Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (3)

Де да можех

Стоях пред сладкарския щанд в магазина на ул. „Клапам“ вече от десет минути и се опитвах да реша. Няколко души бяха влезли и си бяха заминали, купувайки цигари, вестници, презервативи и хляб, а аз все още висях пред щанда и мълчаливо зяпах шоколадите. Кавгата с Мел като че бе преобърнала мозъка ми. Нищо не беше както трябва. Дори и шоколадът. Знаех, че не искам „Уиспа“, локум. „Сникърс“, „Стар бар“, „Туикс“, „Тофи Крисп“, „Крънчи“, „Баунти“, „Аеро“, „Лайън бар“, „Йорки“, „Карамел“ или „Кит Кат“. Това беше лесната част. Трудната дойде, когато сведох избора до пакетче „Ревълс“ или блокче „Марс“. Първото представляваше интригуваща колекция от симпатични нещица с шоколадово покритие, а второто беше претъпкано догоре с глюкозна енергия. Двете отговаряха на две различни части от мен, които, взети заедно, ме правеха едно цяло. Никога не съм успявал да устоя на изкушението да се възползвам от метафора, ако ми се изпречи на пътя. Така че взех пакетчето „Ревълс“ в дясната си ръка — това са независимостта и вълнуващите преживявания — и блокчето „Марс“ в лявата — това е Мел — първата жена в живота ми, която успя да ме убеди да се влюбя в нея.

— Хей, приятел! — избоботи набитият младеж зад щанда, прекъсвайки сладкарските ми размишления. — Смяташ ли да ги купуваш?

— Какво? — сепнах се, бавно идвайки на себе си.

— Стоиш там поне от десет минути и зяпаш шоколадите в ръцете си — каза той, потропвайки по тезгяха с няколко обкичени в златни пръстени пръста. — Та смяташ ли да ги купуваш, или ги мериш?

— Просто се опитвах да разбера кое от двете искам — промърморих вяло. — Труден избор.

— Вече нямаш никакъв избор. Тези шоколади стояха в ръцете ти толкова дълго, че са се стопили и са станали на нищо. Не, приятел, няма да си тръгнеш от този магазин, ако не ги вземеш и двата.

— Де да можех — промърморих под нос. Подадох му монета от една лира, изчаках си рестото и се запътих към вратата.

— Ей, приятел! — извика продавачът след мен. — Забрави си шоколадите.

— Знам — въздъхнах. — Задръж ги. Не мога да реша, приятел. Така че знаеш ли какво? Мисля, че вместо това просто ще си отида вкъщи и ще хапна препечени филийки.

Потънал в размисли за Предложението, почти не разбрах как съм стигнал от „Клапам Комън“ до „Хайгейт“. С Мел бяхме заедно от толкова време, че ми беше невъзможно да си представя живота без нея. Това, разбира се, изобщо не беше повод да предизвиквам съдбата. Което се казва в онази поговорка — „Не поправяй нещо, което не е счупено“. А може би си беше счупено, но аз просто не съм го забелязал. Досега Мел беше подхващала темата да живеем заедно толкова пъти, че вече не ги броях, но винаги я избягвах, развивайки теорията, че ако не живеем заедно, няма да разберем, че не ни допада. Обикновено, ако на хората не им харесва да живеят заедно, се разделят. А аз не исках с нас да се случва това. Дори да беше извратена, това все пак си беше някаква логика. Но може би бе дошло времето да се замисля по-сериозно за тези неща.

Повечето жени отдавна щяха да се откажат. Знаех го много добре. А и не хранех никакви илюзии относно това кой има по-голяма полза от тази връзка. Мел живееше сама в голям апартамент в доста изискан квартал, докато аз споделях един не-е-зле-ако-нямаш-нищо-против-влагата-в-кухнята апартамент в „Мъсуел ил“ с приятеля си Дан. Тя правеше шеметна кариера в рекламните продажби, докато аз си стоях на така наречената временна работа и чаках търпеливо (може би прекалено търпеливо) да бъда открит, да започна кариерата си на комик.

Понякога наистина я съжалявах. Животът й би бил къде-къде по-добър, ако се беше влюбила в някой нормален. Вместо това, тя взе, че се влюби в мен и оттогава непрекъснато плащаше за грешката си. Понякога, когато изпаднех в мрачно настроение, си представях какво ли е, когато излезе с колеги за по питие след работа. Всички говорят за повишенията на половинките си, а единственият принос на Мел към разговора е, че веднъж (преди осем месеца, ако трябва да бъдем точни), са ми платили четиридесет и две лири за един скеч за брадата на Ричард Брансън^[1], който бях написал за някакво сатирично шоу по Радио 4. В такива моменти винаги си представях как предполагаемите приятели на Мел й хвърлят съчувствени погледи и си мислят: „Ех, горката Мел, с нейния късмет с мъжете.“

Всъщност Мел никога не се беше оплаквала от нещо подобно. За цялото време, през което бяхме заедно, тя дори не ми намекна да си намеря истинска работа и да се откажа от комедията. По някакъв странен начин дори се гордееше с мен заради факта че не се отказвам.

— Това е една от причините, поради които те обичам толкова много — ми каза веднъж, след едно особено болезнено представление в Манчестър, когато около осемдесет процента от номера ми мина покрай ушите на публиката, очакваща годишната вечеря и танцова забава на Асоциацията на пенсионерите от Кръмспол. — Знам, че някой ден ще успееш. Просто го знам. Вярвам в теб. — А след това се ухили и добави: — А когато успееш, искам Ферари.

Понякога е трудно, когато някой така безрезервно вярва в теб. В моите представи да купя на Мел Ферари бе също толкова невероятно, колкото да й отстъпя дистанционното на телевизора. Просто никога нямаше да се случи.

Чувствах се ужасно — на дъното, вечно молещ разни организатори да ме включат в програмата, докато в същото време гледах как комици, чийто талант далеч не можеше да се сравни с моя, успяват. Беше кошмарно. Разрушително. Това, което ме държеше, бяха слуховете за успели колеги. Комици, които след петнадесет години без нито един ангажимент са получили възмездие за всичката пролята кръв, пот и изпити бири, печелейки наградата „Перне“ в Единбург.

Разбира се, монетата си имаше и обратна страна — всички онези, за които никой никога не говореше — комиците, които опитваха и се проваляха безславно и с течение на времето влизаха в истинския свят и ставаха учители, счетоводители, банкови чиновници или строители. Със съквартиранта ми Дан, също комик, веднъж си поставихме срок. Казахме си, че до тридесетгодишна възраст или трябва да сме успели, или продължаваме нататък. Всъщност първоначалният срок беше до двадесет и осем, но тъй като времето се движеше поне два пъти по-бързо, отколкото бяхме очакваш, си дадохме отсрочка. Не знам за Дан, но аз просто не бих могъл да стана счетоводител.

 

 

Отне ми почти час, докато се прибера от Мел. Секунди след като метрото тръгна от спирката на ул. „Гудж“, ватманът съобщи на всички в мотрисата, че е станат инцидент на ул. „Уорън“ и че не може да мръдне, докато не получи повече информация. „Повечето информация“, както се случва обикновено, не дойде цели двадесет минута. Метрото тръгна секунди, след като я получихме. Поради закъснението, скандала с Мел и внезапното осъзнаване на факта, че заради него съм пропуснал четвъртъчната си порция китайска храна, общата ми антипатия към света достигна една от най-високите си точки.

Докато се прибера вкъщи, стана единадесет и десет. Апартаментът беше празен. Запътих се направо към кухнята, където на вратата на хладилника заварих бележка от Дан, че е отишъл да изпие по едно с някоя си Натали. Налях си чаша бира и грабнах хляба. Беше време за препечени филийки.

Обожавам препечен хляб. Наистина Това е най-добрата храна, която може да съществува. Взимаш филия обикновен бял хляб (в никакъв случай черен), слагаш я в тостера (Какво е това? Тостер! Какво прави? Препечени филийки!) и след няколко минути получаваш топла и питателна храна. Отгоре можеш да сложиш каквото ти се намира под ръка в хладилника и, в общия случай, вкусът винаги ще бъде дяволски добър. Препеченият хляб, помислих си, когато от тостера изскочиха две филийки, е много по-смислено нещо от шоколада.

Запътих се към дневната с три препечените филийки, толкова горещи, че капчиците влага, които се събираха по чинията, заплашваха да навлажнят хрупкавата коричка и да провалят всичко. Пътем натиснах копчето за прослушване на телефонния секретар. Имаше едно-единствено съобщение — от майка ми, която мърмореше колко мрази телефонни секретари и особено да оставя съобщения на нашия, тъй като няма представа кой е Робърт де Ниро. Озадачен, пуснах да прослушам поздрава и, разбира се, чух гласа на Дан, който обясняваше на обаждащите се, че са се свързали с Робърт де Ниро и че трябва да оставят съобщение след сигнала.

Погледнах часовника си и се зачудих дали е прекалено късно да се обадя на мама. Реших, че е, но след малко изпаднах в такова самосъжаление пред опасността всеки момент да вдигна слушалката и да се обадя на Мел, че реших все пак да позвъня на майка ми.

— Здравей, мамо. Аз съм. Събудих ли те?

— Не, съвсем не. Тъкмо слушах радио. Как си, Бен? — Майка ми бе единственият човек на света, който ме наричаше Бен. — Добре ли си?

— Чудесно — излъгах. — Както винаги.

— Не ми звучиш добре.

— Добре съм, мамо, честно — приятно беше някой да е така загрижен за теб. Да знаеш, че някъде по света има някой, който, без значение дали си освидетелстван вманиачен убиец, порнобарон или наркоман, винаги ще те обича безрезервно.

Известно време побъбрихме за нейния живот. Откакто се бе пенсионирала като помощник-готвачка, или „господарка на вечерята“, както все още обичаше да се изразява, в девическата гимназия в Лийдс, майка ми прекарваше все повече време с лудата ми леля Маргарет. След като съпругът й почина, леля Маргарет откри нов начин да се радва на живота и постоянно мъкнеше майка ми по извънсезонни почивки на места като остров Корфу и Ибиса. Според майка ми следващата им дестинация щяла да бъде остров Лесбос, който леля Маргарет й описала като „острова, на който живеели жени, които харесват жени“. Не знам какво точно щяха да търсят там майка ми и леля ми, но любопитството им явно бе достатъчно силно, за да ги подтикне да си резервират двуседмична ваканция там в средата на май.

— Ще си изкарате чудесно — казах. — Малко почивка няма да ти се отрази зле.

— Ако някой има нужда от почивка, това сте вие с Мел — отговори мама строго. — Прекалено много работите и двамата. Трябва повече да си почивате и да се забавлявате. Иначе ще станете като онези лондончани, които само работят и не правят нищо друго. Заведи Мел на почивка, Бен. Това е заповед.

Майка ми беше убедена, че Мел е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, и не пропускаше да ми го спомене. Когато ги запознах, пет месеца след като вече ходехме с Мел, те така си допаднаха, че почти започнах да ревнувам. Между тях като че имаше нещо и успяваха да комуникират по начин, непонятен за мен. В повечето случаи това не ми пречеше, но понякога се чувствах, като че са забелязали, че ципът ми е разкопчан, но не ми казват.

— Не мисля, че ще ходим на почивка.

— Защо не? — каза мама. — Ако е заради парите, ще ви помогна, ако не ви достигат.

— Не, не е заради парите — започнах. Внезапно почувствах странната нужда да направя нещо, което не бях правил от гимназията, когато се бях притеснил от един тест по география върху кожарската промишленост в Норвегия — да споделя проблем с майка си. Всъщност не какъвто и да е проблем, а Проблемът.

— Мел иска да се оженим — чух се да казвам. — Днес ми направи предложение, което ме свари малко неподготвен.

— Но това е чудесно! — възкликна мама. — Мел е прекрасно момиче. Винаги съм смятала, че е най-подходящата за теб. Честно казано, не мога да повярвам, че загубихте толкова време, докато се решите.

— Точно там е проблемът — промърморих унило. — Не съм сигурен, че искам да се женя. Права си. Мел е невероятен човек, но пък аз съм само на двадесет и осем. Не съм сигурен, че съм готов за всичко това… женитба и така нататък…

— Не ставай глупав — пресече ме тя, превключвайки на режим „майчино бърборене на глупости“. — Разбира се, че си готов. Ти я обичаш. Тя те обича. Заедно сте от цели четири години. Какво повече ти трябва?

Млъкнах и се замислих за момент. Това беше добър въпрос.

Какво повече ми трябва?

— Нямам и най-малка представа — казах след известен размисъл. — Каквото и да е, в момента не мога да ти дам отговор.

Майка ми отказа да смени темата до края на разговора с надеждата, че накрая някак си ще се предам. Май в края на краищата не беше добра идея да я посвещавам в развитието на любовния си живот. Дадох й пет минути да помърмори и й казах, че трябва да затварям. Завърши разговора доста жизнерадостно.

— Не се опитвам да организирам живота ти, Бен. Само искам да си щастлив.

След това си казахме лека нощ. Оставих слушалката и се огледах за филийките си. Бяха изстинали и омекнали от влагата. Докато дъвчех едната, за момент се замислих за майка си. Сигурно беше най-оптимистично настроената майка в света. Как можеше да продължава да бъде щастлива след всичко, което й се бе случило?

Никога не бях виждал баща си. Напуснал ни е, когато съм бил на шест месеца, а Върни — на две години и половина. Развел се с майка ми пет години по-късно. Тя рядко говореше за причините, поради които си е тръгнал. А и ние с Върни не питахме, защото знаехме, че темата я разстройва. Всичко, което бях успял да скалъпя от историята за двадесет и осем години бе, че не са се разбирали много добре и че я е напуснал две години и осем месеца след като са се оженили.

Човек би си помислил, че майка ми би трябвало да е убедена, че бракът е, в най-добрия случай, тъпа идея. Тъкмо обратното. Тя вярваше в брака с невероятна сила и страст. Когато преди четири години Върни се омъжи за дългогодишния си приятел Чарли, мама беше на седмото небе от щастие. Не я разбирах. Баща ми й бе обещал да бъде с нея в богатство и в бедност, здрав или болен и въпреки всичко е успял да я зареже с две хлапета и без никакви пари. И въпреки всичко, след цялото това време, тя все още вярваше, че е възможно двама души да се обичат вечно. На това му викам аз вяра.