Морис Колис
Кортес и Моктесума (14)

Моктесума разговаря с Кортес

Съвсем не беше лесно да се даде логично обяснение на необикновените обстоятелства, които са помогнали на Кортес да стигне до Мексико. Онова, което следва по-нататък, е още по-необикновено и следователно още по-трудно за изясняване. Но все пак то произтича от казаното досега. Затова нека отново си припомним главните фактори такива, каквито ги виждал Моктесума. Преди всичко той е бил убеден — тъй както един съвременен астроном знае за повторното появяване на някоя известна комета, — че, както било предсказано, Кецалкоатъл наистина се е върнал. Кецалкоатъл бил древен бог и съставна част в процесите на вселената. Да се опълчат срещу него, означавало да застрашат живота на самата вселена. Следователно трябвало да му се предложи управлението на кралството. Последствията сигурно щели да бъдат ужасни, но те просто трябвало да ги понесат. Другите богове вероятно щели да се разгневят — Димящото огледало вече бил дал изблик на своето недоволство. Но щели да се опитат да ги умилостивят. Кецалкоатъл, надявали се мексиканците, ще се отнесе внимателно с тях. Защото една война между боговете ще означава пълна разруха. А може би все лак ще убедят Кецалкоатъл да си отиде. Та нали и сам богът намекнал, че идва просто да ги посети? Това, разбира се, е твърде лекомислено отношение към едно изпълнено със заплахи бъдеще. Старото предупреждение на Кецалкоатъл, че ще се завърне, съчетано с неотдавнашните застрашителни поличби — всичко подсказвало за края на стария ред и следователно за разрухата на мексиканците. Но докато все още мъждукала искрица надежда, Моктесума отказвал да повярва в страшната орис.

Не бива също така да забравяме гледната точка на Кортес. Над всичко била амбицията му да покори Мексико и да стане вицекрал под егидата на Карл Пети. Подобно завоевание щяло да му донесе огромна слава, несметни богатства и голяма власт — три неща, които желаел повече от всичко на света. И упорито напредвал към целта си. Като се възползувал от испанския закон за основаване на градове, съумял да се отърве от своя началник Веласкес, да се превърне във водач на експедиция, тръгнала да завладява за Карл Пети територии, отдадени на Испания от папата. И веднага назовал Мексико Нова Испания. От това следвало, че и религията там не можела да бъде друга освен католическа. Дори да би била някоя умерена и мъдра вяра като будизма, мексиканската религия пак трябвало да бъде унищожена. А това, че дълбоко се отвращавал от човешките жертвоприношения, било допълнителна подбуда да я премахне, но съвсем не е основната причина. До този миг той не бил получил благословията на Карл Пети, ала бил спокоен за своето законно положение. Макар да бил уверен, че това е краят на мексиканската независимост и цивилизация, Моктесума го посрещнал добре и му заявил, че предава страната в негови ръце. И все пак Кортес не бил покорил страната. Тревожната истина била, че Кортес се намирал вътре в една крепост, в средата на едно езеро, в центъра на едно отдалечено кралство само с шепа войници, без никаква здрава връзка с външния свят. Зависел изцяло от благоволението на онези, чиято гибел била неговата единствена цел. Ако се опитали да го изиграят или пък променели намеренията си, бил загубен. Как би трябвало да постъпи човек, изпаднал в положение тъй парадоксално, че няма равно на себе си в световната история? В областта на разума за този въпрос отговор няма. Но Кортес не се объркал. Способен, методичен, предпазлив, той бил, както вече казах, и човек с мистична увереност в своята съдба. Предопределен бил за победа; той бил ръката на божественото провидение. До този миг се запазил непокътнат; някак си щял да издържи до самия край. Единствено подобна върховна увереност би могла да му вдъхне смелост за онази удивителна постъпка, която ще опишем в следващата глава.

А сега нека се огледаме наоколо, както са сторили испанците. Дворецът, в който ги настанили, се състоял от няколко каменни сгради, облицовани в блестящо полиран варовик. Стаите били многобройни и просторни, стените им покрити с рисуван памучен плат и извънредно чисти. Имало дворове, бани, фонтани, градини. Отвъд двореца градът се простирал във всички посоки. Те успели да го разгледат на идване; къщите от вулканичен камък, с плоски покриви; улиците като на Амстердам или Венеция — полуулици, полуканали; мостове навсякъде; дворци и пирамидални храмове, където и да погледнеш. Това бил всъщност един от най-големите и най-хубави градове в света. Дълъг бил около три мили, широк — две трети от дължината си. Въздухът действувал ободрително, защото градът се намирал на 7400 стъпки над морското равнище. Испанците усетили прилив на сили. След годините, прекарани на островите, и след престоя в топлия крайбрежен пояс, промяната ги освежила, почувствували се готови на всичко.

Както обещал, Моктесума се върнал скоро след вечерята. „Пристигна при нас много тържествено — обяснява Бернал, — придружен от голяма свита благородници, все негови роднини.“ Изглеждал около четиридесетгодишен, макар че бил на петдесет и две. „Беше висок и добре сложен, строен и слаб, кожата му беше мургава като на неговите поданици. Косата си не носеше дълга, а подстригана малко под ушите. Черната му брада беше рядка и добре оформена. Въпреки че лицето му бе издължено, то имаше приветливо изражение; очите му бяха добри и от него се излъчваше нежност и тъга. Беше много спретнат и чист.“

Съвсем не е без значение да се знае, че на всичкото отгоре в цялото това невероятно объркано положение на нещата, испанците дълбоко се възхищавали от Моктесума и много го обикнали. Макар че бил ритуален убиец от голям мащаб и човекоядец, Бернал останал с впечатлението, че императорът е много благочестив. Той го нарича непрекъснато Великия Моктесума и неведнъж повтаря, че държането и постъпките му били на един истински принц, израз, който навремето имал съвсем определено значение. Вроденото простодушие позволило на Бернал да почувствува, че Моктесума е герой в една страхотна драма, но колкото и да се опитвал, не успял да проникне в неговите мисли. Бернал постоянно се извинява за това, че е нескопосан като писател, защото чувствува, че темата е изключителна, а способностите му — много ограничени.

Кортес пристъпил да посрещне Моктесума. Здрависали се. Донесли столове и двамата започнали да разговарят. Моктесума подел парливия въпрос — за личността на Кортес. Заявил му съвсем ясно, че го смята за отдавна очакваното същество, което „ще дойде от изгрева и ще управлява страната“. Сякаш му се искало Кортес да затвърди тази негова увереност. Очевидно това бил началният ход в един разговор, насочен към разкриване намеренията на Кортес. Кортес му се сторил далеч по-добросърдечен, отколкото се надявал. Възможно било все пак нещата да не вземат очаквания страшен край.

Кортес отвърнал, че наистина идва от изгрева. Не потвърдил да е божеството, за което Моктесума го вземал, но и не отрекъл това. Повторил обяснението за появяването си, което давал още от самото начало. Бил поданик на един велик император, наречен Карл Пети. Карл чул за Моктесума. Той, Кортес, бил изпратен да помоли Моктесума да приеме християнството. А какво точно означавало това и как би могло да се осъществи, щял да каже по-късно. Това обяснение било измислено. Не бил изпратен от никого. Ала се надявал, че в края на краищата нещата ще се развият приблизително в този смисъл. По това време Карл Пети вече бил получил писмата от Вера Крус. Кралското позволение за присъединяването и покръстването на Мексико се очаквало всеки момент.

Но какво е разбрал Моктесума от изявлението, че Кецалкоатъл е пратеник на някакъв император? Въпрос, труден за отговор. И все пак би трябвало да отговорим, ако искаме последвалите събития да добият някакъв смисъл. По всяка вероятност отначало Моктесума не си е представял Карл Пети като земен император. Ако беше така, би поискал от Кортес писмени акредитиви или поне някакво доказателство, че наистина е пратеник на Карл. И би настоял да му се обясни къде се намира Испания и каква страна е тя. Ала той не задал ни един от тези въпроси. В една от предишните глави засегнах този проблем и казах, че тласкалите, когато чули за Карл Пети, вероятно са го свързали с върховния бог, наречен Двамата. Моктесума навярно вече е бил чул за историята, разказана в тази предишна глава, за Кецалкоатъл, който получил нареждания от Двамата, преди да слезе на земята. Възможно е обаче да не е разтълкувал по същия начин думите на Кортес. Съществуват и други вероятни тълкувания. Карл Пети може би му се е представил просто като един втори аспект на Кецалкоатъл. Също както в християнството съществува представата за Троицата, Трима в един, тъй и в мексиканската митология не било трудно да се образува представата за Двамата — Кортес и Карл Пети, като едно цяло, Кецалкоатъл. Макар да не сме съвсем сигурни за точната божествена категория, в която Моктесума е наредил Карл, бихме могли да предположим, че след като всички негови науки му сочели Кортес за божествено превъплъщение, той си е представил Карл преди всичко като нещо много повече от обикновен земен владетел. Затова, когато в отговора си съобщил, че е готов да признае Карл за свой върховен господар, думите му трябва да се тълкуват в горния смисъл. За новата религия не продумал ни дума. Тази трудност, изглежда, смятал за непреодолима. Да пренебрегне боговете на Мексико, означавало да предизвика космическа катастрофа.

Бернал ни обяснява, че учтивостта не позволявала дълги и изморителни разговори още при първата среща. След като Моктесума раздал подаръци от злато, скъпоценности и наметки на всички испанци, като издал нареждания ежедневно да ги задоволяват с храна и фураж и след като им изпратил и жени да мелят необходимата им царевица, той се сбогувал.

Преди да си легне, Кортес заповядал да наредят топовете на определени места край високата стена, заобикаляща двореца, и поставил стража. Не искал да рискува. Не знаел какво може да се случи. Любезното посрещане можело да е и уловка, както вече го предупредили съюзниците му тласкали. Или пък Моктесума би могъл да се отметне. Или пък управителите на другите градове, почти тъй големи като Мексико, можели да не споделят възгледите на своя господар.

Нощта преминала спокойно. На разсъмване в големия храм срещу жилищата на испанците жреците подхванали ежедневното жертвоприношение на мъжки пъдпъдъци, без чиято кръв богът на слънцето Тонатиу не би имал сили да изгрее. Мексиканският мъжки пъдпъдък бил черна птица, напръскана с бяло — символ на звездната нощ. Смъртта на пъдпъдъка магически подпомагала умирането на нощта и изгрева на слънцето. В този час се извършвали и човешки жертвоприношения. От мястото, където били испанците, се виждало как кръвта шурти по стъпалата на пирамидата. Те чували и рева на лешоядите в близката зоологическа градина, угоявани с телата на принесените на боговете — защото само крайниците на жертвите се сварявали и поднасяли на трапезата. Дворецът на Господаря Водно лице, разположен между храма и зоологическата градина, бил страхотно място за хора със слаби нерви.

Веднага щом станал от сън, Кортес изпратил вест на Моктесума, че идва да върне посещението. Тръгнал след малко, придружен от Алварадо, Сандовал и двама други капитани, както и от стража от петима войници, сред които бил Бернал. Моктесума ги приел в частните си апартаменти, в един огромен салон с таван от дърворезба; стените били украсени с яспис и порфир и драпирани с бродерии и украшения от пера. Разговорът бързо се пренесъл към въпроса за религията. Кортес обичал да говори направо. Много важно било, казал той, Моктесума да разбере, че декларацията му за готовност да признае Карл Пети за свой политически господар го задължава също тъй да го приеме и за духовен водач. Да нарича себе си васал и приятел на Негово най-християнско величество, а да не прегърне християнството, било фатално противоречие. Сегашната му религия представлявала ужасна заблуда. На това Моктесума отвърнал, че мексиканското обяснение на вселената било древно и практиката показвала, че е правилно. За доказателство изтъкнал, че Кортес (един от техните богове) се появил в годината и в деня, в които, според изчисленията на тяхната божествена наука, трябвало да се яви.

Разговорът завършил в задънена улица. Очевидно било, че Моктесума не е склонен да разговаря по религиозни въпроси. „Не си прави труда да приказваш с мен повече по тоя въпрос, поне засега“ — заключил той, според Бернал. И за да не изглежда нахален, Кортес станал да се сбогува с думите, че не иска да бави обеда на Моктесума, защото минавало пладне. Преди да си отидат, Моктесума отново раздал на испанците подаръци от злато, скъпоценности и наметки. С това спечелил сърцата им. На връщане те с възхищение говорили за неговата щедрост. „Трябва винаги да сваляме шапки пред него“ — казали те.

През следващите два дни Кортес не излязъл от жилището си в двореца на Господаря Водно лице. Положението му било извънредно странно — тъй странно, че едва ли би могло да се опише с обикновени думи. Основният факт бил съвсем ясен. Моктесума, макар и да бил много по-могъщ и блестящ монарх, отколкото му разказали крайбрежните народи, заявил, че е готов да му отстъпи управлението. Настанил го във великолепен дворец и го засипвал с подаръци. Но не тъй ясно било какви са по-нататъшните му намерения. Как възнамерявал да приведе в действие изявленията си? До този миг не бил направил още нищо. Той, Кортес, не бил друго освен един почетен гост. Как на практика да вземе в ръце онова, което уж му се давало? Опитал се да провери искреността на Моктесума, като му предложил да промени религията си, и срещнал неговия отпор. Истината била, че бил безсилен. Но дали било така? Дали той не държи Моктесума? Нима предсказанието не било достатъчно, за да се сложи ръка върху него? Отказът на Моктесума да разговаря за религията доказвал, че не е така. Обаче всичко друго подсказвало, че е така. Кортес си припомнил как отначало Моктесума не му позволявал да дойде в Мексико и как после се съгласил по необясними причини. Въпреки всички опасности струвало си да дойдат дотук. Струвало си и сега да настоява за някои от своите основни искания. Смяната на религията — най-сигурният начин за събарянето на мексиканското правителство, което било от рода на теокрациите — може да се извърши постепенно, съветвали го испанските духовници, тъй както бил сторил това по пътя от брега, когато в едни от храмовете на Тласкала поставили образа на Светата дева. Такова щяло да бъде първото му искане, а после, при случай, можело да му хрумне и нещо друго. Ако тези искания бъдат приети, щял да има основания да повярва, че фантастичната декларация на Моктесума е искрена и постепенно да съумее да вземе власт над страната. Ако ли пък не, от начина, по който се отнасяли към тях, било ясно, че поне ще могат да напуснат Мексико, натоварени със злато. Ала преди всичко — да разучи града.

И тъй, на 12 ноември, четири дни след пристигането си, Кортес изпратил вест на Моктесума, че желае да посети Тлателолко (Овалния насип), както се наричал северният квартал на града, и да разгледа двете му забележителности — пазара и големия пирамидален храм, малко по-висок от храма срещу двореца, в който живеел. Моктесума се съгласил и група испанци, в пълно бойно снаряжение, потеглили нататък, водени от благородниците, изпратени да ги придружават.

Големината на пазара ги удивила. Хиляди хора купували и продавали. Редът се пазел от полиция. В единия край видели търговци на скъпоценности и скъпи метали. На друго място се продавали роби. Отсам били търговците на платове, оттатък — на разни други стоки. Човек можел да си купи шоколад, сандали, въжета, кожи. По сергиите имало изобилна храна: зеленчуци, пуйки, зайци, кучета. И грънци в хиляди различни форми — от огромни делви за вода до малки бърдучета. Списъкът на Бернал заема цели страници. Но от всичко най-много го удивили обществените клозети, защото по онова време в Испания за подобно нещо не били и чували.

Като напуснали пазара, испанците влезли в района на храма, посветен едновременно и на Колибрито, и на Димящото огледало, т.е. на върховното божество и на неговия образ като бог на войната. Дворът пред храма, разправя Бернал, бил по-голям от площада на Саламанка, където Кортес учил правните науки. Сам Моктесума ги очаквал на върха на пирамидата — дошъл бил преди тях да убие няколко момчета, та с това да успокои двете божества. Като видял, че Кортес е долу, изпратил двама от жреците да му помогнат да изкачи сто и четиринадесетте стръмни стъпала, но Кортес не позволил на злокобните същества да го докоснат и сам изминал пътя до платформата на върха, голяма колкото едно площадче, както ни я описва Бернал. Там се издигали сградите, които подслонявали боговете. Самите божества били скрити зад завеси. Пред тях имало жертвени камъни, облени в човешка кръв.

Моктесума ги посрещнал в чудесно настроение; хванал Кортес за ръката и го поканил да се наслади на гледката. Целият град се простирал под тях. „Този огромен и проклет храм се издигаше тъй нависоко — пише Бернал, — че виждахме насипните пътища, които пресичаха езерото, както и пътя от Истапалапа, през където дойдохме, северния път към Тенеака и пътя към Такуба, по който щяхме да бягаме в нощта на нашето поражение.“ До тях ясно долитали гласовете на хората от пазара. Езерото чак до градовете по неговите брегове било пълно с канута. Испанците видели и акведуктите, по които водата за града идвала отвъд езерото от Чапултепек (Хълма на скакалеца).

После Кортес пожелал да разгледа вътрешността на сградите върху площадката. Моктесума се поколебал, но след като се посъветвал с жреците, позволил на испанците да влязат в светилищата на страховитата двоица. И двете изображения били чудовищни, имали ужасни очи, целите били покрити с мозайка от скъпоценни камъни, обкичени със змии и носели огърлици от сребърни сърца. Под тях имало човешки сърца, току-що изтръгнати от живите жертви. „Стените на светилището бяха толкова измазани и изплескани с кръв, че чак бяха почернели, а и подът беше същият. Мястото вонеше тъй отвратително, че едва дочакахме да излезем.“

Когато се измъкнали на чист въздух, Кортес, макар че бил ужасен като всички останали, уж небрежно, за да не обиди Моктесума, казал:

— Не мога да проумея как един тъй велик и мъдър принц, какъвто си ти, може да вярва в зловещи същества като тези богове.

И поискал разрешение да постави кръста и образа на Светата дева. Когато чули превода на думите му, жреците много се разгневили, а Моктесума направо се разярил. Как? Да поставят женски образ в храма на военния бог!

— Да бях знаел, че ще кажеш подобно нещо — казал той, също тъй уж небрежно като Кортес, — нямаше да ви разведа из храмовете.

И накратко обяснил, че боговете са природните сили и ако искат естеството да продължава своето съществувание, боговете трябва да получават обичайната си храна.

Кортес прекъснал спора. Променил темата, като засмяно казал, че вече е време да се прибират. Моктесума се съгласил, но заявил, че той лично е задължен да остане и да принесе в жертва още няколко души, за да успокои Димящото огледало след нанесената му обида.

Испанците слезли от пирамидата, ала докато излязат от долния двор, видели още ужасии. Показали им стаите, в които се нарязвали мъртвите тела на жертвите, изтърколени по стълбите на пирамидата след изваждането на сърцата, и където се сварявали крайниците, отделени за жреците. Показали им и рафтовете за черепите — нещо като склад, в който се пазели почистените черепи на всички хора, принесени в жертва. „Подредени бяха в правилни редици — ужасено съобщава Бернал, — но да се преброят, беше невъзможно, защото нямаха чет.“ С лице към площада имало две академии за момчета и момичета. Странно било да построиш висше училище на подобно място. Както им се сторило, учебните занимания се водели на високо равнище.

Разходката била достатъчна за този ден. Испанците се прибрали, потресени от видяното, ужасени и удивени.