Морис Колис
Кортес и Моктесума (10)

Кортес потегля към Мексико

Походът се състоял от преминаването на два прохода на височина десет хиляди стъпки и на едно пусто плато, покрито с вулканична пепел, широко около четиридесет мили. Целият път бил 250 мили. Освен заледените проходи и необитаваната пустиня войската преминала през тесни долини, каменисти клисури, буйни реки и вулкани. А пък самият град Мексико представлявал едно от най-здравите укрепления в света по онова време. Изграден сред голямо езеро, на височина от 7400 стъпки, в него можело да се проникне само по пътища, построени върху изкуствени насипи, дълги понякога по цели километри. Накъсо, Кортес бил предприел безкрайно опасен и труден поход, чиято военна цел се смятала за недостъпна.

Потеглили на 15 август 1519 година. Във второто си писмо до императора Кортес съобщава, че експедицията му се състои от 300 въоръжени войника и 15 конника и обяснява, че е оставил във Вера Крус 150 души. От Куба той бе тръгнал с 553 войника. Ако цифрите са верни, по един или друг начин трябва да е загубил около стотина души. Стоте моряка не са включени в тази сметка. Една част от тях заминала с Пуертокареро за Европа. Но може би трябва да прибавим 80 от тях към цифрата 300. Да предположим тогава, че е имал към 400 пехотинци. В такъв случай излиза, че ударната му сила е била дори по-малка, отколкото сме предполагали. Тотонаките, освен споменатите четиридесет водачи или помощници, им дали носачи за четиринадесетте малки топа, амуницията и останалия необходим багаж. „Ние, бедните войници — обяснява Бернал, — не се нуждаехме от помощ, защото по това време не носехме друго освен оръжията си — пики, арбалети, мускети, щитове и тям подобни — с тях вървяхме и спяхме.“ Можем да си представим Кортес и неговите капитани, облечени в стоманени ризници, конете също покрити с брони. По-голямата част от войниците носели ватирани памучни ризници и стоманени шлемове, а на краката си имали сандали местна изработка. Доня Марина и онези от жените, които тръгнали с тях — защото някои останали, — трябвало да вървят пеша. Тримата свещеници също вървели. Трябва да прибавим и кучетата — хрътки, ловджийски и може би няколко булдога. Общото впечатление е — една решителна, смела, дисциплинирана и все пак демократична група от авантюристи. Такива били конкистадорите.

Пътят постепенно се възземал от топлия крайбрежен пояс към Халапа, на височина 4681 стъпки, на петдесетина мили от Вера Крус. Този град бил също в тотонакската конфедерация, тъй че испанците били посрещнати и нахранени добре. На 20 август те вече преминават първия проход. На двадесет и пет мили южно от тях се издигал огромният вулкан Орисаба (18 701 стъпки), наричан на езика науатъл Ситлалтепетъл (Звездния хълм). „Заваля град, а вятърът от снежните планини ни караше да треперим от студ“ — оплаква се Бернал, защото облеклата им били тънки. Като се спуснали от прохода, те прекосили пустинята, равна плоска земя, ненаселена, блатиста, песъчлива, покрита с пепел, без ни едно дръвче. „Нищичко нямахме за ядене и студът беше голям.“ На 24 август стигат до Хокотла (Богата на плодни дървета) много гладни и много изморени. Кортес обяснил появата си, като казал, че е посланик на път за столицата. Хокотла бил един от васалните на Моктесума градове. Жителите не били предупредени от Моктесума за никакви посланици и се държали враждебно. Испанците получили много оскъдна вечеря и при това тя им била дадена съвсем неохотно. След това един от управниците на града започнал да им разправя какъв чудесен и могъщ владетел бил Моктесума.

— Армията му е огромна — казал той. — Мексико е страхотно здраво укрепление. По насипните пътища през езерото има подвижни мостове. Вдигне ли се един от тях, невъзможно е да влезеш в града. Освен това езерото е пълно с бойни канута, чиито стрелци могат да нападнат войската, стъпила на насипа, и от двете страни. В кралската съкровищница има несметни количества злато.

Новините били тревожни, но Бернал добавя: „Колкото повече ни разправяше за голямото укрепление и за мостовете, толкова повече ни се приискваше да си опитаме щастието срещу тях, макар че начинанието ни изглеждаше безнадеждно.“ Забележката е типична за нашия Бернал. Той високо цени Кортес, по му се ще да напомни на читателя, че и войниците му са били хора на място.

Тотонакските офицери изслушали мълчаливо този разказ за величието на Моктесума и решили, че вече е време да изяснят на жителите на Хокотла, че Кортес е по-велик от него.

— Вие, изглежда, не разбирате — казали те, — че в лицето на Малинцин виждате олицетворението на един бог. (Наричали го вече с това име, съчетано от Малинали — името на Марина — с наставката „цин“ — господар.) Сам Моктесума — продължили те — го призна за божествен, дари го със символите на божеството и му поднесе ценни подаръци. Забелязваме, че вие не му направихте никакъв подарък; не му поднесохте дори прилична вечеря. Още не е късно да поправите грешката си. И право да си кажем, препоръчваме ви да го сторите.

Хокотлите се стреснали и побързали да му предложат златни украшения, яки, памучни мантии и робини. Попитали за конете:

— Опасни ли са?

— Много — отвърнал Кортес.

— А кучетата? (В Мексико имало само малки, безкосмени кучета.)

— По-страшни от ягуари.

— А в топовете има ли духове?

— Има. Ние само им подаваме по една топка. Останалото го правят те.

След този разговор хокотлите започнали да се отнасят с Кортес като с божество. Изглежда, живеейки във вътрешността на страната, те не знаели почти нищо за онова, което ставало на брега. Има сведения освен това, че Моктесума е заповядал на пратениците си да пазят всичко в тайна. Естествено той е знаел от ежедневните сведения, донасяни от съгледвачите му, че Кортес приближава. Увереността, че е наистина Кецалкоатъл, още повече се затвърдила. Дръзновеният му поход и настойчивостта, с която налагал новата религия, били допълнителни доказателства за неговата божественост. Ала мексиканската религия била тъй усложнена, че било много трудно да се знае какви мерки точно трябва да се предприемат.

Пътят, следван от Кортес, водел от Хокотла през територията Тласкала^[1] (Местността на изобилния хляб). Тотонаките му били съобщили, че тласкалите не са зависими от Моктесума. Те били единственото племе, говорещо езика науатъл, което той не бил покорил. Непрестанно ги нападал, но не бил завзел столицата им, която лежала на половината път между Хокотла и Мексико. По-късно Моктесума обяснил на Кортес, че можел да ги покори, ако вземел решение да използува цялата си военна сила, но смятал за по-удобно само да взима пленници, за да храни с тях Колибрито отляво. И понеже тласкалите, съобщили тотонаките, са непримирими негови врагове, сигурно ще се притекат в помощ на испанците. Армията им била мощна и добре обучена и съюзът с тях щял да му бъде от голяма полза. И тъй след като напуснал Хокотла — страшно място, където се принасяли толкова много човешки жертви, та Бернал твърди, че е преброил над 100 000 черепа — Кортес изпратил напред към Тласкала тотонакски представители, които да предложат съюз, като им дал „писмо, макар и да знаехме, че не могат да го прочетат, и като подарък една мъхната червена фламандска шапка“. (Разбрали били, че мексиканците проявяват голям интерес към испанските шапки, защото някои от тях приличали на ритуалните шапки, носени от божествата.)

Подобно на хокотлите, тласкалите не знаели подробности за онова, което се случило на брега. Историята, разказана им от пратениците на Кортес за някакви си божества, които настъпват към тях, придружавани от тотонаки, поданици на Моктесума, и подкрепяни очевидно и от някои хокотли, им се сторила чиста мексиканска хитрост. Възможно било и сам Моктесума да я е съчинил, за да ги надвие този път с измама. Държавата била от вида на конфедерациите, управлявана от Съвета на четиримата, в който всеки един представлявал своя град. И тези Четирима сега решили да излязат срещу Кортес със своята шейсетхилядна армия. Пратениците не успели да ги разубедят и противно на дипломатическите правила били натикани в една клетка при другите пленници за жертвоприношение.

Когато пратениците му не се завърнали, Кортес, който бил спрял, да ги чака, продължил пътя си към Тласкала, уверяван от тотонаките, че всичко ще бъде наред. След време срещнал пратениците си по пътя. Те успели да избягат от клетката и сега му предали новините с разтреперани гласове.

Вестите били наистина много лоши и давали повод за сериозни размишления. Но нямало друг изход, освен да продължават напред. Сега вече испанците били невъзвратимо тласнати в авантюрата. Наистина Кортес бил победил табаските в бой и успял да наложи волята си над разгневените тотонаки. Но това били народи от крайбрежието, далеч не тъй смели и войнствени като високопланинците от Тласкала, които благодарение на ежегодните набези на Моктесума били вечно на бойна нога. Вече споменахме, че испанците, като изключим техните ездачи, стрелци с арбалети, мускетари и няколкото топа, били въоръжени с оръжия, подобни на тия на своите противници. Вярно е, че стоманените им мечове били по-здрави от дървените и кристални остриета и могли да се използуват за мушкане, докато оръжията на тласкалите ставали само за сечене. Имали и стоманени шлемове. Но тласкалите употребявали голям брой метателни оръжия, като прашки, копия и един вид голяма стрела, изпращана с особен лък, който стрелял точно и надалеч. А огромното им числено надмощие ги превръщало в страшни противници. Кортес и войниците му обаче имали предимства от не толкова материален характер, макар че било трудно да се предвиди дали това ще компенсира безкрайно малкия им брой. Конете им, топовете и т.н. били неща, невиждани досега и много по-ценни, отколкото подсказвала малката им численост. Във военната тактика, както ще се види, те имали превъзходство; по-сръчно си служели с оръжията. Като група били по-сплотени, по-образовани като личности, по-методични в своята дисциплина. Ръководел ги човек, които от нищо не се плашел, който изобщо не знаел какво е поражение и който, макар и винаги в центъра на битката, оставал спокоен и разумен. Голямото предимство на испанците бил самият Кортес, Бернал, без да се стреми да пее хвалебствени песни, го сравнява с Юлий Цезар. И наистина, той изпъква като най-способният командир на бойното поле. Ни един от мексиканските военачалници не можел да се сравнява с него. А въображаемата му божественост била още едно предимство. Макар тласкалите да не желаели да го признаят за Кецалкоатъл, те все пак не стигали дотам, че да отрекат неговата божественост. И за да открият кой е, решили да го нападнат. Ако бил наистина бог, скоро щяло да проличи, защото нямало да го надвият. В такъв случай щели да го накарат да им прости отпора, като измислят някакъв убедителен предлог и стоварят вината например върху непокорни войници. Ако ли пък не е бог, тогава ще го пленят, ще го принесат в жертва и ще го изядат.

Вече било 31 август. Испанците били на път цели две седмици. Изкачвали се нагоре от една долина, на двадесет и пет мили от Тласкала, и изведнъж стигнали до каменна стена, която затваряла долината от единия до другия и край. В средата стената имала необикновена врата с тази форма:

На всяка от полукръглите стени имало парапет. Всеки, който влезел в тесния проход на вратата, можело да бъде нападнат и отгоре, и от двете страни. Но пазачи нямало. Докато я разглеждали, испанците се питали дали това не е хитрина, с която искат да ги натикат в капан, от който после ще бъде невъзможно да се измъкнат. Но все пак минали през вратата и продължили напред. Водачите им обяснили, че сега вече са на тласкалска територия. Границата не се охранявала, защото основният принцип на стратегията на племената от Централна Америка бил да примамят неприятеля навътре, а после да го пленят и да го принесат в жертва на боговете. Испанците естествено не знаели това.

Повървели още малко и попаднали на тласкалски разузнавачи. Изпратили няколко от ездачите да препуснат напред и да хванат пленник, за да го разпитат. Но разузнавачите оказали съпротива. Внезапно из засада изскочили три хиляди тласкалски войника. Цялата испанска войска се втурнала напред и мускетарите започнали да стрелят. Тласкалите се биели упорито, ала постепенно били отблъснати, оставяйки седемнадесет мъртви и много ранени. Испанците имали четирима ранени, единият — смъртоносно.

Стъмнило се и те си устроили лагер. Наоколо се виждали многобройни селски къщи и царевични ниви. Но жителите били избягали, отнасяйки със себе си всичката храна, включително и кучетата — малки безкосмени животинки, употребявани за храна. Но скоро глупавите кучета се върнали в дворовете и испанците ги изяли. Никой не ги нападнал през нощта.

На другата сутрин Кортес продължил да напредва. Пехотинците получили заповед — за нищо на света да не разкъсват редиците. Кавалеристите да нападат на групи по трима, да се целят в лицето, да не се отлъчват надалеч и веднага да се връщат.

Скоро съзрели челните войски на тласкалите, сила от 6000 души. Офицерите носели на главите си украшения от пера или маски на животни и знамена, прикрепени на гърба. На униформите си имали знаци за чина и декорации за военни заслуги. Войниците били групирани на батальони, но не вървели в редици, а безразборно. Барабани, тромпети и свирки възвестявали атаката. Кортес бързо изпратил трима пленници да преговарят и да повторят, че той е само посланик и няма враждебни намерения. Но напразно. С пронизителни крясъци тласкалите се устремили срещу тях. Испанците се били наредили в четириъгълник, багажа поставили в средата, топовете сложили във фланговете, а конниците — на предната линия. Като започнал ръкопашният бой, на тласкалите им попречил навикът да взимат колкото се може повече пленници за жертвоприношение. Да се хване жив испански мечоносец била трудна работа. Защото в стремежа си да стори това, човек се излагал на опасността да бъде намушкан. Но въпреки това сблъсъците били отчаяни, тъй като теренът бил прекалено неравен за набезите на кавалерията и недостатъчно открит, за да се използува както трябва топът. С обмислено маневриране, пише Бернал, испанците успели да достигнат до по-равно място, където конете и артилерията могли да се проявят по-добре. „Но битката се разгаряше, врагът ни заобиколи от всички страни, тъй че не можехме да сторим почти нищо. Животът ни висеше на косъм, защото те бяха толкова многобройни, че ако се бяха сетили, можеха да ни ослепят дори с шепи пръст, хвърлена в очите ни.“ В този миг един от скъпоценните коне бил убит. „Отсякоха му главата с един-единствен удар на двуостър меч и тя увисна само на кожата.“ Тласкалите се въодушевили от този успех, понеже не вярвали, че конете могат да се убиват. По-късно Бернал научил, че поднесли подковите заедно с фламандската шапка на боговете.

Но испанските колони останали сплотени и скоро в стегнати групи тласкалите, загубили мнозина от висшите си офицери, се оттеглили и се присъединили към главните сили на своята армия. Испанците пък се промъкнали в близката група от пирамидални храмове, които се оказали добро укрепление. Общият брой на техните жертви бил изненадващо малък — само четиринадесет ранени и един убит. След като хапнали пуйки и кучета, събрани от околните селски дворове, те успели и да се наспят, защото и през тази нощ не ги обезпокоили с нападения. Военните правила на страната забранявали да се води бой след залез-слънце.

И все пак положението било твърде отчайващо. На следващия ден научили, че главните сили на тласкалската армия наброяват 50 000 души. Испанците, които едва се оправили в боя с шестте хиляди, решили, че съдбата им е решена. „Като всички хора, ние се бояхме от смъртта и мнозина от нас — всъщност повечето — се изповядахме пред падре Де ла Мерсед и пред свещеника Хуан Диас, които прекараха цялата нощ да ни слушат как се разкайваме за греховете си“ — съобщава Бернал.

Кортес бил привърженик на офанзивите. Вместо да изчаква в своето храмово укрепление да бъде нападнат, той настъпил след един-два дни и срещнал тласкалската армия на открито поле. Бернал описва сцената така: „Цялата равнина гъмжеше от бойци, а в средата им се намирахме ние — само четиристотин души. Сигурни бяхме, че този път нашият враг настъпва, решен да не остави ни един жив освен неколцина, които да бъдат принесени в жертва.“

Но и този път щастието не изоставя Кортес. Ако тласкалите били умело ръководени, нищо на света не можело да го спаси. Но, изглежда, в ръководството им имало разцепление. Съветът на четиримата, който възглавявал конфедерацията, не бил вече единодушен. Неуспехът на засадата от 3000 души и на нападението с шестте хиляди срещу тази групичка от четиристотин войника накарала двама от Четиримата да заключат, че Кортес сигурно е богът, за какъвто някои го смятали. В такъв случай той не би могъл да бъде победен. Нещо повече — щом наистина е този бог, невъзможно е да бъде в съюз с Моктесума, тъй като е предсказано, че този бог ще унищожи Мексико. Той им предлагал приятелство. Най-добре било да го приемат. В резултат — цялата шейсетхилядна армия не атакувала съгласувано. Една част от нея, половината, а вероятно и повече, се въздържала. Въпреки това останалите се втурнали да сразят испанците. Но, изглежда, не са знаели как да разкъсат формацията им. Испанците се държали здраво, стреляли и мушкали. Конниците правели кратки набези и съумявали да се задържат на конете. Имало няколко много критични момента. За един от тях Бернал казва: „Сред нашите редици настана объркване. Командите на Кортес и на другите капитани не успяваха да накарат войниците да стегнат строя. Тъй много врагове се нахвърляха върху нас, че само по някакво чудо с помощта на мечовете успяхме да ги отблъснем и да се прегрупираме.“

Най-сетне тласкалите се обезкуражили; и след като един от висшите им военачалници паднал в боя, те отстъпили. Във второто си писмо до императора Кортес пише: „Макар че бяхме обградени от такъв огромен брой войници, смели и изпечени в боя, въоръжени до зъби с метателни оръжия, ние се измъкнахме почти невредими, но изтощени от напрежението на борбата и от глад. Наистина сякаш сам бог се биеше с нас.“

Кортес отдавал успеха си на божествена помощ, тласкалите пък го обяснявали с божествеността на самия Кортес. Онези, които вярвали в това преди битката, затвърдили своята увереност. Другите, които все още не вярвали, започнали да го вярват. Послужили си с магико-астрологически способи. Нападнали Кортес от четирите посоки. Това, дето останал неуязвим при тия нападения, доказало, че силата му е от свръхестествен характер. В оригиналните текстове съществуват сведения, че са опитвали и други магии, за да го спрат и да изпитат силата му. Препречвали на пътя му конци с нанизани на тях хартийки, изписани с окултни формули. Това също не го спряло, следователно — наистина бил божество. И тъй, не било необходимо сам да се преструва на божество. Той не се страхувал от магията, по-силен бил от нея, а това било доказателство за божествеността му, по-убедително от всичко, което сам би могъл да измисли.

Последвала цяла седмица с нападения върху храмовото укрепление от страна на онези, които все още не вярвали, че Кортес е Кецалкоатъл и с опити за преговори от страна на останалите. Въпреки това той съумявал да се измъква нощно време, нападал околните села, нанасял тежки поражения, когато срещал отпор, и така се снабдявал с храна. Но всеки път давал по няколко души жертва и по още толкова бивали ранени. И тъй, макар непобедени, испанците започвали да се изтощават. Дните им били преброени, ако тласкалите не отстъпели.

Войниците започнали да нервничат. Питали се — какво става в Тласкала? Нищо не можело да се разбере. Описвайки на императора тези тежки дни, Кортес казва: „Сред нас нямаше човек да не е уплашен от това, че сме проникнали тъй навътре в тази гъсто населена страна. Отникъде не се надявахме на помощ.“

Една част от хората му настоявали за отстъпление. Най-правилното е, казвали те, да се върнем във Вера Крус, да получим подкрепления от Куба и след това да потеглим отново. „Подслушвах ги скришом — пише Кортес — и ги чувах да казват, че ако аз съм полудял и желая да вървя напред, докато стигна някъде, откъдето е невъзможно да се върна, те няма защо да вършат същото. Те щели да се върнат на брега. Ако съм тръгнел с тях, толкова по-добре. Ако ли не, щели да тръгнат и без мен.“ Бернал, колкото и да е смел, признава, че и той бил разтревожен. „Една сутрин, когато се събудихме и видяхме колко много от нашите са ранени, някои дори на две или на три места, като почувствувахме колко сме изтощени, колко много болни имаме, колко сме окъсани и как четиридесет и пет души паднаха в боя или от болести, или от простуда, като си помислихме, че и самият ни капитан беше хванал треска, започнахме да се питаме докъде ще пи доведе всичко това. Как ще успеем да стигнем до столицата и да се опълчим срещу голямата армия на Моктесума, щом само войската на един-единствен провинциален град като Тласкала успя да ни причини такива беди?“

Единствената, продължава Бернал, която останала спокойна и уверена, била доня Марина. „Тя чуваше как тласкалите крещяха, че ще ни избият и изядат. Виждаше ни обградени в боя. Знаеше колко тежко ранени и колко болни сме. Но ни веднъж не съзрях и следа от страх по нейното лице. Обладаваше смелост, на каквато ни една жена не е била способна.“ Смелостта й се подхранвала от хороскопа й. Колкото повече битки имало, толкова повече щяла да се издига. В тласкалските рисунки, които са стигнали до нас, тя е изобразена с щит в боя.

След като подслушал тревогите на войниците си, Кортес ги събрал на приятелски разговор. Започнал с възхвали на изключителната им смелост. В целия свят няма други испански войници, които да се бият с такава жар, заявил им той. „Ако не бяхте се сражавали с такъв плам — казал Кортес, — отдавна да бяхме загинали. Като си спомня само как сме били обкръжавани от безбройните редици на враговете и как размахваха широките си мечове пред лицата ни, и сега се ужасявам, сякаш и сега виждам как убиха кобилата с един-единствен удар на меча. За миг да бяхте се поколебали и — край.“ Но те не се поколебали. Не бивало да се плашат и сега. „Ние сме в състояние да завземем най-великите кралства и доминиони в света.“ И той се позовал на тяхната вярност към Карл Пети и към римската църква. Императорът щял да получи една нова империя, по-голяма и от тая, която притежавал в момента. А църквата щяла да покръсти повече хора, отколкото се помнело в нейната история.

И двата довода били много убедителни за слушателите му. Те тръгнали с експедицията преди всичко да забогатеят. Но се стремели и към слава, славата на императорски рицари, на Христови кръстоносци.

За края Кортес оставил своя най-убедителен аргумент — самозащитата. „Господа — провикнал се той, — очевидно не трябва да отстъпваме ни крачка назад. Ако тези тласкали забележат, че се оттегляме, и скалите дори ще се вдигнат срещу нас. Ще разберат, че не сме божества и ще ни сметнат за страхливци. Дори приятелите ни тотонаки във Вера Крус ще ни изоставят. Както виждате, ако единият път е лош, другият е още по-страшен.“

В новото си писмо до императора той съобщава: „Те възвърнаха смелостта си и аз ги убедих в своята цел, накарах ги да последват желанието ми, което беше да доведа докрай онова, което бях започнал.“

Кортес е бил прав в схващането, че колкото по-смело се държи, толкова по-силно тласкалите ще повярват в неговата божественост, макар че те, от своя страна, се стряскали не от човешката смелост, а от смелостта, произтичаща от свръхестествени магически източници. И така най-сетне на 20 септември, след като прекарал в импровизираното си укрепление цели седемнадесет дни, снабдяван с храна от едното крило на неприятеля и нападан от другото, при Кортес се явила делегация с предложения за мир и приятелска покапа да останат в Тласкала. Предвождана била от главнокомандуващия, облечен в пищна наметка, изпъстрена в червено и бяло. След почтителен поклон той заповядал да запалят тамян. С присъщата си сърдечност Кортес го сложил да седне до себе си.

— Идвам от името на Съвета на Тласкала — казал генералът. — Молим да ни простите нашите атаки. Истината е, че не знаехме кои сте. Моктесума е могъщ човек. Уверени бяхме, че си е послужил с вас, за да си пробие път тук и да завземе онова, което никой мексиканец никога не е успявал да вземе.

Генералът бил строен, широкоплещест и добре сложен. Лицето му било продълговато, кожата загрубяла. Бил около тридесет и пет годишен и се държал с голямо достойнство.

Кортес му напомнил, че неговите посланици са обяснили кой е той. Генералът отвърнал, че сега недоразумението било вече приключено. Цялото население на Тласкала с нетърпение очаквало пристигането му и щяло да посрещне войската му с овации. Конфедерацията искала съюзник. Готови били да признаят господството на неговия император.

Но кой бил този странен далечен човек, те сигурно не са могли да си обяснят. Ако Кортес е Кецалкоатъл, то този император тогава трябва да е някое още по-висше божество. В митологията на страната боговете, включително и Тескатлипока, богът-крал, били подчинени на една още по-висша сила, наречена Ометекутли (Двамата), сякаш небето било някаква конфедерация със Съвет от двама. В магическата книга, наречена сега Codex Vindobonensis, има рисунка на Двамата, който удостоява Кецалкоатъл със символа на маската, раковинената свирка, полата, украсена с пера и с една шапка, която се смята за високата шапка, носена от Кортес при акостирането му. Същата рисунка показва Кецалкоатъл, който слиза на земята от небето по въжена стълба, подобна на стълбата, сънувана от Яков^[2]. Тази рисунка, позната на тласкалите в някоя от нейните форми, сигурно е била в съзнанието им, когато Кортес приказвал за Карл Пети посредством усложнения превод първо на Агилар и после на доня Марина.

Кортес приел поканата да отидат в Тласкала, отстоящ на десет мили по пътя за Мексико.

Приблизително по същото време пристигнали пратеници и на Моктесума. Той следял с тревога настъплението на испанците. Като научил, че тласкалите се събират да го отблъснат, повярвал, че ще успеят да го пропъдят. Ако правилно съм изтълкувал религиозното вярване, което е направлявало политиката му, той не е смеел да се моли за физическото унищожение на испанците, но дълбокото му желание щяло да се изпълни, ако те по своя воля вземели решение да се върнат. Когато разбрал, че Кортес не се оттегля, проводил пратеници да разберат какво точно прави испанецът и да му поднесат нови щедри дарове, което — мислел си — можело да наклони везните и да го принуди да си върви. „Той прати дума — пише Кортес на Карл — да му съобщя колко ще искам да изплаща на ваше величество като годишен данък в злато, сребро, скъпоценни камъни, роби, памук, мантии и други приемливи неща. Готов бе да даде всичко каквото пожелая, само и само да не го посещавам в неговата столица.“ Моктесума бил страхотно богат, защото той и неговите предшественици били струпали в двореца огромно съкровище от данъците, плащани от подчинените градове. Този цитат обаче не бива да се схваща в смисъл че Моктесума е бил готов да стане васал на Карл. Кортес просто така го е формулирал. Всъщност предлагал на самия Кортес да си избере каквато сума пожелае, стига да си отиде.

Кортес поблагодарил на пратениците за подаръците и за предложението, но казал, че ще забави отговора, докато уреди отношенията си с тласкалите. Мексиканските посланици останали в лагера да чакат благоволението му и присъствували на срещата с тласкалския генерал. „Подчинението на Тласкала — пише Бернал — беше страшен удар за тях, защото те ясно разбраха, че това не им носи нищо добро.“ Съюз с Тласкала означавал, че Кортес няма намерение да се връща назад.

Съобщили за това на Моктесума. Саагун ни описва ужаса, завладял жителите на столицата. Всички вече знаели за приближаването на Кортес, за това, че е Кецалкоатъл, и за промените, които възнамерявал да наложи. Сега, когато бил в Тласкала, той се намирал само на шейсет мили от тях или — по главния път през Чолула, на осемдесет. „Моктесума изпаднал в отчаяние — съобщава Саагун, — а хората били ужасени от онова, което щяло да сполети града. Събирали се на групички да разискват новините. Щурали се насам-нататък оклюмали и се поздравявали със сълзи на очи. Милвали главичките на децата си и проплаквали: «Как ще изтърпите страхотиите, които ни очакват?».“

Не бива да забравяме, че всички мексикански богове били жестоки същества, и макар да бил по-добродушен бог, както се знаело от предишното му идване, Кецалкоатъл също имал своя мрачна изява и една от титлите му е Господар на здрача. Ако нашите учени някой ден ни съобщят, че към нас идва комета, която ще ни унищожи, ние не бихме и оспорили техните познания за небесните явления. Тъй също и мексиканците, уверявани от Моктесума, който като върховен религиозен вожд бил най-големият жив познавач на магическите науки — материя, така трудна за разбиране, като нашата математика, — че настъпва катастрофа, възприемали за чиста истина онова, което им казвал.

Интересно е да си помислим, че Кортес, в света на реалното, отговарял точно на представите на мексиканските магически науки. Той също е имал светла и мрачна страна. Носител бил на просвещението, предвестник на безброй много нови идеи. Но в същото време бил носител на смърт и разруха.