Морис Колис
Кортес и Моктесума (13)

Срещата на Кортес и Моктесума

Във всяка нормална държава натрапникът, който нахлуе и почне да коли нейните жители, ще бъде връхлетян от войските на владетеля, особено пък когато местните войски имат предимството да познават терена и са по-многочислени, а освен това са съставени от смели бойци, както е в настоящия случай. Но в невероятния свят на Мексико това не се случва. Макар че клането в Чолула било най-грозно предизвикателство, Моктесума не се засяга, нито пък го смята за несъвместимо с тълкуванието, което е дал на появяването на Кортес. Той не променя намеренията си и не напада агресора. За него Кортес продължава да е настъпващият бог. В Чолула той е бил разгневен. Жителите, въпреки че им било казано да го посрещнат любезно и да го нахранят, възбудили неговото недоволство. И съответно си получили наказанието. За да възвърне доброто му настроение, Моктесума изпратил ново посланичество.

Бернал описва как се е появило. Състояло се от шестима благородници, които носели подаръци от злато и скъпоценни камъни на стойност шестнадесет хиляди реала, както и няколко товара с много скъпи наметки. Заставайки пред Кортес, предводителят, след като докоснал земята и допрял прахта до устните си, казал:

— Господарят ни, великият Моктесума, ти изпраща тези подаръци, Малинцин, с най-дълбоко уважение. Той много съжалява, че чолулите са те разгневили. Те са досаден народ и ти не си ги наказал достатъчно. Разчитай на приятелството му. Той те кани в столицата. Ела, когато поискаш, а той ще стори всичко по силите си да те посрещне както трябва. Наредено ми е да те преведа през най-краткия път. Храна и напитки ще получаваш на всяка спирка.

Когато всичко това било съответно преведено с помощта на доня Марина и Агилар — който, съобщава Бернал, по това време вече бил станал специалист в превеждането — Кортес прегърнал пратениците. Вестта изглеждала прекалено добра, за да бъде истинска. Най-после получил поканата. Нямало да става нужда да се мъчи сам да си пробива пътя дотам.

Но разрешението на Моктесума, както ще видим след малко, било маневра, с която искал да оплете Кортес в една магическа клопка. Влязъл веднъж навътре в равнината, Кортес щял да бъде напълно подвластен на подобни влияния.

Кортес, макар и да не подозирал истинските причини за поканата, не изключил напълно възможността за някаква военна хитрост. Започнали да се носят странни слухове, пускани вероятно от тласкалите, които искали да поуплашат Кортес, та да вземе и тях със себе си. Мексиканците ги нападали от сто години насам, каква великолепна възможност сега да им го върнат! Най-тревожният слух бил, че Моктесума се е затворил с главните си жреци и цели два дни се съветвал с бога на войната, Колибрито. Съветът, който получил посредством медиумите и поличбите, бил да вмъкне испанците в своята подобна на паякова мрежа крепост, да вдигне мостовете на насипите, тъй че да не могат да избягат, да ги остави да гладуват и след това да ги плени с многобройната си войска. И понеже това не било невъзможно, цялата история ставала още по-напрегната.

— Не тръгвай без нас! — умолявали го тласкалите. — С радост ще ти дадем десет хиляди от най-добрите си войници.

Но Кортес, който до неотдавна бил тъй убеден във вероломството на Моктесума, че не се поколебал да избие три хиляди чолули, отказал да приеме предложението на тласкалите.

— Ще взема само хиляда от вашите носачи и работници и ни един повече — отвърнал той.

Тласкалите били потресени. Нима е променил мнението си за коварните замисли на Моктесума? Испанците никога не ще се измъкнат живи от Мексико. След като Моктесума ги надвие, ще изтръгнат сърцата им и ще ги поднесат на Колибрито в куаухикали (Орловия поднос).

Кортес пак не се уплашил. Изпратил, както го нарича Бернал, „прочувствен отговор“ на Моктесума и му съобщил, че тръгва веднага. Тласкалите се примирили. Само един бог можел да се осмели на подобна постъпка, а Кортес бил бог. Може би всичко щяло да мине безболезнено. Ала не бивало да забравя: ще трябва да се разправя не само с великия Моктесума, но и със своя стар враг, Димящото огледало, който бил изпъдил Кецалкоатъл при последното му посещение в страната. Това щяло да бъде война между богове. И то било самата истина.

Командир, който отказва подкрепление от 10 000 войника в подобно положение на опасност и несигурност, във всички случаи би бил сметнат за луд. Ала решението на Кортес било в съответствие с досегашната му политика. Той никога не бил замислял да нападне Мексико. През цялото време се опитвал да влезе там с хитрост. Макар че истинските му намерения не били миролюбиви, непрестанно ги представял за такива. Не било възможно следователно да тръгне към Мексико начело на една десетхилядна войска, при това от враждебно настроени тласкали, без да хвърли тази си маска. Очевидно все още си мислел, че ще е по-лесно да влезе в столицата с измама, отколкото със сила. Но влязъл веднъж там, какво щял да стори? Не притежавал акредитиви от Карл Пети. А изискванията му били твърде странни за един посланик — васалство и смяна на религията. Развоят на събитията ще покаже, че Кортес все пак измислил какво да стори, макар това да било тъй безумно смело и необикновено, щото човек не може да предположи, че го е намислил предварително.

Когато тотонаките, които го придружавали по целия път от брега догоре, научили за решението му, те се уплашили. Не се осмелявали да влязат в Мексико, та макар и придружавани от един истински бог. „Щом сте с нас, няма от какво да се боите“ — успокоявал ги Кортес. Но въпреки че „доня Марина им обясни това по най-убедителен начин“ — пише Бернал, те продължавали да се дърпат. Рискът бил прекалено голям, особено за тях — поданици на Моктесума, които били отказали да си плащат данъците. Когато си тръгнали, Кортес щедро ги надарил и ги помолил да предадат два товара богато украсени мантии на дебелия благородник от Семпоала, който сега му се падал нещо като тъст. Изпратил също така писмо до Хуан де Ескаланте, в което го подканял по-бързо да завърши строежа на Вера Крус и да поддържа добри отношения с местното население. Ни един от конкистадорите не пожелал да се върне с тотонаките — останали дори и ония, които доскоро се колебаели. „Напред към Мексико!“ — такъв бил призивът. И ни един не се съмнявал, че Кортес ще го постигне.

Потеглили на 1 ноември. Напред вървели ездачите разузнавачи, след тях топовете, а отзад останалите ездачи и главните сили и всеки бил нащрек — la barba sobre el ombro — с брада на рамо, както е изобразил сцената за нашите очи самият Бернал. За да достигнат Мексико, трябвало да преминат един проход на височина 12 000 стъпки, между вулканите Попокатепетъл (Планината, която дими) и Истаксиуатъл (Бялата жена) — изгаснал вулкан, и двата заснежени върхове, високи над 17 000 стъпки, на около двадесет мили западно от Чолула. Попокатепетъл се бил събудил след дългогодишен сън малко преди пристигането на испанците — допълнителен признак за наближаващо бедствие според тълкуването на мексиканците. „Огромен димен стълб изригваше от него денонощно и се забиваше чак в облаците, прав като стрела“ — пише Кортес. Като го наближили, чули го как бучи. Със снежната си шапка вулканът представлявал фантастична гледка. През тази нощ устроили лагер на около шест мили от самия проход. Когато на следния ден стигнали върха, на 5000 стъпки под краката си съгледали града на своите мечти. Намирали се на двадесетина мили от южния бряг на езерото, което по онова време заливало по-голямата част от долината. Близо до средата му бил островът, на който се издигал самият град Мексико. Тъй като били на повече от 45 мили от града, насипните пътища, свързващи го със сушата, едва се забелязвали. Езерото, дълго петдесет мили, се състояло от шест части, всяка от които се отваряла към следващата. Околовръст по брега имало шест големи града и двадесет по-малки. Тази усамотена долина на края на света, заобиколена от всички страни с високи хребети, била гъсто населена. Но макар че всички жители говорели на езика науатъл, не всички били мексиканци. Само населението на град Мексико било от това племе. Останалите били потомци на няколко различни северноамерикански племена, заселили се в долината, както обясних в началото, преди пристигането на мексиканците. Ала сега всички те били поданици на Моктесума, а управителите на градовете били негови роднини.

Бернал разказва, че на върха на прохода завалял сняг, закрил гледката и продължил да вали, докато слизали надолу. Кратерът на Попокатепетъл, вляво, близо до тях, бълвал пушек и пламъци. Леден вятър проплаквал в боровите гори. Диво и самотно място. Изведнъж почувствували колко далеч от дома се намират. Внезапно осъзнали в каква безнадеждна авантюра са се впуснали. Страхът ги карал да се опасяват от засада и на някакво разклонение, където мексиканските пратеници поискали да ги поведат по единия път, те настояли да продължат по другия. По здрач стигнали до няколко странноприемници, нещо като пощенски спирки за пътуващи търговци. „Нахраниха ни добре, но студът беше голям“ — пише Бернал, макар Кортес да съобщава, че въз всяка стая имало запален огън. Всички тези приготовления били направени от мексиканците за тяхно удобство. Да ги подозират все още в измама, започнало да се струва на испанците прекалено. Но въпреки това Кортес не престанал да взима предпазни мерки. Невъзможно било да е напълно сигурен в изхода на цялата история.

На другата сутрин, 3 ноември, продължили да слизат по склона. Минали, без да бързат, през Амекамека и други малки градчета и стигнали южния бряг на езерото при Айотсинко чак на 6 ноември. Хората се трупали да ги оглеждат и където спирали, на всички била предлагана изобилна храна.

По време на пътя им към езерото — на 7400 стъпки височина, Кортес бил пресрещнат от три различни пратеничества на Моктесума. Първото имало магическа цел. Историците не са единодушни за неговия истински смисъл. Групата се водела от една личност, която много приличала на Моктесума и се представила като Първия говорител. Читателят не е забравил, че една делегация, водена от мексиканец, напълно приличен на Кортес, бе пристигнала още докато испанците бяха на брега. Настоящият случай е тъкмо обратният, но намерението да се въздействува с магия е същото. Ако Кортес-Кецалкоатъл бъде подмамен да приеме двойника на Моктесума за самия Моктесума и започне с него разговор, чиито думи създават магия, по-късно няма да съумее, по силата на тази магия, да разпознае истинския Моктесума. И все пак ние не познаваме тънкостите на мексиканската магия и не знаем точните им намерения. Ала каквото и да са целели, опитът пропаднал напълно, защото Кортес открил преправянето и отказал да приеме пратеника.

Когато хитростта с двойника не успяла, Моктесума изпратил обикновените си магьосници. Онова, което им се случило, било извънредно странно; то е описано в една от най-любопитните сцени на любопитната книга на Саагун. Походът на конкистадорите сам по себе си е всъщност съвсем необикновено събитие. Но въздействието му като реална случка се подсилва още повече от едни нереални подробности, които го приближават до голямата поетическа драма на древността и го превръщат в универсален символ. Такова е естеството на сцената, описана от Саагун. Когато магьосниците преминали една част от своя път, видели, че отгоре по хълма към тях приближава някакъв селянин с набедреник и с тревно въже, увито осем пъти около тялото. Той спрял пред тях и им препречил пътя. Приличал на пиян; а дали пък не бил пиян от гняв? Той сякаш се подигнал от земята и проговорил със страшен глас:

— Аха, пак идвате, така ли? Сега пък за какво? Какво си е намислил Моктесума? Нима едва сега се освести? Грешките, престъпленията и греховете му вече нямат чет. Той хвърли хората си в ръцете на смъртта. Уви ги в погребален саван.

Магьосниците изтръпнали от това обвинение. Обхванати от ужас, те разбрали, че пред тях стои не някакъв пиян селянин, а Тескатлипока, Димящото огледало. В магическите книги било записано, че той и преди се бил явявал в този вид и предсказал гибелта на толтеките, управляващата нация, която предшествувала мексиканците. Като се проснали на земята, те започнали пламенно да се молят, докато той продължавал да ги обсипва с обвинения. Магьосниците набързо струпали купчина пръст, покрили върха й с трева и го помолили да седне там, за да му поднесат кръвта си. Но той не ги и поглеждал. Разтворило широко уста, привидението изкрещяло:

— Каква полза от идването ви тук? Всичко е свършено. Някогашното Мексико вече го няма и никога няма да го има. Късно е! Късно е! Вижте какво става там!

И посочило към града. Магьосниците погледнали назад и видели, че всички храмове горят и всички домове на жреците, и всички къщи на Мексико. И сякаш там се водела жестока битка. Те се объркали и почти обезумели. А оня, който им говорил, бил изчезнал.

Зашеметени от ужас, те забързали да съобщят случката на своя господар. Смисълът на тяхното видение бил ясен. Най-главният бог, оня, който в древни времена пропъдил Кецалкоатъл от страната, бил разгневен на Моктесума, загдето го е оставил да се върне. Полудял от гняв, Тескатлипока изоставял Мексико на неговата участ.

Когато Моктесума чул тази вест, обхванала го дълбока скръб. Предизвикал бил онова, от което най-много се страхувал — конфликт между свръхестествените сили. Отказвайки да се противопостави на Кецалкоатъл, той предизвикал ревността на Димящото огледало. Ако Димящото огледало, главният пазител на града, оттеглел своето покровителство, космическото равновесие щяло да се наруши и резултатите от това щели да бъдат страховити. Той изпаднал в тежко, отчаяно мълчание.

Когато най-сетне се съвзел, казал:

— Глътнахме отровата. И все пак могат да се измислят средства.

Но какви средства? Отново щял да опита със злато, повече злато, по-голям подарък. Превъплътеният бог бил дал ясно да се разбере, че предпочита златото пред всички други подаръци. Ако му се предложело достатъчно злато, дори и сега, колкото и да било късно, възможно било да извърне лице към дома си. А Димящото огледало щяло да потисне своя гняв.

Изпратена била нова делегация. Пратениците искрено умолявали Кортес да не наближава, предложили му само за него, ако си отиде, четири товара злато (което прави сто килограма) и на всеки от капитаните — по двадесет и пет килограма. Но Кортес отвърнал, че трябва да се види и да говори с Моктесума, за да му обясни защо е дошъл. След като го сторел, щял да си отиде, ако Моктесума не го искал да остане.

Това обещание съдържало поне капчица надежда. Ако богът желаел да му направи само едно кратко посещение, не било чак толкова тревожно. Все някак си щели да умирят Димящото огледало. Моктесума имал чувството, че е спечелил една точка. Сега оставало само да посрещне бога както подобава. Не можел да стори нищо повече. Третото пратеничество дошло в резултат на това решение.

Посланиците пристигнали рано сутринта на седми, когато испанците били в Айотсинко, на южния бряг на езерото. Предвождал ги Какамацин (Господарят Царевичен кочан), племенник на Моктесума и управител на Тескоко, най-големия езерен град след Мексико. Всички предишни пратеници били все благородници, но рангът на Какамацин бил най-висок. Макар и съвсем млад, само двайсет и пет годишен, той бил видна личност в долината. Церемониалът, с който приближил, дълбоко смаял испанците. „Пътуваше в носилка, богато украсена със зелени пера, с много сребърни обковки и скъпи камъни, монтирани в розетки от най-чисто злато“ — е отбелязал Бернал. Осмина благородници носели носилката. Когато Какамацин слязъл, те „пометоха земята и отстраниха сламките там, откъдето щеше да мине той“.

Тогава Какамацин тържествено приветствувал Кортес и му предложил да го въведе в града. Дори се извинил, че сам Моктесума не е дошъл да го посрещне. Кортес го прегърнал и му дал стъклени мъниста.

Тръгнали всички заедно. Мексико, все още отдалечен на двадесет мили, не се виждал; скрит бил зад един нос, който — както личи от картата — точно там се вдава в езерото. Но и тук имало много неща за гледане. Вървели покрай брега, докато стигнали до един от първите пътища, издигнати върху насипи, широко шосе, което прекосявало водата и отвеждало до носа. Това не бил главният път за града, а само една връзка в пътната система. Върху острова от другата страна се намирал град Ситлауак (Местността на звънтящата вода), „най-красивият, който бяхме виждали дотогава — пише Кортес на императора, — и то не само заради чудесно украсените си къщи и кули, но и заради удивителното устройство на техните основи във водата“. Поглеждайки на запад, те видели Хочимилко (Цветното поле), остров, прочут с ботаническите си градини. След като се наобядвали богато в Ситлауак, продължили по насипния път към носа и поели към Истапалапа (Върху водата с цвят на сол). Той се намирал на края на носа и точно срещу Мексико; когато стигнали до него, само на пет мили пред тях се открили, издигащи се от водата на езерото в края на един от главните насипни пътища, белите храмове и дворци на столицата. Видът й ги накарал да си спомнят за приказните градове от старите испански легенди. „Някои от нашите войници попитаха дали онова, което виждаме, не е сън. Аз сам не зная как да го опиша, защото пред нас се намираше нещо, за което никога не бяхме чували, нито дори мечтали“ — пише Бернал.

В Истапалапа ги настанили в дворец, „просторен и добре построен, стените му облечени в благоуханно дърво, с големи стаи и дворове, покрити с навеси от памучно платно“. Било по-разкошно от всичко, видяно в родината. Наблизо имало градина с пътеки, цветни лехи и плувни басейни, а самите алеи били украсени с релефни дърворезби. „Никое бъдещо откритие няма да бъде тъй прекрасно. Уви! Днес всичко е порутено и запустяло, нищо не е останало от него“ — въздиша Бернал. Тази въздишка, откъснала се от един стар конкистадор, е много показателна. Като човек, той дълбоко съжалявал за пораженията, нанесени от неговите съотечественици. Спомняйки си за Истапалапа и за изгледа на Мексико, кацнал сред водите, Бернал за миг забравя, че тази хубост е само една от страните на мексиканския живот. Градини, езера, в които плуват лилии, плувни басейни и изсечени тераси мексиканците са имали наистина, но по стъпалата на белите високи пирамиди, които изглеждали тъй красиви отдалеч, се стичали, погледнато отблизо, потоци от кръв.

Настъпил 8 ноември, оня паметен, злополучен, епохален ден, в който испанците влезли в Мексико, или както тогава го наричали Теноутитлан (Основата на каменния кактусов плод). Сега вече водач им бил не само Какамацин, племенникът на Моктесума, но и брат му Ситлауак, управител на малкия крайпътен градец със същото име и на Истапалапа. Плътна тълпа ограждала пътя и се взирала в необикновените странници с удивление и страх, но и с вълнение. Саагун има няколко реда, които описват сцената през техните очи: „Начело на колоната яздеха четирима конници, които въртяха очи на всички посоки, страхувайки се от ненадейно нападение. Кучетата тичаха пред тях и душеха земята. Следваше знаменосецът, който развяваше знамето и го въртеше над главата си. Подире му вървяха въоръжени войници, мечовете им святкаха, а щитовете си носеха на раменете. Зад тях идваше редица от конници с копия, мечовете им висяха на бедрото, а на юздите им подрънкваха звънчета. Конете цвилят запотени, с разпенени уста, копитата им чаткат по настилката. После идваха лъконосците с арбалети на рамо и колчани, натъпкани със стрели, облечени в брони, с пера на шлемовете. И пак конници, после мускетарите.“

Тъй преминали те по високия път, който извивал на запад и се сливал със страничния път от града Койоакан (Местността на безбройните мършави койоти), а после продължавал на север направо към Мексико. Бернал казва, че като се видели обградени от тълпата, струпана от двете страни на пътя и в канута по езерото (да не говорим пък за ескорта им — въоръжените войници на принцовете Какамацин и Ситлауак), обзел ги страх, защото си припомнили предупреждението на тласкалите: да внимават, когато влизат в Мексико. Но нямало нищо обезпокояващо; по всички лица се четяло страхопочитание и уважение. Все повече и повече благородници идвали да ги приветствуват и да целунат земята.

И ето наближил оня велик миг, когато щели да се срещнат лице с лице с Моктесума. Вече преминали край пътното укрепление Холок, когато се чула дума, че той е тръгнал да ги посрещне. Какамацин и Ситлауак избързали напред. Моктесума бил излязъл от града и наближавал началото на насипното шосе. Когато принцовете го посрещнали, той слязъл от носилката. Вдигнали балдахин от пера и бродирана тъкан и под него императорът се отправил към испанците, прихванат от двамата принцове. Наметката му била разкошна, сандалите — златни. Пред него вървели други благородници, метели земята и постилали тъкана пътека, за да стъпва по нея. Всички благородници били боси и с изключение на двамината, които го подкрепяли, всички почтително свеждали очи.

„Като се приближихме един към друг — пише Кортес, — аз слязох от коня и вече се готвех да го прегърна, но двамата принцове край него ме спряха с ръце да не го докосвам.“

Според Бернал принцовете предотвратили прегръдката, защото й смятали за обидна. Ала тъй като Моктесума го мислел за божествено превъплъщение и сам бил пристъпил да го посрещне, забраната на прегръдката не би могла да се дължи на това, че са я взели за проява на безочие. Трудно е да разберем защо са се възпротивили, но можем да предполагаме, че то е било по-скоро плод на страх. Откакто чул за пристигането на Кортес, Моктесума треперел при мисълта за предстоящата среща. Сигурно и през ум не му е минало, че божеството веднага ще поиска да го прегърне. Двамата принцове вероятно са подозрели в жеста на Кортес скрити магически намерения. Но във всеки случай и двамата бързо се съвзели от уплахата и не се възпротивили, когато Кортес снел от врата си огърлица от разноцветни мъниста, нанизани на златна верижка и ароматизирани с мускус, и я окачил на шията на Моктесума.

Тогава Моктесума тържествено приветствувал Кортес. Саагун е записал неговите красиви слова и ние можем да вярваме, че те съвсем точно предават същината на думите, чути от мексиканците, събрани там през този ден. Няколко фрази от казаното се срещат и у Бернал, защото той е позабравил превода на доня Марина.

Саагун пише: „Моктесума се изправи в пълен ръст и като застана пред самия Кортес, заговори тъй:

— О, Господарю, Господарю наш, през какви мъки, през каква умора премина ти по пътя си до нас, пристигна в тази страна, в своята страна, в своя собствен град Мексико, за да седнеш на своята рогозка, на своя стол, които аз пазех за теб досега. Васалите ти, старите крале, моите праотци, ни напуснаха, след като и те пазеха рогозката за теб. О, да можеше някой от тях да възкръсне от мъртвите и удивен да види онова, което виждат сега моите очи, защото в ни една мечта аз не успях да видя лицето ти. Ах, през тези дни, през тези пет, десет, през този низ от дни аз бях нащрек, очаквах те, надявах се да видя как се появяваш от далечното си жилище сред облаците и мъглите. Защото кралете, моите праотци, казваха, че ти ще се явиш, че ще се върнеш, за да седнеш на своята рогозка, на своя стол. Сега то стана, ти се върна. С мъка, с умора, ти най-сетне стигна до нас. Добре дошъл в тази страна. Почивай си сега. Ти си уморен. Почини си малко. Почини си в своя дворец. Заедно с твоите другари, благородници, почини си.“

Кой би могъл да ни каже как са превели доня Марина и Агилар тези поетични думи, трептящи от прикрит страх, изпълнени със смирение и обожание? Можем да вярваме, че до Кортес не е достигнало нищо от техния патос и себеотрицание. Дори и сега ни е трудно да проникнем в скритото им значение. Колко жалко наистина, че в тази най-странна от всички записани речи все още не успяваме да разгадаем истинския смисъл на казаното. Не знаем в какви консултации, политически и жречески, е прекарал Моктесума предишния си ден. Но очевидно не е съумял да намери начин да избегне съдбата. Трябвало да се покори, каквото и да следвало от това.

Кортес отвърнал учтиво. Не се показал изненадан, че му предлагат престола. Вероятно просто не е повярвал на тези думи. А Моктесума наистина му предложил своя престол; или поне това било признание за правото на Кортес над престола. Не трябва да се забравя, че Кецалкоатъл не бил само бог, но че през последното си появяване бил и крал на толтеките. Кортес следователно бил не само завръщащ се бог, но и завръщащ се крал. Според мексиканците един завръщащ се толтекски крал стоял по-високо от един управляващ мексикански крал. Сега Кортес повторил същото, което казвал неизменно: идвал с мир, да не се плашат от него, бил копнял да види Моктесума, много имал да му говори.

Моктесума съобщил, че сам ще придружи испанците до жилището, отредено за тях. Образувала се процесия, начело вървял Моктесума да показва пътя. Тръгнали нагоре по широка улица и влезли в сърцето на града, наблюдавани от огромна тълпа. След малко до тях се приближил човек с вързоп в ръка. Във вързопа имало огърлица от златни скариди, която Моктесума пратил да донесат и която сега окачил на шията на Кортес. Ако, както се предполага, тази огърлица е била част от символите на Кецалкоатъл, тогава подаръкът показва, че нищо във вида и думите на Кортес не е противоречало на тяхната представа за истинския бог.

Като стигнали центъра на града, наближили до няколко великолепни сгради. Вдясно от тях се простирал огромният дворец на Моктесума, а наблизо, отсреща, се намирало оградено място, сред което се издигал грамадният пирамидален храм на Колибрито. Малко по-нататък, до една зоологическа градина, бил дворецът на покойния баща на Моктесума Ахаякацин (Господаря Водно лице), предишния Пръв говорител. В него щели да отседнат испанците. Моктесума ги отвел в просторна зала и като хванал Кортес за ръката, накарал го да застане на една платформа. Скоро щели да донесат обеда, обяснил Моктесума. Нека се чувствуват като у дома си. Веднага, щом се нахранят и си починат, той пак ще дойде. С тези думи ги оставил и отишъл в собствения си дворец.

„Поднесоха ни чудесен обед — пише Бернал — и ние веднага се нахранихме. Такова беше нашето щастливо и смело навлизане във великия град Мексико на 8 ноември 1519 година. Да благодарим на нашия бог Исус Христос за всичко това.“