Морис Колис
Кортес и Моктесума (17)

Съкровището на Моктесума

Докато отгръщаме страниците на увлекателния и простодушен разказ, написан от Бернал в дълбоката му старост, когато си е припомнял за невероятните приключения в своите младини, пред нас изпъква странният факт, че той изпитва по-топли чувства към Моктесума, отколкото към Кортес. И той, и приятелите му наистина обичали загадъчния крал на мексиканците. Много били причините да го харесват, но безкрайната му щедрост спечелила техните сърца. „Не мина ден да не ни даде подаръци от злато или плат“ — казва Бернал. Играел на някаква игра със златни топчета и „разпределяше печалбите си сред нас, войниците на стража“. Кортес наредил един паж испанец да му прислужва, някакво умно момче на име Ортегиля, което понаучило достатъчно науатъл, за да може да разговаря. Един ден Бернал казал на Ортегиля „да помоли Моктесума, ако може да ми даде някоя хубава млада жена. Моктесума прати да ме повикат и каза: «Научих, че имаш нужда от дрехи и злато и освен това искаш момиче. Ще им наредя днес да ти пратят жена. Бъди добър към нея. Родителите й са от благородно семейство. Те ще ти дадат дрехи и злато.» Отвърнах му с дълбоко уважение, че му целувам ръка за голямата чест и дано господ, нашият бог, му дари щастие. Той запита Ортегиля какво съм казал. Като чу превода, рече: «Бернал, изглежда, е благородник.» И заповяда в допълнение да ми дадат три малки кюлчета злато и два товара наметки. Момичето беше от благороден произход. Държането й го разкриваше. Нарекоха я доня Франсиска.“ Оттук нататък Бернал вече не споменава за нея.

Кортес наредил да направят две едномачтови платноходки и ги пуснал в езерото. Взел тази предпазна мярка, в случай че някой ден му препречат насипните пътища и бъде откъснат от сушата. Освен весла тези лодки имали и платна, каквито нямало на мексиканските канута. Като чул това, Моктесума помолил Кортес да му позволи да отиде на разходка с тях до един остров, който бил кралски ловен резерват. Кортес се съгласил, но разпоредил да го придружава стража. Моктесума поканил голяма група от придворни и взел и ловците си. Самият той с няколко от тях се качил на по-бързоходната лодка и седнал под балдахина. „Духаше силен бриз и моряците искаха да развлекат Моктесума. Те тъй добре управляваха платната, че просто хвърчаха, и канутата с ловците и другите придворни останаха далеч назад, макар да имаха много гребци. Моктесума беше очарован и каза, че било голямо изкуство да се съчетаят гребци и платна.“ Скоро стигнали на острова и ловът минал успешно. Като се върнали, Моктесума не пропуснал да даде почерпка на испанците. „Беше истински принц, много искрен и добър“ — възхищава се Бернал.

Но Моктесума тепърва щял да покаже своята замайваща щедрост. Един ден заявил на Кортес, че е решил да даде на Карл Пети съкровището, скрито в запечатаната стая. „Зная, че си отворил вратата и си го видял — казал той. — Ето сега искам цялото да го подаря на твоя велик крал.“

Макар че отдавна били решили да обсебят съкровището, испанците дълбоко се развълнували от предложението. „Кортес и всички ние стояхме замаяни от голямата добрина и щедрост на Великия Моктесума. С голяма почит свалихме шлемове и му благодарихме. С думи на искрена любов Кортес обеща да пише на негово величество за смайващата щедрост.“

Както знаем, правилото гласяло, че императорът има право на една пета от съкровищата, данъците, приходите и тъй нататък, получавани от неговите представители в Америка. Но макар Моктесума да казал, че цялото съкровище е за него, испанците съвсем не възнамерявали да го послушат. Наистина изпратили му били всичко от Вера Крус, но за това имало специални причини. Поне на първо време било невъзможно да се изпрати в Испания каквото и да е, защото Кортес нямал кораб. И все пак кралската петина почтено била отделена настрани. После започнали разправиите за дяловете. Кортес, като представител на Карл — по правни функции, ако не в действителност — искал една пета само за себе си; освен това изисквал и дяла за капитан-генерал; искал още да му се заплатят и разходите, направени от самото начало за екипиране на експедицията в Куба и всички разходи и загуби оттогава насам. Капитаните и тримата духовници също предявили големи искания. Когато заделили това, за простите войници останали предмети на стойност не повече от сто златни монета на човек. И тъй като общата стойност на съкровището се оценявала на около един милион златни монети, войниците останали дълбоко измамени. Въпреки подаръците мнозинството от тях били задлъжнели. До този мит не били получили заплата, само голи обещания. Представяли си, че съкровището на Моктесума ще ги направи богаташи. Начинът, по който Кортес извършил подялбата, изглеждал скъпернически, сравнен с благородната щедрост на Моктесума; и нечестен, добавя Бернал. Безнадеждно е да се опитваме да оправяме сметки, които самите засегнати не са успели да оправят помежду си преди цели четиристотин години. Но случката оставила горчив вкус в устата на Бернал и добавила нови основания да заобича Моктесума. Тъй или инак, в края на краищата подялбата останала без значение, защото съкровището било изгубено.

Макар че испанците харесвали Моктесума, другата изява на характера му ги отблъсквала от него — чудовищната му изява, религиозната, когато като жрец-крал отнемал живота на хора, за да живеят боговете. През тези месеци — от ноември 1519 до април 1520 — имало няколко важни мексикански празника: големият празник на Колибрито — на 22 ноември; празникът на бога на дъждовете Тлалок — на 12 декември; денят на Иламатекутли (Старата дама) — на 1 януари; и на бога на огъня — Хиутекутли (Тюркоазния благородник) — на 21 януари. Моктесума, въпреки че живеел при Кортес, продължавал да изпълнява религиозните си задължения както обикновено. „Не минаваше ден да не извърши жертвоприношение, при което се убиваха човешки същества“, казва Бернал. В своя дворец, както знаем, имал клетки с пленници и личен жертвен камък. Трудно е да се повярва, че заедно с вещите си, пренесени в Господаря Водно лице, е взел и тях, защото Кортес му забранил да принася човешки жертви. И все пак, изглежда, съумявал да го прави. Може да е прескачал тайно до своя дворец, който бил само на една крачка. И това сигурно не е било трудно, тъй като бил в отлични отношения с испанците. Истината е, че просто не смеел да пренебрегне религиозните си задължения. Бил много по-дълбоко убеден в нуждата от магическите ритуали, отколкото Кортес — в ползата от литургията. Литургията осигурявала лично спасение след смъртта; неговите ритуали осигурявали живот на цялото човечество.

Кортес правел всичко възможно да го покръсти в Христовата вяра. Човек се чуди как ли е звучал разказът му за Евангелието чрез превода на доня Марина. Какво ли е разбирал Моктесума, какво ли би могъл да разбере? Мислел е сигурно, че християнството не е нищо друго освен религията, която Кецалкоатъл е проповядвал по време на предишното си слизане на земята. След като не съществува начин да се отблъсне Кецалкоатъл, няма ли как да се отблъсне поне неговата религия? Този труден въпрос, който виси над нас от дълго време и повече не бива да бъде избягван, още веднъж ни илюстрира мъчителната дилема на Моктесума. През миналото си посещение Кецалкоатъл проповядвал срещу старите богове и жертвените им ритуали. И какво станало накрая? Старите богове се разгневили. Димящото огледало, предводителят им, победил. Кецалкоатъл бил принуден да си отиде. Но това не било всичко. Боговете, раздразнени от опита да бъдат изместени, наказали управляващото племе, което, както вече казахме, било толтеките. Връхлетели го бедствия; изчезнало от лицето на земята. Този път сблъсъкът с древните богове трябвало да се избегне, ако искали мексиките (Народа на Столетниковия заек) да оцелеят. Единственият начин да се избегне конфликтът бил: приемайки новата религия, да запазят и старата. Да издигнат храмове на новата религия, но да запазят и храмовете на старата. Моктесума измислил план. Култът към Кецалкоатъл и без туй съществувал в Чолула. Богослуженията щели да се осъвременят, щели да построят и нови храмове. Просто щели да продължат ритуала, без да обиждат излишно древните божества. И вместо испанците да покръстват Мексико, мексиканците щели да вплетат християнството в своята собствена система на мислене.

Но Моктесума бил тревожно уверен, че да се поеме такъв един курс е извънредно трудно. Боговете вече се гневели за станалото досега. Той добре си спомнял ужасната поява на Димящото огледало пред жреците. Всеки миг можел да получи вест от Колибрито или от другите, изречена с устата на жреците-медиуми по време на жертвоприношение, че Кецалкоатъл трябва да се пропъди. Тогава свръхестествената схватка, която тъй много се стараел да предотврати, щяла да стане неизбежна и кой знае какви беди щели да сполетят народа. Правилният, единственият път за него бил да умилостивява боговете с жертвите, които искат, и в същото време да бди над Кортес с всички средства на своята власт.

Благодарение на Бернал, който е записал почти всичко, което е видял, макар че невинаги разбира скрития му смисъл, до нас е достигнало едно описание на Моктесума, когато посетил големия храм срещу двореца Господаря Водно лице, вероятно за да присъствува на празненствата на бога на дъжда Тлалок, чието светилище било съседно на Колибрито, на върха на пирамидата. Бил поискал позволение от Кортес, защото желаел да се яви с целия си царствен блясък и тържественост и с това да докаже на своя народ, че не пренебрегва боговете. Кортес дал съгласие, при условие че няма да се принасят човешки жертви.

Моктесума „потегли в разкошната си носилка, придружаван от своята свита. Пред него в носилки пътуваха съветниците му. Следваше го взвод от испанци“. Падре Де ла Мерсед, един от испанските духовници, бил сред тях. Влезли в обширния двор на храма през Змийската стена. Първото, което видели, било игрището за тлачтли — оная игра, чиито топки, както споменах, се приготвяли от каучук, произвеждан от тотонаките. Тя се играела не за удоволствие, а с магически цели; не била спорт, а ритуал. Така например на празника на Колибрито (22 ноември) един жрец, облечен като Пратеника на Смъртта, слизал от върха на пирамидата до игрището и там убивал четирима пленници. Вляво от игрището имало тъмница и в нея държали пленници за това жертвоприношение. Вляво бил малкият храм на Хипе, бог на растителността, чийто магически ритуал се състоял от ужасяващия обичай жертвите да се одират, след като им се извадят сърцата, а кожите им в продължение на двадесет дни да се носят от танцьори — докато се разложат върху тях. (Заслужава да се отбележи, че този ритуал е вдъхновил едни от най-големите мексикански скулптори, като например майстора на каменната маска в Британския музей, която представлява кожата на лицето на една убита жертва, творба, в която ужасът се разлива в красота — необяснимо за нас, но не и за твореца, за когото жертвоприношението криело магическа красота.)

Следвайки процесията на Моктесума, испанците продължили пътя си навътре, край един склад за черепи, подобен на другия, видян от тях, който съдържал 100 000 черепа. Сега вляво се издигал Калмекатъл (Дома на въжето), нещо като религиозна академия, а вдясно бил Темалакатъл (Каменния кръг), малка кръгла платформа, на която бъдещите жертви на Хипе били завързвани за единия край и въоръжени с дървени мечове, покрити с перушина вместо с обсидианови остриета, трябвало да се бият с четирима напълно въоръжени войници — нещо като състезанието, провеждано от римляните в най-позорния им период, по време на гладиаторските борби; за разлика от тях в Мексико това не било жестока игра, а част от магическия ритуал, с който се подканяли царевичните посеви да покълнат от зърното.

Най-сетне процесията стигнала до откритото пространство пред големия пирамидален храм, който се издигал стръмно нагоре към площадката на върха, а до нея водела широка стълба с повече от сто стъпала. На площадката били светилищата на Колибрито и на Тлалок, бог на дъжда, а пред всяко от тях имало жертвен камък.

И ето Бернал разказва какво се е случило. „Още щом стигнахме до портата на този проклет храм, Моктесума заповяда да го свалят от носилката и благородниците го отнесоха на раменете си до подножието на стълбата. Там множество жреци чакаха да го подхванат под ръка и да му помогнат при изкачването. През нощта бяха успели да принесат четири човешки жертви. Въпреки забраната на Кортес и въпреки предупредителните думи на падре Де ла Мерсед той не се стресна, а започна да убива момчета и мъже, за да извърши жертвоприношението. Не можехме да сторим друго, освен да се престорим, че не забелязваме. Като свърши с жертвоприношението — а то не му отне кой знае колко време, върнахме се с него в нашето жилище. Той беше много весел и раздаде златни украшения на нас, войниците, които го придружавахме.“

Преди да свърша с тази глава, трябва да отговоря на два въпроса. Защо Моктесума е раздавал толкова много подаръци на испанците и какво щеше да стане, ако Кортес беше успял да го покръсти в Христовата вяра. Отговорите ще помогнат да се изясни сложното положение на нещата.

Моктесума е имал няколко причини да раздава подаръци. Най-очевидната е, че се е надявал с това да поддържа благоразположението на испанците и тъй да се предпази от излишни унижения. Щом им плаща, значи ги държи в ръце. Но кои точно са те, той не знаел. В началото смятал, че щом са другари на Кортес, и те са свръхестествени същества. Бернал често обяснява, че открито ги наричали teules, както той произнася думата на езика науатъл teotl, бог. Когато обаче Моктесума осъзнал, че Кортес-Кецалкоатъл не идва направо от някакъв източен рай, а от страна, управлявана от един велик крал, решил, че испанците са всъщност слуги на този крал. Следователно били човешки същества, ала като помощници на едно божествено превъплъщение притежавали магически способности. Подходящо било, значи, да им се поднасят дарове. Защото дори и на най-незначителните божества се поднасяли дарове. Това схващане на подаръците като дарове се отнасяло естествено преди всичко към онова, което давал на Кортес. Подаряването на съкровището било в неговите очи жертвоприношение. Точно тъй, както поднасял на другите божества сърца — нещо, от което те се нуждаели в състоянието си на небесни духове, така давал на Кортес-Кецалкоатъл злато, защото тъкмо това искал той като превъплътен бог. А след като принасял на невидимите божества всички сърца, с които разполагал или успявал да си достави, трябвало да даде на видимия бог всичкото злато, с което разполагал или успявал да намери.

В допълнение към това върховно основание имал и друга една причина да даде съкровището. Нека си припомним, че той дълбоко се надявал Кортес да не се застои дълго. Макар по времето на своето идване да се представил само като пратеник, дошъл да предаде послание, който ще се върне там, откъдето идва, без ненужно забавяне, сега Кортес с нищо не показвал, че смята да си върви. Но, размишлявал Моктесума, ако му дам всичкото злато, с което разполагам, може би ще си отиде, защото, след като търси злато, му давам достатъчно, за да задоволи всичките си изисквания, както сърцата, които давам на другите богове, задоволяват техните изисквания. Освен това всяка година ще му изпращам златото, което получа. Ако го накарам да си отиде, преди другите богове да са се разгневили, ще успея да спася страната си. Отдаването на всичкото ми злато не е кой знае колко висока цена… Тъй се успокоявал Моктесума, макар че предсказанието не оставяло място за надежди.

А сега нека обсъдим втория въпрос. Какво щеше да се случи, ако Кортес бе убедил Моктесума да приеме християнството? Тук се сблъскваме с един удивителен парадокс, който окончателно ни доказва, че Кортес не е съумял да проникне в същността на нещата такива, каквито ги разбирал Моктесума. Ако Моктесума беше повярвал в християнството, щеше да престане да вярва в Кецалкоатъл. Нахлуването на Кортес щеше да му се разкрие в истинската си светлина. Щеше да види Кортес такъв, какъвто е бил в действителност — нашественик, чиято цел е да събори законното управление на Мексико и да завладее страната. Дълг на Моктесума като християнски монарх щеше да бъде да се опълчи срещу Кортес, да го пропъди или пък да го плени или убие. Нищо в християнската религия — както се е тълкувала по онова време в Европа — не би позволило на Кортес или на Карл Пети да останат в Мексико, ако неговият монарх би бил католик. Парадоксът следователно се крие в това: Кортес правел всичко по силите си, за да разруши заблудата, която била единствената му гаранция за сигурност. Но така или иначе не успял да я разруши. След като веднъж влязъл в мексиканската астромагическа представа за света и след като му било намерено обяснение от тяхна гледна точка, за него било толкова невъзможно да им се представи в друга светлина, колкото и на Моктесума да обясни, че той съвсем не е човек, заблуден от самия Дявол.