Морис Колис
Кортес и Моктесума (5)

Кортес пристига в Мексико

Кортес поема пътя на Грихалва. Излишно е да се описва подробно пътуването, но трябва да споменем някои събития.

Нека си припомним, че когато Кордоба спрял в Кампече, на западното крайбрежие на Юкатан, и се срещнал с маите на брега, те го запитали дали той и хората му не идват от изгрева и повтаряли думата „кастилци“. Макар смисълът на това да не станал ясен веднага, по-късно решили, че сигурно маите са срещали испанци и преди. Разправяло се, че някакви испанци, отплували от Дариен през 1511, били изхвърлени на източния бряг на Юкатанския провлак. И Кортес като Грихалва акостирал най-напред в Косумел — острова, североизточно от провлака. Като пристигнал, хрумнало му да запита дали някои от корабокрушенците са още живи. Местните жители му казали, че има двама от тях. Намерили единия, наречен Агилар. Кожата му била станала бронзова като на маите и бил облечен като тях. „Косата му беше остригана подобно на тамошен роб, на рамото си носеше някакво весло, обут беше с един скъсан сандал, а другият висеше на колана му, и се беше увил в парцаливо старо наметало и в още по-съдран набедреник.“ Тъй го видял Бернал. Този Агилар разправил надълго и нашироко патилата на другите корабокрушенци. Повечето от тях били принесени в жертва в храмовете. Освен него само един още бил останал жив, но той бил щастливо оженен за жена-маия и макар че Агилар го убеждавал да се присъедини към Кортес, отказал да се раздели с нея. Всъщност този испанец бил изцяло на страната на маите и някои казвали, че тъкмо той подтикнал жителите на нос Каточе да нападнат хората на Кордоба.

Агилар се оказал важно подкрепление за експедицията. Той отлично говорел езика на маите. Единият от двамата маи, пленени от Кордоба в Каточе, бил сега преводач на Кортес, но на него не можело да се вярва напълно. Агилар бил по-подходящ във всяко отношение, макар че нямало да бъде полезен по-късно, защото не знаел мексикански. Ала една щастлива случайност в Табаско помогнала на Кортес да преодолее и това затруднение.

За разлика от Кордоба и Грихалва Кортес не спрял в Каточе, нито в Кампече и Чампотон; стремял се да избегне сраженията до пристигането си в Мексико. Но все пак решил да спре в Табаско, граничната област на Мексико, където населението се отнесло приятелски към Грихалва. Той вече си бил намислил как да обясни появата си, и то не само в Табаско, а навсякъде, където е възможно. Нямало изобщо да споменава нито Веласкес, нито Куба, а щял да се нарече пратеник на краля на Испания, избран през същата година под името Карл Пети, император на Свещената Римска империя. Щял да каже, че Карл Пети, най-великият владетел на света, иска да простре покровителството си над страните на Америка; и че неговата закрила освен материални облаги носи и познанието за истинския бог, за неговия син и за майката-дева, познание с неоценима стойност. Както ще видим по-нататък, тази хитрост ще му даде възможност да се освободи от властта на Веласкес по път законен, макар и само на хартия.

Той хвърлил котва пред плитчините на река Табаско и свалил войниците си на Палмов нос, на около три мили от град Табаско. Това действие възбудило местното население. Туземците се струпали на речните брегове въоръжени до зъби — лъконосци, копиеносци, стрелци с прашки и мъже, размахващи двуостри мечове, чиито остриета били от твърдото вулканично стъкло, наречено обсидиан.

Изненадан от това тъй враждебно посрещане, Кортес изпратил Агилар, преводача, да преговаря с някои от предводителите. Но те не искали и да чуят молбите за вода и провизии. Тогава Кортес решил да влезе насила. На следващия ден станало първото сражение, в което той показал способностите си на тактик. То се състояло от две фази. В първата превзел с пристъп град Табаско, който, както казахме, се намирал на три мили по реката. Това се осъществило посредством фронтално нападение с лодки, на които бил натоварил топовете, и с флангово нападение от Палмов нос по една пътека в джунглата, открита от тях през нощта. Бернал разказва, че табаските имали десет хиляди войника и се биели с ожесточение. Въпреки това Кортес се закрепил на централния площад на града.

Втората фаза била по-драматична. Кортес научил от някои пленници, че табаските повикали на помощ съседните градове и готвели нападение с огромни сили. Те, изглежда, имали голяма запасна войска, вероятно за защита от мексиканците, които бит агресивна имперска сила. Като чул за готвеното нападение, Кортес довел десет от конете на брега. На другата сутрин изпратил главната войскова част заедно с артилерията вън от Табаско, за да пресрещне настъпващите отредя, а сам той начело на един кавалерийски отряд се измъкнал и заел скрита флангова позиция. Знаел, че табаските нито били чували, ни виждали коне, и решил с изненада да реши изхода на боя. Пехотинците и артилерията срещнали табаските на широко открито поле. Войските им били толкова многобройни, че покрили цялата равнина. Тя заприличала на разлюляно поле от пера. Лицата им били боядисани на черни и бели ивици, надували свирки, свирели с уста, удряли барабани, „втурнаха се отгоре ни като побеснели кучета“, казва Бернал. Но не забелязали испанската кавалерия във фланговете си. Изведнъж се чул тропот на копита и кавалеристите нападнали. Появата на десетте невиждани животни предизвикала паника. Табаските не само че не били виждали коне, но и никога не били ни виждали, нито пък чували за товарни животни от какъвто и да е вид. Решили, че конете са свръхестествени същества и дори в първия миг — че конят и ездачът са едно животно, чудовищно божество, връхлетяло да ги унищожи. Те устояли на топа, също тъй невиждано оръжие, макар димът и пламъците да ги уплашили. Но конете били повече, отколкото могли да понесат. И побягнали в горите. Това бил краят на битката.

На другия ден управниците на Табаско дошли да преговарят за мир. Сред подаръците имало и двадесет жени, а сред жените една, предопределена да изиграе важна роля в покоряването на Мексико, позната под испанското име доня Марина. Дъщеря била на мексикански благородник. Баща й умрял, докато била дете, а майка й, когато се омъжила втори път, поискала да се отърве от нея и я дала на други. Осиновило я едно табасконско семейство. Описват я като хубава, умна и съвсем не срамежлива. В този момент тя била много ценна за Кортес, защото говорела и мексикански, и езика на маите. Тъй като Агилар знаел езика на маите и испански, тя пък осигурявала връзката с мексиканците. Само това дори било достатъчно, а като се имат предвид произходът, умът и хубостта й, както и умението й да се държи, тя била много повече от обикновена преводачка. Станала незаменима за Кортес във всички по-деликатни преговори. Нещо повече — самата Марина го обикнала и по-късно му родила син, дон Мартин. Понякога Бернал я споменава като Малинче. Това е изопачаване на мексиканските думи „ce malinalli“, стръкче покаяние. В Мексико името на човека имало астрологическо значение; то показвало какво ще го сполети. С името на Марина — Стръкче покаяние — се кръщавало всяко момиченце, родено на определена дата. Смятало се, че съдбата на родените на тази дата е свързана с раздори, войни и с отхвърлянето на отдавна установени неща. Това, дето се вярвало, че Марина ще бъде замесена в неприятности от подобен род, сигурно е и причината, поради която майка й поискала да се отърве от нея. От мексиканска гледна точка тя била „кутсуз“ човек, с когото е опасно да общуваш. От нейна гледна точка обаче конфликтите били благоприятни за нея, защото само в подобни положения, бидейки астрологически свързана с тях, тя щяла да бъде в своя разцвет и по този начин да осъществи вътрешните си заложби. И тъй като знаела за предопределената й съдба, Кортес за нея бил олицетворение на борбата, която щяла да я отведе до щастието. Следователно тя имала дълбоки лични причини да го поддържа предано. Колкото по-яростна ставала схватката му с мексиканците, толкова повече щяла да се издига Марина. В най-страшните опасности тя щяла да бъде неуязвима. След време, когато Кортес бил отъждествен с едно божество, нея — като негова помощница, започнали да смятат за полубожество. Срещата му с Малинче била далеч по-странна, отколкото той си мислел. На прага на тайнственото Мексико тя тайнствено се появява, за да го въведе.

Табасконските управници били тъй стреснати след поражението на многохилядната им войска от шепата испанци, тъй слисани от конете и топовете, а след това пък тъй очаровани от любезния начин, по който Кортес ги приел, че когато ги призовал да признаят Карл Пети за свой върховен господар, те не се възпротивили. И без това вече Кортес символично бил влязъл във владение на земите им от името на своя господар, съсичайки едно дърво с меча си в присъствието на нотариус, също както Балбоа бе влязъл във владение на целия Тихи океан, нагазвайки в пълно бойно снаряжение във водите му в Дариен. При този ритуал Кортес изобщо не споменал името на Веласкес — нещо, което разтревожило Веласкесовите привърженици.

Тъй като табаските поне по име били вече васали на Карл, трябвало сега да ги направят и християни. Кортес не се надявал лесно да ги убеди в Христовата вяра, но искал да им покаже какво представлява тя. Ден-два по-късно била Връбница. Той ги накарал да издигнат олтар. В неделя сутринта поканил благородниците и семействата им да дойдат на литургията. Табаските присъствували на процесията с палмовите клонки, видели как и самият Кортес набожно носи клонка в ръка. Литургията била отслужена по всички правила на канона от тримата свещеници на експедицията. След това видели как Кортес и капитаните му смирено целуват кръста. Всичко това им направило силно впечатление, изненадало ги и — когато им показали образа на Богородица с малкия Христос в ръце, според думите на Бернал, те заявили, че „видът на благородната дама им харесва“. Същата тази вечер Кортес отплувал, но на раздяла ги накарал да обещаят, че ще поддържат олтара чист и ще слагат цветя пред кръста, защото това ще ги пази здрави и ще им носи богати жътви. Вероятно е те да са повярвали, че Богородица е някакво божество. Но сигурно са сметнали за благоразумно да умилостивят другите свои божества с човешки жертви заради свободата, която са си позволили, да я включат макар и временно в своя пантеон.

Испанците нямали време да проучват какви всъщност са табаските, а и да бяха проучили, не биха съумели да си съставят — както сега казваме, критическо мнение по въпроса. Макар и да говорели езика на маите, тези хора не били маи, а една определена раса, цивилизована много преди мексиканците. Те били наследници, вероятно отчасти и потомци, на олмеките, които са създали една от класическите култури на Централна Америка и са известни най-вече със своите гигантски скулптури. По времето, когато испанците се срещат с тях, табаските вече познавали благата на живота. Знаели как да обработват каучука, все още неизвестен в Европа, но изнасян от Табаско и използуван като боя, благовоние и лекарство, както и за направа на големите топки за играта, наречена тлачтли. Тази игра наподобява футбола, защото има врати, наподобява и тениса, защото се играе в ограден плац, но всъщност не прилича нито на едната, нито на другата, защото при нея топката се отблъсква с хълбоци. Те обичали цветята, били отлични градинари и ги викали да уреждат ботанически градини, създадени на един остров в езерото Мексико близо четиридесет години преди испанското нашествие, градини, каквито нямало никъде в Европа. Те, изглежда, съумели да запазят своята независимост въпреки враждебността на мексиканците. Крайбрежните жители, които Кортес ще срещне след табаските — тотонаките, били загубили независимостта си и представлявали част от империята.

Наистина Кортес и спътниците му не успели да определят точните културни придобивки на табаските, но те са имали източници за информация, с каквито ние не разполагаме. С тях са пътували например двадесетте жени. След като отец Бартоломе де Олмедо, един от свещениците на флотата, ги покръстил, Кортес ги раздал за жени на капитаните — един вид брак, който бил признат по онова време. Всички те били дъщери на табасконски благородници. При кръщаването им дали испански имена с благородническата титла доня. Кортес дал доня Марина на младия благородник Алонсо Пуертокареро — тя станала жена на Кортес доста по-късно, когато Пуертокареро заминал като пратеник при Карл Пети. Тъй като било възможно да разговарят с тях посредством Агилар, можем да смятаме, че Кортес и капитаните му — през четирите дни на Страстната седмица, докато флотата пътувала към Сан Хуан де Улуа — са научили от тях много неща за табасконския живот, неща, които и ние с удоволствие бихме чули. Жените сигурно са били разпитвани да кажат всичко, каквото знаят за Мексико, за прочутите му златни богатства и за неговия монарх Моктесума.

Бернал разказва как ветераните от експедицията на Кордоба, например самият той и Педро де Алварадо, започнали да посочват на Кортес, когато минавали край тях, познатите им места по брега: големия заснежен връх на Орисаба, реката, на която Алварадо дал своето име, и най-сетне — на няколко мили преди Сан Хуан де Улуа, Реката на знамената, от която мексиканците им били дали знак. Времето било чудесно, брегът бил вече близо, царевичните и памукови плантации изглеждали добре поддържани, богатите градове се гушели сред палмови гори. Отвъд тропическата равнина планините се извисявали в прохладния въздух. Испанците идвали да покорят и да завладеят тази красива страна, да стигнат чак зад планините, да видят чудесата, скрити там, да съберат златото, да спечелят още една империя за Карл, техния крал. Пуертокареро си спомнил думите на стара песен, пристъпил към Кортес, издекламирал един от стиховете и добавил:

— Чухте ли, това ви казват тези хора. Богати земи лежат пред вас. Дано съумеете да ги управлявате добре.

На което, според Бернал, Кортес отговорил:

— Дано бог ни дари с щастие в боя, както е дарил рицаря Ролан. Тогава с помощта на Ваша Светлост и начело с другите благородници аз ще знам как да управлявам.

Кортес вижда себе си като самостоятелен герой. Той вече не смята за необходимо да се преструва, че изпълнява нарежданията на Веласкес. Бернал завършва пасажа така:

„Най-сетне щастието ни доведе до Сан Хуан де Улуа, рано следобед на Велики четвъртък 1519 година.“

Между този остров и континента имало канал, широк миля и нещо, където испанците закотвили корабите си на завет от северните ветрове.

На брега ги очаквали. Моктесума ги наблюдавал.