Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (21)

Дори наденичка?

— Добре ли си, Дъфи? Изглеждаш малко странно.

Беше на следващия ден. След като не мигнах цяла нощ, реших да се отбия у сестра си и сега се бях проснал на едно кресло в дневната й и се цупех като малко дете, което току-що е счупило любимата си играчка. Чарли беше в градината и косеше трева, а Върни — вече видимо бременна — седеше срещу мен с купа сладолед в скута и ме зяпаше така, като че ли бях леко смахнат. Не са много мъжете, които биха се обърнали към сестра си за подобен проблем, но изпитвах огромна нужда да поговоря с някого. А темата беше прекалено деликатна, за да ми хрумне изобщо да я споделя с Чарли или Дан.

Освен това имах нужда от женската гледна точка, тъй като жените, според мен, се чувстваха много по-комфортно в собствените си тела. Или поне Върни. Откакто ги четиринадесетгодишна възраст беше влязла в пубертета, тя непрестанно говореше за менструации, подути гърди и предимствата на игликовия мехлем. Тогава се бях опитал да й обясня, че като подрастващо момче, което още дори не е навлязло в пубертета, тези неща ни най-малко не ме интересуват; дори в такива моменти си запушвах ушите и пеех на висок глас. Но информацията някак си бе успяла да се прокрадне в мозъка ми и през следващите няколко години навлязох толкова навътре в техническите подробности около така наречените „женски проблеми“, че след това понякога се случваше приятелките ми да се обръщат към мен за съвет. Имайки това предвид, лесно стигнах до заключението, че макар и Върни да не притежава същото техническо оборудване като мен, все пак е възможно да разполага с чудотворно лечебно средство или поне съвет как да оправя нещата.

— Не, не съм добре — отговорих кисело на въпроса й. — Ама изобщо. Дори ми се струва, че никога не съм се чувствал по-мизерно и шибано в живота си.

— Какво е станало?

— Де да беше станало — промърморих и й заразказвах за предишната вечер с Алекса, без да пропускам и най-малката пикантна подробност.

Седнала с изправен гръб на ръба на канапето, сестра ми внимателно изслуша тъжната ми история, периодично вмъквайки между лъжиците сладолед — по някоя въздишка, или възклицания като „Горкичкият!“ или „Колко ужасно!“. Когато завърших разказа си, тя остави празната купа на земята и впери невярващ поглед в слабините ми.

— Сигурен ли си? — попита, все така невярващо.

— Нали се сещаш за онази сцена в „Някои го предпочитат горещо“, когато Мерилин Монро, облечена в онази невероятна рокля, целува Тони Къртис? Всеки би си помислил, че трябва да е мъртъв, за да не се възбуди от гледката. Е, само дето в моя случай е милиони пъти по-лошо, защото става въпрос за собствените ми панталони.

— Да, но въпросът ми беше: сигурен ли си? Може би си се притеснил, защото я дават по телевизията или нещо подобно.

— Повярвай ми — въздъхнах, спомняйки си отново вечерта в детайли, — бях напълно спокоен.

— Може би си пил прекалено много преди това?

— Почти нищо не бях близнал.

Върни стана, вдигна празната купа от сладолед и излезе от стаята. Когато се върна носеше нова купа този път с диетичен шоколадов мус, със стърчаща от него лъжица. Явно си угаждаше напълно на всички прищевки. След като отново се намести на канапето, започна методично да унищожава съдържанието й.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза след няколко лъжици.

— Какво?

— Имайки предвид, че мъжете обикновено мислят със съдържанието на панталоните си…

— Да?

— Ами, мисля си, че съдържанието на твоите все още е влюбено в Мел.

— Шегуваш се, нали?

— Помнели си хубаво. Преди си работеше, нали?

Отворих уста да кажа нещо, но Върни вдигна ръка и ме спря.

— Спести ми подробностите, братко. Едно простичко „да“ или „не“ ми е достатъчно.

Кимнах.

— А сега отказва?

Ново кимване.

— Това е, значи. Психосоматично е. Твоят… онова нещо… все още е влюбено в Мел!

— Това са пълни глупости и ти много добре го знаеш! — казах, смазвайки на секундата ентусиазма на Върни, предизвикан от откритието й.

— Добре, добре! — защити се тя. — Това беше просто предположение, Дъф. Не е нужно да си толкова докачлив!

— Да, обаче, ако ти хрумнат още такива предположения, най-добре си ги задръж за себе си — отговорих раздразнено и станах да си тръгвам. — Дойдох тук да потърся съвет, Върн, но ако си мислиш, че ей сега ще изтичам при джипито си да се подложа на терапия за намразване на бившето си гадже, или пък ще поискам в аптеката хапчета анти-Мел, или пък някакъв еквивалент на антиникотиновите лепенки, които да потискат желанието към бившата ми приятелка, грешиш, и то много! Това няма абсолютно нищо общо с Мел. Ама нищо.

Поуспокоих се и се замислих колко смешно всъщност звучи възмущението ми.

— Сега си тръгвам и ще направя това, което трябваше да направя в самото начало, вместо да идвам тук. Смятам да се справя с цялата тази жалка каша сам и следващия път, когато ме видиш, ще бъда отново пълноценен мъж. Довиждане.

 

 

През следващите седем дни се видях на два пъти с Алекса, опит да поправя неправдата, която се бе случила при първата ни среща. И двата пъти всичко мина невероятно добре. Смяхме се, флиртувахме и изобщо си изкарахме чудесно. Само дето в момента, в който се почваше и най-малкият намек за сгорещяване на атмосферата… ами… нищо. Колкото и да е странно, Алекса бе започнала да си пада по мен повече от всякога. Като че репутацията й на най-секси водещата в Англия бе заложена на карта и тя бе твърдо решена да не позволи да загуби короната си. Всеки път тя продължаваше настойчиво да ме кани на „кафе“, а аз все така настойчиво отказвах, от страх да не се повтори провалът ми от предишната събота. Колкото повече й отказвах, толкова повече тя настояваше да кажа „да“. Намирах се в уникална ситуация, която със сигурност бих оценил и която щеше да ми донесе голяма полза в младежките ми години. Ако в шести клас бях успял да убедя момичета, че аз съм този, който отказва сексуален контакт с тях, животът ми в гимназията щеше да бъде къде-къде по-поносим. Както и да е, всичко това нямаше никакво значение. Въпреки всички усилия, които полагах да противодействам на проблема — купуване на по-голям размер бельо, ядене на много ядки и прелистване на каталози за дамско бельо — той съвсем не преставаше да съществува.

— Добре ли си, Дъфи?

Точно седмица по-късно отново посетих кабинета за лекуване на сексуални смущения на д-р Върни. Този път вече бях готов да приема всеки неин съвет и чудодейно лечение, дори да включваше пиявици, ампутация на крайник, или дори бившата ми приятелка.

— Не — отговорих кисело.

— Все още ли…? — Тя посочи слабините ми и повдигна въпросително вежди.

— Да.

— Съвсем нищо ли?

— Съвсем.

— Дори наденичка? — Върни избухна в неконтролируем смях и едва не се прекатури от креслото. След малко избърса потеклите от очите й сълзи и подсмръкна. — Извинявай, Дъф. Не успях да се сдържа.

— Сигурен съм, че е така — зарових глава в ръцете си, изпаднал в пълно отчаяние. Всичко това се превръщаше в кошмар, от който, започвах да си мисля, че никога няма да се събудя. — Наистина ли мислиш, че може да има нещо общо с Мел?

— Не смяташ ли, че е логично?

— Не съм сигурен. Теоретично — да, но…

Звукът от отваряне на външната врата прекъсна разговора ни. Беше Чарли, който се прибираше от работа. Той влезе в дневната с няколко големи плика с продукта в ръце, вдигайки повече шум от необходимото.

— Срещнах Дан в метрото — опита се да обясни на Върни не само едночасовото си закъснение, но и факта, че миришеше на „Гинес“. — Той отскочи до магазина и ще дойде всеки момент.

— И таз добра — каза Върни, очевидно раздразнена. — Защо не ми се обади, че ще закъснееш?

Брат по душа, Чарли се престори, че не е чул въпроса й и се опита да отклони темата:

— Кое беше толкова смешно?

— Нищо — отговорих рязко. По никакъв начин нямаше да позволя временното ми неразположение да му помогне да се спаси от гнева на Върни.

Но Чарли не се предаде и реши да ме принуди да се подчиня.

— Чух ви отвън как се смеете. Хайде, кажете. Какво става?

Върни отвори уста да обясни.

— Не, Върни! — креснах и скочих да й запуша устата с ръка.

Чарли погледна озадачено първо към мен, после към сестра ми. Така или иначе беше наясно, че с още малко усилия ще изкопчи това, което иска.

— Нали знаете, че рано или късно ще разбера.

— Личен въпрос — изломоти Върни иззад ръката ми и се разкиска диво.

Принуди ме да я освободя, като ме ухапа.

— Не мога да пазя тайни от Чарли. Съпруг ми е в края на краищата — каза, опитвайки се да сдържи смеха си. — Казваме си всичко един на друг. Нали така, Чарли?

— Разбира се, скъпа — отвърна Чарли, подигравателно имитирайки ангелското ми гласче. — И кое е това, което скъпичкият ти, обичан брат не желае да споделиш с мен?

— Да не си посмяла да му кажеш! — изръмжах заплашително към Върни.

— Стига, Дъфи! Чарли само иска да помогне. А и аз мисля, че би било добре за теб да си поговориш за това с друг мъж. Може би ще може да те посъветва как се постъпва в такива ситуации.

— Що за пример даваш на бебето? — посочих към все още скромно закръгления й корем. — Нали знаеш, че той чува всяка твоя дума? И сега сигурно си мисли: Защо мама тормози така вуйчо Дъфи? Сигурно не е особено симпатична жена. Що за поведение? Ще види тя! Ще я измъчвам поне петдесет и два часа, докато изляза.

— Давам ти максимум дванадесет часа, след което собственоръчно ще те изтегля навън! — изкрещя Върни на корема си. — Както и да е. Ако бебето се окаже той, — продължи, галейки нежно издатината от двете страни, — в момента научава ценен урок: никога да не става като вуйчо си Дъфи. Да, бебе, когато пораснеш, никога не дръж проблемите вътре в себе си. Говори. Можеш да говориш с мен. Или с баща си — въпреки че не ти го препоръчвам — или дори с вуйчо си Дъфи. Сигурно някой ден цялото мъжко население спонтанно ще избухне в пламъци, защото задържа прекалено много неща вътре в себе си за прекалено дълго време. А не искам това да се случва с теб. А ако пък се окажеш момиче, значи си щастливка. Животът е толкова по-лесен, ако си жена. Жените са толкова по-… знам ли и аз… ненатоварени.

Върни вдигна поглед и ми се ухили доволно.

— Хайде, Дъф. Опитай. Опитай веднъж да се разтовариш. Сподели проблема си с Чарли. Може пък той наистина да успее да ти помогне.

Отвърнах й с гримаса, а Чарли впери в мен нетърпелив поглед.

— Да не би и на него да му се е случвало?

— Никога — отсече Върни, едва сдържайки се от нов пристъп на кикот. — Не и в моята желязна хватка.

По лицето на Чарли пропълзя сянка на ужас — явно най-немислимите ужаси на мъжкото съществуване бавно си проправяха път през съзнанието му.

— Да не би да искаш да кажеш, че… твоят… Господи, съжалявам, пич. Нямах никаква представа.

Наведох глава от срам.

— Чувал съм, че се случва често. Не се тревожи, приятел. Остави го на мира за известно време и всичко ще се оправи.

— Кого да остави на мира? — в този момент в стаята бе влязъл Дан, с голям пакет чипс в ръце.

— На Дъфи оная работа — съобщи делово Върни. — Мисли си, че е импотентен.

Дан видимо се разтресе от ужас.

— Божичко, пич… — бе всичко, което успя да каже. След малко добави с разтреперан глас: — Чарли е прав. Остави го за малко на мира. По всяка вероятност си почива, или хибернира, или нещо подобно.

— Безнадежден случай сте вие тримата! — сгълча ни Върни. — Един дол дренки сте, с вашата психика на „Само повърхностна рана е“. Добре, давай — послушай Чарли и „го остави за малко на мира“ — само гледай, когато окапе да му го занесеш на него да ти го сложи обратно, не на мен. Вземи иди на лекар, Дъфи. За това съществуват докторите — да лекуват хора с всякакви проблеми.

— Глупости — обади се Дан мрачно. — Банда шарлатани, това са те. Последното, което ти трябва, е да си сваляш гащите в лекарски кабинет. Въобще не знаеш какво може да се случи. В един момент си лежиш на масата за прегледи с всичките й там джаджи, а в следващия — хоп и започват да ти говорят какви ли не дивотии. Благословени са невежите, синко.

— Престанете и двамата — съжали ме най-накрая Върни. — Увлякохте се. Дъфи е достатъчно разтревожен от факта, че може цялата тази работа да е заради Мел.

— Че какво общо може да има с Мел? — попита Дан озадачено.

— Всичко — отговори Върни.

— Значи знаеш какво да правиш, нали така? — заключи Дан, след като сестра ми му разви теорията си.

— Какво? — попитах, очаквайки поредната шега за моя сметка.

— Прогони злите духове от него.

— Да прогоня злите духове?

— Е, не точно от „него“. Едва ли на света съществува свещеник, който би свършил подобна работа. Но мисля, че трябва да се изправиш лице в лице с демоните си. Според Върни си се докарал дотук, защото все още намираш Мел за привлекателна, нали така? Следователно, ако това се промени, всичко ще се оправи.

Кимнах разбиращо.

— От доста време говориш, че искаш двамата да сте приятели. Всичко, което трябва да направиш, е да спреш да говориш и да се задействаш. Щом веднъж започнеш да приемаш Мел като близък приятел, а не като бившето си гадже, мъките ти ще свършат.

— Разумно звучи — каза Чарли, на когото му бе трудно да повярва, че Дан е способен да разсъждава разумно. — Май това е единственото, което можеш да направиш, приятел.

— Може и да има право — обади се на свой ред Върни, вперила втрещен поглед в Дан — като че не можеше да повярва, че е казал нещо, с което тя се съгласява.

— Добре. Така да бъде тогава — казах, след като погледът ми се спря последователно на всеки от тях. — Остава ми само да се надявам, че ще се получи.