от своето духовенство, благородният Царевичен кочан не бил съвсем убеден, че опълчването срещу Кортес ще се окаже съдбоносно. Съществуват доказателства, че съветвал Моктесума да го нападне по време на влизането на испанците в града. Освен това, както ще стане ясно по-нататък, наближавал един период от осем дни, в който според астромагическите аспекти било много подходящо да се направи опит за изпъждане на Кортес-Кецалкоатъл от страната. Нищо чудно тогава, че Какамацин, за разлика от мнозинството други благородници, смятал, че задържането на Моктесума не е никакво предопределение, а произвол. И все пак, понеже бил много амбициозен, решил, че сега, след като е свален Първия говорител, той сам би могъл да заеме тази длъжност и по този начин да възвърне на Тескоко предишната слава на пръв град в долината. И тъй, Какамацин организирал заговор с управителите на четири от главните езерни града и тайно събрал голяма войска. Моктесума научил за това от своите съгледвачи и незабавно съобщил на Кортес. Веднага намислили как да противодействуват. Благородният Царевичен кочан бил подмамен в някаква къща в Тескоко, построена над самото езеро. Под прозореца на стаята, в която бил свикал тайния съвет, се скрили канута с въоръжени хора. Завлекли го в една от лодките и преплували петнадесетте мили, които ги делели от Мексико. Там го сложили в носилка и го отнесли в двореца Господаря Водно лице. Кортес не го убил, но го затворил. Поискали от Вера Крус една от тежките корабни вериги и мушнали главата му в една от халките. Съзаклятниците му, управителите на четирите езерни града, също били задържани и техните шии били също тъй оковани във веригата. Години по-късно, когато станал маркиз и трябвало да си измисли герб, Кортес изрисувал за рамка верига, в която били вмъкнати главите на провинилите се управници. Задържането им било важна стъпка към завладяването на страната, защото на тяхно място поставил марионетни управители. Човекът, назначен в Тескоко, се наричал Господаря Лястовичка; той приел християнството и името дои Карлос.

Сега разказваме за събитията, станали в град Мексико между ареста на Моктесума на 14 ноември 1519 и заминаването на Кортес от града в края на април 1520 година. Не сме съвсем добре запознати с хронологичния им ред, но, изглежда, че скоро след провала на заговора, което помогнало на Кортес да сложи здраво ръка над администрацията, той решил да поиска от Моктесума да положи клетва за вярност към Карл Пети. Знаел, че ако това се извърши официално, в присъствието на нотариус, неговото собствено законно положение ще се затвърди. Все още нямал вест от императора. Безкръвното покоряване на Мексико, което бил извършил в качеството на военен командир на Вера Крус, още не било санкционирано. Ала щом веднъж Моктесума положел клетвата за вярност с всичките необходими формалности, щяло да бъде невъзможно за Карл да откаже да признае Кортес и завоеванието.

В една по-предишна глава се запитахме какво е разбрал Моктесума, когато е чул за Карл Пети, и се опитахме да дадем няколко вероятни отговора. Сега, когато Моктесума живеел в двореца на Кортес, двамата разговаряли всеки ден. Понякога играели на хазартни игри; друг път Кортес му обяснявал християнството; неведнъж му разказвал за величието на Карл. Бихме могли да си представим как Моктесума постепенно е осъзнавал, че този император не е второто аз на Кортес, а съвсем определена личност, реалният монарх на една реална държава и по всяка вероятност обикновен смъртен. Ако действително е стигнал до това заключение — а аз съм принуден да мисля, че наистина е така, — то пред нас отново се изправя затруднението да разберем как си е обяснил факта, че Кортес, за когото бил уверен, че е Кецалкоатъл, се обявява за поданик на един земен владетел. Колкото и да е объркващ този въпрос, отговор може да му се намери. По време на предишното си превъплъщение Кецалкоатъл е описан като учител при един от толтекските крале, когото по-късно наследил. Следователно Моктесума имал основания да повярва, че той и сега живее под властта на някакъв земен монарх. Съвсем вероятно звучи обяснението, че Карл, след като се възползувал от религиозните му проповеди и научил от него за страните в далечния запад, където Кецалкоатъл вече бил проповядвал, е решил да го изпрати там отново, за да разпространи своята вяра. Погледнато така, Карл се превръщал в покровител на едно предопределение, което по предсказание трябвало за втори път да сполети Централна Америка. В качеството си на такъв той бил достоен за най-дълбоко уважение.

Моктесума свикал съветниците си и поискал съгласието им да изпълни волята на Кортес. Може да изглежда странно, че съветници, които веднъж са приели ареста на Моктесума от Кортес, се разтревожват сега от откритото приемане на васалство към Карл Пети. Но отговорът е, че първия път Моктесума склонил глава пред повелите на един бог, докато тук вече от него се искало да се подчини на един смъртен. В техните очи Карл бил много по-незначителен от Кортес.

Благородниците изпаднали в отчаяние, но не им било възможно да противоречат на Моктесума. „Отговориха, че ще постъпят както той им нареди“ — казва Бернал, макар че не можели да скрият дълбоката си скръб. Церемонията била определена за следния ден. Секретарят на Кортес изпълнявал длъжността на нотариус. Предаването на независимостта на страната било за мексиканците тежък удар. „Всички те бяха много развълнувани в този момент, а Моктесума не успя да скрие сълзите си. Толкова го обичахме и тъй ни домъчня, като го видяхме да плаче, че и нашите очи се просълзиха. Един войник се разрида заедно с Моктесума, тъй ни беше мил този човек.“

Тази сърцераздирателна сцена е всъщност комична. От мига, в който испанците влезли в града, само една думичка на Моктесума стигала, за да бъдат разбити. Но той не изрекъл тази дума и сега вместо да я каже, се подчинявал на съдбата, която му се струвала неизбежна, макар това да било чиста измислица. Една тъй странна сцена крие в себе си извънредно много подробности, без които е невъзможно да я разберем. Взираме се в образите, но вековете ги размазват пред погледа ни. И колкото да напрягахме очи, все нещо ни убягва.