Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (8)

Интересно осветление

Следващият уикенд имах петнадесетминутно представление в клуб „Гигъл“ — или бара в мазето на ресторант „Амбър“ в Айлингтън. Въпреки че бях едва вторият комик за вечерта, публиката хареса заучения ми номер достатъчно, че да си позволя да експериментирам с няколко нови неща, които бях написал в автобуса на път към клуба същата вечер. „Това“, мислех си, докато благодарях на хората, че са бити чудесна публика и слизах от сцената, „беше много добра вечер.“

Докато конферансието обявяваше десетминутна пауза, аз седнах в дъното на залата и се отдадох на клюки от комедийните кръгове със Стив и Алисън — организаторите на представлението — и Крейг, Лиза и Джим — останалите комици от програмата. Все още замаян от реакцията на публиката, благородно предложих да черпя всички по едно питие. Голяма грешка — всички се съгласиха. Така че взех поръчките им, опитах се да не се разрева при мисълта колко ще ми струва и изчезнах към бара на горния етаж. Тъкмо се готвех да поръчам първото питие, когато някой лекичко ме потупа по рамото.

— Бен Дъфи? — обърнах се и видях, че зад мен стои жена. — Само исках да ви кажа колко ми хареса представлението ви. Бяхте разкошен.

Дори при комедия от толкова ниско ниво не бе изключено да се сдобиеш с някой и друг почитател. Не че досега бях имал такъв. Но дори и в най-разюзданите си фантазии не бих посмял да си представя, че тази жена може да бъде моя почитателка. Иззад овалните й тъмни очила — от типа, който невъзпитано красивите хора носят, за да смекчат ефекта, който имат лицата им върху простосмъртните — ме гледаха чифт дълбоки, кафяви очи с перфектни пропорции. Падащата на вълни черна коса беше привързана зад пита, така че да разкрие безупречно красивото й лице — толкова красиво, че изглеждаше невъзпитано да не го зяпнеш с удивление. Беше облечена небрежно — джинси, маратонки, кремаво прилепнало поло и дънково яке. Но цялата й външност я караше да изпъква сред смесицата от студенти и професионални айлингтънци в кръчмата и като че ли казваше „Много добре знам колко съм красива“.

— Благодаря за комплимента — казах и протегнах ръка. — Радвам се, че ви е харесало.

— Аз съм Алекса Уелс — каза тя, като че ли името трябваше да ми е познато. — Нещо като позната съм на режисьора ма музикални клипове Марк Басет и годеницата му Джули Уотсън.

— Наистина ли? — попитах, стреснат от факта, че Марк е станал толкова известен, че се е присъединил към тесния кръг от хора, чиято професия предшества имената им.

— Последния път, когато бях на вечеря у тях, споменах на Марк, че програмата, за която работя, търси комик. Той ми каза за вас и ми даде видеозапис на последното ви представление. Успях да го изгледам едва вчера, но много ми хареса. Наистина страшно, страшно много. — Тя се поколеба за момент, сконфузена от собствения си ентусиазъм. — Ъъ… както и да е. Когато видях в „Тайм Аут“, че ще имаше представление тази вечер, подбрах екипа по проучванията и помощник-продуцента… — тя посочи към групичка от невъзможно шикозни хора на по двадесет и няколко, чиито лица бяха скрити зад облак от скъп цигарен дим. — … и ги довлякох тук да те видим. И трябва да си призная, че си заслужаваше. Бяхте великолепен тази вечер. Толкова спокоен и уверен.

— Благодаря — казах свенливо. Усещах, как челото ми се бърчи неспокойно — отчасти защото винаги се смущавах от комплименти, но най-вече, защото си нямах и понятие как Марк се е сдобил със запис на мое представление. Преди няколко седмици ми беше споменал, че негов познат от телевизията търси комик и даже ми бе дал адрес, на който да изпратя касета. Листчето все още се намираше забодено на корковото табло в кухнята ми.

— Какви са ти плановете за вечерта? — попита Алекса, запали цигара и примижа по безобразно секси начин, когато димът влезе в очите й. След малко забеляза как я зяпам и каза: — Извинявай. Искаш ли цигара?

— Не в момента — поклатих нервно глава.

Мълчание.

— Е?

Погледнах я озадачено.

— Какви са ти плановете?

— Сега ли?

Тя кимна.

Какви са ми плановете за вечерта?

— Никакви — отговорих, прекалено късно, за да скрия факта, че се опитвам да си измисля извинение да не разговарям с нея. — Защо? Твоите какви са?

Тя се засмя високо, без да се смути от липсата ми на умения в общуването.

— Ти отиваш да намериш свободна маса — обясни търпеливо. — А аз ще взема по едно питие, след което ще си поговорим.

Избрах маса възможно най-далеч от бара. Приятелите ми долу бяха такива муфти, че непременно щяха да изпратят разузнавач по дирите на питиетата си. С лице, скрито зад голямо картонено обедно меню, наблюдавах как Алекса стои насред помещението, търсейки ме с поглед, и с нищо не показва, че забелязва как цялата клиентела от мъжки пол в заведението следи всяко нейно движение. Помахах й плахо. Ставайки, за да й помогна с питиетата, си представих как цялото заведение въздъхва с една и съща мисъл в главата: Какво прави тя с него?

— Е — казах, след като седнах отново, — с какво точно се занимаваш? Всичко, което знам от Марк, е, че работиш в телевизията. Каква си — момиче за всичко, правиш проучвания или си продуцент?

— Нито едно от трите — отговори Алекса с многозначителна усмивка. — До преди пет месеца бях водеща на музикално предаване в една кабелна телевизия, но сега съм съводеща на шоуто „Топ Поп“.

— Това го гледам! — възкликнах с малко прекалено въодушевление. Не лъжех. Откакто живеехме заедно с Дан, гледането на съботния детски блок беше една от основните точки от ритуала ни за оцеляване през уикенда. — Гледам го всяка седмица. Голям почитател съм. — След това се замислих за момент. — Как така не си спомням да съм те виждал в него?

— Сигурно си голям почитател — усмихна се тя и отпи от бирата си, — обаче трябва да си бил доста зает през последните няколко седмици, защото аз съм последната водеща.

Права беше. Напоследък бях доста зает в събота сутрин. Зает да водя живот на сгодена двойка с Мел.

— Сега като се замисля, май четох нещо за теб — казах. — В едно от онези мъжки списания, които са пълни само с реклами на коли и дрехи.

Тя се усмихна, бръкна в чантата си и измъкна някакво списание.

— Страница петдесет и шест и петдесет и седем — каза и ми подаде списанието.

На споменатите страници имаше пълноцветна снимка на жената, седяща срещу мен, но само по луксозно бельо и огромна усмивка, а през нея минаваше заглавието: „Най-горещата телевизионна звезда“.

— Интересно осветление — казах, разглеждайки внимателно снимката.

— Да — усмихна се тя. — Всички така казват.

— Винаги ли показваш на мъжете, с които току-що си се запознала, свои снимки по бельо?

— Само на симпатичните — поклати тя глава и се усмихна.

Поговорихме си доста дълго. Тя ми разказа как е завършила колеж по театрално изкуство преди две години, след което заминала на пътешествие в Тайланд; върнала се в Англия, убедена, че ще застане на опашката от безработни, но вместо това се намерила на прослушване за водещ на музикална програма в някаква кабелна телевизия и получила мястото. Изкарана там около година и накрая й предложили да води „Топ Поп Шоу“.

— Невероятно — казах, когато тя завърши разказа си. — Имаш най-готината работа, за която можеш да си мечтаеш. Защо си губиш времето да говориш с мен? Не си заслужавам.

Макар и да се шегувах, в думите ми имаше известна истина. Не можех да спра да се чудя: Какво ще прави жена като нея с мен?

— Говоря си с теб по две причини. Първо, както ти казах вече, търсим си комик за шоуто. За разни малки скечове, закачки — такива неща. Ще го кажа честно — шефовете ще провеждат голямо прослушване с доста хора. Но наистина бих се радвала, ако дойдеш и опиташ. Какво ще кажеш?

— Да, защо не? — казах небрежно, като че всеки ден ме канеха на телевизионни прослушвания. — Звучи добре.

— Добре тогава — усмихна се тя. — Ще се чуем.

Погледна часовника си — огромно, масивно пластмасово нещо с около осем милиона копчета по него.

— Време ми е да си лягам. Утре в шест сутринта съм на снимки на градско скално катерене.

Усмихнах се и кимнах разбиращо, като че неволите на ранните снимки ми бяха добре познати.

Тя стана и си стиснахме ръцете.

— Приятно ми беше да се запознаем.

— На мен също — отговорих остроумно.

Тя ми подаде визитна картичка.

— Има и служебния ми телефон, и мобилния… така че можеш да ме хванеш, когато пожелаеш.

— Мерси — казах и пъхнах картичката в джоба на джинсите си. — Сигурно ще се засечем някъде — добавих, въпреки че бях убеден, че едва ли се мотаем по едни и същи места. Тя се обърна, стигна до средата на помещението, спря и се върна при мен.

— Чудех се… имаш ли някакви планове за утре вечер? — попита, играейки си с мобилния си телефон в джоба на якето си. — Имам билети за предпремиерна прожекция на някакъв нов холивудски блокбастър. Купища експлозии, катастрофи и куршуми — филм за момчета, в общи линии. Какво ще кажеш да дойдеш?

— С теб ли?

— Да.

— Само двамата?

— Ъ-хъ.

Внимателно обмислих поканата в няколкото секунди, които имах на разположение, и казах възможно най-небрежно, което май далеч не излезе небрежно, имайки предвид, че по някаква причина не успях да употребя лично местоимение в изречението си.

— Не става. Вкъщи с гаджето.

И като че това не беше достатъчно, ами успях и да й изплюя думата „приятелка“, като че замерях Дракула с глава чесън.

— Жалко — отговори тя и като че наистина мислеше така. — Може би друг път.

— Само още нещо — опипах почвата внимателно. — Каза, че си говориш с мен поради две причини. Какво беше втората?

Тя се усмихна загадъчно и каза:

— Ще ти кажа друг път.

* * *

Е, голяма работа.

Не беше даже и средна по размер.

Ако изобщо беше нещо, то беше съвсем, съвсем, ама съвсем дребничко.

Всичко, което свърших, бе да изпия едно питие и да си побъбря половин час с водеща на детско телевизионно предаване. Всичко, което тя направи, бе да изпие едно питие с мен, да изглежда великолепно и да ме покани на предпремиерна прожекция на някакъв филм.

Не може да си е паднат по мен, мислех си на тръгване от кръчмата.

Жени като нея не си падат по мъже като мен, убеждавах се по пътя към къщи.

Значи, щом тя не си е паднат по мен, няма причина да казвам на Мег, че в един момент съм си го помислил, течеше мисълта ми през безсънната нощ.

Добър опит, отговори ми съвестта ми на следващата сутрин, обаче знаеш не по-зле от мен, че си виновен колкото си искаш.

Толкова се смях, че накрая ми потече мляко от носа.

Подтикван от угризенията, реших, че е време да прекарвам по-пълноценно времето си с Мел. И така на следващата вечер, петък, тъй като Дан имаше представление в Нортхамптън и щеше да се прибере чак на следващия ден, поканих Мел вкъщи, за да можем да прекараме повече време сами. Разтребих, очаквайки с нетърпение пристигането й и дори бях решил да сготвя вечеря, но след като помислих, реших вместо това да взема китайска храна за вкъщи.

Когато Мел дойде, изпихме две-три бутилки вино, ядохме кралски скариди със сос от черен боб, гледахме телевизия и бъбрихме за какво ли не. Тя лежеше на канапето, с глава в скута ми и докато галех с върховете на пръстите си косата й в основата на врата, внезапно осъзнах, че тази уютна домашна сцена може би е кратко видение от бъдещето. Хубаво е, помислих си. Чувствам се… спокойно и приятно. Но след това внезапно ми хрумна, че макар че уютът ми харесваше, трябваше да бъда честен с Мел — дори повече, отколкото съм бил досега.

Въпреки че бяха минали вече около двадесет и четири часа от срещата ми с Алекса, все още се чувствах гузен. Дори и да имаше нищожен шанс, Мел да погледне на нещата от моя гледна точка, ако й разкажа, какво се бе случило, трябваше да приема, че е много по-вероятно моята „нищо работа“ за нея да се окаже голяма. Огромна. Гаргантюанска. Но дори при това положение все още изпитвах нуждата да си призная всичко.

Винаги до този момент бях живял с логиката, че нещата, които Мел не знае, не биха могли да я наранят и бях успял безпроблемно да събера добра колекция от тъй наречените „скелети в гардероба“. Не тракаха кой знае колко и изобщо не ми създаваха неприятности, но от Предложението насам, някак си незабелязано бяха успели да пробудят в мен нещо, наподобяващо гузна съвест, която не ми даваше мира. Чудех се дали не е дошло време да извадя скелетите на бял свят. Можех да се сетя за няколко на секундата. Така че, за собствено забавление, докато Мел дремеше, реших да ги извадя от склада в главата си и да ги огледам по-задълбочено.