Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (2)

Нека поговорим за нас

— Да не би да пропускам нещо?

Беше обикновена четвъртък вечер през януари — или поне така си мислех. Бях в апартамента на приятелката си Мел и този въпрос отправих към нея, тъй като току-що, по някаква непонятна за мен причина, тя изключи телевизора, въпреки че аз съвсем очевидно го гледах. Това, което наистина ме вбеси, бе фактът, че използва дистанционното, което ме обиди още повече. Едно от неписаните ни правата гласеше, че аз имам пълните права върху него и смяната на каналите — така, както тя имаше правото първа да нападне горния ред на всяка кутия с шоколадови бонбони, която притежавахме. Тези, както и куп други подобни правила, се бяха наложили чрез метода на пробите и грешките в течение на четиригодишната ни връзка. Правилата ме правеха щастлив. Даваха ми твърда почва под краката. Всяко пренебрегване на каквито и да са правила неизменно води до хаос. А случаят, пред който бях изправен, си беше истинска проява на анархия.

Изпадналата ми в явно умопомрачение любима сви съвършените си пълни устни и надменно духна дистанционното, сякаш се бе сражавала за вниманието ми с телевизора и току-що бе спечелила битката. Не е необходимо да изглеждаш толкова самодоволна. Все пак гледах само повторение на „Стар Трек“ — епизодът, в който Кърк и компания се връщат назад във времето, попадат в Америка в началото на 20-те години и Спок трябва да носи вълнена шапка, за да прикрива заострените си уши. Появява се младата Джоан Колинс^[1] и — каква изненада — Кърк страстно я целува. Не съм вманиачен почитател на „Стар Трек“, но бях гледал този епизод хиляди пъти и колкото повече мислех за случилото се, толкова повече се вбесявах, че Мел прекъсна интергалактическото ми преживяване.

Мел, която при появата ми в апартамента й бе изчезнала в спалнята си, само за да се появи отново час по-късно и да изключи телевизора, сега ме гледаше съсредоточено, като че разглеждаше някакво непознато същество под микроскоп. Не беше раздразнена, нито ядосана, а заинтригувана. Въпреки това в съзнанието ми светна предупредителна зелена лампичка и застанах нащрек. Тя се изправи и все още с дистанционното в ръка отиде до масата в отсрещния ъгъл на стаята, където се мъдреше бутилка шардоне. Напълни две чаши, остави ги на масичката пред канапето, настани се на коленете ми и ме целуна.

Наблюдавах я внимателно и започнах да се чудя дали не се опитва да ме прелъсти. Идеята никак не беше лоша, но далеч не си струваше да полага толкова много усилия за тази цел. Що се отнася до Мел, която бе красива по един очарователно подценяван начин, аз бях определено навит във всяка една ситуация. „Не, не може да става въпрос за прелъстяване“, реших накрая, „явно съм прегрешил по някакъв начин“, Нещо смътно ми навяваше усещане за забравена годишнина. Но ние нямахме годишнина днес. Нали така?

— Нямаме годишнина — казах колебливо, опитвайки се да прокарам нотка сигурност в гласа си. — Чак на единайсти юни е.

— Осемнайсти.

— А…

Тя се усмихна и отново ме целуна.

— Не е и рожденият ти ден… той е на шести април.

— Почти — усмихна се тя. — На пети.

— А…

Тя се усмихна и ме целуна още веднъж.

— Да не би аз да имам рожден ден? — попитах, улавяйки се като удавник за сламка — Не може да съм чак толкова смотан, че да забравя собствения си рожден ден, нали така?

— Какъв си ми глупчо! — засмя се тя. — Рожденият ти ден е чак на седми октомври.

Продължих да ровя в мозъка си за важни дати, въпреки че бях изчерпал всички възможности. Мел обожаваше да си измисля поводи за празнуване. Със сигурност бе измислила нещо странно, като годишнина от първия път, когато сме си поръчали китайска храна за вкъщи, или пък четири години от деня, когато за пръв път сме готвили заедно…

— Сетих се! — казах победоносно. — Днес е годишнина от деня, в който за пръв път ти казах, че те обичам.

— Така ли? — попита Мел озадачено. — Сигурен ли си?

— Не знам — повдигнах рамене с въздишка. Всичко, което си спомнях за този ден беше, че това бе петъкът, в който по Канал 4 повториха първия епизод на „Бар Наздраве“. Бях го очаквал с нетърпение цяла седмица и тогава, пет минути преди началото му, изпитах внезапно желание да съобщя на Мел какъв дълбок емоционален смут всяваше нейната личност в обикновено спокойната ми душа. Избликът ми предизвика такова оживление, че в крайна сметка пропуснахме „Бар Наздраве“. Но пък си заслужаваше. Определено си заслужаваше.

Докато още няколко минути мълчаливо размишлявах над факта, че Мел изгаси телевизора, тя седеше на коленете ми и се държеше доста странно. Реших да се престраша и да я попитам какво не е наред, като внимателно избягвам въпроса, който всъщност исках да й задам: „Защо спря «Стар Трек»?“

Като изгладняла пантера, дебнеща плячката си, тя се наведе и отново ме целуна — бавно, внимателно, изкусително. Може би въпреки всичко се опитваше да ме прелъсти.

— Не може ли една жена да се държи мило с приятеля си от време на време? — измърка тя.

— Не… искам да кажа… да, може — погледнах отчаяно към телевизора. — Имам предвид, ако това е всичко, за което става дума.

— Имам си дневен ред — отговори тя, докато весело си играеше с ушите ми.

Знаех си…

— Добре, за какво става дума? — попитах предпазливо.

— За нас.

— За нас?

— За нас — каза тя спокойно. — Нека поговорим за нас.

Потънах в канапето, като че отгоре ми се бе стоварила някаква тежест. Предполагах, че е замислила нещо и се оказах прав. Мел ме бе поканила в апартамента си под фалшив предлог. Мислех си, че ще гледаме телевизия, ще си поръчаме китайска храна (аз — пиле „Кунг По“, тя — кралски скариди с яйце „Фу Юнг“) и ще се оплакваме взаимно от изминалия работен ден, както правехме всеки четвъртък. Но не било писано. Вместо това се озовахме в тази безумна ситуация — тя искаше да разговаряме за „нас“, докато всичко, което аз исках, беше да гледам „Стар Трек“.

Ние.

Ако зависеше от мен, никога не бих започнал подобен разговор. Да говорим за „нас“ обикновено означаваше накрая да говорим за „мен“ Метафорично казано, Мел щеше да извади списъка си с „Недостатъците на Дъфи: 1-ва част“ и да се спре подробно на всяка точка. Аз, разбира се, щях да кимам и да промърморвам по нещо на подходящите места и да обещая да се поправя, тъй като изискванията й обикновено бяха в рамките на разумното, като например: „Ще си събереш ли дрехите от пода?“, „Добре е да миеш банята от време на време.“ и „Защо вече не ме гледаш така, както когато се запознахме?“.

Ние.

— Дъфи? — започна Мел. — От колко време ходим… искам да кажа откога сме заедно?

Много добре знаех отговора, но си разчовърках мозъка за допълнителни факти, в случай че въпросът й се окажеше клопка.

— Четири прекрасни години — рискувах накрая.

— Точно така — отговори тя. — Въпреки усилията си започнах да се разсейвам — точно в този момент Спок сигурно беше тръгнал към железарския магазин, за да купи тел, с чиято помощ да продължи опитите си да конструира примитивен комуникационен уред от радио. — Четири години са доста дълъг период, както знаеш…

Прекъснах я, въпреки че знаех каква грешка правя. Не ми харесваше посоката, в която тръгна разговорът.

— Не чак толкова. Ако беше четиригодишно дете, нямаше дори да си тръгнала на училище. Нямаше да можеш да четеш и да пишеш, но може би щеше да си в състояние да завързваш връзките на обувките си…

— Не се дръж като малоумник, Дъфи — тя ме погледна вбесено, стана от коленете ми, премести се на облегалката на канапето и сложи обутите си в найлонови чорапи крака на възглавницата до мен. — Знаеш какво имам предвид.

Безмълвно повдигнах рамене и я изгледах въпросително.

— Трябва ли да изплюя камъчето?

— Не… да… може би.

— Обичаш ли ме, Дъфи?

— За това ли било всичко? — промълвих невярващо. — По този въпрос нямаш никаква причина за притеснения. — Бях безкрайно щастлив, че нещата опират до това. Мел доста често ме питаше дали я обичам. Мисля, че от време на време изпитваше някаква несигурност по отношение на „нас“ и имаше нужда да й го напомням, което винаги правех с удоволствие. Хванах ръката й, наведох се към нея и прошепнах в ухото й: — Обичам те. Обичам те. Обичам те!

Тя се усмихна, наведе се, за да ме целуне и прошепна в отговор:

— Нека се оженим тогава.

В момента, в който думите отекнаха в мозъка ми и се залутаха там с ясното намерение да нанесат всякакви възможни увреждания, първата ми импулсивна реакция бе да побягна.

Втората (не чак толкова силна), бе да се скрия.

Третият импулс (може би най-силният от трите), беше да побягна и да се скрия.

Предполагам, че обърканите ми реакции се дължат на факта, че съм зодия Везни. Надявам се да е така. Много по-успокоително е подобни реакции да се приписват на особеностите на зодията, отколкото на обикновена страхливост.

В края на краищата нито побягнах, нито се скрих, тъй като това наистина щеше да вбеси Мел. Единственото, което ми оставаше, беше да се свия на топка и да се надявам тя да не ми нанесе прекалено големи поражения.

— Искаш да се ожениш?

— Да, искам — отговори тя, смеейки се.

— За мен?

— За единствения и неповторим Бен Дъфи — Мел стана от канапето, повдигна леко полата си и падна на коляно върху килима. — Аз съм съвременна жена, Дъфи. А на съвременните жени вече не им се налага да чакат, докато получат предложение. — Тя прочисти гърлото си, удари солидна глътка вино и взе ръката ми. — Бенджамин Доминик Дъфи, ще ми окажете ли честта да станете мой законен съпруг, за да делите с мен добро и лошо, докато смъртта ни раздели?

Докато смъртта ни раздели.

Откъде се бяха взели тези думи в сватбената церемония? Винаги до този момент съм имал твърдото намерение да живея колкото се може по-дълго. Къде се дяна това желание сега?

Докато смъртта ни раздели.

Защо не бяха измислили нещо не чак толкова ограничаващо? Като например „подлежи на подновяване на всеки четири години, докато някоя от двете страни се отегчи“, или, в най-лошия случай — „за обозримо бъдеще“?

Докато смъртта ни раздели.

Ето на това му се вика дълго време.

— Мислех си, че не вярваш в брака — казах, опитвайки се да събера мислите си. — Не го ли беше нарекла веднъж „старомодно понятие, създадено от патриархалното общество, за да бъдат държани жените на мястото им“? — Перифразирах съдържанието на един от онези среднощни разговори, които бяхме водили някъде през първата ни година. Винаги съм си знаел, че помненето на подобни разговори щеше да ми е полезно някой ден.

— Е, промених мнението си — озъби се Мел, като че смяташе това за достатъчно. — Дъфи, и двамата сме на по двадесет и осем. Вече не сме деца. Искам да се укротя… нямах това предвид… да заживя спокойно… Искам нормален живот.

Тя отново стисна съвършените си устни, този път от объркване. Очевидно не очаквала такава реакция. А аз не разбирах откъде й бе хрумнала подобна идея. Изобщо не разбирах. Изучавах лицето й, с надеждата да открия отговора там.

— Не ме гледай така — каза Мел сурово.

— Как? — опълчих се аз.

— Така — тя имитира физиономията ми ужасно смешно, но в същото време ужасно точно. — Все едно съм консерва без етикет. Или току-що паднала от небето. Или разигравам „проклетата жена“.

Веднага й отговорих със съответната физиономия.

— Много добре знам какво съм говорила по отношение на брака. Няма нужда да ми напомняш. Знам, че няма логика. Но това е, което искам, Дъфи. Искаш да ме накараш да се срамувам от това, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб, като че е проява на някаква слабост. Много добре знам, че мога да живея и сама, Дъфи. Не ми е необходимо да доказвам нищо на когото и да било. Но не искам да живея сама. Искам да живея с теб.

С безгрижно изражение продължих да изучавам лицето й. Надявах се да открия някакъв знак, че просто се бъзика с мен — че всеки момент ще се разсмее до сълзи и ще каже „Хванах те на тясно, нали?“ и с нетърпение очаквах този момент. Но той, разбира се, така и не дойде. Мел беше сериозна като говорител от вечерните новини.

— Сигурна ли си? — попитах плахо.

— Да — кимна тя. — Ти не си ли?

— Сигурен съм — отговорих инстинктивно. — Не — казах веднага след това. — Имам предвид, че…

Мел отпи още една дълга глътка вино и преглътна напрегнато.

— Имаш предвид, че не си сигурен.

Не отговорих веднага, опитвайки се внимателно да преценя дали „не съм сигурен“ е приемлив отговор, който няма да бъде взет като веществено доказателство и по-късно използван срещу мен. За пореден път потърсих в чертите на Мел нещо, което да ми подскаже. Безуспешно. Мислите, които се въртяха в главата й, си оставаха пълна загадка за мен. Често се опитвах да надзърна в ума й, да разбера как работи, но никога не успявах да подредя целия пъзел, да събера материал за ръководство. Доколкото усещах нещата, тя просто измисляше всичко в движение.

Най-накрая реших да рискувам с варианта „не съм сигурен“.

— Просто… ами… просто мисля, че ако променим нещата, изведнъж ще откриеш колко скучен и досаден съм всъщност. Докато по този начин успяваме да запазим известна доза мистерия около себе си.

Мел стовари чашата си върху масата така, че издрънча, седна на фотьойла срещу мен и кръстоса ръце.

— Няма никаква мистерия, Дъфи, повярвай ми. Държала съм ти главата докато повръщаш, гледала съм те как си режеш ноктите на краката и съм била свидетел на животинския начин, по който поглъщащ сандвичи с бекон и яйца. И все още те обичам. Но не е там въпросът. Въпросът е дали ме обичаш достатъчно, за да се обвържеш с мен до края на живота си. Искам да бъдеш честен. Не искам да те притискам, но трябва да ти кажа, че не мога да чакам вечно, докато си изясниш какво искаш.

Наведох се напред с опрени с цялата си тежест върху коленете си лакти. Отчаяно се опитвах да намеря думи, с които да изразя душевното си състояние, но те не идваха. Поне не и подходящите.

— Ти си всичко, което искам — казах накрая. — И…

— И това е всичко. Защо трябва да се женим? Не може ли просто… — Да живеем заедно? — и за това беше помислила. Опитвах всеки възможен изход, за който можех да се сетя, само за да открия, че тя вече е там. — Заедно сме от четири години, Дъф, а дори не живеем под един и същи покрив. Знаеш колко пъти съм се опитвала да те убедя да го направим, но ти все избягваше темата. Дори опитах да сменя тактиката и да не говоря повече за това. Надявах се, че ще дойде момент, в който ти сам ще го предложиш. Но ти така и не го направи. Вече е прекалено късно за взимане на временни мерки. Прекалено късно е да си потопиш пръстите на крака си, за да провериш температурата. Сега вече въпросът опира до всичко или нищо. Сега или никога. Така че, кажи ми. Какво искаш да правиш?

Не отговорих. Потънах в мълчание, чудейки се, от една страна как ще свърши всичко това, а в същото време смътно си мислех какво ли се случва в този момент с екипажа на „Ентърпрайз“^[2].

Мел стана и започна нервно да крачи из стаята, подсмърчайки.

— Просто не искаш нещата да се променят, нали, Дъфи? — каза тя, като запази самообладание. — Искаш всичко да си остане постарому. Е, не може.

Отново не отговорих. Вместо това се зачудих дали ако бях настоявал да гледам „Стар Трек“, щяхме да стигнем до същата ситуация. Сигурно бихме се скарали, но едва ли скандалът щеше да бъде толкова пагубен, колкото това, което се случваше в момента. В крайна сметка, след като мълчанието стана прекалено некомфортно както за мен, така и за екипажа на „Ентърпрайз“, казах единственото, което ми хрумна: „Обичам те“. Тези думи винаги ми бяха помагали в миналото, ала се нуждаех от магическото им въздействие повече от всякога. Трябваше да ми помогнат да овладея ситуацията, преди тотално да е излязла от контрол.

— Казваш, че ме обичаш, но наистина ли го мислиш? Хайде, покажи ми! Покажи ми, че ме обичаш.

Мел се разплака. По-скоро се опита да не се разплаче, но усилията й се сгромолясаха с трясък. Сълзите, които проливаше, бяха от гняв и обида. Не искаше да ги пролива за мен. Не искаше да ги прахосва.

Инстинктивно понечих да я прегърна и да я успокоя, че всичко ще бъде наред, но не успях. Страхувах се за пръв път, откакто бяхме заедно, че нещата няма да се оправят. Без да ме поглежда, Мел взе дистанционното, включи телевизора и се прибра в спалнята си. На екрана се появиха финалните надписи на „Стар Трек“. Изключих телевизора с въздишка.