Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (15)

Размяна на емоционални биографии

Единственото, с което съм обвързан истински, е липсата на всякакво обвързване.

Федерико Фелини

В началото бе тя, бях аз и невъобразимо количество щастие. Бяхме влюбени. Изцяло, дълбоко и безвъзвратно. Хората — по-често жените, редовно казваха на Мел по разни купони неща като: „Невероятно е колко добре си пасвате“, „Изглеждате толкова влюбени“, или любимото ми: „Вие наистина страшно си подхождате“. Което си беше вярно. За първи път срещах жена като Мел — красива, чувствена и интелигентна. Непрестанно ме караше да се смея, пиеше наравно с мен и също като мен от всичко най-много обичаше да пуска коментари към телевизора по адрес на героите от „Ийст Ендърс“. Мел бе чудо. Ангел, паднал от небето. Най-смешното е, че когато я срещнах за пръв път, бях твърдо убеден, че нямам никакви шансове.

Бях на двадесет и четири и току-що бях назначен на временна длъжност за два месеца в административния отдел на издателството на някакво списание на Лестър Скуеър. Забелязах Мел още през първата си обедна почивка. Стоеше пред мен на опашката в магазинчето за италиански сандвичи до сградата, в която работех. Тръгнах бавно след нея, любопитен накъде ще се отправи и щях да умра от щастие, когато видях, че влиза в Ментърн Хауз — сградата, в която работех. Радостта ми се увеличи още повече от безмълвното ни съвместно пътуване в асансьора, а когато слезе на моя етаж и се отправи към отдел „Рекламни продажби“, направо щях да експлодирам.

Стоях с отворена уста и я зяпах, опитвайки се да разбера какво в тази жена така ме изкара от релси. След няколко секунди, когато един от шефовете ме помоли да се отместя от вратата на асансьора, открих отговора. Това, което ме привличаше в нея не бяха лицето или фигурата й — въпреки че далеч не бяха за пренебрегване — а походката й. Тя притежаваше най-хипнотизиращата походка, която бях виждал — отривиста, секси и най-изумителното от всичко — дръзка. Като че бе въплъщение — дишащо и ходещо — на Криси Хайнд, пееща „Brass in Pocket“.

През следващите две седмици открих следните факти за жената на мечтите си: казваше се Мел Бенсън, бе на двадесет и четири и че учила в Единбургския университет. Обичаше сандвичи с пиле и авокадо, мразеше инструкторката си по аеробика, работеше „нещо“ в рекламния отдел, не беше омъжена и изглеждаше великолепно в черно. След още една седмица дори успях да я заговоря.

Всеки петък на обяд рекламният отдел отиваше в „Джордж“ — кръчма от другата страна на улицата, точно срещу офиса. Оценявайки открилата се перспектива, аз най-нахално започнах да се подмазвам на Тони — чиновник от рекламния отдел на средна възраст, който живееше единствено и само заради крикета. Само след седмица успях да си издействам покана за петъчното посещение в „Джордж“. Още при първа възможност безцеремонно го изоставих и заех стратегическа позиция до Мел.

Почти веднага завързахме разговор и я попитах какво работи. Отговорът й — „медийно планиране“ — ме остави все така невеж по въпроса. Когато ми върна въпроса, аз си признах за временния си статут, но й казах, че съм и комик. Обичайната реакция на хората, пред които разкривах този факт бе „Разкажи някой виц!“, което ненавиждах — в края на краищата не бях цирков тюлен. Но Мел каза само: „Хубаво е да срещнеш някой с мечти“ и приключи въпроса. Впечатлен бях. За двадесет и седемте минути, оставащи от обедната почивка, успях да я разсмея цели двадесет и три пъти. Нов личен рекорд.

Следващите два петъка се случи същото. Стигнахме до фазата, в която в понеделник се питахме един друг как са минали уикендите ни, а в петък споделяхме плановете си за почивните дни. От всичките ми любовни походи, този определено беше най-дългият и най-изтощителният.

През четвъртия петък от кампанията ми, най-накрая се реших да премина към действие. Мел стоеше до асансьора и потропваше с химикалката си по бледосинята пластмасова бутилка с минерална вода.

— На три ще назова мелодията — подхвърлих шеговито.

На лицето й разцъфна широка усмивка — толкова широка, че за пръв път видях зъбите й — малки, блестящи, съвършени.

— Защо винаги ме караш да се смея? — попита, като че бях съучастник в някакъв заговор в името на личното й щастие.

— Не знам. Може би имаш твърде нисък праг на разсмиване.

— Възможно. Но може и да е, защото ти си смешен.

Без да си правя труда да размишлявам, дали каза „смешен“ в смисъла на „ха-ха“, или имаше предвид „Престани да ме преследваш, откачалка такава“, реших, че моментът е настъпил. Че пред мен се е открила Възможността. Нямах нужда от втора покана.

— Какво ще кажеш да изпием по нещо довечера?

— На среща ли ме каниш? — попита Мел сухо.

Затърсих правилния отговор. Бях се опитал да подхвърля поканата възможно най-небрежно, давайки й възможност да ме отреже, без да разбие егото ми на пух и прах. А вместо това тя ме караше да й дам категоричен отговор за едно от двете неща, за които човек никога, ама никога не бива да бъде категоричен, дори под смъртна заплаха.

— Ъъъ, не… всъщност… предполагам… да.

— Така си и знаех — каза Мел с усмивка. — Благодаря ти много. По-ласкана съм, но се опасявам, че отговорът е „не“.

Дори не бях предвидил подобно отхвърляне в списъка си с евентуални реакции. Зная, че в този момент би трябвало да оставя нещата така и да си тръгна и се извинявам от името на устата и егото си, че не постъпих именно така. А вместо това, пращайки всякаква предпазливост по дяволите, попитах:

— Защо не? — въпросът, който всеки мъж, притежаващ самоуважение малко над средното ниво, не би трябвало да задава никога, тъй като си е равносилен на самоунижение.

— Просто една от онези ситуации — каза тя, нервно чупейки пръсти. — Хвана ме във възможно най-лошия момент.

Оттеглих се към бюрото си да ближа рани и се хвърлих в работата си по-ожесточено от всякога. Планът ми за оцеляване бе прост: да отбягвам Мел до края на живота си. Следвайки го стриктно, киснех предимно в офиса си, промъквах се крадешком по коридорите, избягвах да се навъртам във фоайето и не стъпих повече в „Джордж“. Но настъпи последният ми работен ден и съдбата повели да се срещнем в асансьора, тъкмо когато си тръгвах.

— Отбягваш ме, нали? — попита Мел, докато вратите се затваряха и натисна копчето за партера.

Отново отчаяно затърсих правилния отговор. Бях се опитал да я отбягвам възможно най-небрежно, давайки й възможност се държи възможно най-далеч от мен, но ето че сега стоеше пред мен и ме караше да й дам категоричен отговор за второто нещо, за което човек никога, ама никога не би трябвало да бъде категоричен, дори под смъртна заплаха.

— Не… всъщност… предполагам… да.

— Така си и знаех — каза тя с усмивка. — Надявах се да успея да те засека някъде.

— Защо?

— Промени решението ми — отговори тя смутено. Отбелязах любопитния й избор на думи, но не й позволих да каже нищо повече. Продължението на разговора щеше само да обърка нещата още повече. Ако бях в състояние неосъзнато да променям решението й, то със сигурност можех, без да искам, отново да го променя. Така че пропътувахме петнадесетте етажа надолу в мълчание. Когато вратите на асансьора се отвориха, Мел извади химикалка от чашата си, сграбчи ръката ми, надраска телефонния си номер на дланта ми и изхвърча.

Уговорихме се да се срещнем същата вечер в някакъв бар, наречен „Фройд“. Мел пристигна в девет без четвърт, с петнадесет минути закъснение — идеално преценено, така че да ми докара онова нервно състояние, в което по дланите ми избива студена пот, а нейната поява да добие енигматични измерения, които никога не съм смятал за постижими от човешко същество. Пристигна облечена в тъмносини джинси, бяла тениска и яке. Не се бе издокарала, което беше добре. Неиздокарването говореше за онзи тип самочувствие у жените, на което се възхищавах най-много.

— Може ли да уточним нещо? — попита още със сядането си. Погледнах я безизразно. — Не искам… как да ти кажа… не искам да се обвързвам.

Направих Безизразната физиономия.

— Ще бъдем просто приятели.

Наложи се Безизразната физиономия да остане и за продълженията.

— Не го приемай лично, но връзките са прекалено сложно нещо, а точно в момента имам нужда от спокойствие. Не ме разбирай погрешно. Ти си чудесен тип, но си попаднал на погрешното място, в погрешното време, с погрешното момиче, на погрешната планета. — Тя направи пауза, като че усещайки безпокойството ми. — Е, няма ли да кажеш нещо?

В този момент реших да рискувам — първият и последен в живота ми. Целунах я, нарушавайки и двете правила за целуване на хора, които не познаваш особено добре:

Първо правило: пий много.

Второ правило: винаги изчаквай Момента.

В ръката ми имаше чаша лимонов сок със сода (най-евтиното питае в менюто), а колкото до Момента, предполагам, че подлежеше на закъснение, дължащо се на задръстване по трасето. Тъкмо се чудех, откъде се е появил у мен този импулс, когато тя отвърна на целувката ми. Успяхме да си поемем въздух чак след три минути, със залети от руменина бузи и определено разгорещени.

— Не мога да повярвам какво направих току-що — каза Мел, старателно отбягвайки погледа ми.

— Аз също — отвърнах, вперил поглед в обувките си. — Но се случи.

Прекарахме остатъка от вечерта в пиене и бърборене, изцяло погълнати един от друг. Когато по-късно огладняхме, Мел предложи да отидем да хапнем нещо. Последните остатъци от парите ми бяха изчезнали отдавна, което ме принуди да й разкрия бедняшкото си положение. Това изобщо не я притесни; напротив — намери ситуацията за смешна, така че се преместихме в един италиански ресторант в съседство, на нейна сметка. Докато дъвчех спагетите си, забелязах, че Мел само ме зяпа и не говори. Явно нещо се въртеше в главата й.

— Имам доматен сос по брадичката ли? — попитах и прекарах ръка през устата си.

— Не, няма нищо — отговори Мел по начин, който очевидно означаваше тъкмо обратното. Тъкмо налапах поредната лъжица паста, когато внезапно „нищото“ се превърна в „нещо“.

— Целунахме се. Едва се познаваме. Не мислиш ли, че е редно да направим онова с историческите сведения?

— Размяната на емоционални биографии?

— Размяна на резюмета на връзките — усмихна се Мел победоносно.

— Да — отговорих, — но ти си първа.

Тя ми разказа, как наскоро се е разделила с мъж, с когото е прекарала две години и си е мислила, че може би е намерила Него. Но за съжаление, той бил убеден, че е намерил Нея и настоявал да се премести да живее при него, а тя не споделяла желанието му. Разказът й отне два часа и бе разпокъсан, изпъстрен с ненужна информация, непрестанно заливаща ме на големи дози.

Разбрах, че когато била на шест години паднала и наранила коляното си и че сега там има белег с формата на усмивка; че преди три години си купила от някаква гаражна разпродажба албум на Ела Фицджералд, който смята за най-ценното си притежание. Разбрах, че винаги е искала да има котка, но сега, след като е сама, подобен ход й изглежда доста клиширан. Цялото това откровение беше изключително мило, но в същото време объркващо.

Разказът на собствените ми любовни преживелици ми отне около пет минути. Доколкото по очевидни причини нямах никакво желание да влизам в подробности около скелета от гардероба наречен Аманда, се ограничих с възходите и многото разочарования в любовния ми живот с предишната ми приятелка, Ребека, чиито последни думи бяха: „Напускам страната. Не се опитвай да ме последваш.“ Мислех си, че е смешно, но Мел явно не споделяше мнението ми.

— Това ли е?

— Кое?

— Любовният ти живот.

— Да?

— А къде отидоха подробностите? Трябват ми подробности.

— Разказах ти всичко.

— Нищо не си ми разказал.

Направих Озадачената физиономия — лека вариация на тема Безизразна физиономия.

— Какво им е на всички мъже? Защо не могат да говорят? Да не би да ви учат на това в някакви смахнати мъжки училища? Или пък ви премахват гласните струни още при раждането?

— Не — отговорих и слава богу този път тя се засмя. В крайна сметка продължих да й разказвам миналото си, въпреки че се чувствах доста неловко от това. Знаех, че е добър знак — че тя се интересува от мен — но не можех да се отърва от чувството, че всички тези приказки за провалили се връзки са предизвикване на съдбата.

 

 

— Струва ми се, че е време да тръгваме — каза Мел, облизвайки лъжичката от десерта си. Огледах се наоколо. Когато дойдохме, ресторантът бе пълен, но сега бяхме останали само ние и сервитьорите правеха всевъзможни, почти груби намеци, че единствено нашето присъствие им пречи да се приберат вкъщи.

— Прекарах чудесна вечер — казах, докато хванати за ръце си проправяхме път през тълпата, излизаща от някакъв театър на Шафтсбъри Авеню. — Беше… интересна.

— Аз също — каза Мел. Пресякохме бързо улицата, като едва избягнахме да бъдем повалени от настроен кръвожадно шофьор на автобус. — Но нали си наясно, че от това нищо няма да излезе?

Спрях и я погледнах, чудейки се дали се обажда собствената й несигурност, или се опитва деликатно да ме разкара.

— Защо?

— Защото така — тя се приближи към мен, тъй като колите фучаха и от двете ни страни. — Едната причина е, че в момента се опитвам да се съсредоточа върху кариерата си…

— А другата?

— Другата е, че… току-що приключих с една дългосрочна връзка. Което означава, че цялото ми разочарование ще рикошира върху теб. Което от своя страна означава, че някой от нас ще нарани другия. А вече те харесвам прекалено много, за да си позволя това да съм аз.

— Тогава недей.

— Какво?

— Да ме харесваш. Не ме харесвай. Далеч не съм идеалният ти партньор. Не съм мъжът на мечтите ти. Постоянно забравям важни дати — рождени дни, годишнини и официални празници. Намеренията ми към теб са изцяло безчестни, а и прекарвам прекалено дълго време в банята.

— Колко дълго?

— Половин час.

— Което напрано те прави почетно момиче.

— Но пък, от друга страна, независимо колко ще продължи, бихме могли да си изкараме чудесно. Добре ще се посмеем. Като ваканционно увлечение, но без да сме на почивка. И ти обещавам, че няма да има никакви пощенски картички и междуградски разговори, когато всичко приключи.

— Ваканционна авантюра значи — каза тя замечтано. — Харесва ми как звучи.

Целувахме се, докато едно преминаващо такси не ни свирна с клаксона си и ни върна към реалността. Мел се изправи на пръсти и прошепна в ухото ми:

— Наливай сангрията!

Това беше тогава.