Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (7)

Мъжът, който струваше шест милиона долара

Хората реагираха на новината за предстоящата ми сватба меко казано странно. Майка ми избухна в сълзи.

— Толкова се радвам — каза тя между две щастливи подсмърчания. — Толкова се радвам за двама ви.

Тя на няколко пъти изпусна телефона и ме накара да й разказвам подробностите отново и отново, като че ли не ми беше повярвала първия път.

Отбих се у Върни, за да й съобщя новината. Първите й думи бяха „Крайно време беше“, което истински ме развесели, тъй като знаех, че дълбоко в себе си е развълнувана не по-малко от майка ми. Чарли ме поздрави със сърдечно ръкостискане и каза, че момината за моята женитба е най-добрата, която е чувал от много време насам.

Безсмислено е да споменавам, че Дан далеч не беше въодушевен, но пък знаеше, че не това искам да чуя. Така че ме прегърна, потупа ме по гърба, пошегува се, че ще пусне обява за нов съквартирант в „Пентхауз“ и обеща да организира празненство по случая в петък вечер. Тъй като и Мел беше организирала „Сгодена-съм-не-е-ли-велико“ събиране на по питие с приятели за същата вечер, плановете на Дан се вписваха чудесно в графика, който си бяхме направили за уикенда като преминати в клуба на сериозните двойки хора.

 

 

В петък, в местната кръчма, Дан и Чарли единодушно решиха, че забавлението тази вечер трябва да бъде за моя сметка въпреки че бях сгоден едва от шест дни. През следващите няколко часа бях на прицел за всичките им шеги, подигравки и присмех, което посвоему бе доста успокояващо — смехът бе най-доброто противодействие на всичките ми схващания относно брака. Разговорите тази вечер вървяха горе-долу така:

08:23

— Какво толкова намират жените в сватбите? — попита Дан.

— Роклята? — предположи Чарли.

— Може би имаш право — каза Дан. — Какво е общото между сватбите, освен булката и младоженеца?

— Шикозна рокля! — отговори Чарли.

Опитах се с всички сили да не се заразя от напълно абсурдния им разговор, но не успях.

— Нали не се опитвате да ме убедите, че жените по цял свят се омъжват само за да се сдобият с нова рокля? Ами Елизабет Тейлър? Женила се е безброй пъти, а може да си купи колкото луксозни парцала си иска.

— Е, да — изтъкна Дан мъдро. — Но една сватба означава, че ще има и къде да ги покаже.

09:28

Чарли си бе присвоил ролята на водещ на викторина.

— Защо според вас мъжете толкова се страхуват от обвързване?

— Просто е — отговори Дан. — Принципът на Дейзи Дюк — при тези думи вниманието на цялата компания се съсредоточи върху Дан. За всеки от нас, както и може би за всеки от нашето поколение, Дейзи Дюк от „Приключенията на семейство Дюк“^[1] бе нарицателно за истината, красотата и доблестта. — Докато сме раснали и са се формирали характерите ни, всички ние сме били изложени на влиянието на огромен брои невероятно красиви жени — продължи Дан. — Така че на нашето брата мъжа е писано непрекъснато да търси съвършенството и да прекарва живота си в преследване на перфектната майка. Разбира се, това търсене се оказва безплодно, тъй като такова нещо като съвършенство не съществува. Но това не ни спира цял живот да се скитаме като помади и да отказваме да пуснем корени, докато не оправдаем търсенето си.

— Заслужаваме съчувствие, а не мъмрене — обади се Чарли. — Това нашето си е неблагодарна работа.

— Ако се замислиш — каза Дан, — това да си намериш съвършената жена е като игра на бридж. Виждаш картите си и тогава взимаш решение — да играеш на сигурно или да рискуваш, въпреки че може да изгубиш всичко.

— В повечето случаи Върни си заслужава риска — засмя се Чарли. — Въпреки че тя сигурно си мисли, че се е прецакала с мен. А ти, Дан, поемал ли си досега оправдани рискове?

— Чакай да видя — каза Дан замислено. — Сеис в колежа определено беше прецакана игра. След това дойде Луиз, която беше малко по-добре. Мисля, че най-високият залог досега е била Мийна. — Той се поколеба за момент и отпи глътка бира. — Определено си заслужаваше риска, обаче и аз като Кени Роджърс^[2] съм си комарджия. Трябваше да си проиграя шанса и да заложа за максимална печалба. Това ми изглеждаше като единственото правилно нещо.

— Мел е моята голяма печалба — казах аз, по-скоро на чашата си, отколкото на приятелите си. — Тя е перфектното раздаване.

10:05

Беше ред на Дан да заеме председателското място.

— Стандартният съвременен екшън герой няма нужда от постоянна жена — тя само пречи и намалява способността му да хваща лошите и да спасява света. Ето защо нито един от великите герои не е задомен. Хайде сега да ви видя.

Опитах се да се сетя за някой женен герой, но се оказа по-трудно, отколкото очаквах.

— Джеймс Бонд — обявих триумфално, след няколко минути дълбок размисъл. — Той е женен.

— Бил е, за малко — отвърна Дан. — В „В служба на нейно кралско величество“, за да сме точни. Там се жени, но в края на филма жена му с убита от куршум, предназначен за нея. Подтекстът е очевиден: Джеймс Бонд не може да спасява света и да бъде кумир на всички млади мъже по света, влачейки жена след себе си. Освен това, ако махнеш безразборния секс с всякакви кунгфу красавици, чаровни шпионки и неустоими убийци, какво остава от Джеймс Бонд — само един мъж на средна възраст, който се държи като тийнейджър.

— Има прано — каза Чарли. — Помисли си само, Дъф. „Старски и Хъч“, „Машум Р. I“, Дий Мартин в „Мат Хелм“, „Ватман“, „Шафт“^[3], Хан Соло в „Междузвездни войни“… Хан Соло, забележи.

— Момчетата от „А-отборът“ — отбеляза Дан.

— „Мъжът, който струваше шест милиона долара“^[4] — вмъкнах аз без ентусиазъм.

— Чарли от „Ангелите на Чарли“^[5] — добави Чарли. Двамата с Дан се обърнахме към него едновременно, очаквайки обяснение.

— Главата си режа, че е женен — казах. — Босли със сигурност не е, но мисля, че Чарли определено е женен.

— Прав е, да знаеш — потвърди Дан. — Чарли от „Ангелите на Чарли“ е женен. Мисля, че дори се споменава в една от сериите.

Нищо не можеше да убеди Чарли.

— Слушайте ме какво ви казвам, като единствения женен на тази маса. Никой пич, който наема три от най-горещите мацки на осемдесетте, за да се борят с престъпността, не може да е женен. Само си представете как Върни ме пуска по конференции през уикенда със Сабрина, Крис и Кели. Едва ли!

— Може и да имаш право, пич — каза Дан. — Би било таралеж в гащите. Както и да е, отклоняваме се от темата. Та всичките тези герои — по-голямата част от тях са ергени. Явно така трябва да живее истинският мъж. Никакво обвързване. Никакви кавги. Само преследване на лошите и изобилие от мацки.

— Добре — контрирах аз. През цялото това време си бях блъскал главата, за да измисля женен екшън герой. — Ами Брус Уилис в „Умирай трудно“? Той е женен.

— Шегуваш се — каза Дан през смях. — Колко мислиш, че ще издържи един брак, при положение че съпругът непрекъснато се забърква в неприятности, при което си губи обувките и му се налага да търчи из цял Ню Йорк само по потник?

11:15 (Затваряме, дами и господа!)

— Аз съм невероятен човек! — рече Дан надуто. — Имам страхотен успех с жените, явно нещо във външния ми вид ги привлича. И изобщо — съм на устата на топа. Обаче… — той направи замислена пауза — ако погледнете мои снимки от времето, когато бях на седемнадесет, ще си кажете: „Защо, по дяволите, този пич Дан, е такъв неудачник? Вижте му само прическата, тениската на «Айрън Мейдън» и жалкия му опит да пусне мустаци!“

— Какво искаш да кажеш? — попитах, като че нямах никаква идея.

— Бракът е като снимките. Човекът, за когото се жениш, е като твоя снимка от даден момент от живота ти. Да кажем, че си убеден, че тя е най-прекрасното нещо на света, но като си помислиш… представи си например че се беше оженил за първото момиче, в което си се влюбил.

— Моля? — обади се Чарли.

— Представи си я. Представи си себе си — на седемнадесет, влюбен до уши. Мислиш си, че това ще продължи вечно. Обаче си помисли какво би било да я срещнеш сега — с огромната й коса, изтрити дънки и членска карта за „Амнести Интернешънъл“. Би ли искал да се ожениш за такова нещо?

— Приемаш, че си е останала същата — изсумтях унило. — Но не го знаеш със сигурност. Ако ти си се променил, значи и тя трябва да се е променила.

— Разбира се — каза Дан. — Но в какво се е превърнала?

11:31 В закусвалнята за риба и картофки срещу кръчмата

— Знаете ли какво му е лошото на това, да живееш с някого? — каза Дан, докато чакахме за картофките си с къри. — Там се корени злото във всяка връзка — взаимно се приемате за даденост. Ти приемаш, че винаги ще я има и преставаш да си даваш зор. Тя приема, че ти никога няма да се промениш и ти правиш всичко възможно, за да й покажеш, че е права. Започвате да се отнасяте един с друг като към мебелите в къщата. И което е най-лошото — като към мебели, които всъщност не харесвате особено.

Телефонът звънеше. Погледнах светещия будилник, който Мел ми бе подарила за двадесет и шестия ми рожден ден, и установих, че е 02:57. Опитах се да заспя отново, но бирата и картофките с къри, които се бунтуваха в стомаха ми, в комбинация с откачалката от другата страна на телефонната линия, която очевидно отказваше да повярва, че може да спим, провалиха опилите ми. Станах и тръгнах по коридора с полузатворени очи. Минавайки покрай стаята на Дан, дарих вратата със заплашителен поглед. Бас държа, че е изключил секретаря, за да може пак да включва тостера в хола, помислих си сърдито. Прав бях. До телефона се мъдреше тостерът с една изстинала филийка вътре. Взех я, отхапах хапка и вдишах телефона, все още дъвчейки.

— Ало? — казах, канейки се отново да отхапя от филийката.

— Аж шъм — изломоти Мел, явно фиркана до козирката.

— Какво има? — попитах, като че не знаех отговора.

— Ааааалкохооол — каза тя отчаяно. Много… мисля… че ще умра… Ела… моля те… веднага.

— Три часа сутринта е, Мел — възроптах. — По гащи съм. И съм спал едва час-два.

— Моля те, ела, Дъф — изскимтя тя. — Мисля, че ще повърна.

— Няма да повърнеш — успокоих я аз. — Вземи един-два парацетамола, легни си и утре ще се видим. Става ли?

— Добре — каза тя и повтори инструкциите ми с детска невинност. — Да взема два парацетамола, да си легна и… буааааа! — изречението внезапно бе прекъснато от ясния звук на повърнато, удрящо телефонната слушалка.

 

 

Когато таксито спря пред Мел, вече беше четири без петнайсет сутринта. Слязох, подадох на шофьора банкнота от двадесет лири и му казах да задържи рестото. Обикновено не оставях толкова щедри бакшиши, но му бях изключително благодарен, че не направи никакъв коментар по повод тениската ми на Манчестър Юнайтед и халата ми с индийски шарки. Тъй като явно не беше в състояние да отвори вратата, когато позвъних, Мел ми хвърли ключа за входната врата от прозореца на спалнята.

Мел лежеше на канапето, все още облечена в дрехите си от работа, с леген до главата и мъченически израз на лицето.

— Дъфи! — каза, с тихия, самосъжалителен глас на разкайващ се пияница. — Ще умра, нали?

— Разбира се, че няма — успокоих я аз, поглеждайки към морковеното на цвят съдържание на легена. Леко я целунах по бузата и занесох легена в кухнята. Върнах се с чаша вода и я накарах да я изпие на малки глътки, докато я галех по челото. Докато се опитвах да изчистя с гъбата едно петно от повръщано на килима, тя сложи глава на възглавницата и започна тихо да си мърмори под нос.

— Как успя да се докараш до това състояние? — попитах я и приседнах до нея.

С плътно затворени очи тя започна тъжния си разказ.

— Уж щяхме да изпием само по едно малко след работа. Колкото да отпразнуваме годежа ни… — Мел изстена. — После Джули ми каза за някакъв нов бар на „Поланд Стрийт“ и решихме, че трябва да отидем там и отидохме и те непрекъснато ми поръчваха питиета, а не можех да им откажа, нали така? — Тя отвори очи. — Честно, не можех, Дъф.

— Знам, мило — кимнах. — Какво пи?

— Вууудкаспуркаловсо — промърмори Мел.

— Какво?

— Водка с портокалов сок — повтори тя виновно.

— Мел! — смъмрих я нежно. — Сама си си виновна.

Всеки си има своето смахнато питие, смъртоносен алкохолен коктейл, който освобождава звяра в него. За мен това бе чинцано с лимонада, за Дан — сайдер с тъмна бира, а за Мел — водка с портокалов сок. В различни случаи в миналото, под влиянието на този коктейл тя бе съсипвала невъзможно скъпи рокли, опитвайки се да се покатери по ограда. Веднъж си изгуби чантата с поне петдесет лири в нея и за пръв път ми каза, че ме обича. Явно за нея това бе забавна, но опасна комбинация с двойно действие. Последния път беше казала „Никога повече“ — напомних й. Бе рожденият ден на Дан преди половин година, когато след огромно количество водка с портокалов сок. Мел се качи на масата в „Ол Бар Уан“ в Сохо и затанцува по изключително провокативен начин на „Hey Big Spender“ на Шърли Беси.

— Знам — каза Мел. — Тонът й беше още по-жалостив от преди малко. — Съжалявам.

Целунах я по челото.

— Хапна ли добре, преди да започнеш да пиеш?

— Пържени фъстъци — каза тя тъжно. — Само това успях да намеря.

Не можех да не се засмея. Със стомах, в който няма нищо по-съществено от фъстъци и след седем часа наливане с водка и портокалов сок, бе цяло чудо, че мозъкът й не се бе стопил, дори да оставим настрана желанието на стомаха й да върне обратно съдържанието си. — Мисля, че пак ще повърна — изскимтя Мел.

Огледах се за легена, но го бях оставал в кухнята.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Можеш ли да ходиш?

Тя поклати глава.

— Добре. Значи, ще трябва да те нося.

Взех я на ръце, занесох я в банята и я оставих на пода. Коленичила на плочките, тя допълзя до тоалетната, вдигна дъската и повърна, докато аз се опитвах да прибера косата й от лицето, след което се срина на пода.

— Сега съм много по-добре — изстена и заспа на секундата.

Занесох я в спалнята, свалих й дрехите и й облякох пижамата, след което я сложих в леглото и заспах до нея.

 

 

— Буден ли си, Дъфи?

Беше на следващия ден и от известно време бях буден и зяпах тавана, без да мисля за нищо конкретно.

— Колко е часът? — попитах.

Мел погледна часовника до леглото.

— Почти два следобед — тя се примъкна към мен. — Знаеш, че съжалявам за снощи, нали, Дъф? — попита тихо.

— Няма за какво да съжаляваш — казах и се обърнах към нея.

— Да, но те измъкнах от леглото в три през нощта и те накарах да прекосиш половин Лондон, за да се погрижиш за мен. — Тя седна в леглото и ме издърпа нагоре. — Обичам те, знаеш ли. Не са много мъжете, които биха направили това.

Повдигнах рамене, смутен от изблика й на благодарност.

— Не беше нищо особено — млъкнах, търсейки думите си. — А и ти би направила същото за мен.

— Не е там въпросът — каза тя и ме погледна толкова дълбоко в очите, че помислих, че ще заплаче.

— А къде? — попитах, леко объркан от поведението й.

— Въпросът е там, че мисля, че никога не съм те обичала така, както в този момент.

Мел ме целуна.

— Защото, ако е така, ще трябва да те убия, докато спиш, и да пледирам за смекчаващи вината обстоятелства.

 

 

Беше слънчев неделен следобед — един от онези причудливи пристъпи на лято през пролетта, случващи се все по-често поради глобалното затопляне. Бях сгоден вече от месец и все още се опитвах да свикна с идеята за женитба, която, с помощта на Мел, вече не ми изглеждаше чак толкова мрачна перспектива. Мел, Чарли, Върни и аз бяхме обядвали навън и по пътя за парка „Хайгейт Уудс“ всички с гордост надянахме слънчевите си очила — „Глутница кучета“, пуснати на свобода в Мъсуел Хил.

Планът ни за следобеда се въртеше около намиране на полянка, на която да седнем, задълбочено четене на неделния вестник на Чарли и обсъждане на текущите събития, които хванат окото ни. Общо взето по начин си представихме, че постъпват благовъзпитаните възрастни хора. В действителност обаче ми беше пределно ясно, че няма да направим нищо подобно. Денят беше толкова разкошен, че всички искахме единствено да лежим на топлата трева, да зяпаме небето и да пием виното, което бяхме взели със себе си.

Щом преминахме през портите от ковано желязо и влязохме в парка, Чарли и Върни решила да се надбягват до пейките на поляната в гората. С истеричен смях те дърпаха дрехите си, като се опитваха да се изпреварят взаимно.

Мел и аз, все още храносмилайки обяда си, решихме да ги следваме с доста по-бавна крачка.

И двамата имахме нов, доста по-сериозен вид, като че хората, които бяхме допреди да се сгодим, все повече и повече се превръщаха в наши далечни роднини. Отношението на всички те ни приятели и роднини към нас като че се бе променило за една нощ — вече бях възрастен и порядъчен. Преди няколко седмици ходихме до Саутхамптън при родителите на Мел и ги бяхме завели на вечеря. Майка ми дойде до Лондон, специално за да ни види и прекара целия уикенд у Мел. И се виждахме с Марк и Джули по-често от всякога. Всички, без изключение, говореха за „прекрасния ни нов съвместен живот“, като че ли досегашния ни съвместен живот е бил чиста загуба на време. Трудно ми беше да не изпитвам носталгия по старите дни, когато просто бяхме заедно.

Докато вървяхме бавно към пейките, вниманието ни бе привлечено от звуците, идващи от детската площадка в гората. Застанахме до зелената ограда да погледаме. Катерушките, люлките и пързалките — всички боядисани в крещящи нюанси на червено, жълто и синьо — бяха покрити с шумна тълпа от деца. Приличаха на мравките, пълзящи по клечки от сладолед през лятото. Родителите им ги наблюдаваха, запленени от начина, по който малчуганите успяваха да се забавляват без помощта на изкуствени стимуланти. Глъчката беше невероятна. Лилипутските гласчета излъчваха непреодолима радост и тук-там самотна мъка. Едно малко момченце в червен гащеризон се спъна, докато се надбягваше с другарчетата си към пързалката, и на секундата избухна в сълзи. Баща му се спусна към него като едночленен спасителен отряд, вдигна го и го прегърна силно. След секунди нямаше и следа от трагедията — момченцето отново беше при останалите и тичаше към пързалката. Сцената ми напомни за собственото ми детство — времето, когато майка ми ни водеше с Върни в парка. Винаги настоявах тя да играе футбол с мен и трябва да й се признае, че го правеше. Беше ужасен играч, разбира се. Не е лесно, да си добър вратар, ако си на високи токчета. Но все пак се опитваше.

Мел ме смушка и ме измъкна от спомените ми. Хвана ръката ми и я стисна леко.

— Дъфи?

— Ъхъ отговорих отнесено.

— Беше се отнесъл някъде.

— Знам — казах и я целунах.

Тя се протегна, сложи топлите си длани на бузите ми и притисна устните си към моите.

— Ще се женим каза развълнувано.

Да, така е държейки ръката и, разсеяно въртях годежния пръстен, който й бях подарил. Представляваше халка от бяло злато с един-единствен сапфир. Не беше много скъп, особено в сравнение със скалната конструкция с размерите на метеорит, която Марк бе връчил като годежен пръстен на Джули, но Мел изглежда си го харесваше.

Мислиш ли, че знаем достатъчно един за друг? — попита Мел замечтано.

— Да, разбира се — отговорих. — Бих могъл да побера това, което не знам за теб на гърба на пощенска марка. Е, разбира се, с много дребен почерк.

Тя ме ощипа игриво по ръката.

— Казваш го само за да ме накараш да млъкна, нали?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тя се замисли за момент.

— Значи сме единодушни по всички важни въпроси, по които бъдещите съпрузи би трябвало да са единодушни?

— Като например? — попитах, сядайки на тревата и я придърпах до себе си. — Кой ще готви и кой ще мие чиниите ли?

Тя се намести така, че да може да сложи глава в скута ми.

— Да, предполагам.

Аз ще готвя. Ти ще миеш чините. Цар съм с микровълновата, нали знаеш. Но що се оглася до разните поправки из апартамента, мисля, че ще трябва да наемем някого — отново се загледах към детската площадка. Едно момиченце, приблизително на около шест, се шляеше безцелно с протегнати напред ръце и жълта пластмасова кофичка на главата.

Погледнах Мел под прикритието на слънчевите си очила. Лицето и бе потънало в изражение на дълбок размисъл. Явно чакаше да я попитам за какво мисли. Останах, потънал в мълчание, още известно време. Тя въздъхна тежко, за да привлече вниманието ми. Целунах я.

— Намислила си нещо, нали?

— Не съм — каза тя, клатейки глава игриво. Свали слънчевите си очила и ги остави на тревата до себе си.

— Добре тогава — отново се върнах към наблюдението на детската площадка. Друго момиченце, облечено в най-яркооранжевия чорапогащник, който можеше да съществува, тичаше покрай оградата, изкрещявайки номера на поредната обиколка всеки път, когато минаваше покрай баща си.

Мел отново въздъхна тежко.

— Мислил ли си някога за… Забрави.

Вдигнах слънчевите си очила на главата си и улових погледа й за момент.

— За какво се опитваш да ме накараш да се сетя?

— Хайде да се разходим — предложи Мат и внезапно се изправи. Станах, тя ме хвана за ръка и ме поведе покрай детската площадка.

— Дъфи, мислил ли си някога за… нали се сещаш…

— Да гледам телевизия необезпокояван? Това ми е мечтата.

— Не.

— Защо се женя за луда жена?

— Хайде стига.

— За какво трябва да се сетя? Хайде, изплюй камъчето. Не може да е толкова страшно.

Мел спря. Лицето и бе полускрито в сянката на един дъб.

— Деца — каза твърдо.

— Деца? — повторих ненужно.

— Да, деца. Мислил ли си някога да имаме деца?

— Не — отговорих, почти под нос. Внезапно всички деца на площадката ми се видяха като зловещи, страховити създания — в същите тела, но всички момченца изглеждаха като мен, а всички момиченца — като Мел. Дечица с глави на възрастни. Беше страшно обезпокояващо.

— Никога ли не се замисляш за деца?

Отказах да я погледна открито, докато водехме този разговор. Сигурен бях, че ако я погледна в очите, Мел ще ме въвлече в поредния спор, от който аз ще изляза лошият.

— Таткова често, колкото се замислям и да подпаля всичките си спестявания, да издера мебелите си, да нося оповръщани костюми като последен писък на модата и да предлагам на джуджета-психопати да споделят живота си с мен.

— Същите неща, които наговори и Чарли — отвърна Мел.

Най-накрая я погледнах и се усмихнах.

— Обсъждала си въпроса за децата с Чарли?

— Не — каза Мел нетърпеливо. — Върни и Чарли обсъждат въпроса за деца през последните няколко месеца. Или в случая на Чарли — по-скоро избягват да го обсъждат.

— Откъде знаеш?

— Върни ми каза.

— И защо аз не знам?

— Защото ти и Чарли знаете да дрънкате само за телевизия и спорт. И през ум не ви минава да говорите за неща, които имат, макар и бегъл смисъл.

— Чакай малко — възпротивих се. — Не е вярно. Ето, на обяд говорихме за… — прехвърлих мислено списъка с обсъжданите теми: вчерашните резултати от мачовете, десетте причини, поради които Роджър Мур е по-добър Джеймс Бонд от Шон Копъри (стигнахме само до осем), за и против новата прическа на Дан (за: прави го по-млад; против: придава му глуповат вид). Реших да сменя темата. — Значи Върни иска деца? От какъв зор?

— Питаш „от какъв зор“, като че ли децата изобщо не бива да съществуват, освен ако няма някаква логична причина за това като… не знам… да има някой, който да ти мие колата безплатно.

— Това си е добра причина — засмях се. — Та какво е казал Чарли?

— Върни непрекъснато се опитва да повдигне въпроса, а той го отклонява. Твърди, че не бил готов. А пък аз си мисля, че просто е един егоист.

— Не е егоист — веднага се хвърлих да защитя честта на Чарли. — Просто мисли логично. Както постъпват всички мъже. Ние мислим, обмисляме, чудим се, след това мислим, обмисляме и се чудим още малко и после…

— Но те са заедно от седем години! — прекъсна ме Мел. — Четири, откакто са женени.

— Именно — контрирах я. — Защо трябва да се променя печелившата комбинация?

В този момент двамата с Мел едновременно се обърнахме към детската площадка, където малко момченце връчваше на майка си букет от глухарчета. Не съм много сигурен, но ми се стори, че жестът развълнува майката до сълзи.

За известно време Мел запази мълчание.

— Значи и ти не искаш деца.

Внезапно ми прималя.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо?

— Шегуваш се! — възкликна Мел, ужасена. — Разбира се, че не.

— Добре — отвърнах с въздишка на облекчение. — Не че не искам деца. Сигурен съм, че някой ден ще му дойде времето и за това. Но не сега — стиснах нежно ръката й. — Ти си имаш твоята кариера. Аз — моята комедия. Има време? А това.

— Не говорех за сега — натърти Мел.

— Добре — казах, надявайки се с това разговорът да приключи, и се опичах да сменя темата. — Какво ти се прави довечера?

Мел игнорира въпроса ми. Нямаше да се предаде така лесно.

— А кога?

— Кога ли?

— Кога.

— Кога?

— Смяташ да повтаряш всяка моя дума ли? Защото ако е така, ще трябва да те убия, докато спиш, и да пледирам за смекчаващи вината обстоятелства. Една година условна присъда за убийство и отново ще съм свободна жена. А ти ще престанеш да бъдеш толкова вбесяващо самодоволен.

— Самодоволен?

— Давай, кажи го още веднъж. Само посмей!

— Не знам казах пренебрежително. Може би след четири години. Или пет. Трудно е да се каже. Достатъчно голяма крачка е това, че ще се… — Думите ми внезапно секнаха, в момента, в който осъзнах — малко късно, че точно това изречение едва ли е най-умният ход, който можех да направя. — Хайде да спрем до тук, става ли?

— Продължавай — каза Мел, изпълнена с негодувание. — Достатъчно голяма крачка е това, че ще се…?

— Добре — предадох се накрая. — Ти за кога си ги запланувала?

Отначало не искаше да отговори, но аз търпеливо успях да я придумам, въпреки че в действителност не изгарях от желание да знам. Просто исках да се разбираме добре. Не исках нито да споря, нито да говорим за деца, които не можехме да си позволим, а и единият от нас далеч не беше въодушевен от идеята. Но изражението на Мел я издаде. Изглеждаше смутена и сякаш се чувстваше неловко, което, имайки предвид и мълчанието й, не беше добър знак. Ужасно, дяволски лош знак. Това изражение на Мел означаваше: От известно време си мисля за деца и че искам скоро да си имаме бебе, но се чувствам неудобно, защото не ми се ще да си мислиш, че се държа като „жена“.

— О, Мел! — въздъхнах тъжно.

— Изобщо не ми въздишай! Откакто Върни е започнала да мисли денонощно само за бебета, аз също се замислих. Не става въпрос за хормони. Или за майчински инстинкти. Става въпрос за мен и за това, което искам от живота. Не е престъпление да се мисли за бъдещето, Дъфи. Знам, че за теб това е най-страшното прегрешение на света, но нека ти кажа нещо: истинските хора мислят постоянно за бъдещето си. Аз мисля за моето и за твоето бъдеще — за нашето бъдеще, ако трябва да бъда точна. Не съм казала, че ще имаме деца веднага. Просто говоря за това, разбираш ли?

— Как ще се казва? — опитах се да парирам удара.

Сега Мел избягваше погледа ми. Правеше се, че не разбира какво искам да кажа, но беше мой ред да устоявам позициите си.

— Добре де — предаде се накрая Мел. — Представих си нашето бебе. Това също не е престъпление. Нарекохме я Ела. На Ела Фицджералд.

— Ела е хубаво име — казах. — Някой ден ще си имаме бебе. Но не сега. Когато този ден дойде, ще наречем дъщеря си Ела. Става ли?

— Става.

След като уредихме този въпрос, Мел изпадна в необичайно за нея мълчание. Прегърнах я, тъй като според мен и двамата осъзнавахме, че не сме постъпили правилно, и тръгнахме към Чарли и Върни.

 

 

По-късно следобеда, след като полежахме на тревата и използвахме страниците на неделния вестник единствено, за да си пазим сянка, четиримата тръгнахме по обратния път през гората. Скоро Върни и Мел се отцепиха от групата, притиснати от нуждата да отидат до тоалетната, и ни оставиха с Чарли да се влачим бавно и да говорим за нещата, за които Мел ни обвиняваше, че никога не говорим.

— Мел казва, че Върни иска деца.

— Така ли? От кого? — засмя се Чарли. Но усмивката му скоро изчезна, за да я замени дълбоко философско изражение. — Така е — повдигна рамене той. — Влязла й е мухата от известно време. Изобщо не знам как ще се измъкна.

— Човек никога не знае — опитах се да го успокоя. — Може да се окаже, че имаш ниска семенна концентрация.

— Бих се изненадал, ако някой от малките палавници изобщо е способен да се концентрира — каза Чарли вяло. — Въпреки че, ако производителят им изобщо има значение, би трябвало да са доста интелигентни.

— Мел също отвори въпроса за деца — казах. — Въпреки че не мисля, че говореше сериозно, а само си мислеше на глас, ако разбираш какво имам предвид. Но не разбирам защо трябва ние да си говорим за деца, само защото вие с Върни сте в процес на преговори.

— Жените си падат по това, да правят нещата по двойки, не мислиш ли? — каза Чарли, полу на майтап. — Ходене до тоалетната в заведения, пазаруване, търсене на обувки…

— А, не — прекъснах го. — Мел винаги сама си търси обувки. Явно прекалено много мнения на едно място замъгляват разсъдъка й. И въпреки това вината си купува обувки, които са й с половин номер по-малки, с надеждата, че ще успее да се напъха в тях. Но поне винаги са подходящият модел и цвят.

— Е, разбра накъде бия.

Спряхме и се отдръпнахме от пътеката, за да направим място на отдал се на джогинг мъж, следван от три шотландски териера на каишка.

— Мислиш ли, че накрая ще се предадеш? — попитах, след като и последното куче отмина.

— Не знам — отвърна Чарли. — Не е като да не искам деца. Едно малко момиченце, с което да играем футбол, или момче, което да ме мрази, когато стане тийнейджър… Но знаеш как е, нали…

Кимнах със съчувствие.

— Работата е там, че в момента, в който се появят деца, това ще е краят — всичко ще се промени. Нищо няма да бъде постарому. Никога повече няма да сме само двамата. Никога повече няма да можем да метнем две чанти в колата и да изчезнем нанякъде за уикенда. Край на кисненето в кръчмата с теб и Дан. Край на… де да знам… край на купона. Всичко ще се върти около пелени, графици на хранене… кърмене… зелени бебешки акита… ставане посред нощ… бебешки седалки за кола… и нашите на главата ми всеки уикенд… и колички… и после един ден тя ще реши, че иска още едно бебе, защото едно никога не стига.

— Разбирам какво имаш предвид — казах тихо, разтърсен от мисълта за яркозелено бебешко аки.

— Наистина ли? — попита Чарли скептично. — Защото аз самият не съм сигурен, че разбирам. Мисля си, че всичко това са само куп извинения. И че ако искам да съм честен, трябва да си призная, че просто ме ужасява мисълта да стана баща. Не съм готов за това.

— Предполагам, че е същото, както аз понякога чувствам, че не съм готов да бъда съпруг — казах услужливо. — Сетих се за Дан — за това, как се отказа от Мийна и за сватбената покана. — И не е много далеч от факта, че Дан не се чувства готов да бъде баща, съпруг, че дори и сериозен приятел.

— Кога според теб ще бъдем готови? — попита Чарли.

В следващата секунда се спогледахме, вдигнахме рамене, промърморихме едновременно по едно простичко „Де да знам.“ И се затичахме нагоре по хълма, за да догоним Мел и Върни.

 

 

Дни наред след този разговор с Чарли не можех да се отърва от усещането, че той, Дан и аз представляваме нещо като метафора на всички тревоги, които спохождат съвременния мъж. Беше само въпрос на време жените ни да заменят имената ни с индиански: Онзи, който пази спермата си само за себе си, Онзи, който никога няма да се ожени и Онзи, който обича приятелката си, но се страхува от брака.

Наистина си беше само въпрос на време.