Морис Колис
Кортес и Моктесума (11)

Кортес в Тласкала

Няколко дни по-късно Кортес влязъл в Тласкала. Тотонакският град Семпоала бил учудващо красив, но Тласкала го изненадал още повече. „Тъй голям и прекрасен е — споделя той с императора, — щото дори да не кажа и половината от онова, което ми се ще, и малкото, което ще ви съобщя, е почти невероятно. Той е много по-голям от Гранада и много по-укрепен. Населението му е далеч по-многобройно и снабдяването по-изобилно. Огромен пазар, златарски магазини, грънци, хубави като испанските, бръснарници, аптеки и обществени бани. Ред и учтивост навред по улиците; хората интелигентни като мюсюлманите. Доколкото мога да съдя, управлението напомня това на Пиза или Венеция.“

В този огромен град, тъй объркващо подобен на европейските и всъщност, тъй различен, испанците влезли на 23 септември. Населението ги посрещнало като божествени същества. Въплътеният бог прилича на човек. Но тези хора не били разколебани от човешкия облик на конкистадорите, защото вече били сигурни, че са богове. Освен групата управници, която ги чакала пред градската степа, голям брой жреци пристъпили напред и ги окадили с тамян, разпален в глинени кадилници. Ушите на жреците кървели, понеже в същия този ден принасяли кръвта си на боговете, предполагам, за да ги умилостивят в един такъв знаменателен момент. „Те склониха глави в знак на покорство, когато ни видяха“ — разказва Бернал. Улиците и плоските покриви на къщите били претъпкани с хора, всички с радостни лица. Мъже и жени се тълпели да им поднасят рози. Жилища за гостите били приготвени в едно здание с голям двор. За всеки войник имало легло от рогозка и одеяла. „Удивени бяхме от любезността и вниманието, с които ни приеха. През двадесетте дни на нашия престой винаги имахме изобилна храна.“

Старейшината на Съвета на четиримата бил сляп. Той помолил да го отведат до Кортес, опипал го по лицето, главата и тялото и казал:

— Малинцин, имам една красива неомъжена дъщеря и бих искал да ти я дам за жена.

Понеже имал вече две жени — доня Марина и грозната племенница на дебелия благородник от Семпоала, макар тя да останала там — Кортес отстъпил момичето на Педро де Алварадо, като обяснил, че му е брат. Когато била покръстена, което станало наскоро, нарекли я с името доня Луиса. Бернал съобщава, че родила дъщеря от Алварадо, която се омъжила за един братовчед на Албукерския херцог. Тласкалите като мексиканците били племе от северноамерикански индианци, емигрирали в Централна Америка преди два-три века. Това, че дъщерите им сега били в състояние да се свържат с най-отбраното испанско общество, говори за високото равнище на цивилизовани обноски, достигнати от племето. Случката осветлява и още нещо. Испанците не са страдали от расови предразсъдъци. Към една дама, при условие че е покръстена, се отнасяли като към истинска дама; цветът на кожата й не бил от значение.

Кортес, който дълбоко ненавиждал човешките жертвоприношения, отначало искал да принуди тласкалите, както бил принудил тотонаките, да се откажат от кръвожадните си божества. Но приближените му заявили, че това ще бъде проява на най-голямо нахалство. Изхвърлянето на идолите по стъпалата на Семпоала — заявили те — едва не ни струва живота, а тук ще е равно на самоубийство.

— Много по-добре ще бъде, ваша светлост — обадил се падре Де ла Мерсед, — постепенно да покажем на тези хора превъзходството на нашата религия.

Кортес се отказал от намерението си, но получил разрешение да постави изображение на Девата и кръст в един нов пирамидален храм, който бил наблизо. Там именно след литургията били покръстени доня Луиса и още няколко девойки, дадени на испанските капитани.

Сега вече Кортес отделил цялото си внимание да научи колкото е възможно повече за мексиканците. Съветът на четиримата го уведомил, че Моктесума може да събере 150 000 войска. Но някои от войниците му били събрани от подчинените градове, затова не се биели кой знае колко смело и обикновено предупреждавали за замислените нападения. Четиримата показали бойни сцени, нарисувани на платно, от които личало как точно воюват мексиканците. Също така те описали местоположението на столицата, дълбочината на езерото, широчината на насипните пътища, броя на мостовете, на каналите, водоснабдяването и главните укрепления.

Кортес трябвало да обмисли следващия си ход. Искал да потегли към столицата — но как и кога? Сега вече съюзът му с тласкалите коренно изменял нещата. Те били независима военна сила в самото сърце на мексиканската империя. Ако потеглят с него, изгледите му за победа щели да бъдат много по-големи. По всичко личало, че много искат да тръгнат с него.

Но положението било по-сложно. Кортес не знаел, че Моктесума по магически съображения бил решен изобщо да не използува войските си. Единственото, което знаел, било, че до този момент Моктесума не ги бил нападнал. Възможно било ролята му на въображаем пратеник да го е опазила. По пътя си от брега дотук те не срещнали ни един мексикански войник. Макар че в Хокотла имало постоянен малък гарнизон, той не дал признак на враждебност, нито пък получил подкрепления. Но дали това е вярното обяснение? Настъпвал противно на желанието на Моктесума и свитата му съвсем не приличала на посланическа. А дали Моктесума не се страхува от него? Обаче тласкалите не се уплашили да излязат насреща му. Или това е измама? А може би Моктесума го подмамва по-навътре, та да може по-лесно да го срази? Но и това не звучало убедително. Пропускайки го да навлезе навътре, Моктесума не намалил, а засилил мощта му, оставил го да се съюзи с единствените опасни врагове на Мексико. Не. Ако Моктесума е искал да го унищожи, щял е да го нападне о огромна войска преди Хокотла, когато се измъквали от пустинята, изтощени и гладни. Единственото обяснение било, че макар и да не го искал в града, той все пак щял да му позволи да влезе. Моктесума не искал Кортес да напусне и брега, но когато го напуснал, не се възпротивил. И този път щял да отстъпи. Но за Кортес не било възможно да бъде съвсем сигурен, преди да знае какво точно мисли Моктесума. Затова не му оставало друго, освен да отиде и сам да се увери. Ала, ако се запъти към столицата с военни намерения, това щяло да означава да се лиши от вероятността Моктесума да го посрещне като посланик, за какъвто сам се представял. Мексиканските пратеници все още чакали отговора му. И той решил да отговори дипломатично. Да повтори отново онова, което бил казал в началото: че е посланик на Карл Пети и че носи вест; че е дошъл с мирни намерения; че ще раздава облаги. За Моктесума този отговор бил неясен като всички останали. Знаел, че Кортес не е никакъв пратеник; знаел, че е бог, дошъл да си отмъщава.

В писмото си до Карл Кортес съобщава, че сега мексиканските пратеници му предложили да го заведат на двайсет мили надолу по пътя, в Чолула, един от градовете, васални на Моктесума, където щяло да им бъде по-лесно да разискват въпроса за отиването в столицата, на около шейсет мили по-далеч. Той се съгласил и изпратил да повикат управниците на Чолула. Когато пристигнали, напуснал Тласкала. Много трудно било сега да се отърват от тласкалите, които настоявали да изпратят цялата си армия с него. Ала да пристигне в Чолула^[1] обкръжен от войнство въоръжени тласкали, противоречало на твърденията му, че идва с мирни намерения. Въпреки това принуден бил да потегли с армията. Като стигнал на шест мили от Чолула, накарал армията да се върне и оставил само 6000 души, които продължили с него до предградията и там им наредил да останат и да не влизат в града. Тласкалите го предупредили да внимава; да влезе в Чолула с малобройната си войска, означавало да се натика в ръцете на Моктесума. Те подозирали заговор; Моктесума го примамвал тук с лоши намерения. Те естествено имали сериозни причини да разколебаят желанието му да се споразумее с техния заклет враг.

Кортес се разтревожил от техните предупреждения. А може пък наистина това да е заговор. Влязъл в града целият нащрек, макар че населението го посрещнало много приятелски. Плановете му се съдържат в простичките думи на Бернал: „Решили бяхме да останем там, докато измислим как да се доберем до Мексико, без да се бием за него, защото голямата сила на мексиканците беше нещо ужасно.“