Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (30)

Като маймуните

Ето как протече първият в живота ми разговор с моя баща:

Аз: Ало? Търся Джордж.

Той: На телефона.

Аз: Бен Дъфи се обажда.

Той: (Пауза) Здравей. {Абсурдно дълга пауза.) Как си?

Аз: Получих писмото ти преди известно време. Все още ли искаш да се видим?

Той: Да, разбира се.

Аз: Утре става ли?

Той: Да, чудесно звучи.

Аз: Къде да се срещнем?

Той: Където на теб ти е удобно.

Аз: (Болезнено дълга пауза.) Не знам.

Той: (Ужасно мъчителна пауза.) И аз не знам.

Аз: (Решил: да изплюя първото, което ми хрумне.) Зоологическата градина!

Той: Зоологическата градина ли? Не си ли малко голям за това?

Аз: Добре, кажи тогава ти къде.

Той: Всъщност…защо не? Нека да е зоологическата градина. В единадесет става ли?

Аз: Да, става. Добре тогава, до утре.

Той: До утре.

Зоологическата градина. Проклетата зоологическа градина! Не можех да повярвам, че току-що съм си уредил среща с човека, отговорен за зачатието ми, в зоологическа градина. Не знам откъде ми бе хрумнало да го предложа. Може би бе шега на подсъзнанието ми. Като малък повече от всичко исках да бъда воден там от баща си. Е, две десетилетия по-късно, мечтата ми най-накрая щеше да се сбъдне.

Решението да му се обадя дойде след разговора с майка ми в болницата. Не исках тя да се чувства отговорна за нещо, което нямаше нищо общо с нея. Вече много добре знаех, че не съм като баща си и че за разлика от него, съм способен да се обвържа със семейство. Но трябваше да се видя с него. Заради майка ми. И заради всички, чиито бащи са ги зарязали още в невръстна детска възраст. Чувствах се длъжен. А и, от друга страна, не можех да престана да правя паралели между собствения си живот и този на Люк Скайуокър в „Завръщането на джедаите“. Дали и аз, като Люк, щях да открия, че баща ми е страховит герой като Дарт Вейдър, или пък щеше да се окаже безобиден плешив старец с шкембенце и косми в носа? Като малък често казвах на хората, че баща ми е военен летец и затова почти винаги отсъства от къщи. Но веднъж един съученик ме разконспирира, след като бе прочел в някаква книга, че на летците от военновъздушните сили не им е позволено да споделят служебни тайни дори и с най-близките членове от семейството си.

На следващата сутрин станах рано. Облякох костюма, с който бях на сватбата на Мийна — беше малко смачкан, но ставаше. Колкото и да не ми пукаше какво впечатление ще направя на баща си, се чувствах малко нервен. Като че някаква част от мен не искаше да го разочарова. Дори си сложих вратовръзка. Най-смешното бе, че когато в единадесет се озовах пред входа на зоологическата градина, веднага го разпознах — той също бе облечен в костюм и бе сложил вратовръзка. Каква картинка представлявахме само! Двама възрастни костюмирани мъже в зоологическата градина!

— Здравейте? — помахах му колебливо. — Вие сте Джордж, нали?

— Здравей, Бен — подаде ми ръка той. — Радвам се да се запознаем.

Искаше ми се да го поправя за „Бен“, но реших да се въздържа. Той стисна ръката ми толкова силно, че ми се стори, че ръкостискането ни продължи цяла вечност. Беше по-нисък, отколкото очаквах. И двамата с Върни бяхме доста високи, а мама — ниска. Затова винаги си бях мислил, че сме наследили ръста си от татко. Странно бе да открия, че не е така, а навярно от някой непряк роднина. Имаше гъста сива коса (значи и оплешивяването си не дължах на него) и продълговато, изопнато лице, гъсти вежди и мустаци, които му придаваха вид на частен детектив, излязъл от някой телевизионен филм. Единственото общо помежду ни бяха очите — тъмнокафяви, с лешникова форма.

— Ще влизаме ли? — попита баща ми.

— Да, хайде.

Той плати входа за двама ни и влязохме. Беше октомврийски четвъртък, всички депа бяха на училище и зоологическата градина бе празна и притихнала. Тук-таме бяха разпръснати деца в предучилищна възраст, придружени от майките си и това бе всичко. Оставих Джордж да води и той реши, че първо ще отидем при лъвовете. Така и направихме.

Не заговорихме нито за изминалите години, нито за неговия или моя живот. Нищо подобно. Започнахме да си говорим за лъвовете. Сигурно това бе първият път в историята, когато двама души, толкова невежи по въпросите от животинския свят, са водили така оживен разговор за него. Четяхме табела след табела, разказвахме си научнопопулярните филми, които бяхме гледали, и се опитвахме да се сетим за всевъзможни забавни факти от царството на животните. (Не, не знаех, че китовете раждат малките си. А ти знаеш ли, че пенисът на кенгуруто е раздвоен?). След лъвовете, посетихме влечугите, езерото на пингвините, погледахме ламите, после слоновете — изобщо обиколихме да видим всичко, което имаше за гледане.

За мой късмет прекарахме доста дълго време пред клетките на маймуните. Животинските теми за разговор вече бяха на изчерпване, но орангутаните бяха толкова забавни, че разговорът ни се задържа на тях поне половин час. Пазачите им бяха дали да си играят с някакви дрехи и един от тях, който сигурно притежаваше най-тъжното лице в света на приматите, седеше под едно дърво с дамски шлифер на главата, свит почти на кълбо и обвил се с ръце, като че се опитваше да се прегърне сам. Наблюдавахме го дълго време, докато най-накрая той, без видима причина, започна да се търкаля напред-назад. Ако Мел беше там, със сигурност щеше да заплаче.

След тричасова обиколка, решихме да направим почивка за обяд. Докато се редяхме на опашката в ресторанта за бързо хранене, Джордж обяви, че той черпи, което ми се видя изключително забавно — по пътя към зоологическата градина бях изчислил, че сигурно ми дължи няколко хиляди лири само за пропуснатите подаръци за рождени дни.

Той си взе опакован в целофан сандвич с шунка, а аз — голяма порция пържени картофи и три пакетчета кетчуп.

— Искаш ли кафе? — попита ме баща ми, когато стигнахме до щанда с напитките.

— Не си падам много по топлите напитки.

— Аз също. Не обичам нещата да са толкова горещи, че да не можеш да ги опиташ — каза той и направи гримаса.

Слънцето вече се бе показало иззад облаците, така че решихме да седнем отвън, макар и пластмасовите столове да бяха леко влажни. Докато седяхме и дъвчехме мълчаливо, осъзнах, че на него не му беше по-малко трудно, отколкото на мен. И на двамата ни тежеше мисълта за разговора, който все някога трябваше да започнем, но никой не можеше да събере достатъчно смелост.

Тъкмо бях готов да подхвана поредната животинска тема, („Знаеше ли, че биковете виждат черно-бяло?“), когато Джордж остави изядения си наполовина сандвич на масата и попита:

— Чудех се, какво те накара да промениш решението си?

Ето че му дойде времето. Започва Разговорът.

— За срещата ми с теб ли? — попитах, опитвайки се да печеля време. Той кимна. Замислих се дълбоко над въпроса, като през цялото време се опитвах да избягвам погледа му. — Така бях подредил живота си, че си мислех, че това никога няма да се случи. Дълги години се опитвах да бягам от нещата, които ме плашат. Но ако изобщо научих нещо от живота, то е, че нищо не е толкова страшно, колкото изглежда на пръв поглед.

Джордж се засмя с дълбок, баритонов смях, който ме накара да му завидя — моят глас бе твърде далеч от подобни дълбини.

— Струва ми се, че Марк Твен е казал: „Аз съм стар човек и познавам много страхове. Но повечето никога не съм ги изживявал.“

— Мисля, че моята версия си ми харесва повече. Има си някакъв собствен тромав чар.

— На мен също повече ми харесва — каза баща ми.

Мълчание.

— Навремето те мразех. Всъщност, по-голямата част от живота ми бе изпълнена с омраза към теб. И досега не мога да намеря оправдание за всички неприятности, които си ми създал.

— Заслужавам си го. Нямам никакво извинение за постъпката си. Напълно си прав, че съсипах живота на майка ти и направих нещата за теб и сестра ти изключително трудни. — Пауза. — Каза „навремето“. Това означава ли, че вече не ме мразиш?

— Мисля, че в един момент реших, че няма смисъл. В училище повечето от съучениците ми вечно си измисляха оправдания за отсъствието на бащите си. Странно беше. Като че пяло едно поколение мъже тайно се бяха наговорили да зарежат всичко и да си плюят на петите. Всички до един. Като маймуните.

— Като маймуните ли?

— Ами да — отговорих и му разказах вица за умрялата маймуна и дървото. — Всички сте постъпили по един и същи начин, увлечени в някаква игра. Което изобщо не ме учудва, имайки предвид, че разликите между човешкото ДНК и това на маймуната са по-малко от един процент. (Откъде, по дяволите, всичките тези факти за животните се появиха изведнъж в главата ми. Никога не съм и подозирал, че ги знам!) Така че изобщо не е задължително да си лош човек. А просто слабохарактерен.

За първи път от началото на разговора се осмелих да вдигна поглед към Джордж. Той ме гледаше съсредоточено.

— Знаеш колко съжалявам за всичко, нали? — каза той. — Знам, че е безсмислено да се извинявам. Това са само думи, в края на краищата. Но наистина съжалявам. Никога няма да наваксам изпуснатото — да ви гледам как растете с Върни. А това наистина ми липсваше. Отначало, когато ви напуснах, ми беше много трудно. Но знаех, че майка ви ще ви даде всичко, от което се нуждаете. С годините ставаше все по-лесно и по-лесно, докато накрая почти забравих, че изобщо съществувате. Като че бяхте просто сън — спомен от нечий друг живот.

През следващия половин час се опитахме да си разкажем колкото се може повече за последните двадесет и осем години. Разказах му за Върни и за бебето, за досегашните си постижения като комик, дори малко и за Мел и бебето (въпреки че не навлязох в подробности).

На свой ред Джордж ми разказа собствения си живот. Оженил се повторно и се развел, нямал други деца и цял живот работил като продавач на обувки. Сега, вече пенсионер, прекарвал повечето си време в градината, в къщата си в Енфийдд. Изглеждаше доста доволен от живота си, което малко ме подразни и ме накара да му наговоря куп лъжи, за това, как майка ми спечелила скромна сума от лотарията и за възрастния й ухажор, който непрекъснато я водел по екзотични екскурзии в Карибско море. Макар и вече да не мразех Джордж, обичах майка си милиони пъти повече от него.

— Е, радвам се, че е щастлива — бе всичко, което успя да каже.

— Наистина е щастлива — отговорих. — Много.

 

 

Когато заваля, решихме да се прибираме. Докато вървяхме към изхода, Джордж ми каза, че срещата ни не е била чак толкова страшна и че ще се радва да се видим отново. И двамата много добре знаехме, че това едва ли ще се случи. И двамата бяхме свършили онова, за което бяхме чакали цял живот и сега, след като вече е отметнато от списъка, едва ли можехме да си кажем нещо повече от довиждане.

— Е, довиждане, тогава — подадох му ръка.

— Радвам се, че се видяхме — каза Джордж и стисна ръката ми. — Ти си прекрасен младеж.

— Благодаря. — Не мисля, че очакваше да му върна комплимента, но дори и да беше така — грешеше. Но все пак признанието му заслужаваше нещо повече от едно „благодаря“. — Знаеш ли, че имам твоите очи.

— Да, знам.

— Мел твърди, че се е влюбила в мен заради очите ми. Трябва да й кажа, че са същите като твоите — казах тихичко под дъжда.

— Значи до скоро тогава, нали? — усмихна се баща ми.

— Да, до скоро.

 

 

Всеки мъж крие по някоя поема в сърцето си

— Сигурен ли си, че това трябва да влезе там?

Хвърлих гневен поглед към Джули.

— Може би трябва да го обърнеш? Опита ли да го разклатиш?

Изскърцах със зъби и разклатих нервно проклетото нещо.

— Май няма да стане, а?

Джули може и да се окаже права, помислих си, измъчен.

До този момент планът ми се движеше по часовник. Взех Джули, както се бяхме уговорили, и отидохме в ИКЕА. Половин час по-късно, след като ми се наложи да изтърпя съветите на няколко свръхлюбезни и ентусиазирани продавачи, част първа от плана ми бе изпълнена. Оставаха втора и трета, но по обратния път към „Клапам“ бях сполетян от внезапно вдъхновение и ми хрумна и потенциална четвърта част. След кратка отбивка сред фризерите на един попътен супермаркет бях почти готов. Пристигнахме в апартамента на Мел към осем часа. Тук стигнахме до основната роля на Джули в изпълнението на плана: да ми връчи резервните ключове на Мел, които стояха у нея. Казах й, че ще приключа за час. Но това беше тогава.

— Колко е часът? — попитах, докато, разтривайки слепоочията си, съзерцавах хаоса, който бях успял да създам в дневната на Мел. И с цяла седмица да разполагах, пак нямаше да мога да оправя тази бъркотия. — Имам чувството, че е полунощ.

Джули погледна часовника си и извърши серия движения, които при нормални обстоятелства, можете да видите да извършва само герой от телевизионна комедия. Хвърли му един поглед, после още един — невярващ. И накрая още един — в случай че първите два са били плод на някаква противна халюцинация.

— Един след полунощ е — каза накрая.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко. Съвсем сериозно ти говоря, Дъфи. Слушай, трябва да тръгваме. Утре съм на работа. Не мога да стоя будна цяла нощ, докато ти безчинстваш наоколо. Съжалявам, но наистина мисля, че трябва да оправим тази бъркотия и да тръгваме.

— Не можем все още — запротестирах. — Трябва да довърша това, което съм започнал. Мел се връща утре вечер. Исках всичко да бъде идеално… — млъкнах, обезсърчен от неуспеха на грандиозния си замисъл. — Нищо няма да излезе от това, нали?

— Виж какво, това е само една дреболия, която не се получава. Всичко останало ще бъде наред. Хайде да оправим бъркотията тук и да се опитаме да извлечем максимума от онова, с което разполагаме.

— Ще кажеш ли някоя мила дума в моя защита? Ще се опиташ ли да й обясниш какво съм се опитал да направя?

— Разбира се, че ще го направя — каза Джули. — Колкото повече си мисля за плана ти, толкова по-добър ми се вижда. Никакво значение няма, че не успя да се справиш с всичко. Това, което наистина има значение е, че се опита. Мел далеч не е глупава — ще разбере какво старание си вложил. Наистина само желанието е това, което действително има значение. Със сигурност ще разбере колко много я обичаш.

И тогава Джули направи нещо, което не бе правила никога в живота си. Нещо, което не очаквах, че е способна да направи — било то в този живот или в някой от следващите. Приближи се към мен и ме прегърна. Първата реакция на тялото ми бе да се паникьоса, като че ли се бях докоснал до тарантула. Но след като успях да осъзная, че това всъщност е новата Джули — онази, която реши да ми помогне — и първоначалната паника отмина, усетих, че отвръщам на прегръдката й. Стояхме си така, прегърнати, в средата на стаята — събитие, което до вчера бе заемало челното място в Топ 40 на най-невероятните-събития-които-биха-могли-да-се-случат-в-следващите-двадесет-и-четири-часа.

Тъкмо бях започнах да се чудя кое е следващото събитие в класацията, когато Джули прошепна в ухото ми:

— Струва ми се, че в стаята има някой.

Моментално се освободихме от прегръдките си и с широко отворени очи се обърнахме към вратата, където, с куфарче в ръка и с израз на искрено учудване на лицето, стоеше Мел.

— Какво правиш тук? — попита Джули, опитвайки се да прикрие вината в гласа си. — Нали трябваше да се прибереш чак утре вечер?

— Аз ли какво правя тук? — Попита Мел и включи основното осветление. — По-скоро бих искала да знам вие какво правите тук? Един часът през нощта е, аз съм скапана, прибирам се и какво заварвам — най-добрата си приятелка в прегръдка с бащата на детето ми. Струва ми се, че не съм аз тази, която трябва да дава обяснения.

— Не е това, на което ти прилича — казах смутено. — Наистина, Мел. Всичко това е просто едно огромно недоразумение.

— Разбира се, че не е това, на което прилича — ухили се Мел. — Само да можехте да се погледнете отстрани! Обезумели от ужас, че ще реша, че между вас има нещо. Да не би наистина да вярвате, че и за секунда бих си помислила нещо подобно? — Тя направи няколко крачки навътре в стаята и чак сега забеляза безпорядъка. — Какво наистина става тук? И защо сте решили да обърнете апартамента ми наопаки?

— Мел — заобяснявах аз, — Джули не е виновна. Вината е изцяло моя. Имах нещо предвид. Имах план, чрез който трябваше да те убедя колко сериозни са намеренията ми към теб, но всичко така ужасно се обърка…

— Нищо не се е объркало, Дъфи — прекъсна ме Джули. — Просто действай нататък. — Тя се приближи до Мел, прегърна я и й каза топло: — Прояви малко снизхождение. Нещата не са така отчайващи, както изглеждат.

Мел погледна Джули с недоумение.

— С това моите задължения тук като че ли се изчерпаха — продължи Джули. — Така че мисля да тръгвам и да ви оставя да се справите с останалото сами. — И тя излезе и затвори тихо вратата след себе си. Сега, след като останахме сами с Мел, настъпи и моят час — големият момент.

— Искам да ти дам няколко неща — започнах, а дишането ми все повече се учестяваше. Главата ми леко се замая от бързия приток на кръв към мозъка. — Според първоначалния план ти трябваше сама да ги откриеш, когато се прибереш утре. Изобщо не се предполагаше аз да съм тук. Но след като събитията се стекоха по този начин, май е най-добре сам да ти ги дам. Не са точно подаръци. Даже, ако трябва да бъда точен, са не-подаръци. Но между тях има нещо общо, което сама трябва да откриеш.

— Всичко това ми се струва наистина странно, Дъфи. Дори за теб — каза Мел. — Фактът, че си успял да въвлечеш и Джули в плановете си, силно ме тревожи.

— Затвори очи. Сега ще ти дам първия си не-подарък.

Мел затвори очи.

— Протегни ръце напред.

След като изпълни молбата ми, аз сложих първия не-подарък в ръцете й.

— Пфу! Това нещо цялото жвака!

— Знам. Съжалявам, но забравих да го прибера в камерата. Сега вече можеш да отвориш очи.

— Броколи — каза тя недоумяващо.

— Знам. Нали забрави един пакет в моята камера, когато се разделихме. Изхвърлих го, но ти купих нов.

— Благодаря ти. Точно от това имах нужда в момента. Добре, какво е следващото?

— Вече си наясно с процедурата, нали?

Тя затвори очи и аз й връчих втория не-подарък.

— Дистанционното на собствения ми телевизор! — възкликна Мел. — Ами… много ти благодаря. Това да не е някаква извратена версия на Коледа?

— Малко по-сложно е — отговорих, без да обръщам внимание на намеците й. — Затвори пак очи, но този път ще трябва да те заведа до другата стая.

Хванах я здраво и я поведох към спалнята.

— Вече можеш да отвориш очи.

— Невероятно! — Мел диво се оглеждаше наоколо. — Парчета дърво и метал. Този път знам със сигурност, че не са мои, освен ако не си разглобявал мебелите ми.

— Да, обаче само така ти се струва — че са парчета дърво и метал — поправих я аз. — Според мен това са изключително важни парчета дърво и метал. Тази неразбория — посочих към купчината метални пръта, дървени плоскости, метални планки и най-отгоре — дебелия наръчник за употреба — в моите ръце наистина се свежда само до парчета дърво и метал. Но ако бе попаднала в ръцете на някой с малко повече здрав разум в главата от една тухла, би се превърнала в гардероб от ИКЕА.

Щом започна да проумява накъде бия, изражението на Мел се промени. Тя отвори уста да каже нещо, но аз сложих пръст на устните й.

— Не сега. Ще имаш думата, след като ти дам и последния от не-подаръците си.

Затършувах из джобовете си и когато намерих онова, което търсех, коленичих пред нея.

— Това е за теб — казах и й подадох малко пакетче, увито в подаръчна хартия.

Мел разкъса опаковката, в която се криеше малка кутийка. Отвори я бързо и известно време не каза нищо. После ме погледна с изпълнени със сълзи очи и коленичи до мен.

— Това е годежният ми пръстен.

— Знам, че сигурно се чудиш за какво е всичко това. Сигурно си мислиш, че просто се забавлявам. И по някакъв начин наистина е така. Но нещата си имат и сериозна страна. Разбираш ли, броколите си бяха твои и аз ти ги връщам. Дистанционното си е твое, но през по-голямата част от времето го използвах аз, така че ти го връщам. Гардеробът трябваше да бъде твой, още тогава, когато се скарахме в ИКЕА, но го получаваш сега. И накрая, този пръстен, който лежи в ръката ти и който символизира сърцето ми, беше, е и винаги ще бъде твой. Дори да ме отхвърлиш, не бих могъл да си го взема обратно, защото винаги ще ти принадлежи.

Седнах на пода, напълно изтощен.

— Веднъж, когато нещата вече се бяха свели до спечелване на сърцето ти обратно, Чарли ми беше казал: „Всеки мъж крие по някоя поема в сърцето си.“ Това, Мел, бе моят сонет. Единственото, за което мога да съжалявам тази вечер е — добавих, бършейки сълзите от лицето си, а тя се премести по-близо до мен, — че този тъп гардероб ме предаде.

След тези думи затворих очи и зачаках отговора й, като дезертьор, който, със завързани очи, очаква всеки момент да бъде разстрелян.

Последваха няколко минути мълчание. След малко почувствах как ръцете на Мел ме прегръщат. Тя ме стисна здраво и прошепна в ухото ми:

— Обичам те.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Разбира се — каза Мел.

Отворих очи.

— Наистина ли?

— Именно това бе причината днес да кажа на шефовете си, че не мога да поема новата работа и искам да се върна на старата. Затова си дойдох по-рано. Не можех да чакам нито миг повече. И не ми бяха необходими нито пакет броколи, нито дистанционното, нито пръстен или пък гардероб, за да разбера, че ме обичаш. Просто го знам.

Тя избърса нос в ръкава на сакото си.

— Е, разбира се, това е в случай че си сигурен, че искаш именно това.

— Дори при положение че не мога да сглобявам гардероби?

— Най-вече защото не можеш да сглобяваш гардероби.

— И все още мразя да пазарувам в ИКЕА?

— Именно защото мразиш да пазаруваш в ИКЕА.

— И въпреки че невинаги те разбирам, вбесявам те с глупостите, които върша, и от време на време ти шъткам, докато работи телевизора?

— Не отивай прекалено далече — каза Мел и се наведе, за да ме целуне. — Не проигравайте шансовете си, господин Дъфи. — Тя ме целуна отново. — Всичко, което искам да знаеш, е, че те обичам такъв, какъвто си. Не искам да приличаш на мен. А още по-малко искам аз да приличам на теб. Искам и двамата да си останем такива, каквито сме.