Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (11)

Артистичният месарски скелет

Преди около две години и половина скъсахме с Мел. Нещата просто не вървяха добре и тя реши да сложи край на връзката ни. Изпаднал в пълна депресия, на едно представление срещнах момиче, което сбърка меланхолията ми с чувствителност. Предполагам, че имахме нещо като обща съдба: и двамата ненавиждахме дневната си работа (тя работеше в месарски магазин, но нощем рисуваше абстрактни картини в ателието си) и бяхме наскоро зарязани. Положих доста усилия да я отблъсна. Разказах й колко прекрасно момиче е била бившата ми приятелка, но тя каза: „Нещата не може да са били чак толкова сериозни, щом дори не сте живеели заедно.“ Нямах какво да отговоря на това. Казах й, че не искам нищо да се случва между нас и че със сигурност не искам нова връзка. Можеше да бъдем приятели, но нищо повече.

Една вечер се срещнахме за по питие след работа. Тя се опита да ме целуне и не успя. По-късно аз се опитах, но също не успях. Някъде около полунощ двамата се опитахме да се целунем едновременно, успяхме, и накрая прекарах нощта у тях. Не знам защо го направих. Още по-малко знам защо й се обадих на следващия ден и оставих съобщение на телефонния й секретар, в което я питах дали й се ходи на кино. Гузна съвест, предполагам. Мислех си, че й дължа нещо. Но каквото и да съм й дължал, тя очевидно не си го искаше, тъй като така и не ми се обади.

С Мел се събрахме отново около седмица по-късно.

Край на скелетите.

* * *

— Ехо, къде си?

Гласът на Мел ме върна към реалността. Бях се замислил за скелетите си така дълбоко, че изобщо не бях забелязал, че се е събудила. Беше вперила в мен съсредоточен поглед, може би от доста време насам.

— За какво мислеше? — попита Мел, изпълнена с любопитство.

— А, нищо — отговорих нехайно. — Какво има по телевизията?

Мел седна, обви ръката си около моята, като се придърпа по-близо до мен.

— Не ми отговаряй „нищо“, Бенджамин Дъфи. За какво се беше замислил? Хайде, кажи. Винаги познавам, когато нещо не е наред.

Вярно си беше. Мел притежаваше изумителното качество да проследява всеки нюанс в емоционалната ми крива — явно дори и докато спи. Размишленията ми върху скелетите явно бяха настроили спящото й тяло на честотата на неспокойното ми съзнание. Съпротивата бе излишна.

— Слушам те — постанови накрая.

Обмислих внимателно искането и реших да му се противопоставя. Бяхме заедно от четири години. Мислехме да се женим. Не му беше сега времето, който и да е от нас да започне да говори Истината.

— Слушай, наистина не е нищо сериозно — казах нервно. — Всичко е наред.

— Слушам те — продължи да настоява тя и присви очи срещу мен.

Отново прецених ситуацията. Не бе много честно от моя страна.

Държах се с нея като че е ходещ вързоп безразсъдство, само чакащ удобен повод да избухне.

Поех дълбоко въздух.

— Нали знаеш, че снощи имах представление.

— Каза, че е минато много добре.

— Да, наистина. Обаче… ами след това-онова момиче, добре де, жена предполагам… онази, познатата на Марк, на която й трябва комик за телевизионното й шоу… ами тя беше там. Оказа се, че е телевизионна водеща.

— Така ли? — попита Мел с любопитство. — И какво иска?

— Каза, че представлението ми много й харесало и ме покани на прослушване за шоуто, в което работи.

— И?

Опитах се мислено да преценя „И?“-то на Мел. Колко по-лесно би било, ако нямаше място за никакво „И?“. Не ми се искаше това да се окаже от онези ситуации, в които минути по-късно ще ми се иска да бях избрал да си мълча. Но пък исках да бъда честен. На практика изпитвах непреодолима нужда да бъда честен.

— Ами… не знам дали просто не си въобразявам, но си мисля, че тя като че флиртуваше с мен.

— Да флиртува с теб?

— И ме покани на среща — изтърсих.

— И?

— И нищо — казах уверено. Бях доволен от себе си. Успях да се справя с положението по-добре от очакванията си.

— И защо ми разказваш всичко това.

— Просто така.

— Но ти никога не ми казваш подобни неща, освен ако не ти измъкна думите с ченгел от устата. Какво толкова има в тази жена? Освен че работи в телевизията, разбира се.

— Нищо — опитвайки се да маскирам притеснението в гласа си като мъжко безразличие. — Нищо особено няма. Просто си говоря с теб.

— И защо си е паднала по теб, след като дори не те познава?

— Не знам.

— Каза ли й за мен?

— Да — кимнах.

— Защо тогава те е поканила на среща?

— Не знам — невинно повдигнах рамене.

— Разсмя ли я?

— Не… да, малко.

— Колко пъти?

— Не си спомням.

— Красива ли е?

Тук трябваше да бъда адски внимателен. Ако кажех, че е изключително привлекателна, Мел щеше да ревнува. Но пък ако кажех, че е грозничка, Мел щеше да си помисли, че лъжа и се опитвам да скрия факта, че това е най-горещата телевизионна водеща.

— Средна работа. Красива е, предполагам, ако си падаш по този тип жени.

— Не може да е била толкова обикновена, щом ми разказваш всичко това. Чувстваш се виновен, Дъфи. Е, какво още криеш?

— Нищо — казах с треперещ глас. След секунди щях да съм готов да призная какво ли не, само и само да се отърва от това мъчение. — Просто се опитвам да разговарям с теб. Разказвам ти неща от живота си, за които винаги ме обвиняваш, че не искам да ти разказвам. Обаче ако ще ме обвиняваш в нещо всеки път, няма да стигнем далеч, нали?

— Господи! — Мел се разхили диво. — Само те бъзикам, Дъф! Знам всичко за Алекса. Белязана карта е.

— Знаеш всичко?

— Всичко — каза тя, наведе се през облегалката на канапето и затършува из чантата си. — Но все пак си премълча нещичко.

— Какво? — попитах притеснено.

— Че тя е най-горещата мацка в телевизията! — и Мел размаха списанието, за което Алекса бе позирала. — Тя те е описала като „сладък, изгубил се малчуган“. А ти си й отказал, като си й казал, че ще бъдеш с мен — приятелката си. Което, трябва да отбележа, е бил правилният отговор.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах, като отчаяно се опитвах да прикрия и най-малката следа от радост от факта, че съм бил описан като „сладък“ от жена с такава баснословна красота като Алекса.

Мел ме ощипа по бузата и се засмя.

— Имам очи навсякъде. Истината е, че Алекса се е обадила на Марк, Марк е звъннал на Джули на работа и й е разказал, а Джули, от своя страна, ми се обади части от секундата по-късно и предполагам, че е поразкрасила малко историята, за да я направи по-пикантна.

— Значи не си е паднала по мен? — въздъхнах с облекчение.

— Напротив — каза Мел многозначително. — Джули не би разкрасила точно такава подробност.

— Ако си знаела през цялото време, защо ме прекара през всичко това?

— Цяла вечер чакам да ми кажеш. Щях да избухна от вълнение. — Тя млъкна и внимателно разгледа двуизмерната Алекса от списанието. — Признавам, че има красиво лице и хубави гърди, но зъбите й са криви, задникът й е доста по-голям от моя и зеленото бельо наистина не й отива. — Мел отново избухна в смях. — Гаджето ми си е говорило с най-горещата мацка от телевизията! — кискаше се неудържимо. — Трябва да призная, че идеята да се боря за теб ми допада. Така изглеждаш по-… интересен. — Мел ме целуна и добави — и почти секси.

— Почти?

— Почти — измърка тя.

— Значи не си ми ядосана?

— Разбира се, че не. Имам ти пълно доверие.

Прегърнах я здраво и я целунах. Зяпайки в пространството над рамото й, пак се замислих за останалите скелети в гардероба си, но реших да ги оставя за друг път.

По-късно същата вечер, все още на канапето пред работещия телевизор, Мел лежеше до мен със затворени очи. Прошепнах тихичко името й, за да проверя дали спи. Не спеше.

— Можеш да превключиш и да си гледаш „Фрейзиър“^[1] — тя отвори очи и се прозя.

— Не е това — казах тихо. — Все още не разбирам как така Марк се е сдобил със запис на мое представление, за да го даде на Алекса?

— Аз му го дадох — призна си Мел сконфузено. — Знаех, че никога няма да го изпратиш сам. Съжалявам, Дъф. Признавам си, че съм пъхаща носа си навсякъде стара крава.

— Не ставай глупава — отговорих. — Напълно права си — трябваше отдавна да съм изпратил касетата. Не знам какво ми става понякога.

— Просто малко си се страхувал, това е всичко — тя ме целуна сънено. — Опитвам се да правя каквото мога, за да ти помота. Мислиш си, че не се интересувам от това, което правиш, но не е така. Знам, че понякога си мислиш, че не те намирам смешен, но и тук не си познат. Непрекъснато ме разсмиваш, макар и невинаги съзнателно. Искам да ми обещаеш, че когато остареем и побелеем, ще продължиш да ме разсмиваш така, че да ми потича мляко от носа.

Погледнах я озадачено.

— Не си ли спомнят’? Миналото лято беше. Бяхме у нас и бях ужасно депресирана от работа. Опитваше се да ме развеселиш по всякакъв начин, но не успяваше. Наистина ми бяха потънали темите. И тогава, точно когато отпивах от млякото си, ти започна да скачаш по канапето като шимпанзе и да пееш „Ню Йорк, Ню Йорк“. Толкова се смях, че накрая ми потече мляко от носа.

— Правя каквото мога — казах. — Мел, благодаря ти за… нали знаеш… за всичко, което направи. — Думите ми изневеряваха.

— Не ми благодари — усмихна се Мел. — Просто ми купи Ферарито.