Морис Колис
Кортес и Моктесума (3)

Откриването на Мексико

Диего Веласкес бил хубав, набит мъж, заможен и добродушен. Като подчинен на вицекраля на Индиите, той нямал право да открива нови земи и да ги заселва без разрешение от своя началник. За всяко ново откритие бил длъжен да съобщава, а вицекралят или сам кралят на Испания решавали дали да го назначат за управител, или да поставят там някой друг. От своя страна Веласкес смятал, че ако успее да открие нещо значително, връзките му в испанския двор ще му помогнат да го задържи за себе си.

През януари 1517 година при него се явил някой си Ернандес де Кордоба, придружаван от сто и десет испанци, живеещи в Куба. Кордоба бил богат човек, с голямо имение, но останалите нямали свои земи и били авантюристи, решени да вървят напред и да открият някакво място, където да се заселят и да забогатеят. Сред тях бил и Бернал Диас дел Кастильо, беден двадесет и пет годишен благородник, който на старини написва „Истинската история за покоряването на Нова Испания“ — най-очарователната, подробна и вярна книга от всички, писани за Кортес и покоряването на Мексико. Кордоба обяснил на Веласкес, че другарите му са го избрали за свой капитан и че е готов да финансира едно изследователско пътешествие, ако Веласкес им разреши и сам вложи пари в това начинание. Постигнато било споразумение: Веласкес да осигури един кораб и храна за него, ако Кордоба даде два кораба.

Експедицията напуснала Куба през февруари 1517 година. Посоката била запад. Континентът на Централна Америка, открит до онова време (и разочароващо беден и нецивилизован), лежал южно от островите. Поради това изследователите нямали никаква представа дали изобщо има нещо на запад и ако има — какво ще е то. „Уповавайки се на щастието — пише Бернал Диас, — ние се насочихме към залязващото слънце, без да познаваме нито дълбочината на водата, нито теченията, пито пък ветровете, обичайни за тази географска ширина.“

Западният край на Куба е само на сто и петдесет мили от най-крайната точка на Юкатан — големия полуостров, който е в южната част на Мексиканския залив. Но испанците не знаели това и когато, едва оцелели след една тежка буря, най-сетне съгледали Каточе, северния му нос, се успокоили, макар че естествено не са могли да разберат дали тази суша е остров или част от континента. Като наближили, видели в далечината някакъв голям град и с удивление установили, че сградите му са от камък, който не се използувал нито от местните жители на Западна Индия, нито от туземците в по-южната част на континента. Богат град ще да е, казали си. И сигурно там има злато.

А всъщност те открили една от цивилизованите раси на Америка, маите, народ, който след IV век от н.е. развива богата култура. Маите са най-големите астрономи и математици на света за своето време. Като архитекти, грънчари, художници и скулптори те са създали велики произведения на изкуството. Измислили си и свое образно писмо. Живеели в големи и красиви каменни градове. Ала Кордоба и хората му не видели нищо от това.

Бернал Диас е описал онова, което видели. Когато корабите хвърлили котва навътре в морето, десет големи канута, натоварени с мъже, се насочили към тях. Испанците ги поканили да се качат на борда. Около тридесетина от тях дошли. Облечени били в памучни ризи и набедреници. Не могли да разговарят с тях другояче освен с ръце. Но им се сторили много весели и приятелски настроени. На всекиго подарили по една броеница от зелени мъниста. На тръгване гостите дали да се разбере, че на другия ден пак ще дойдат, ще заведат испанците на брега и ще им позволят да се запасят с вода и провизии. И наистина дошли. Стотината испанци се натоварили в собствените си лодки, но за всеки случай взели и оръжията си. Петнадесет от тях били с арбалети, десет стреляли с мускети. На брега ги очаквала тълпа от любопитни. Някакъв мъж, както изглежда, управителят на града, посрещнал гостите. По изражението на лицето му и по знаците, които правел, проличали добрите му чувства и той ги поканил да тръгнат към града, който бил наблизо. Сбрани в плътна група, испанците потеглили с него. Той обаче ги вмъкнал в засада. Внезапно и устремно, те били нападнати от голям брой облечени в подплатени памучни ризници войници, които започнали да ги обсипват със стрели, с камъни, мятани с прашки, и със заострени копиевидни пръчки. В първите мигове петнадесет испанци били ранени, но групата останала непоколебима, пушките и арбалетите влезли в действие, размахали се стоманените мечове — оръжия, далеч по-страшни от оръжията на врага. Войниците майя, невиждали досега нито огнестрелни оръжия, нито арбалети, нито пък стомана, се изплашили и побягнали, оставяйки петнадесет мъртви и двама пленници.

Наблизо имало някакъв двор и три каменни сгради, които се оказали светилища със статуи на богове. Скулптурите се сторили много грозни на испанците, които не могли да оценят това изкуство, съвършено различно от изкуството на Ренесанса. Още повече, то било отдадено в служба на чужда религия. Всъщност едва наскоро европейците започнаха да се възхищават от предколумбовото американско изкуство. Но Кордоба и войниците му се възхитили от други предмети, които намерили в няколко сандъчета в храма — златни огърлици и диадеми и малки златни рибки и патици. Те ги грабнали и бързо се оттеглили на своите кораби.

След като превързали ранените, пътешествениците решили да продължат пътя си на запад и да изследват юкатанския бряг. Онова, което открили, било чудесно макар първата среща да била мъчително краткотрайна. Може пък щастието да им се усмихне по-нататък. Започнали да учат двамата пленници на испански, за да ги използуват като преводачи. Скоро брегът се извил на югозапад. Минали дни и когато водата за пиене започнала да се свършва, съзрели друг голям град, известен по-късно под името Кампече. Там испанците преживели нещо, което трудно могли да си обяснят. Те взели съдовете за вода, слезли на брега и ги напълнили от езерото, близо до града. В това време неколцина маи от висшата класа, загърнати в красиви памучни мантии, приближили до тях и със знаци ги запитали дали идват от изгрева, като повторили някаква дума, която звучала като „кастилци“. Когато испанците потвърдили, че идват от тази посока, поканили ги да влязат в града. След преживяното в Каточе войниците се поколебали, но като поразмислили, решили да отидат. Завели ги направо в едно каменно здание, прилично на храм. Вътрешността му била украсена с рисунки на божества и огромни змии. В средата имало олтар, облян от прясна кръв, като че ли току-що е имало жертвоприношение. Испанците се поуплашили от вида на олтара, макар че наоколо се движели засмени жени. В същото време неколцина мъже в парцаливи мантии, вероятно роби, започнали да трупат клада от тръстики и два отряда стрелци с лък приближили към тях. Внезапно от близкото светилище излязла зловеща група мъже. Облечени били в дълги до глезените бели наметки, лицата им били боядисани в черно, а дългите им коси — намазани с кръв. Тези жреци, защото те били такива, носели глинени кадилници, в които димели благоухания. Те се приближили към испанците и ги окадили също както католическите свещеници кадят свещени реликви. След това посочили към готовата клада, запалили я и им дали да разберат, че трябва да си отидат, преди огънят да изгасне. В същото време стрелците и другите воини, струпани наоколо, започнали да свирят с уста, да бият барабаните си тъй застрашително, че най-разумното било веднага да се оттеглят на корабите.

Смисъла на тази среща испанците разбрали едва когато се запознали по-отблизо с тази част на страната.

Петдесетина мили по-надолу по юкатанското крайбрежие пътешествениците съзрели Чампотон. На три мили от този голям град една широка река се вливала в морето и те решили, че тук, незабелязани от никого, ще могат да се запасят с вода. Но най-лекомислено останали да пренощуват на брега и на разсъмване се намерили обградени от войска на маите, която ги надвишавала в съотношение двеста към едно. В последвалата ожесточена битка испанците дали петдесет убити. Останалите шестдесетина, ранени до един, някои дори смъртоносно, едва се добрали до корабите, захвърляйки съдовете за вода. Не оставало нищо друго, освен да се завърнат в Куба. Скоро след пристигането Кордоба умрял от раните си. Експедицията завършила трагично.

Но губернаторът Веласкес бил много развълнуван от съобщението за тази цивилизация, по-напреднала от всички, открити откакто Колумб бил достигнал Западна Индия. Видът на златните украшения, намерени в Каточе, го пленил. И той решил да изпрати друга експедиция. Тя потеглила през април следващата 1518 година под командуването на Хуан де Грихалва, негов сродник. Сега Веласкес участвувал с много по-голям дял, отколкото преди, но провизиите били закупени от някои видни млади земевладелци, които пътували с експедицията. Тръгнали всичко 240 испанци, всеки със собствено оръжие, а сред тях бил пак Барнал Диас дел Кастильо, този път с ранг знаменосец. Веласкес ги посъветвал да поемат пътя на Кордоба и да стигнат зад Чампотон, най-крайната точка на първата експедиция. Ако им се стори възможно, да основат колония. Но преди всичко да се опитат да донесат злато или срещу евтина размяна, или чрез грабеж. След като те тръгнали, той писал на приятелите си в испанския двор, за да ги уведоми за откриването на една нова богата страна и да ги помоли да съдействуват за назначаването му за неин губернатор. С това той заговорничел зад гърба на своя началник, вицекраля на Западна Индия, който се стремял да запази правото да притуря към съществуващите си владения всички нови открития, направени от неговите подчинени. Важно е да се отбележи тази хитрина, защото след време тя подсказва на Кортес как да се присегне през главата на Веласкес и да се обърне направо към Карл, племенника на Фердинанд, който, осемнайсетгодишен, става крал на Испания през 1518 година.

Грихалва и неговите 240 спътници не могли да стигнат до нос Каточе, защото течението ги отнесло на юг към остров Косумел, близо до източния бряг на Юкатан. Щом съзрели корабите, островитяните побягнали. Понеже не успял да ги накара да се върнат, Грихалва напуснал острова и — отминавайки Каточе и Кампече, без да спира там — пристигнал в Чампотон, където Кордоба се срещнал с нещастието. Този път испанците имали повече огнестрелно оръжие, слезли на брега и отблъснали войниците майя, които се сражавали ожесточено. Останали три дни в града, но тъй като той бил изоставен и в него не намерили злато, продължили пътя си край брега. В Табаско, крайбрежна област между страната на маите и Мексико, с помощта на двамата маи, пленени от Кордоба, които вече превеждали по малко, успели да убедят жителите да разменят злато срещу разноцветни стъклени мъниста; стъклото, непознато още в Америка, се смятало за нефрит — камък, високо ценен там. Пътувайки на запад покрай брега, те пресекли, без да подозират, границата на Мексико. Пейзажът се променил, станал по-планински и навътре в сушата пътешествениците съгледали грамаден снежен връх — удивителна гледка в изгарящата юнска жега на тропиците. (А това бил вулканът Орисаба, висок 18 700 стъпки^[1], зад който пък на плато, високо 7000 стъпки, се намирал легендарният град Мексико.)

Скоро пътниците преживели нещо много странно. При устието на някаква река, на петдесетина мили преди бъдещия Вера Крус, съзрели група хора, понесли бели знамена на дълги пръчки, които те размахвали по посока на корабите, сякаш ги подканяли да спрат. Изпратили на брега въоръжени разузнавачи. Като се върнали, разузнавачите разказали на Грихалва, че видели неколцина добре облечени мъже, насядали на сянка, а пред тях постлани рогозки, върху които имало наслагана храна — птици и царевични питки. Испанците били поканени със знаци да седнат и да хапнат. Тъй като домакините не говорели езика на маите, преводачите били безполезни. Донесли кадилници и испанците били окадени.

Грихалва изслушал разказа им и сам слязъл на брега. Посрещнали го с голямо уважение. След като раздал на околните по малко стъклени мъниста, той успял да им обясни, че ще им даде още, ако му донесат злато. Те сторили това и в следващите няколко дни срещу мънистени дрънкулки испанците получили златни украшения на стойност сто двадесет и осем хиляди реала. Но поради незнаенето на езика Грихалва тъй и не разбрал защо е бил повикан на брега и приет любезно и кои са били неговите домакини.

По-нататък ще стане ясно пълното значение на тези събития. Засега е достатъчно само да споменем, че хората край речното устие били натоварени от Моктесума, краля на Мексико, да следят за пристигането на испанците и да ги примамят на брега. Той вече бил научил за спирането на Грихалва в Чампотон и Табаско. Предполагал, че чужденците са вероятно хора на бога Кецалкоатъл, чието завръщане се очаквало. А понеже това било събитие от огромно значение за него и за кралството му, наредил съгледвачите да му изпратят подробно описание на мексиканското образно (идеографическо) писмо.

Грихалва напуснал реката и продължил пътешествието си още малко на запад, уверен, че е направил голямо откритие, безкрайно зарадван от златото, но неспособен да си даде ясно обяснение за случилото се. Спрял още на няколко места, ала не срещнал нищо особено, освен дето на един остров, който той нарекъл Сан Хуан де Улуа, намерил телата на двама младежи, току-що принесени в жертва в някакъв храм. Кървавите им сърца били положени в съд под образа на един идол. Това била и първата му среща с мексиканската религия, с която по-късно испанците ще се запознаят отблизо.

Вече било юли и Грихалва решил да се върнат в Куба. Можел да направи опит за основаване на колония, но това му се сторило твърде рисковано. Нямал мексикански преводач и нямало как да преговаря с местните управници. Преводачите майя сигурно са знаели, че са стигнали до Мексико, и са му го казали. Вероятно са знаели и са му казали и това, че зад планините живее един велик крал. Но всичко е било твърде мъгляво. Както подобавало, той изпратил своя заместник Педро де Алварадо — един от рицарите на бъдещото завоевание — с най-бързия кораб да съобщи на Веласкес новините и да му занесе златото, а сам се завърнал по-бавно с останалите три кораба. Стигнали в Куба през ноември след седеммесечно отсъствие.