Морис Колис
Кортес и Моктесума (9)

Кортес се приготвя

Дошло време Кортес да потегли. Вече бил успял да уреди законното си положение, тъй че ако сполучел да направи завоевание, то щяло да бъде изцяло негово, а не на Веласкес. Освен това успял да направи това завоевание много по-вероятно, защото, преди да бъде пълен господар, то наистина било невъзможно. Успял също тъй да разбере, че не само тотонаките копнеят да отхвърлят игото на Моктесума — между морето и столицата имало и други народи като тях. Насочи ли пътя си през техните територии, операцията щяла да се извърши по-безопасно. Но въпреки всичко, доколкото се простирали сведенията му, предприятието си оставало все така лудешки смело. Без никакъв запас от оръжия и муниции освен ония, които носел, без никакви провизии освен това, което би могъл да събере от околностите, без никаква надежда за испански подкрепления, които да заместят падналите в боя, той потеглял срещу една армия, стотици пъти по-могъща от неговата, въоръжена по същия начин както седем осми от неговата собствена армия, която нямала нито коне, нито мускети, нито пък арбалети. Наистина той се представял като мирен пратеник. Но достатъчно било Моктесума да се разгневи на безочието, задето е тръгнал без разрешение, за да го обградят мексиканците някъде във вътрешността на своята родина и оставяйки го без храна, да нападнат лагера през някоя тъмна нощ и да сразят изтощените му войници. Вярно, че някои от поданиците на Моктесума били недоволни, но все пак безумие било да вярва в пълния успех. Общо взето обаче, ме може да се каже, че Кортес е действувал глупешки, прибързано. Тъкмо обратното: той е бил благоразумен и предпазлив, правел далечни предвиждания, известен бил със своята проницателност. И най-смелите му действия са внимателно пресметнати. Как тогава да си обясним решението му да стори онова, което никой благоразумен генерал не би дръзнал? Това решение не дошло внезапно; той го бил взел още там, в Куба. Хората му отдавна знаели за него и го одобрявали. Споделил го бил дори и с Карл Пети. Това писмо се е загубило, но във второто си писмо до императора Кортес му припомня пасажа от първото: „Не съм забравил, че предложих да извърша невъзможното, защото дадох клетва пред ваше величество, че или ще взема Моктесума пленник, или ще го убия, или ще го превърна в поданик на кралската корона на ваше величество.“ Едва ли е вярвал, че като пратеник, комуто е отказана аудиенция, той е неприкосновен. Само един-единствен отговор може да обясни тази негова самоувереност. Вярата в своята мисия е характерна за великите личности. Кортес е вярвал, че е предопределен да покори Мексико. Той самият сигурно трудно би могъл да обясни защо вярва, че е избран за тази цел. Но, изглежда, никога не се е съмнявал, че е така. В това била и неговата сила. В това била и силата на неговите войници. Вдъхновени от неговата увереност, те били уверени като него.

Преди да потегли, на 15 август, Кортес извършил едно деяние, което вместо да го улесни, увеличило трудностите му. Съзнателно прекъснал връзката с външния свят. Корабите представлявали единствената му възможност да напусне Мексико, ако претърпи поражение. Довел ги до брега и напълно ги унищожил. Но за това естествено имало причини. Не виждал начин да контролира корабите, след като навлезе в страната. Моряците можели да отплуват назад към Куба, където щели да бъдат добре дошли за Веласкес. Сред хората му имало неколцина недоволници, които можели да дезертират и да се върнат с тях. Щом се приберели в Куба, тези хора щели да разкажат на Веласкес какво се е случило и дори да го подпомогнат в организирането на експедиция срещу разбунтувалия се негов подчинен. За разрушаването на корабите имало и психологическа причина: след като нямали начин за отстъпление, войниците щели да се бият отчаяно. Освен това стотина моряци били полезно подкрепление особено след като четиридесет от неговите петстотин войници починали от раните, получени при битката в Табаско. Но ни една от всички тия причини, нито пък всички, взети заедно, не биха могли да оправдаят един разумен командир за разрушаването на единствения му начин за отстъпление. Могло е корабите да се закотвят и на тях да се оставят само пазачи, компасите и платната им биха могли да се скрият, недоволниците да се сплашат и смирят. Само командир с мистична увереност в победата може да постъпи тъй, както постъпва Кортес.

Ала другата стъпка, която направил, е стъпка на предпазливост. Превърнал района на Семпоала в своя база, като построил върху едно плато, седем мили северно от този град, новата Виля Рика де ла Вера Крус, която до този миг съществувала само на хартия върху пясъчните дюни срещу Сан Хуан де Улуа. Дебелият управител помогнал с работна ръка и материал. Кортес дал пример, като пренасял камъни. Много скоро първият испански град в Мексико започнал да се материализира със свой пазарен площад, с църква, арсенал и укрепление. Разбрали се Хуан де Ескаланте да поеме управлението. Гарнизонът му щял да се състои предимно от испанци, които били твърде стари или твърде болни, за да участвуват в похода.

Новият град вдъхнал по-голяма твърдост на тотонаките срещу нападенията на Мексико. За да заздрави завинаги дружбата с испанците, дебелият управител довел осем момичета, дъщери на благородници, и пожелал да ги омъжат за капитаните. Бернал съобщава: „Облечени бяха в пищно бродирани национални костюми. Всяка носеше златна яка около шията, златни обеци и си имаше прислужница.“ Сред тях била и племенницата на богатия управител, който я бил довел лично за Кортес. За жалост тя била много грозна, казва Бернал. „Но Кортес я прие и се помъчи да изглежда доволен.“

Подаръкът от девойки дал очакваната от Кортес възможност да си поговори сериозно с тотонаките за тяхната религия. Заявил им, че капитаните ще приемат момичетата само ако всички се откажат от човешкото жертвоприношение. „Свидетели бяхме на безброй много жестокости и ужасии — пише Бернал. — Всеки ден пред очите ни се принасяха в жертва по трима, четирима или пет души, чиито сърца бяха поднасяни на изображенията на божествата, кръвта им се пръскаше по стените, а крайниците им се режеха и изяждаха.“ На това трябва да се сложи край, заявил им Кортес, ако наистина желаят приятелството и закрилата на императора.

Дебелият благородник дълбоко се смутил. Любимото божество на тотонаките била Царевичната богиня, макар също тъй да почитали Димящото огледало, най-главния бог. Царевицата била основната им храна и дебелият благородник изтъкнал, че да пренебрегнат Царевичната богиня, означавало да застрашат жътвата. А и другите богове не бивало да се предизвикват. Същинска лудост било да забранят човешките жертви.

Последвала бурна сцена. Кортес извикал, че ако откажат да изхвърлят боговете си от високата площадка на храма-пирамида, сам ще го стори. Дебелият благородник, обикновено дружелюбно настроен, избухнал в страшен гняв и дал знак на своите стрелци. Доня Марина, „тази чудесна жена“, както я нарича Бернал, на своя глава заявила:

— Ако стреляте, ще повикаме мексиканците!

Заплахата подействувала.

— Хвърлете ги тогава, щом трябва — примирено отвърнал дебелият благородник. — Ние не сме съгласни, но не можем да ви попречим.

Едва изрекъл тези думи, продължава Бернал, и „петдесет от нашите войници се покатериха на пирамидата и хвърлиха надолу статуите, които се затъркаляха по стъпалата и се разбиха на късове. Някои представляваха страховити дракони, огромни като телета, други бяха полухора, полукучета, отвратителни на вид. Благородниците и свещениците заплакаха и закриха очи. Започнаха да се молят за прошка, като повтаряха, че вината не е тяхна“.

Обезумели от тази гледка, стрелците се приготвили да стрелят. Но Кортес сграбчил дебелия благородник.

— Само една стрела — извикал той — и ще ти прережа гърлото.

Негово благородие не бил мъченик. Изкрещял на лъконосците да се разпръснат.

Когато мирът се възстановил, Кортес се обърнал към мнозинството и вложил цялото си очарование в думите:

— От днес нататък — казал той — вие сте мои братя. Разчитайте на цялата ми помощ срещу Мексико. Вече предупредих Моктесума да не ви закача, нито да се опитва да събира данъци. Скоро ще потеглим, за да го свалим от престола. А тъй като загубихте своите богове и това ви натъжава, ще оставя при вас една благородна дама, която ще ви пази.

И им обяснил коя е Дева Мария. Щял да я постави в храма на върха на пирамидата, но преди тя да се засели там, храмът трябвало да бъде почистен.

Сторили го на часа. Тотонаките, сега вече напълно омиротворени, изстъргали кръвта от стените на храма и го варосали. През следващите няколко дни вътре издигнали олтар, покрили го с плащаница и го обкичили с рози. После поставили изображението на Светата дева и кръст. Звучи невероятно, но четирима от тотонакските свещеници се съгласили да станат черковни клисари. Те също трябвало да бъдат почистени. Бернал ни описва как са изглеждали преди и след това: „Носеха черни наметки, подобни на раса. Косите им бяха много дълги, омазани с кръв и тъй сплъстени, че бе невъзможно да се срешат. Ушите им висяха на парцали, разкъсани от пробожданията, за да принасят в жертва своята кръв. Воняха на сяра и на още нещо, подобно на разлагаща се мърша.“ След като ги измили, остригали косите им и ги облекли в бели раса.

Всичко било готово и на върха на пирамидата отслужили литургия. Олтарът се осветявал от восъчни свещи, приготвени от местен пчелен восък, нещо съвсем ново за тотонаките, които не се били сетили да използуват восъка за осветление. Изображението на Девата било окадено с тамяна, използуван досега за божествата. Присъствували най-видните благородници от Семпоалан и другите градове на конфедерацията. Довели осемте девойки, прочели им проповед и ги покръстили. Бракосъчетанията им с осмина от капитаните преминали доста тържествено. Кортес взел грозната племенница на дебелия управител. Около това време доня Марина също станала негова жена — Пуертокареро, комуто я бил дал в Табаско, вече пътувал за Испания с писмата и златните подаръци.

Бернал, единственият свидетел, записал тази сцена, я предава доста хумористично; той очевидно се е забавлявал от постъпките на дебелия управител, страхлив, но всъщност приятен човек. Ала суровата действителност била много по-различна от този фарс. Това е един от случаите в живота на Кортес, когато той предизвиква съдбата, макар че по характер не бил лекомислен. Унищожавайки божествата, рискувал да унищожи самия себе си. Единственият му начин да се добере до град Мексико бил да поддържа приятелство с тотонаките. До този миг той се отнасял с тях много тактично. Наказвал безпощадно войниците си за кражба и на най-дребен предмет. И после изведнъж, без да се замисли за последиците, ги разгневява до такава степен, че те се нахвърлят да го убият. Обяснението на Бернал е, че нито Кортес, нито който и да е от неговите хора са могли да понасят повече човешките жертвоприношения. Тъй били ужасени, че дори рискът да загубят всичко бил за предпочитане пред перспективата да търпят тези страхотни деяния. Обяснението звучи убедително. На човек му се струва, че всеки на тяхно място или би сторил същото, или би се срамувал, че му е липсвала смелост да го извърши. Но въпреки всичко, както в случая с корабите, за всеки в деликатното положение на Кортес това е наистина много неблагоразумно. Ала щастието не го изоставяло. И той разчитал на това. Сякаш е вярвал, че никой не е в състояние да му попречи, преди да е изпълнил своята мисия.

Тотонаките се успокоили и продължили да бъдат приятелски настроени към испанците — съобщава Бернал. „От този ден нататък те непрестанно ни показваха своите добри чувства. Особено много се радваха, че Кортес прие дъщерите им и че ще ги вземем с нас, когато тръгнем на път.“ Ако не са били убедени, че Кортес е завърналият се бог, едва ли тъй безболезнено биха възприели неговата религия. Част от предсказанието гласяло: Кецалкоатъл ще замести другите божества; възраженията му срещу човешкото жертвоприношение били добре известни. Като са се поразмислили, вероятно са осъзнали, че изхвърлянето на идолите е тъкмо онова, което би трябвало да се очаква от Кортес. Светотатството ги възмутило в момента, но после затвърдило у тях увереността, че той наистина е Кецалкоатъл. Това, дето не ги накарал да боготворят него, а Дева Мария и кръста, било доста загадъчно, както били загадъчни и приказките му за някакъв далечен повелител, когото трябвало да признаят. Но не се замисляли по-дълбоко. На раздяла му обещали да се грижат за олтара и да не оставят свещите да угаснат. Нещо повече — готови били да помогнат на Хуан де Ескаланте, управителя на Вера Крус, с всичко, от което се нуждаел за дострояването на града. Освен това избрали четиридесет от своите най-почитани и интелигентни офицери и ги изпратили с експедицията да й покажат най-безопасния път до град Мексико и да й представят племената по пътя.