Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (4)

Окултната сила на „Космополитън“

Здрасти, Мел. Аз съм, Дъфи. Вчера оставих съобщение на телефонна ти секретар. Онзи ден също. И по-онзи ден. И по-по-онзи ден и още по-онзи ден. Само исках да ти кажа, че съжалявам. И че съм глупак. Но това, предполагам, вече го знаеш. Чао.

Вече беше четвъртък и бяха минали пет дни, откакто бях видял Мел за последен път. Тя отказваше да приеме съществуването ми чрез всички комуникационни средства, с които разполагаше — телефон, факс, мобилен телефон, пощенски гълъб, имейл, звънец на входната врата. Прекарвах дните си на работа в унило размотаване из офиса. Не можех да си събера мислите и бях толкова депресиран, че ходех до тоалетната на всеки половин час. А това, комбинирано с почивките за пушене и притичването за нещо за хапване следобед, за което бях станал редовен доброволец, означаваше, че на практика не вършех почти нищо. Не че някой забелязваше. На тази временна работа — въвеждане на данни в една фирма за маркетингово проучване — бях вече повече от три години. Беше си доста дълго време за каквато и да е временна работа. Поради някакви незнайни причини обаче, на тях така им беше по-изгодно и си запазваха правото да ме изгонят във всяка една секунда, отколкото да ме назначат на постоянен договор. А мен това ме устройваше прекрасно, тъй като на свой ред и аз можех да им кажа къде точно да си заврат абсурдно безсмислената работа в момента, в който получех достатъчно ангажименти като комик, за да си изкарвам хляба. Перфектна симбиоза.

След като оставих поредното съобщение на телефонния секретар на Мел, реших, че е време да погледна на Предложението от друг ъгъл. Промъквайки се скришом покрай Бриджит на рецепцията (жена, която си мислеше, че клюкарстването относно живота на временните служители с хората от отдел „Мениджмънт“ е изконно човешко право), успях да се добера незабелязан до асансьора и се смъкнах в мазето, където се намираше магазинчето за вестници и сандвичи. Окъпан в ослепителната светлина на луминесцентните лампи, застанах и се вторачих в редиците лъскави женски списания — до едно с неземно красиви жени с перфектни прически по кориците.

Мел четеше тези списания с религиозно благоговение. Между страниците им се криеше един свят на мъдри съвети, който бе напълно чужд за мен. Но Мел разбираше тези списания и те също я разбираха. Писна ми да стоя и да зяпай отвън, казах си, обхождайки с поглед рафтовете, писна ми да не знам какво се случва със собствената ми приятелка.

Взех един брой на „Нова жена“ и прехвърлих страниците. След това взех и „19“ и „Приятели“ и продължих да грабя напосоки разни списания, докато не натрупах на тезгяха купчина, която ми остави ресто от двадесет и девет пенса от банкнотата ми от двадесет лири. Отново се промъкнах незабелязано покрай Бриджит „Зоркото око“ (слава богу тя беше захапала телефона и обсъждаше с някого снощната серия на „Коронейшън стрийт“^[1], така че не ми се наложи да давам обяснения относно четивото си), върнах се на бюрото си и скрих списанията в най-долното чекмедже — обикновено запазена територия за сандвичи, топката ластици и колекцията ми от телбоди.

Щом теренът се разчисти, взех първото списание — „Космополитън“ — и преминах към изпълнение на плана си. С плътно допрян до бузата си език достигнах до убеждението, че ако задам на тези списания въпросите, които ме вълнуват директно — също като на спиритически сеанс, само че малко по-страшничко — те някак си ще ми дадат отговорите, за които копнеех.

Огледах се внимателно за натрапници и слухтящи досадници. Поставих длани върху списанието и безплатния му астрологичен подлистник и прошепнах с дълбок, злокобен глас:

— О, могъщи „Космополитни“! Глас на всички самоуверени млади жени по света! Позволи ми да ти задам няколко въпроса:

1. Защо след четири години у Мел се появи внезапното желание да се женим?

2. Защо Мел винаги настоява да разговаряме точно когато текат любимите ми телевизионни предавания?

3. Каква ще бъде дължината на полите през този сезон?

Когато стигнах до третия въпрос, вече се хилех толкова малоумно, че шотландката Хелън, която седеше на отсрещното бюро, ме зяпна с отворена уста, като че съвсем си бях загубил ума (което, в известен смисъл, си беше вярно). Тя беше мое другарче по съдба, също на временен договор като мен.

— Какво правиш? — попита, надничайки иззад компютъра си.

— Провеждам спиритически сеанс с „Космополитън“ — отговорих й аз, колкото се може по-сериозно. — Задавам му въпроси относно жените.

— Чудесно — каза Хелън, която за трите месеца, откакто се познавахме, бе започнала да приема странностите в поведението ми, без да задава въпроси. — Мога ли да го прегледам, след като приключиш?

— Разбира се — отговорих. — Само минутка още.

„Минутката“ продължи около час и половина. За това време успях да прелистя и „Космополитън“, и останалите списания и стана време да си ходя вкъщи. Струпах ги на спретната купчинка върху бюрото на Хелън и изчезнах. Безсмислено е да споменавам, че не успях да отговоря на първите си два въпроса. А това, което оперих по въпроса за дължината на полите през настоящия сезон, направо не си заслужаваше усилията.

 

 

След неуспешния опит да получа просветление от света на женските списания, реших, че е време да потърся съвет от сестра си. По-голяма от мен с две години и нещо, Върни винаги е била тази, която раздава командите вкъщи. Растейки в семейство само с един родител, тя прие ролята на мъжа в къщата в момента, в който усети достатъчно сили у себе си. Неведнъж в началните отделения, след като за пореден път бях затворил устата на побойника на училището и вследствие на това подложен на болезнени мъчения в ръцете му, сестра ми се засилваше през училищния двор и жестоко пребиваше мъчителя ми. Така си беше спечелила прякора Мохамед Дъфи.

Годините почти не я бяха променили. Макар и да не беше пребивала никого в последните две десетилетия, Върни владееше хаплив език, който малко хора можеха да забравят. Съпругът й Чарли бе с къде-къде по-мек характер. Двамата взаимно се уравновесяваха. Чарли беше наистина страхотен. Толкова спокоен и уравновесен, че му завиждах, а в същото време притежаваше мъдрост, оставаща незабелязана на пръв поглед. Също като мен изпитваше удоволствие от простите неща в живота — любовта на добра жена, вечерите в кръчмата, прекарани в несъществени разговори, и футболът. Така че когато с Върни се преместиха от Дерби в Лондон и заживяха в огромната си къща в „Крауч енд“, съвсем близо до нашата квартира, беше само въпрос на време Чарли да се превърне в най-добрия приятел и другарче по пиене за мен и Дан, в третия ни мускетар.

— Какво става? — попита Върни с отварянето на вратата. — Изглеждаш като самото нещастие.

— Не разбирам — отговорих, наблюдавайки как дъхът ми излиза на кълбета в студения вечерен въздух. — Знам, че звучи малко глупаво, но наистина не знам какво става.

— Я по-добре влез — каза тя и аз я последвах в кухнята, където си направи чаша чай и ми подаде кутийка „Лилт“^[2] и чаша, пълна с лед.

Преместихме се в дневната. Докато Върни ми разказваше в подробности как е минал денят й на работа (работеше като системен аналитик в голяма компютърна фирма в Спгито), аз смучех кубчета лед, зяпах навън през еркера и се чудех какво ли прави Мел в този момент. След няколко минути Върни осъзна, че изобщо не я слушам.

— Добре, нека поговорим за теб — каза тя и ме замери с бродирана възглавничка с престорен гняв. — За това си дошъл, нали? Понякога си толкова егоцентричен, че чак ме плашиш. — Тя спря за момент и ме погледна. — За Мел става дума, нали?

Кимнах.

— Скарали сте се, защото й е писнало да чака да се пренесете в общо жилище.

— Близо си, но не съвсем.

Върни повдигна вежди.

— Задала е Въпроса?

Отново кимнах.

— Откъде разбра, че сме се скарали? Да не би да си говорила с нея?

— Не — Върни завъртя очи, възмутена от тъпотата ми. — Нито пък съм медиум, Дъф. Просто въпросът беше назрял от много време.

— И тя това каза — промърморих и изритах обувките си на пода.

— Не си много убеден.

— Нищо не разбирам — въздъхнах. — Как така дори и ти знаеш, а аз бях неподготвен.

Върни поклати глава и изпуфтя.

— Уф. Естествено, че ще си неподготвен. И знаеш ли защо, Дъфи? Ти никога за нищо не си подготвен.

През следващите петнадесет минути Върни ми изнесе една от многословните си лекции за живота, любовта и всичко останало. Този път беше на тема как мъжете никога не обръщат внимание на дребните неща в живота, защото си мислят, че нямат значение, а всъщност всичко опира до тях. Лекцията завърши с обвинението:

— Бръмчите си безхаберно в собствените си егоистични светове, без никаква представа за нещата, които наистина ни разстройват. След това се чудите къде точно сте сбъркали.

От дължината, темпото и невероятното чувство на лична засегнатост, което струеше от речта й, си направих извода, че Чарли е свършил нещо, което я е вбесило. Думите й бяха насочени по-скоро към отсъстващата й половинка, отколкото към мен. Демонстрирайки невероятното си чувство за време, точно в този момент Чарли избра да се появи на вратата след поредния си работен ден в отдел „Планиране“ в Уестминстърската община.

— Как е, братче? — провикна се той с влизането си, хвърляйки куфарчето си на пода и изригвайки обувките си.

— Горе-долу бива — отговорих, без да свалям поглед от Върни, която се бе вторачила в току-що захвърлените обувки на Чарли.

Чарли моментално усети отрицателните вълни, които струяха от жена му и го пронизваха като лазерен лъч. Прибра обувките и куфарчето си, дойде до канапето и се опита я да целуне. Безуспешно. Тя му хвърли гневен поглед. Тресна чашата си с чай на масичката, върху която не позволяваше никой да остави каквото и да е без подложка отдолу, и с плавно движение сърдито изхвърча от стаята, като тресна вратата след себе си.

Чарли тихо изсумтя и седна.

— Какви си ги свършил? — попитах, докато Върни шумно се катереше по стълбите към горния етаж. — Да не си убил някого? Или си забравил рождения й ден? Да не би отново да си започнал да носиш бельото й?

— Дълга история — каза Чарли, което на неговия кодиран език трябваше да означава „Нека говорим за нещо друго“. Съблече сакото си и се свлече на канапето, с крака върху масичката. — Реши да наминеш, а?

— Не — отговорих безизразно. — Женски неприятности.

— А — отговори Чарли с отвращение, — и с теб ли? Какви точно?

— Такива, че Мел иска да се женим.

— Ох.

— Ох, я — млъкнах, тъй като изведнъж в ума ми проблесна мисъл. Срещу мен седеше женен мъж. Човек от моя отбор, който е взел Важното решение и е оживял и може да разкаже как е. Със сигурност щеше да ми даде някакъв полезен съвет. — Какво те накара да се ожениш. Чарли?

Той се намръщи и разхлаби вратовръзката си.

— Я задръж за секунда.

Чарли излезе от стаята и след минута се появи отново с кутийка кока-кола.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Щеше да ми казваш защо си се оженил.

— Истината ли искаш да знаеш?

— Не — отговорих. — Всъщност исках да чуя нагли и безсрамни лъжи, но и истината ще свърши работа.

Чарли игнорира опита ми за хаплив сарказъм и отпи от колата си.

— Знаех, че Върни е тази, която… — каза той сухо, като че любовта беше уравнение, което той бе успял да реши. Строгият му научен тон явно беше предназначен за мое добро. „Да“, казваше той, „говорим за чувства, но логично и без лигави истории, така че не се брои“.

— Тя беше подходящата за мен. Това е всичко.

Той пресуши кутийката на четири големи глътки и я остави на масичката до полудопития чай на Върни.

— Толкова просто ли било?

— За мен да. Но знаеш как е. При всеки е различно.

— Да, предполагам — казах унило. — Работата е там, че… — спрях и реших да опитам да имитирам сухия, логичен тон на Чарли. — Работата е там, че обичам Мел. Не искам никоя друга. Защо тогава бракът ме плаши толкова?

Чарли повдигна рамене.

— Само ти си знаеш, човече. — Той взе дистанционното от масичката и започна систематично да прехвърля каналите — тридесет секунди и превключваше на следващия.

— Как предложи на Върни да се ожените? — попитах, докато ВВС2 се сменяше с ITV. — Нещо специално ли измисли, или просто я попита?

Чарли само загадъчно повдигна вежди, като че ли отказът му да отговори на въпроса ми се дължеше по-скоро на кодекса на Тайните служби, отколкото на смущение.

— Забравил съм вече. Беше отдавна.

Всъщност бяха минали само четири години и Чарли съвсем не беше забравил, но просто не искаше да ми каже. За щастие, аз вече знаех и го бъзиках само за удоволствие. Начинът, по който бе направил предложение на Върни, трябваше да бъде неприкосновена тайна, но аз знаех, тъй като Върни беше казала на Мел, а Мел от своя страна разказа на мен с думите: „Това е най-красивото нещо, което някога съм чувала“. Изглежда, Чарли беше казал на Върни, че ще я води на екскурзия през уикенда. Доколкото тя очаквала в най-добрия случай Езерния район, трябва да е изпаднала в екстаз, когато накрая се озовали в Ню Йорк. Още на първия ден я завел на покрива на Емпайър Стейт Билдинг и докато гледала Сентръл Парк през телескопа за двадесет и пет цента, той сложил пред нея лист, на който пишело „Ще се омъжиш ли за мен?“. Върни избухнала в сълзи и моментално казала „да“. Навремето останах наистина изненадан от тази история, тъй като всеки, който познава Чарли, знаеше много добре, че дълбоко романтичните постъпки далеч не са в негов стил.

— Хайде, Чарли — ухилих му се. — Посъветвай ме нещо. Не може да си забравил как си направил предложение на сестра ми.

— Знам, че се опитваш да ми лазиш по нервите — разсмя се той. — Обаче номерът няма да мине. И съм убеден, че постъпвам правилно, защото когато опре до подобни неща, всеки мъж крие по някоя поема в сърцето си.

— Хубава мисъл. Но при мен май е по-скоро хумористично стихче — казах и вдишах чашата си.

— Глупости — каза Чарли. Можех да се закълна, че в този момент видях как неговата особена мъдрост проблясва в очите му. — И ти си имаш поема, човече. Само трябва да я откриеш. Е добре, може да има и такива моменти, — той погледна многозначително към тавана, откъдето долитаха тежките стъпки на Върни по дюшемето. — Но знаеш ли, не бих ги заменил за нищо на света.