Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (26)

И младоженец също

Стресна ме звъненето на будилника. Сложих ръце зад тила си със свит стомах и се зазяпах в тавана, потънал в мисли. Днес бе денят. Денят с главно „Д“ за Дан. Преди да си легнем снощи (след като задрямахме пред телевизора, гледайки „Италианска работа“), той ми каза, че вече твърдо е решил, че иска да отиде на сватбата. Знаех, че няма смисъл да се опитвам да го разубеждавам, така че само му напомних, че каквото и да става, аз съм с него и си легнах с надеждата, че през нощта някак си ще се вразуми.

Навлякох въргалящата се до леглото ми тениска, станах, почуках на вратата му, изкрещях „Добро утро!“ и влязох. Завесите бяха спуснати, но през тях се процеждаше достатъчно светлина, за да успея да различа силуета на Дан, седнал в леглото си. От уредбата се разнасяше гласът на Марвин Гей. Дан запали нощната лампа.

— Добро утро — казах отново.

— Да — отговори Дан вяло, погледна часовника си и отново потъна в мълчание.

— Предлагам да си останем в Лондон, да се посмеем на Грег в онова детско предаване, да изпием по бира с Чарли и изобщо — да се радваме на живота. А ако слушаш, може дори да закусим в онова кафене на Арчуей Роуд с пържените вкуснотии. Аз черпя.

Неумелият ми опит да разсея Дан и да разведря мислите му се провали с гръм и трясък.

— Няма да е днес — каза той, разтърка очи и се протегна. — На сватба съм.

— Значи не си променил решението си?

— А ти как мислиш?

Не отговорих.

— Не исках да бъда саркастичен, Дъф. Всъщност ми се искаше да те попитам как е най-добре да постъпя според теб. Миеш ой ли, че трябва да отида на сватбата на бившата си приятелка?

Въпреки че много добре знаех какво ще отговоря, се опитах да преценя отново ситуацията възможно най-обективно. Идеята ми се струваше все така катастрофална.

— Не — отговорих накрая. — Въпреки че е все тая дали ще останеш тук и ще хленчиш, или ще отидеш там да гледаш как някой, към когото… към когото очевидно все още изпитваш силни чувства, се омъжва за някой друг.

— Знаех си, че това ще кажеш — промърмори Дан и спря музиката. — Защото, ако ти беше на мое място, аз бих ти казал абсолютно същото. Истината е, че и двамата до такава степен не ни бива да даваме и да се вслушваме в съвети, че се чудя защо изобщо продължаваме да го правим. Най-лесното решение е да не отида на тази сватба. Именно затова трябва да отида. Невинаги най-лесното е най-правилното. Въпреки че чак сега го осъзнавам. Винаги съм търсил пътя на най-малкото съпротивление. Без излишен стрес, без излишна скука, малко смях, малко блажено размотаване. Никакви излишни усилия. И виж докъде се докарах. Дотам, че да изгубя Мийна. Дотам, че да живея тук с теб през последната година и половина. И по всяка вероятност това ще продължи вечно. Докарах се дотам да продължа да си живея живота, който винаги съм живял. Изгубих я, Дъф. Тя се жени за друг и аз не мога нищо да направя. Затова сега смятам да се държа подобаващо на годините си, а не като осемнадесетгодишен сополанко. Ще отида на проклетата сватба, за да й пожелая щастие, защото единствено по този начин ще ми дойде акълът в главата.

 

 

Дан облече костюм и сложи вратовръзка. Изглеждаше странно в този вид. Последният път, когато го бях виждал в костюм, бе по време на една криза, когато временно бе загубил вяра в комедийната си кариера. Тогава Дан си купи този костюм и се яви на интервю за работа в някаква компютърна фирма. Двадесет минути. След време получи писмо, с което го известяваха, че го канят на второ интервю. Костюмът бе прибран в гардероба, а Дан се върна в света на смеха, пиенето до среднощ и приятелските закачки.

Качихме се на влака за Нотингам. Пред по-голямата част от пътя почти не разменихме и дума. Дан очевидно бе потънат в мисли за Мийна. Междувременно аз се чудех как ли е Мел. Постоянно се тревожех за нея и бебето, дали спеше спокойно и как се справяше на работа. Мел непрестанно беше в мислите ми, но не мога да кажа, че чувствах това като някакъв товар.

Слязохме на гарата и хванахме такси до ритуалната зала. Пътуването ни отне двадесет минути. Пред залата се тълпяха големи групи хора, обхванати от предсватбен трепет: елегантните дрехи, развълнуваното поглеждане на часовниците, изразите на лицата им — всичко това се подсилваше с изрази от типа на: „Толкова е вълнуващо!“ и „Тези обувки ще ме довършат!“.

С Дан седнахме на оградата на паркинга и разхлабихме вратовръзките си. Въпреки че вече беше септември и времето не можеше да се нарече горещо, чувствах как под мишниците ми се стичат струйки пот. Което ме вдъхнови да обсъдя с Дан разликите между обикновените дезодоранти и тези против изпотяване. Но в този момент отнякъде се появи Крие — братът на Мийна — и ни потупа по раменете. За протокола трябва да се отбележи, че Крие отдавна изпитваше желание да „срита здравата“ Дан заради начина, по който се бе отнесъл със сестра му. А Крие бе последният човек, от когото бихте пожелали да получите някой здрав ритник. Единственото, което го спираше да убие Дан, бяха протестите на Мийна, че не си заслужава усилието.

— Картър и Дъфи — каза той безизразно, като без да иска уцели името на комедийната двойка, която вече представлявахме. — На това му се вика изненада.

— Здрасти — каза Дан. — Как е?

— Ще ти го кажа само веднъж — изсъска Крие. — Това е сватбата на сестра ми и няма да ти позволя да я развалиш. Само да си посмял да направиш някоя глупост, после няма да можеш да се познаеш. Ясен ли съм? — и той мушна Дан в гърдите с пръст.

— Не съм дошъл тук, за да развалям каквото и да било! — защити се Дан, съзнателно избягвайки да поглежда Крие в очите, както се избягва погледа на див звяр, търсещ удобен момент да ти откъсне някой крайник. — Просто дойдох на сватбата на близка приятелка. Става ли?

Крие впери гневен поглед в Дан, после в мен, после и в двама ни едновременно и най-накрая си тръгна.

Обърнах се към Дан, с намерение да коментирам способността на Крие да ходи изправен на два крака, но в този момент отново ни прекъснаха. Към нас се приближи оплешивяващ, близо шестдесетгодишен мъж с огромна брада. До него стоеше жена — по всяка вероятност съпругата му — със строг, пуритански вид, кремав костюм и шапка. Нямаше начин това да не са родителите на Мийна.

— Мислех си, че ще проявиш благоразумието да не се появяваш тук — обърна се господин Еймъс към Дан с повдигане на вежди.

— Дъщеря ви ме покани, господин Еймъс — отвърна Дан. — А тя ми е приятелка. Не би било редно да не дойда. Само страхливец би постъпил така.

— Е, според мен не биваше да идваш — промърмори бащата, онемял пред глупостта на дъщеря си.

— Защо? — попита Дан.

На лицето на господин Еймъс се появи израз на объркване. Рошавите му вежди се сключиха, бръчките по челото му станаха по-дълбоки, а устните му се притиснаха плътни една в друга.

В този момент госпожа Еймъс, явно запазила присъствие на духа, се застъпи за съпруга си.

— Защото не заслужаваш да бъдеш тук — каза тя и изсумтя силно, в подкрепа на неодобрението на съпруга си.

— Изобщо не си въобразявай, че ще развалиш сватбата на дъщеря ни — обади се господин Еймъс заплашително. — Мога да ти обещая едно: няма да ти позволя да съсипеш този ден. — Той гледаше Дан с такова омерзение, че реших, че всеки момент ще го фрасне по носа.

— Вижте — намесих се и станах от оградата, като леко го избутах назад — казахте каквото имахте да казвате. Сега го оставете на мира.

— По-добре си махни ръцете от мен, синко. Ако не искаш да си навлечеш белята.

Най-малко от всичко ми трябваше да се сбия с някого в този момент. Не и с човек, разполагащ със син с характеристики на главорез като Крие. Но този човек заплашваше приятеля ми, така че трябваше да го защитя, при все че притежавах свадливостта на осемгодишно момиченце.

— Просто го оставете на мира, става ли? — казах, опитвайки се с всички сили да звуча колкото се може по-сериозно.

След като ми хвърлиха още няколко отвратени погледа, двамата се обърнаха и се отдалечиха и ме оставиха да се наслаждавам на победата си, в тази потенциално смъртоносна схватка. Седнах отново на оградата, а краката ми леко трепереха.

— Може би нямаше да е толкова зле, ако ме беше ударил въпреки всичко — каза Дан тихо.

— Едва ли. Щеше да му падне перуката, ако го беше направил.

— Мислиш, че беше с перука, така ли? — Дан погледна през рамо. — Кой би се сетил? Винаги съм имал усещането, че нещо не е съвсем наред с дъртака. Мийна ми беше казала, че просто не обича да се подстригва.

За момент Дан почти влезе в обичайната си форма, но след няколко минути отново помръкна.

Тъкмо се чудех как да го разведря, когато някой зад нас каза:

— Самосъжаляваш се, а?

Обърнах се и видях висок, тъмнокос мъж, чието облекло не оставяше никакво съмнение, че това трябва да е младоженецът. От двете му страни стояха още двама мъже, които по същата логика сигурно бяха шаферите. По всичко личеше, че всеки момент отново ще бъдем заплашени с насилие. Подадох цигара на Дан и аз също запалих.

— Недей — Дан пое нещата под контрол, като просто отказа да се обърне. — Просто недей. Не е необходимо, Пол. Ти спечели. — Той дръпна силно от цигарата си. — Имаш Мийна. И доколкото от време на време хвърлям по някое око на „Дертва“ и „Законът“, виждам, че и актьорската ти кариера е набрала доста скорост, откакто напуснахме колежа. Докато аз, междувременно, нямам Мийна, а що се отнася до кариерата ми… ами, да кажем, че все още е далеч от блясъка на твоята. Така че, моля те, наистина няма нужда да доказваш мъжеството си — вярвам ти. Нека оставим нещата както са си, а?

Един от шаферите на Пол, нетърпелив да покаже солидарността си с младоженеца, блъсна Дан в гърба. Щеше да последва и друг акт на насилие, ако в този момент не бях станал. Хвърлих цигарата си и на свой ред блъснах силно мъжа. Той загуби равновесие и се стовари върху другите. Изправи се и тъкмо се готвеше да ми се нахвърли и да ме разкъса на парчета, когато Пол го спря.

— Зарежи, Джеймс — каза. — Мийна ще полудее, ако забъркаме нещо тук.

Джеймс се успокои чак след като процеди през зъби:

— Мъртъв си — и протегна заплашително пръст към мен. Кимнах, усмихнах му се и направих мълчалив, но международно известен жест на презрение. Нямах никаква представа откъде се бе появила цялата тази храброст у мен, но реших, да се наслаждавам на усещането, докато не е изчезнала.

— Ще те оставя на мира — каза Пол на Дан, който продължаваше да го гледа невъзмутимо. — Не ми е ясно какво е намирала Мийна у теб. Наистина. В колежа беше смотаняк и все още си си такъв. Мийна настояваше да те покани и аз уважих желанието й. Но ето какво ще ти кажа: само се опитай да помрачиш този ден и ще съжаляваш горчиво.

— Защо всички си мислят, че съм дошъл тук, за да разваля сватбата на Мийна? — обърна се Дан по-скоро към мен, отколкото към събралите се зад гърба му костюмирани шимпанзета. — Та аз я обичах. Защо ще искам да развалям деня й?

— По-добре да тръгваме, Пол — обади се единственият пацифично настроен придружител на младоженеца. И цялата групичка си тръгна, без да обелят и дума повече.

Близо до ритуалната зала — само на пет минути път пеша — имаше парк. Така че с Дан прекарахме оставащите до началото на церемонията двадесет минути, кръстосвайки между цветните лехи, седейки по пейки и пушейки цигара след цигара. Когато се върнахме пред залата, отвътре тъкмо заизлизаха гостите от предишната церемония, което се смесиха с тези на Мийна. В два и пет вниманието на всички присъстващи се насочи към алеята, по която бавно се приближаваше белият ролс-ройс, в който бяха Мийна и шаферката й. Колата спря и Мийна слезе. Гледката се доближаваше до сюрреалистично преживяване. Далеч не съм експерт по сватбените рокли, но дори аз успях да оценя вида й, който бе абсолютно зашеметяващ. Баща й й помогна да слезе от колата и тя гордо го хвана под ръка.

— Не мога да повярвам — каза Дан с леко треперещ глас. — Така завиждам на господин Еймъс! Мийна разчита на неговата подкрепа, за да преживее това. Искам да бъда на негово място. Иска ми се Мийна да разчита на мен, въпреки че се омъжва за някой, чиято най-велика роля бе помощник на банковия крадец в „Законът“.

Ритуалната зала беше боядисана в безлично кремаво, което даваше усещането за студенина и безпричастност. С Дан решихме, че е най-добре да се настаним отзад, максимално далеч от младоженеца, шаферите и роднините на Мийна. Седнахме на покритите с възглавнички пластмасови столове, които със сигурност бяха виждали и подобри времена и се усмихнахме на възрастната дама в оранжева тафтена рокля, която влезе заедно с нас. В този момент прозвуча Сватбеният марш на Менделсон и всички се изправиха на крака.

— Прекрасна е — каза дамата в оранжево на Дан, докато Мийна и баща й напредваха бавно по пътеката. — И младоженецът също.

Дан кимна.

— Толкова се радвам за нея — продължи дамата в оранжево. — За малко всичко това да не се случи! Майка й каза, че тази сутрин почти е била готова да се откаже.

— Сериозно? — попита Дан. — Защо така?

— Нямам никаква представа, въпреки че много бих искала да разбера С Пол май са се ухажвали само около година. Може би там е проблемът. Въпреки че, доколкото съм чула, май досега е нямала кой знае какъв късмет с мъжете. Според майка й предишният й приятел бил, така да се каже, неподходящ.

— Аз пък чух, че просто бил малко глуповат — каза Дан. — Не могъл да оцени късмета си, докато все още го имал.

— Той би трябвало да е тук някъде — каза Оранжевата дама, обхождайки залата с поглед. — Май имал покана! Можете ли само да си представите безочието на този човек! Да се появи на сватбата на Мийна ей така!

Дан поклати глава.

— Е, вече няма никакво значение — каза презрително Оранжевата дама. — Важното е, че тя е тук. Каквито и притеснения да е имала, явно ги е преодоляла.

Погледнах към Дан, но неговият поглед бе вперен в предната част на залата.

Гледал съм „Абсолвентът“ и безброй негови холивудски имитации. Знаех, че когато служителят стигне до частта, в която се казва: „Ако има някой, който да знае някаква основателна причина тези двама души да не сключат брак, нека да я каже сега, или да замълчи завинаги“, Дан би трябвало да каже нещо — каквото и да е, за да не загуби Мийна завинаги. Но той не го направи. Устата му остана здраво затворена, а той се опитваше да сдържи сълзите си.

Когато Мийна и Пол бяха обявени за мъж и жена, всички заръкопляскаха бурно. Отначало аз не ръкоплясках в знак на подкрепата ми към Дан, но когато и той заръкопляска, ми се видя глупаво да бъда единствената черна овца.

Докато щастливата двойка се подписваше, Оранжевата дама погледна Дан съчувствено, измъкна кърпичка от чантата си и му я подаде.

— Страшно емоционален момент, нали? — попита тя. — Надявам се, че няма да ми се обидите, но много рядко човек може да види мъж, който да плаче на сватба. Трябва да сте й бил много близък.

— Да — отвърна Дан. — Бях.